Jump to content
Ани

23. ОБРАЗИ НА УЧЕНИЦИ НА ИЗГРЕВА

Recommended Posts

23. ОБРАЗИ НА УЧЕНИЦИ НА ИЗГРЕВА

В.К.: Кажете нещо за Паша Теодорова. М.Г.: Много скромно си е дала спомените Паша. Нали в спомените й има там някои неща. И тя лично ми е разправяла. Но Паша беше малко така, как да кажа, въздържана. Тя, например, по време на бомбардировките се питам: „Къде да отида, къде да отида?" При Паша отивам, разбира се и лягаме на пода, слагаме дюшеци, туй, онуй. Цяла нощ ме завива и вика: „Моето дете, моето дете." Аз почувствувах майчина закрила от нея. Аз майка не помня, но ето от нея почувствувах майчина закрила. Това е едно. Второ, Паша беше иначе строга към мене. Нали, вика, ще четеш, ще учиш, д-то ти мазол трябва да хване. Така се учи, вика, не с разходки нагоре надолу. И, разбира се, послушах я. Аня също. Те ми се и караха, но бяха толкова благи и мили, каквито аз не съм виждала никъде, никъде. Защото аз съм расла в сурови условия. Към мене са били с ирония. Тонове, тонове подигравки и иронии, и омраза, и не знам какво да кажа още. Зли отношения към мен, но те не могат да кажат това. Те могат да ми се скарат, да кажат: „Ела, ела, Милке, има нещичко за теб." За хапване примерно или някой чаршаф, някой им подал нещо. Те и за мене мислят. Това е на Милка, това е на Милка. Хайде и на Милка да дадем това, хайде и на Милка... Това е било при Паша. За мене това е била и Аня за мене. Те бяха като две капки сестри, милеещи така, като че ли съм й дете, просто трепереха. Те много обичаха и Анина, защото и Анина я учиха. И на мен ми казваха: „Ти си мързелива. Анина учи по-добре от тебе." В.К.: Коя Анина? М.Г.: Анина Бертоли, която си замина. Или Йотка. И Йотка учиха по същото време. Те три тура ученици имаха. Първият тур е бил Иван Антонов и не знам кой друг е бил още. Вторият тур не знам кой е бил. Но ние сме третия тур. Аз, Колю Драгнев, Боянчо, Тамара, имаше една Маринка и Йотка. В.К.: Всичките с частни уроци, без да плащат. М.Г.: Всички частни уроци без да плащаме. Не само това, но ни хранеше. Па и някоя дрешка, па някой чаршаф и това, каквото има. Аз не съм получавала от роднини това, което съм получила от тях. Освен леля ми от Букурещ нещо, ако ми прати. А освен това отношението на Учителя към Паша бе така най-изискано, най-коректно, най-доброто, най-висше, за да й даде диплома на нея, само на нея, и да каже: „Ти най-малко си ми създавала трудности." В.К.: И какво представляваше тази диплома? М.Г.: А, не знам. Полицията я взема и ако могат сега да я вземат, да я издирят, хубаво ще бъде. В.К.: Но Учителят лично е написал за нея диплома. М.Г.: Учителят лично й е дал диплома на нея. А и тя има много писма от Учителя. Ама всичко взема полицията, милицията. В.К.: Вие виждали ли сте ги? М.Г.: Имаше много писма от Учителя. В.К.: Какво представляваше тази диплома? М.Г.: Не съм я виждала. В.К.: Като завършено окултно образование. М.Г.: Като завършено. Като ученичка добра. В.К.: А, като ученичка на Школата. М.Г.: Като ученичка на Школата. Тя е била. Тя ми разправяше един такъв случай: през 1923 година. Тя идва при Учителя още през 1914 или 1915 година, не знам. Била при Учителя и рязко казали двете с Аня, а този е бил слуга, Иван Антонов у тях: „От днес ние няма да ядем месо." И цялата пуйка я дават, пуйка ли било, какво, на Иван. „Иване, изяж я сам!" - „Как, госпожице, сам?" - „Да, сам да я изядеш, ние вече ставаме вегетарианци." Майка им, бащата вече починал, баща им много приличаше на Чайковски. Майка им казала: „Аз нямам нищо против, сега както решите, така. Иване, изяж я цялата пуйка." Така е била, ха-ха-ха. В.К.: Той слуга е бил при тях, така ли? М.Г.: Слуга бил, но те го учили. Те го учили и той завършил. Те го вземали от малко момче. Той мисля е такъв, без баща и без майка. Вземали го от малко момче и го изучават. Той завърши философия. И накрая той си отиде сърдит на тях. В.К.: Е, защо? М.Г.: Де да знам, нещо обидно. В.К.: Те са го учили от началото. М.Г.: Да, да. В.К.: И той заминава. Беше завършил гимназия и след това? М.Г.: философия. В.К.: Работеше ли някъде или не? М.Г.: Не, но вземаше много скъпо за астрологията, за хороскопите. Но за него знам такива случаи, казваха. За младежкия клас специално. Дойдат някои, казва: „Имаш приятелка - вънка, не може тука да влизаш!" Пазач, да. Викаха му „Иван Грозни", защото грозен беше той така малко. Възгрозничък. Но той на мене ми каза така, след тази екскурзия, която правехме със стомничките, аз там отидох и казва: „Ела, момиче, да ти кажа. Ти много хвърчиш, но теб решетки те чакат." - „А, ха, ха, ха" - аз се изсмях. И ми каза: „Ти идеш от Китай и ако искаш да се увериш, че идеш оттам, може да идеш и да си видиш развалините на твоя паметник. Току-така не си дошла в бялата раса. Направила си нещо добро за тоя народ там и затова си дошла в бялата раса." Това той ми го каза. В.