11. СЛЪНЦЕТО НА ЖИВОТА

[Ани]

11. СЛЪНЦЕТО НА ЖИВОТА

Син, нероден от майка, поласкан от доверието, което няколко големци му гласуваха, реши да изпълни техния съвет, а именно да отмъсти по някакъв начин на Слънцето, задето свети много и пречи на хората да вървят по своя стар и отъпкан вече път. И той навярно с джоб, пълен с банкноти, седнал в лека колесница, със съзнание на голям герой, полетя към мястото на вечногреещето слънце, оттам да изпълни замислената си задача. Като вихър се носеше към това място, опиянен от бъдещата си слава. И наистина, къде се токово чудо видяло, син - нероден от майка, да се осмели всичката си ярост да отправи към Слънцето на живота.

Това реши и го направи. Горд, решителен, той застана изправен пред Слънцето. Сви ръце безумецът на юмрук и насочи със злост към диска на Слънцето, но не го удари, далеч беше от него. Яростта му стигна донякъде само, но не го порази. Наивен безумец! Кой простосмъртен, обикновен човек може да се бори със Слънцето на живота!? Не с презрение, но с жалост, Слънцето го погледна и за миг, кратък миг, какъвто и Вселената не познава, замълча... Млъкна и замълча, както някога, като запитали Хермеса да каже нещо за злото, той стиснал устата си и замълчал.

От яростта на безумеца, от неродения син от майка, един от горните лъчи на Слънцето на живота се наклонил малко надолу, а един от долните лъчи трепнал малко леко и изгубил своята подвижност.

Обаче от този ден и час на всички ни се стори, че Слънцето слезе по- близо до хората, като че възлизаше и слизаше надолу, даже със своята светлина и топлина помогна повече на хората да ги освободи от мрака и студа в живота. Понякога нам се виждаше, че това Слънце, като че ходеше по земята. Чудно ли е това? Не можем ли и ние да кажем, както казват хората от Стария завет, че „Господ ходеше по земята", че се е разговарял с Мойсея, с Авраама, с Исаака и Якова? Ако Бог слиза и възлиза, защо и Слънцето да не може да направи същото? Който създаде Слънцето, Той сам управлява неговия живот и неговите движения. А ние сме живи свидетели на това явление.

Какво става с безумеца, който не постигна крайната си цел? - Каквото става с всички хора, които вървят по неговия път. Впрочем, той и неговата съдба не ни интересува.

Ще помним и никога няма да забравим дните, месеците и годините, когато Слънцето на живота ходеше по Земята, между хората.

Слънце на живота, така наричат Учителя ония, които виждат проявите му в Божествения живот.

Космически човек. Така наричат Учителя ония, които виждат проявите му в духовния свят.

И най-после Всемирен Учител наричат Учителя ония, които виждат самия него, както и неговата проява в отношенията му към цялото човечество.

Дойдоха дните на ранното лято, когато се започна подготовката за летуването за свещената за нас Рила - 1936 година. Голямо множество братя и сестри от София, както и от цяла България са готови вече за път. Не само от България, но и от други страни - от Латвия, главно от Рига, от Литва и от Естония, също наши братя и сестри пристигат вече за летуването с нас на Рила. Тогава пътуването до Седемте беше по-трудно, пътят изработен, нямаше превозни средства, освен до Говедарци. Обаче това не плашеше никого: Млади, възрастни, деца, всички бяха готови и на най-далечен път, щом сме с Учителя. На лицата на всички имаше една лека загриженост, но не страх. Ставаше нещо особено с Учителя, но знаехме, че Учителят е силен, мощен, всичко ще преодолее. Върви Учителят пред мнозина, но някак особено, малко по-трудно. Това, което на слънцето на живота наричаме лъчи, горен и долен, физическият човек, с езика на обикновения човек бихме нарекли дясна ръка и десен крак. Значи яростната ръка на безумеца все е направила нещо. Нека той се радва на успеха на безумието, но ние се радваме, че и при това положение видяхме силата и мощта, както и извънчовешките възможности на космическия човек. И радваше се той, нероденият син от майка, че се прославил, че е герой. Странно нещо, герой без противник! Пред него стои безмълвен, със спуснати надолу ръце, с великото съзнание да не противодействува. Какъв смисъл има да се бориш със злото? Яростта му ще се върне към него. Тогава кой ще го спаси? И ние, които бяхме свидетели на безумната смелост, видяхме Мъдростта, видяхме Любовта. Един ден ти, безумни сине, ти и потомството ти само ще дойдат пред тази велика любов да искат милост и спасение. Пък и ти, чадо на България, няма ли да се засрамиш и разкаеш? Кой ще изтрие петното от кървавите ти ръце? Както и да мисля по този въпрос, не е моя работа да съдя и да се произнасям. За мене и за всички около мен е важно какво видяхме, какво чухме. Ние останахме живи свидетели на дела безсмъртни, на прояви ненадминати. Каквото и да напишем ние, то е капка в море. Какво ще напише невидимата ръка, скрита от всички ни, това е важно, то ще остане паметно в неписаната история на човечеството.