К.: И кой паметник, не каза. М.Г.: Не каза, издигнали ми били паметник в памет когато съм убита ли, какво и що. И затова имам страх от насилствена смърт. Тъй и майка ми и баща ми, и двамата починаха, пък и аз, ако съм била в миналото тъй с карма. Това ми каза Иван Антонов, да, но после той ме намрази. Не ме поздравяваше. Ту-у. Така гледаше, не знам как, много лошо на мене. В.К.: Защо? Защото си била комунистка? М.Г.: Не знам причината, за която... Но аз си спомням, че и Иван се мяркаше там в тая партийна група. И после нещо се ядоса и напусна. Но беше в нея. Но не помня точно какво беше. Години оттогава, нали човек не може да запомни всичко, избледнява. С брат Боян Боев имахме много хубава връзка. Аз като каквато и да е мъка, тичам при брат Боев. Една от тези беше, нали, когато аз напуснах две години и се колебаех дали да вървя или да не вървя в Партията. А той ми каза: „Навсякъде трябва да се работи." Това ми отвори очите, навсякъде. И аз тогава се върнах в Партията. Но когато имах нещо мъчно, той казва: „Да, да, да." Слуша, слуша. Него си спомням един път когато дойде. Антов го би. Той беше многъ зъл. И дойдоха някои да му правят обиск. Имаше той Пентаграма над главата си така (на стената в рамка), от милицията сигурно искаха да я вземат нещо и той почна да вика: „Огън, огън, огън, огън, не пипай, не пипай, огън, огън!" И те не знам какво помислиха, но оставиха Пентаграмата. Брат Боев беше много скромен. Много тих, умерен, с ума си, разбира се. И сигурно няма да го забравя, който какво и да пита Учителя, ако се приближи, брат Боев винаги си носеше тефтерче и молив, и стенографираше всичко, всичко. Кой какво пита и какво отговаряше Учителят, той записваше. За всичко, за всичко. И спомням си веднъж една сестра ми казваха, нали по тая част бях. И казват: „Виждаш ли тая сестра Мери, французойка, той говореше на френски с нея." А той е следвал в Германия и доколкото знам от други съм чувала, сега доколко е вярно не знам, казали така. После ще кажа за тази сестра. Той като следвал там, там е бил Рудолф Щайнер и Влад Пашов имаше снимка на Рудолф Щайнер, аз не можех да издържам на погледа на тоя, на снимката на Рудолф Щайнер. Той имаше един поглед особен. И той като е говорил с него, той му казал: „Защо си дошъл при мене? Учителят е в България." Тогава научава за Учителя, тогава го потърся и аз не знам защо е окуцял той, във войната ли е била причината? За Мери, Мери й казваше той, но как се казва аз не знам, живееше в сестринските стаи, не тези, където аз, там, където брат Боев. Тя все говореше на френски, нещо искаше да го запита, той отговаряше. Но като че някакво приятелство имаше между тях, може да е било чисто, нали, но възрастни хора и двамата, някакво приятелство - предполагам аз, не знам, не си кривя душата, нали? Но тя често го забираше и казваше: „Брат Боев, това, брат Боев, онова." - „Да, да, почакайте малко, сестра, почакайте малко", той имаше такъв обичай - „Почакайте малко, почакайте малко, сега." Тъй че тая книга „Учителят за образованието" той я написа, тя е от него. Тя е една хубава книга.
В.К.: Кажете нещо за Тодор Стоименов. М.Г.: Той бе не особено така ласкав. Сега по едно време нали разбраха, че съм комунистка и решиха да ме гонят от Изгрева и като ме гонят сега, рекох къде да ида? Реших да ида у Тодор Стоименов, щото там отиде една Димитрия, която аз доведох, една моя състудентка, която после стана на Оф там председател. Аз я доведох на Изгрева. Но нея я приеха и тя е комунистка, но мене не щр. И Тодор Стоименов като се научи, вика: „Тая да я гоните, да я махате." Бях при негова племенница, забравих как се казваше - Мара, но коя беше, забравих. Стоях няколко дена и ме изгониха. Тодор Стоименов знам, Учителят много държеше на него и знам, че беше болен, слаб и т.к. Мария, една негова племенница, му помагаше, тя жива мисля че е още, не знам. Но Василка, която переше дрехите на Учителя още от „Опълченска" 66, дойде отдолу, тука дойде в една барака и един ден каза: „Брат Стоименчо е много тежко болен, трябва да ида, да му се помогне." Пък горката, тя си замина, а пък той остана. Нали, Василка, която беше едра, така, та доста време стоях, но не ме харесваше, че съм комунистка.
В.К.: Балтова? М.Г.: Балто,. с тоя Неделчо изглежда имаше връзка. И аз, когато живеех в Стефова горе, в хубавата стая... А даже и тук имам един случай с Учителя. Аз като се настаних там, Паша ме настани там, като дойдох и отивам с едни ябълки, не знам кой ми беше дал, при Учителя. И Той гледа една по една хубави, хубави такива, и каза: „Е, хубаво, сестра." Викам: „Много хубава стая, благодаря, Учителю." Тука те отвориха, кой ми отвори, не знам, беше заключена стаята. „Но сега гледайте, сестра да не се карате!" Пък аз викам: „С кого да се карам?" Не знам с кого да се карам. „Рекох, да не се карате!" - Повтори. Да, а то какво се случи. След три месеца ли, пет ли, колко стоях там, дойде Стефова. Тя е от Хасково ли, от Сливен ли, не знам от кой, оттам някъде. Дойде и каза: „Кой те пусна тебе тук в стаята ми? Веднага вън!" В.К.: Тази стая чия е? М.Г.: На Стефова. Тя е на най-горния етаж и прилича също, те направили също като на Учителя както е стая и балкон такъв в полумесец и тука същото нещо. И аз там като пеех, ме чуваше тази Капитанова, беше жива още и дадоха ми срок да напусна. И аз казвам: „Учителю", а той каза „Гледайте да не се карате!" - Викам: „Кани ме тази Капитанова." - „Ех, както решите." И аз отидох при Капитанова. Но беше много интересно, когато отидох втория път. Аз нали съм месоядка и съм отишла при гърнетата, масата с гърнетата, кърнаци, разни неща, такива пълни, суджуци два. И една по една върви и казва: „У, сестра, тук мирише на месо! Учителят не дава." Днес тъй, утре тъй и аз повиках сестра ми и: „Я обирай тия работи, да ги няма." А по едно време сестра ми, когато стачкуваха и когато чупеха прозорците на германската легация, дойде при мене да живее. Но тъй като аз се разполагах, а тя обичаше и тя да командва, един ден си прибира багажа и отива в общежитието във фабриката и ме напусна, Па и не беше удобно, ставаше сутрин рано в тъмно, минаваше през цялата гора, покрай линията, за да отиде до фабриката там. Та така стана. Та и тоя случай го има. Но Балтова идваше, нали, и чакаше на вратата, понеже вратите така, едно до друго така, малко антре. И аз имах чувството, че на моята врата се чука и отварям. Тя вика: „Пуле, пуле, пиленце" - викаше на Неделчо Попов. А той беше казал: „Аман от тука. Аман от нея." И така. Това знам за Балтова.
В.К.: За Неделчо Попов да си спомняте нещо? М.Г.: Неделчо Попов беше с Методий Константинов, когато казаха, нали, войн?.1а че се отваря. Това бяха. Неделчо беше болен от цироза и така си замина.
Брат Ради поддържаше братската градина нали изцяло и тая Ганка, гдето е сега на Черни връх, му помагаше. Знам това, че Учителят, когато някой се разболее: „Рекох, идете в санаториума!" А санаториумът беше братската градина и да покопаеш там, за да се излекуваш. „Идете в санаториума!" И това, пращаше ги да копаят. Или на лозето, Или там. А за лозето се грижеше този Колю Каишев, на Миката Каишева брат й. Той разбираше от пчели. Там имаше и кошери, и лозе, и той се грижеше за това. А имаше една череша, Паша ми разправяше, там до самото лозе накрая. И аз от нея съм вземала издънки. От Ангел взех, той ми даде две издънки от череши от братската градина и си ги насях, но то трябвало да се ашладисат. Аз не съм знаела за това и те раждат сладки, но мънинки, дребни, такива, толънки. Та едната ще я махна. Та на тази череша, която беше в градината, хубава, розова. И Паша ми казва: „Един ден отивам при Учителя, не ме среща Учителят в приемната и аз го намерих в градината. И аз така погледнах към черешата и Той каза: „Рекох, може да си откъснете, но само трички череши", нали. Можем да си откъснем само трички с позволение от черешата, разбира се. Значи казва, когато искаш да вземеш плод от някое дърво, ще му искаш разрешение, да ти даде и тогава ще вземеш. Но семките трябва да посееш обезателно. И един ден по тоя повод сме при Елена, след Учителя. И Томалевски идва и носи една шепа семки - ябълки. Вика: „Елена, нали Учителят вика семките да ги посеем. Я виж тука в Ганкината градина, посей ги някъде, каза, че нямам къде." Това е.
В.К.: Георги Тахчиев? М.Г.: Тахчиев, да. Той искаше да остане неоженен, не можа да издържи на една певица и се ожени за нея, нали. И после смята може би, че тя е причината, че се е разболял, така чух в Стара Загора като бях и си е заминал. Той беше много предан брат, извънредно много предан брат. философия той беше завършил. Учител беше. Той много неща ни е разправял за Учителя, така хубави неща. За прераждането, как ще се виждаме в другия свят, ако отидем в друга някоя си планета, как ще бъде. Той ме е просвещавал. То и Веса Несторова. Те са ми като, аз наричам, кръстниците. А пък духовната ми майка е Паша. Нали от нея съм получила духовното, щото аз тука със стихотворението ще кажа, но тя когато отидох там, да се укрия, примерно, когато ме гони полицията, да се укрия след тая случка с легацията, тя каза: „Не бой се, каза, не бой се." И тогава те ми намериха стаята у Стефова. Те ми я намериха тая стая. Те отвориха, като смятаха, че Стефова няма да се сърди на Паша, че те са я отворили, но после вече се преместих там.