Учителят пое пътя към планината с множеството братя и сестри - едни пред него, други след него, всеки се движеше според хода си. Аз вървях след Учителя, изпълнена с хубаво чувство и радост, като гледах колко ловко, спокойно Учителят прескачаше едно поточе след друго, една рекичка след друга без никаква чужда помощ. Пътят ставаше все пo-стръмен и труден, но и това не затрудняваше Учителя, особено при положението, в което беше. Наближавахме вече местността Вада, но все още не сме съвсем близо до нея. По едно време виждам, че срещу нас тича един брат, някак разтревожен и то по посока право към Учителя. Спря се, пошепна нещо на ухото на Учителя и бързо се обърна, и пак тичешком удари назад. Това ми направи впечатление, но не разбрах какво става. Какво виждам? Учителят ускори хода си, не мога да кажа, че забърза. По- скоро бих казала, че той започна да тича, като не обръщаше внимание на това, какво среща по пътя си: камъни, големи и малки, вода, дървета. Всичко това той преодоляваше, като че тича по чист легален път. И братът се изгуби пред очите ми, но предстоеше да изгубя и Учителя, след като вървях едва ли не две-три стъпки. Започнах и аз да тичам, но не можах да стигна Учителя. И това не беше днес, но преди 30 години, когато и аз можех да тичам. Продължих да тичам и настигнах Учителя, когато той вече беше седнал на земята пред брата, който му казваше нещо на ухото. Пред Учителя лежеше една сестра в пълно несъзнание, ухапана от отровна змия. Тя беше майка на четири още невръстни деца. И аз, уморена от тичане, седнах на земята да си почина. Гледам какво ще направи Учителя и какво ще стане със сестрата. Учителят, съсредоточен, мълчи, нищо не казва, но от време на време поглежда към сестрата, която още продължаваше да лежи. Събраха се още братя и сестри, и всички безшумно насядаха на земята. Не минаха десет-петнадесет минути, сестрата се пробуди, и като че ли нищо не е станало, продума: „Ох, аз съм заспала." Поглежда наоколо, още не можеше да се съвземе напълно, но след малко се съвзе, искаше да стане, но малко залиташе. Двама братя я хванаха под ръка и тръгнаха нагоре по пътя и скоро спряха на самата местност Вада, дето вече е приготвена палатка за пренощуването й на това място. Според наставленията на Учителя, тя не трябваше изведнъж да се движи много. На сутринта сестрата пристигна здрава, жива, весела на бивака при второто езеро, дето бяхме събрани всички. От отравянето нямаше никакви последствия. Затова тичаше Учителят толкова, за да спаси една сестра и зарадва мъжа й и четирите им деца. Какво щяхме да правим ние в планината без лекарска помощ?

Как помогна Учителят на сестрата? Това не зная. Видях само, че без да я пипне, без да й даде някакво лекарство и без да й каже нещо, той й помогна. Ако кажа, че зная нещо положително, то е, че Учителят има силна, мощна мисъл, с която помага на хората, пък и не е много, ако кажа, че прави и чудеса. Това съм видяла и опитала многократно. Колко повече, че тази мисъл няма в основата си нито нота тщеславие или користолюбие. В основата на тази мисъл лежи Божията Любов. Казано е: Без Бога, без Словото Божие нищо не става. Чудно е наистина, каква велика сила е мисълта, каква не по-малка сила е Божията Любов, но не е малко и това, да може големият да се смалява, че да не го видиш. Това става с Учителя.

Помогна на сестрата и продължи пътя нагоре, все по-стръмен и труден, още повече тогава... Стигна до бивака, настани се в палатката си и всички потънахме в размишление, в сериозна работа, пак така енергични, работливи, съсредоточени, но доволни, че и този път сме на свещената Рила с нашия обичен Учител, а този път с необикновена благодарност към Бога, към всичко велико в света, че ни пратиха от небето Великия Учител в помощ на нас и на цялото човечество.