А пък за бай Ради. Бай Ради беше, как да кажа - да кажеш куче вярно е малко. Не може да опиша човек по-верен от брат Ради на Учителя. Когато отиваха на езерата, Учителят каза: „Тука трябва да се пази. Ради!" Бай Ради спеше долу на земята, направо на земята, пред стълбите на Учителя. Че Елена каза: „Не може така, бе бай Ради!" Трябва, чакай, имаме дюшеци братски, имаме такова, завивки, как може така?" Че му дават дюшек, че му дават завивки, да не спи така на цимента. Бай Ради е бил семеен, имал деца, умряла ли е другарката му, не знам, как той е дошъл в Братството. Някъде от Добруджа ли, Елена ми разправяше това. Щото в един разговор Елена разправяше, че бай Ради се бил разболял и Елена взела да го разтрие. А той й рекъл: „Абе, Елена, не си била женена, пък виж как знаеш да се справиш с един мъж, да го разтриеш, да му помогнеш, когато е болен." И така А бай Ради беше много верен, много предан. По-предан човек от бай Ради не съм видяла. Верно, възпростичък така, но нали бай Ради ми донесе апарата на гръб тъй през градината, за къдрене на косите. Нали, щом каже Учителят, изпълнителен до немай къде. А бай Ради поддържаше освен това градината, поддържаше лозето. Ако трябваше нещо, живееше до кухнята. Трябваше да се купуват продукти. Голяма част от градината се изкарваше, която той работеше. Но и когато трябваше нещо да се купува, дори когато трябваше въглища или когато трябваше да се пренася, или това в мазето продукти, все бай Ради беше. Може друг да е давал парите, но бай Ради беше изпълнителният човек. Учителят имаше пълна вяра в него, пълна вяра в него.
По времето на Учителя се създаде един братски хор. И после Учителят даваше песни във време на беседите. Нали и като изпееше Той едната песен, тези, които разбираха от ноти и композиция, нотираха това нещо. Но спомням си Мария Тодорова все беше там. Имаше един хармониум и тя стоеше на него и веднага почваше да свири. А много често Учителят използваше Кисьова. Кисьова умееше много да хармонизира песните и разбира се Кирил Икономов, който беше учител в гимназията по него време. Кирил Икономов също така, той пък ръководеше хора. В тоя хор пеех и аз. Мичето Златева беше цигуларката, нали, беше известна цигуларка, предаваше уроци, но тя и пееше. Аз даже когато взимах уроци така оттук, оттам, защото нямах пари да плащам, като я слушах. Аз живеех в Капитанова, а тя над мене. Като я слушах да пее, аз я имитирах. И тя ме пита от кого вземам уроци. „Слушам те тебе и те имитирам." И се чудеше, че можех да я имитирам. Мичето беше една добра цигуларка и си спомням даже по езерата като ходехме, сутрин рано ставаше и с цигулката с една мелодия, не помня коя беше, събуждаше палатките - хората, нали. А Галилей беше един много добър цигулар също така. За композиция имам тука нещо в Паневритмията, малката Паневритмия, той е поизменил малко нещо. Нашите хора не го одобриха за това, което е направил. Но е помагал. Друг цигулар е този Филип Стоицев. Много добър цигулар беше.
В.К.: Симеон Симеонов? М.Г.: Симеон Симеонов си спомням. Той, винаги той свиреше на беседите. Той свиреше. Това му беше приоритет на него, той да свири. „Аз съм най-добрият цигулар сред адвокатите" - той така се изказваше, нали, за себе си. Той свиреше на беседите. И когато Учителят даваше някоя песен, той я изсвирваше. А Учителят често ни събираше. Горе имаше така като амфитеатрално, където играеха, свиреха или пееха на подиума и там имаше едно пиано и там даваше песни да разучаваме. Аз за това казах вече как. Много песни даваше. А когато даваше някоя песен на беседа, казваше: „Ха да видим сега кой ще я изпее." И винаги тоя Пеню Ганев. Той не беше срамежлив. Ама може, не може да пее, той става и я изпява. Учителят казаше някоя сестра ние туй, онуй. Ние бяхме все свити, такива едни. Аз тогава се учех да пея, имах глас, но така когато сме целият салон, не смеех да стана да пея. А другите, тоя Пеньо Ганев, той най-много се проявяваше. Важен човек бе той.
В.К.: Начо Петров? М.Г.: Начо Петров беше важен, той като комунист и за властта, и така, и с Учителя работеше. В.К.: Казваха, че бил германофил. М.Г.: Не знам да е бил германофил. Аз го знам, че е бил комунист. В.К.: Защото Учителят в Мърчаево бил казал на него, на Начо Петров и на Митко Грива да отидат и да бъдат представители пред властта. В.К.: А, да, Митко Грива също беше музикант, също. Не знам.
В.К.: Петко Епитропов. М.Г.: Тоя с брадата. Той непрекъснато се караше с тоя Жеков. Не мога да разбера защо се караха. В.К.: Имаха проблеми за оградата. М.Г.: За ограда, за туй, за онуй. Учителят им каза, че това не е никак хубаво и че ако вие продължавате така, не зная какво щяло да бъде другия живот. Това помня за тях, че се разправяха. Щото Епитропов вдигна една голяма къща, най-голямата къща беше неговата - на три-четири етажа, а пък Жеков живееше до него в една малка къща такава.
А по-късно един случай ще разправя с мене. Имаше една сестра, Каролева се казваше, от Самоков, която е леля на моята мащеха. Аз реших да си продам ливадата и тя ще я купи. 13.К.: Коя ливада? М.Г.: Ливадата си в Самоков. Обаче аз не знаех, че когато съм продавала имота си, за нелегалните печатници и пр., понеже продавах къща и дюкян. Мислех, че ливадата е останала. А аз съм писала, че продавам частта от имота си от баща си на чичо ми, той да ми даде парите, а не съм изброила, че е само дюкян и къща. А ливадата не влиза. И когато стана това, аз знам, че ливадата не съм продала. Ще я продам на Каролева. И Каролева ми даде 200 лв. или 300 лева, ония пари стари, най-старите и исках сега да й я додам, обаче братовчедите ми се намесват, чичо ми е починал и в това време сестра ми става пълнолетна, тая преродената и въпреки че мащеха ми е взема частта нейната и на сестра ми като малолетна сега, понеже аз съм писала и сестра ми, така че продаваме частта си, без да изброяваме, каза братовчед ни: „Виж бе, Роза, Роза се казва сестра ми преродената, а ние знаем, че сестрите ти не са вземали ливада. Че са продали само дюкяни, но понеже ти искаш втори път да взимаш от нас имот, ето те са писали така, ние пък ще ощетим сестрите ти." А тя казва: „Малко искам да знам за сестрите си." И взима втори път това и сега понеже аз не знам този случай и Каролева дава зор за онези пари, а те са спирали ливадата и тя ще ме дава под съд. И аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, сестра Каролева ще ме дава под съд." И разправям тоя случай. „Идете и кажете на сестра Каролева, че сестри не се съдят. Сестри се разпраият с добро." И аз отивам и й казвам: „Сестра Каролева, Учителят ме прати и ми каза така и така." - „Той трябваше на мен да каже това." - След като Учителят я е излекувал нея един път. Тя е страдала от глава. „Ами, викам, сестра, ако на мен не ми вярвате, елате питайте Учителя." Пък тя цели улици дюкяни има и сега за моята ливада останала. И казвам: „Елате и питайте Учителя." - „Ех". И й казах това нещо. Но тя почина и не можа да ме осъди. Нещо такова стана. Не можа да ме осъди, не се яви на делото. В.К.: А как Учителят я е излекувал от главата й? М.Г.: Държал си е ръката над главата й, тя самата го е казвала, така и тя станала отново, и главоболието е изчезнало, и по тоя начин я е излекувал. Да. Разправих тая история заради материални неща между духовни хора.
В.К.: За Савка Керемидчиева. М.Г.: За Савка си спомням като идваше, нали, носеше една такава чиния, излизаше от Учителя, тя много често беше при Учителя, почти все там и носеше една продълговата голяма чиния, пълна със залъчета, най-различни залъчета и ме среща мене, аз отивам при Паша. Цял ден киснех там. И казва: „Милке, вземи си, това е от Учителя. Виж хапчета, туй, онуй. Ял, оставил, това онова - за благословение." И аз си взимам едно. „Вземи си още едно." До трички. И така. Разправих аз това с палачинките, щото тя ми каза тогава де: „Учителят ми даваше от всичко, а пък виж сега от твоите палачинки не можах да хапна." Савка се разболя 40 дена след заминаването на Учителя. И се разболя тежко - рак на дебелото черво, нещо такова мисля беше. И Милка Аламанчева ми казваше, те бяха много близки приятелки, Милка е виждала как коленичи Савка пред Учителя, когато Учителят й диктува да пише тия „Свещените думи". И сега Савка ми даде една Библия, за която Мика Каишева ми я задържа, подвързана с кадифе и „Свещени думи", подвързани с кадифе и „Пътят на ученика", подвързани с коприна, много ми е мъчно и от други беседи късани отвътре, отгоре, отдолу, отзад, отпред, нали ей така, а неразрязани томове бяха. Аз не знам дали разправих защо тя ги къса? Когато вземаха книгите на Братството, аз ги дадох на Паша, защото вземаха на Паша всичката литература. Викам: Кой ще жа»и най-много? - Ще жали Паша, защото всичкото е минало през ръката й. Викам: „Сестра Паша, реших да ви подаря моите книги, цялото течение на вас, щото ваши са в края на краищата, вие сте ги работили." - „Милке, занеси ги при Мика Каишева, защото може да дойдат пак тука и да заварят." И вързопи цели ги нося аз там. И минава време и пак ще кажа. ..