Голям, сериозен, велик изпит ни се даде тази година на Рила. Годината 1936 заслужава да се запише със златни, неизличими цифри дълбоко в нашите сърца и души за през вековете и тисячилетия. Син, нероден от майка да насочи юмруци към Слънцето на живота! За останалото има кой да говори... Цял месец в мълчание! Цял месец без него. Той не беше с нас нито на Молитвения връх, нито на Паневритмия, нито в общия живот, както е било ред години на Рила. Целият ни живот през това време се проведе така планомерно, така организирано, като че велик майстор диригент бе слязъл от небето и ръководеше делото на Великия.

Обаче Учителят посрещаше и изпращаше гостите си при пълно дълбоко мълчание. Всеки се приближаваше и отдалечаваше от Учителя, потънал в дълбоко размишление, с безброй въпроси в себе си, на които от никого не искаше отговор, нито от самия себе си. Всеки предпочиташе безмълвието пред голословието. При случая всички думи щяха да бъдат пустословие. Ние помежду си бяхме така сплотени и близки, както в никой друг случай. Очите ни говореха повече от устата. Тогава, в това време именно аз видях в Учителя космическия човек, мощен и силен, велик и любящ повече от всеки друг път.

Палатката на Учителя беше нависоко на една площадка. Братята се заеха на още по-голяма височина да направят стъпала за изкачването на високо, когато това пожелае Учителят. Стъпалата излязоха 52. От тях нагоре се откриваше още по-голяма поляна, дето следващите години поставиха палатката на Учителя.

Видях една сутрин как Учителят възлизаше нагоре по новопостроените стъпала сам, съвсем сам, нищо не носеше със себе си, било книга или друго нещо. Защо ли е нужна книга, когато друго, друго нещо носеше той на раменете си, нещо голямо, тежко носеше той на раменете си. Едва ли и най-големият юнак би могъл да помести тази тежест дори на един милиметър от едно място на друго.

Какво носеше Учителят на раменете си? - Везни големи, тежки, масивни - везните на правото, на правосъдието, везните на Божията Правда. За съжаление, обаче, едно от блюдата, а именно лявото блюдо малко наклонено и пак наляво...Възлиза нагоре с тях, носи ги в долината на живота към върха на изгряващото слънце, дето е мястото на Божията правда, дето и любовта цари. Оттук пак се раздава правото и правосъдието. Жестока е правдата, ако нейните принципи не се ръководят от закона на Любовта. Големи бяха усилията на Учителя, на космическия човек да носи везните на раменете си, да ги пренесе по тия 52 планински стръмни стъпала, същевременно и да ги уравновесява. До едно време можах да следя тази колкото величествена картина, толкова и трогателна. Като се помисли, че аз, ти, той и всички ние сме станали причина да нарушим равновесието на тези везни и да ги оставим днес на раменете на един човек да ги носи, да ги уравновесява, за да ги постави на мястото, отдето незаконно са свалени и предоставени на ръката на човека, който е злоупотребил с тях и който е нарушил тяхната чистота и святост. Чиста и свята е Божията правда.

Иде ден, не е далеч, когато тя ще възтържествува и ще изтрие сълзите от очите на всеки угнетен, онеправдан и нещастен човек.

Само до един момент можах да следя тази величествена картина, след което я изгубих от очите си. Останах известно време на мястото си дълбоко замислена, след което видях Учителя да слиза по същите стъпала с по-лека стъпка от предишната и със светло вдъхновено лице. Отстъпих настрана свободно да мине Учителя и се поклоних.

Това беше към края на този месец, богат с дълбоки преживявания за всички присъстващи по това време на планината. Много има да се говори и пише за тези месеци и то от мнозина, а не от едного.

Какво забелязах впоследствие? Тия последни дни от месеца Учителят започна по малко да говори. Един ден Учителят беше седнал на стол пред палатката си и оттам гледаше как братя и сестри се движеха и работеха долу пред построената от нас кухня, приготовляваха се за обяд. Други носеха дърва за огъня, трети носеха вода и т.н. Попитах Учителя мога ли да седна на земята пред него, да не би да му отнема времето. Той ми позволи и аз седнах. Мълча. В това време Учителят проговори. Говореше бавно и думите излизаха една след друга, не непреривно, както говори човек. Слушах с голямо внимание. Той мълвеше: „Има ... три ... реалности ... в света." - „Кои са те, Учителю?" - Запитвам аз. Никакъв отговор. Отново продължи: „Има ... три... реалности ... в света." - „Кои са те, Учителю?" Никакъв отговор. И трети път каза: „Има три реалности в света." Аз вече не попитах нищо. Не само това. Много нещо се крие в тия думи. Вчера, когато пишех бележките си, ми се изясниха.