Милке, виждаш, че не виждам вече, вземи си ги обратно." И отивам да си ги взема - разпарцальосани. И не ми дава. „Хайде комунистко, и това ти е много" - ми казва Мика Каишева. В.К.: А тя знае, че вие сте ги занесли. М.Г.: Ама знае, разбира се. В.К.: Защо ги е късала? М.Г.: За да дава на други. След като тя има цели две течения. Тя има за двете си деца по едно течение. В.К.: И тя къса отделни коли или? М.Г.: Не, който му давала да чете, някой му харесало нещо, скъсал, кой отзад, кой отпред, кой от средата, хей така, парцальосани. А неразрязани томчета бяха. И ми стана много, много мъчно и когато ги видях, й казах: „Ама може ли така, сестра Каишева?" - „Хайде, комунистке, и това ти е много" - ми каза тогава и много ме заболя, много ме заболя. В.К.: Не ви ли върнаха Библията? М.Г.: Не, нито Библията, нито друго. Библията беше на Савка. И Учителят е ръководел Савка, да си отбелязва кое е важно. Тя се е учила по тая Библия, нали, и тя все казваше: „Като я прочетеш, Милке, ще ми я дадеш." Когато се разболя, аз така мислено се молех, дано остане при мене. А пък то не остана при мене, Миката я взема, нали и „Свещените думи" и ... Да свърша със Савка. И Савка се разболя. И един ден заварвам там Милка Аламанчева при Савка в къщи. Отивам и казвам: „Абе ти си отслабнала, ма." Тя имаше така дебели крака, ханш. „Още, още трябва да отслабна, докато си замина." Така ми направи силно впечатление това, че тя трябва да отслабне, преди да си замине. Нали и така я видях, лежеше на кревата и това ми беше последното виждане. Те, нейният гроб беше на Редута, там тогава погребваха. После майка й почина. Например за Аламанчевите: Когато Антов ме би, тогава за тоя случай, за който разправяха, аз къде да отида, къде да отида, освен при тях. После отидох при Борис Николов та плаках, най-после при Учителя на мястото, нали? На тях майка им беше жива. Майка им беше много такава добра жена. Добра и милостива и към мене. За Милка Аламанчева си спомням, че тя ми е разправяла, не знам имам ли право аз да го разправям, тя имала връзка с този Иванов, в Париж. В.К.: Михаил Иванов. М.Г.: Да. И си спомням един ден, че тя ми чете едно стихотворение, нали, едно с което казва, тя пишеше хубави стихове, че за любовта си жертва и Бога ли, нещо от тоя род. Не помня, ще сгреша, ако кажа. Но беше в такъв вид, и аз казвам: „Много е силно." - „Ами видиш ли, аз страдах по тоя човек." А той мисля, че с малко ирония към нея беше, защото от Париж й праща, тя ми показа, някакви си дребни бонбончета, някакви-си мъниста. Той, милионерът там. Викам: „Милке, аз, ако бях на тебе, щях да му ги върна в плик обратно." Но тя беше много развълнувана от това. И тя каза, че сънувала един сън, тогава ми разправя: „Аз, каза, сънувах един сън. В миналото съм била някаква принцеса и съм била жена, която блудствува с тоя, с оня, и се видях в това си състояние, видях." И тя си замина. В.К.: А нейната сестра? М.Г.: Сестра й си замина, нали? В.К.: Нещо да си спомняте? М.Г.: Голямата им сестра, тя имаше връзка с този Богомил Малджиев, нали? Те бяха годени. Но интересното беше, че те отишли да питат Учителя, когато да се оженят. Той казал: „Вие последни ще се ожените." Какво значи? Значи да не се женят. В.К.: Значи последни ще се оженят. М.Г.: Значи да не се женят, нали, в тоя смисъл, не знам. А пък другата им сестра, те имат последната една сестра, тя беше женена. Женена и бяха й взели апартамента. Нея комунистите бяха я изселили, това, та и тя беше и накрая тя живееше на тавана на Савата. Имаше право, защото на това място на двамата, на мястото на Жеков и на тяхното се направи тая голяма къща.
Но преди да си замине, слезе долу при един от синовете си и си замина, така - Цеца.
В.К.: Сийка Каназирева? М.Г.: Банкова чиновничка и даже по време на едни бомбардировки спират асансьора. Тя останала в асансьора. „Учителю, колко се плашех!" Тя казва: "Учителю, сънувах един сън, че съм си отишла горе и виждам майка ми и викам: Мамо, мамо, мамо!" Пък тя много обичаше майка си. Казва: „Аз не съм ти майка, аз съм ти сестра тук." - „Да, казва, там не са вече майка и дъщеря, там сте сестри всичките", казва Учителят. Тя пееше също в нашия хор. И това. Тя така винаги любезна, винаги усмихната. Тая пружина оттатък в кухнята е от нея, от майка й е останала.
В.К.: Катя Грива. М.Г.: Катя Грива беше може би така любимка на Учителя ли, аз не знам, как да кажа. В смисъл такъв, че Катя е завършила в Италия пеене. Тя е правила опити там да се излъчва. Не знам дали знаете за този случай. И като е правила тия опити и един път насмалко е щяла да остане, да остане отвън и да си замине. И тя казала това нещо на Учителя и Учителят казал: „Това нещо да не го правиш." Катя Грива, Милка Периклиева, не знам, те ми бяха приятелки, близки бяхме и аз понеже от моя занаят знам и масажи, и за това, и за онова, и един ден масажирам Катя Грива. Тя хубаво тяло, чудно има и болна беше. И отивам при Учителя да го питам каква да прави. Учителят каза, ще й кажете супа гореща, картофена, с една, две люти чушки вътре в нея, да може да се изпоти и да я разтрия. И аз отивам по тоя повод, в една барака зад Паша живееше, и това е. Та Катя беше в тоя смисъл, тя пееше хубаво. Тя разправяше един случай с Учителя, когато й дал - на Паша разправяше и аз бях там - „Запали се огънят". Учителят играл пред нея с движение, как да го направи и е пял, нали. И тя вика нямаш представа с каква красота, с какви жестове красиви, нали така, както е дал така „Запали се огънят", сложи се трапезата, както се е дала песента. А тя също разправяше един случай пак при Паша, защото и тя киснеше при Паша, както и аз цял ден, и казва: „Дойде една светска дама при Учителя. Учителят с цялата етикеция на такъв светски човек я посрещна и аз, каза, се почудих как Учителят може да бъде кавалер, такъв, каквито са, казва, в света." И такива случаи разправяше. Аз съм я виждала... После тя по едно време не искаше да работи. Нямаше работа ли, какво. Най-после си намери работа в Трън ли, къде беше. В.К.: В Трън. М.Г.: И отиде учителка там в Трън. Та така. А за Милка Периклиева, това ми направи много силно впечатление. Ние бяхме много близки с нея. И нея съм фризирала. И тя много хубава. Тя беше силно влюбена в тоя Милко Костов. А пък той малко търчи-лъжи ми се видя, защото на мен той ми извади два, три здрави зъба, че стигнах до мостове и после до протези, но както и да е. Митко не беше само с нея. Тя искаше на всяка цена с него да се ожени, но Учителят един път я смъмри и каза: „Ти не разбра ли, че на земята имаш карма само с баща си?" И тя в нейните спомени го е отразила това нещо. В.К.: Значи само с баща си. М.Г.: Само с баща си и според мен, значи тя приключила тогава на земята. Милка беше много хубава. Тя имаше едно голямо изпъкнало хубаво чело, после тя пишеше много хубаво. Някъде аз имах стихчета за децата - песнички, нали, с игрите, как да играе, как това. Свиреше и на пиано хубаво, композираше някои песнички. В.К.: Спомняте ли си? Защо не можаха да приложат Паневритмията? Казвала ли ви е тя? За Паневритмията? М.Г.: В училищата ли? Беше забранено. Понеже тя провеждаше някои неща така, песнички, това, онова, нали, стихчета в тоя дух. Забранено беше, забранено.
В.К.: Георги Томалевски. М.Г.: Да, Томалевски беше един много умен човек. Той идваше при Паша, но повечето при Елена ходеше. Може би защото Елена е македонка и той македонец, и аз после се прехвърлих малко при Елена, защото там научаваш - връзка на науката с учението на Учителя. И Илиян идваше там, но той по-рядко. Илиян се криеше малко от мене, защото знаеха, че съм комунистка, но Томалевски много често ми е казвал: „Хайде, Милке, защо не им хвърлиш билета, де?" Казвам: „Ще дойде това време, ще го хвърля и искам да го хвърля." - „Ти, казва, си наша, бе, какво търсиш там?" А той имаше брат комунист, който е убит - Томалевски. После Томалевски имаше много хубаво дар-слово. Той много умно говореше. Така и есетата, които пишеше де, той е известен като писател и т.н. Но той е много добър и като физик и жена му много му се сърдеше, че той можеше да стане професор, а не стана. Той беше секретар при професор Драмлиев. А Драмлиев ми е на мене роднина. Драмлиев е първи братовчед с моя първи братовчед. Той по баща, пък ние по майка с мен. И моят братовчед е син на тая ми леля, при която аз бях в четвърто отделение, гдето в Кюстендил, гдето разправях. А когато Георги беше секретар при Драмлиев, аз бях студентка втора година. И Георги казваше: „Абе Милке, мога стипендия сега да ти издействувам за Бърно." - „О, викам, чешки език." Аз не обичам тоя език. „Абе там немски се говори." И до ден днешен съжалявам, че не отидох, за там съжалявам и после съжалявам за Италия. Не знам дали съм разправяла този случай. В.К.: Не. М.Г.: Бях. Първият път, когато отидох, имах писмо до д-р Мичев да бъда приета от него, той беше пълномощен министър в Рим. И аз, минавайки оттам, тогава имах да вземам един изпит, това е физико- химия проклета, за да се вземе държавния изпит, и той ме прати с една лекарка до тяхната Сорбона ли, факултета там, един прекрасен факултет с една градина, за да се провери какво може. Тя, те й казват там: „Тя може да изгуби само една година заради езика, ще й възстановим останалите изпити и по-нататък ще продължи." Какво ще продължа? Вземам може би един-два изпита и ще се дипломирам, и ще се върна с докторат - доктор-химик. А Томалевски гдето ме пращаше, там щях да бъда инженер-химик. Гледай - в Бърно, там инженери стават. А и в Букурещ леля ми ме викаше. И там можех да бъда инженер, ама аз дебела глава. И тука като отидох при този, д-р Мичев, той каза: „Вижте какво, аз ще ви намеря и някаква работа тука, нали? Поемам отговорността." А пък аз, а, как ще счупя партийната линия! Ще кажат другарите - във фашистка Италия остана. Тогава и в Париж ме караха да остана, и не останах. Тогава и в Хамбург ме канеше братовчедка ми и не останах. И във Виена ме канеха, и не останах. Въобще глупости колкото щете направих.