И това не само. Как бяха изказани тия думи? С необикновена, скрита дълбока радост, както момък чист, непорочен за пръв път казва на момата, че я обича. В това изказване, в начина на изказването се четеше онази неизмерима благодарност към Онзи, който е дал на човека способността да говори. Голяма е благодарността на човека, който бил възпрепятствуван да говори цял месец и като му се даде възможност да говори, да каже най-великите думи, а именно: „Има три реалности в света." Първата реалност - Божественият свят, в който царува Любовта. Втората реалност, в която царува вярата - духовният свят. И третата реалност - надеждата, която царува на физическия свят. Любовта, вярата и надеждата са трите начала, трите основи на живота, без които нито едно човешко същество не съществува. С други думи казано: Трите прояви на една същина. Слънце на живота, Космически човек и Всемирният Учител.

Стигам вече до последния или до един от последните дни на светлия месец, който аз нарекох: Денят на Възкресението. От всички братя и сестри се узна, че тази вечер Учителят ще слезе за пръв път на огъня след едномесечно отсъствие между нас. Всички трепнаха от радост и нетърпение, час по-скоро да дойде този момент. Необикновено движение в лагера, всички сноват нагоре-надолу, носят вода, носят дърва, да има всичко в изобилие. Дърва, столчета - дънери от дърветата, от клековете. Това не бяха софийски столове. Всички местят, нареждат, пререждат, да бъдат идеално наредени, всичко около огъня да бъда тържествено, ще посрещаме Учителя. Готвят се песни, декламации, всеки иска да изнесе нещо, вечерта да бъде тържествена, величествена. Огънят да гори буйно, с пламъци до небето. И горе на небето, и долу на земята всички да знаят, че Учителят слиза на огъня между всички. Дойде и този час. Екнаха стотици гласове и на ония, които може би и цял живот не са пяли. Ликуване, радост, тържество. Радост неописуема. Всеки се радва по своему, кой със сълзи, кой с песен, кой как може.

Отвали се камъкът, който стискаше сърцата, скръбта се превърна в радост. Настъпва часът на Възкресението. Направи се молитва, изпяха се няколко песни и дойде моментът на възлизане, връщане горе към палатката. Върви Учителят пръв, а след него множество братя и сестри, всички с фенерчета в ръка, както когато богомолците се връщат от Христовото възкресение. Светлина отвсякъде, отдясно, отляво, отдолу, отгоре, навсякъде светлина. Белите коси на Учителя не са бели, но от светлинните пламъци са потънали в злато. Това не е картина, но феерия. Всички целуват ръце. Аз гледам всичко това отгоре, останах при палатката на Учителя и не се радвам, не мога да се радвам, но гълтам радост. Най-после, когато Учителят стъпи до палатката си, придружен от множество със своите фенерчета, целуват ръка и бавно се разотиват. Огънят самотен още изпраща своите пламъци, но още жив, жив, не угасва, ще се намерят и такива, които цяла нощ ще го поддържат. Тази вечер огънят не трябва да загасва. Този е огънят, свещеният огън, който навремето още Христос запали в човешките сърца. Този е огънят, който Учителят донесе, продължава да пали, да гори още векове и хилядилетия в човешките сърца и никога да не загасва...

Е, какво направих аз? Влезе Учителят в палатката си, след като се разотидоха всички и за мене остана да направя това, което никой друг не можа да направи поради голямата радост, която беше обхванала всички и преливаше от едно сърце в друго. Наведох се долу до земята и целунах ония два крака, които Всевишният бе изпратил на земята да я очистят и обновят.

На този светъл месец бяхме свидетели много братя от София, от провинцията и гости, дошли от чужбина, скоро след това се върнаха в София.

И пак се слушаха беседи една след друга до края на 1944 година, една от друга по-богати по мъдрост и светлина.

И много пъти, още много пъти гледах слънцето и според моите очи тогава виждах един от неговите горни лъчи и един от неговите долни лъчи да светят с по- ярка, с по-силна ослепителна светлина от останалите.

Така говори Слънцето на живота, така говори Космическият човек, така говори Всемирният Учител на човечеството: Няма сила в света, която може да победи Великия Творец на Вселената!

19-22 декември 1967 година, София