В.К.: Славчо Печеников. М.Г.: Спомням си така, той беше богатият човек, той подпомагаше един вид Братството, той организираше, когато се ходеше на Рила, той докарваше камионите, денковете, това-онова. Една година и аз ходих и тогава с тия камиони ни стоварваха на Гюлечица и то Гюлечица пеш да Вада и нагоре. То беше много. Нощувахме там на Гюлечица, през нощта спяхме по денкове, по това. Такива гъби манатарки грамадни знам ставаха там и тръгвахме нагоре. Но Славчо подпомагаше понякой път и стола. Такива бедни като мене, хранехме се без пари, нали? Впрочем, какво, там всеки слагаше колкото иска в касичката, нали? А много хора идваха и студенти, и се хранеха без пари на тоя стол братски. Много хора. Пък Славчо така си го спомням, като днес. Знам за него, де, как се е оженил за Люба Славянска. Те са имали връзка така дълбока преди това. Тя забременяла и той искал да я остави, но отишъл при Учителя и казал: „Аз ще я оставя!" - „Ти трябвало да мислиш преди това. Сега няма да я оставиш, сега ще я вземеш!" И така се наложи и се оженил за Славянска. Знам децата - Бубата, голямото момиче, добра цигуларка, излизаше и свиреше, както и Желю Ганев - преди Златка. Тя сега е в Мароко. Те двете се състезаваха и излизаха на сцената. Свиреха и пред Учителя. Ирина Кисьова и тя, също тъй добра сестра, която бе много изпълнителна така към Учителя беше, но тя бе музикална, пееше добре, и свиреше, и композираше, нали? Тя аранжираше много песни от Учителя така, за разлика от Мика Тодорова, която не я одобряваха много нашите хора, както аранжираше тя. Макар че и тая, цигуларката Ружа Кисьова, дъщеря й с нея, беше по-друго. Свиреше и на цигулка и така беше по-хубаво. Но аз имам един не много хубав спомен от нея, че когато от Белчева се махнах, отидох при нея за уроци, пък тя ми предаде един- два урока, пък после каза: „Аз повече не мога." Искаше да се плаща, а пък аз нямах възможност. Същата история беше и с Митко Грива по пианото, нали? А иначе какво. Тя добра беше, Ирина Кисьова. Тя идваше винаги на нашите песни, когато Учителят даваше нова песен, разучавахме я с нея. Добре.
В.К.: Боян Златарев. М.Г.: Боян, той беше много изпълнителен брат, много тих и скромен, тих и изпълнителен към Учителя. Каквото казваше Учителят, изпълняваше го. Той завърши гимназия заедно с мене. Един от честните, почтените, скромните братя беше той. И Гради Минчев, мога да кажа, нали, но Гради беше малко така по-инак, изпълняваше задачите, които му се възлагаха. Аз с него нямам добър спомен, със Стефан кога работеха. Той се плашеше от Стефан, щото като партизанин, да не го измести като бригадир, нали, и там този, Петър Филипов, нали работеха заедно мозайките и те все се включваха, ако дойде някой журналист. Стефан го елиминираха. В тоя смисъл нямам добър спомен. А от Петър нямам добър спомен това, че той ни свърза с един Желю, какъв беше не знам, от Пловдив, нали, който уж да ни помогне да се съберем, пък оня прави магиите. Та Стефан си замина. Ха-ха. В.К.: Със Стефан кой? М.Г.: Стефан Тафраджийски. В.К.: Вие не бяхте женени. М.Г.: Официално не успяхме. Той водеше разводни дела, не успя да се разведе и така остана. В.К.: Е, каква беше целта и задачата на тоя Желю? М.Г.: Желю щеше официално да го разведе и да се съберем ние. Ама, каза, дай 5000 лева. И тук Стефан малко сгреши, Бог да го прости. Взема от Борис Николов 5000 лева уж за братски нужди и ги даде на Желю. А Желю каза, че му трябват, за да си довършил къщата. А тоя същият Желю после 500, 300, 200 лева взимаше от мене, по колко пари вземаше, не знам. В.К.: А той какъв беше? Адвокат ли беше? М.Г.: Не, работник, тоя Желю. Петър го знаеше. Петър Филипов ни свърза с него. В.К.: Няма ли адвокат? М.Г.: Ама адвокатите отделно парите взимаха. В.К.: А, той да прави магически операции. Че и с такива работи ли се занимаваха? М.Г.: Ами хайде де! Петър ни свързва. В.К.: Значи такива ми ти работи. М.Г.: Да. Та затова аз към Петър нямам хубаво чувство. Бог да му прости, но... За съжаление, например, в младежкия клас трябваше да влизат само хора чисти, като Паша, нали, девици. Обаче в младежкия клас влизаше и Илия Узунов, който беше близък с неговата там, Стоянка Илиева и Борис Николов, който казват че бил също така живял с Мария, и Тодора и Ангел, не ги знам още кои бяха. И аз тогава си казах: аз съм разведена. Сега в момента нямам мъж. Защо да не влеза в младежкия клас? И по този повод аз казах, сънувах Учителя, той ми отваря вратата, но не ми казва „Влез." И аз не влезнах. И аз не влезнах. Но по-късно Той ми каза това: „Занимават те много тия любовните работи." И аз изтръпнах, когато ми го каза. Така щото на Изгрева имаше такива неща. Имаше и се говореше. Ето например Митко Грива с Райна на Дякона. Дяконът с Весела Несторова. Там вече какво е, не знам, но връзки такива има.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×