13. НА РАБОТА СЪС СВОИТЕ СЛАБОСТИ, НА СРЕЩИ С ЧУЖДИТЕ НЕДЪЗИ

[Ани]

13. НА РАБОТА СЪС СВОИТЕ СЛАБОСТИ, НА СРЕЩИ С ЧУЖДИТЕ НЕДЪЗИ

Всяка неделя ходехме на Витоша, обикаляхме България, правихме обиколки по Рила от Боровец, през Мусала, до езерата - спяхме в манастирчето в Говедарци. Това е ставало много пъти - когато имах отпуска. Желанието му бе да направим екскурзия от Ком до Нос Емине по Стара планина. Чакаше ме да се пенсионирам, но това желание не се осъществи. С настаняването си в бараката започнах да свиря. Исках да влезна в академията като извънредна ученичка, приеха ми заявлението, но когато седнах на пианото, Андрей Стоянов ме попита на колко съм години. Казах: „На 35 години." - „Но ние не приемаме по-възрастни от 25 години."

Посещавах лекциите в Салона, също и културните програми и концерти, които се давали. Обичах много да слушам Мария Златева, с Митко пееха заедно. Бяха се оженили. Нея я обикнах още при първото ми идване на Изгрева. Тя живееше срещу моята барака. Посочи ми да отида при Мара Петкова, но тя ме насочи към Сийка Ранкова. При нея учих няколко години. Тя ме научи да свиря културно. Макар че във Видин минах при много учители, аз свирех по слух. Макар че стигнах до Моцарт и Хайден. Върна ме да се науча да броя. И то не с крак, а с уста, което беше по-педагогично. Никога не ми е свирила урока си, но беше толкоз взискателна, че скоро се оправих и стигнах да свиря Бах и Бетховен. Беше много доволна от мен, макар че работех и свирех. Взимах един път в събота урок. Бях много точна, часовникът удряше часа и аз звънях на вратата. Разбира се и тук вървях с прекъсвания от моите състояния. Вървях много добре и свирех по 3-4 часа след работа. Напреднах и тъкмо когато материалът стана по-сложен, влезнах в по-трудните сонати на Бетховен, преместиха ме на гара Искър, където губех в път 4 часа - времето, което употребявах за свирене. Трябваше да спра. Поплаках си и си рекох: Не бях изключителен талант да давам концерти, също нямаше с тези частни уроци да преподавам, тогаз трябваше да бъда работник и да изкарам пенсия. Така продължих да се занимавам сама. Работих при Тилко на ръчни станове. Изкарах няколко години. Той и Цвета бяха трудолюбиви и способни хора, но не бях софийска жителка и трябваше да ги напусна и да постъпя в държавна фабрика - беше близо до Изгрева. Там изкарах няколко години, като учех и работех, докато я преместили на гара Искър.

Това ми бяха най-светлите, най-осмислените години в живота ми. Задоволяваха музикалното ми чувство. Тези щастливи и осмислени години не се повториха. По това време Мариета се ожени за Мехмед. След дълга дружба, работейки във фотото и поддържаше родителите ни. Забременя и роди Норчето - едно хубаво, чудно дете. Когато чух това, гласът ми каза: „Много ще го обичаш." Така стана. И сега, пишейки тези спомени, имам хубава връзка с нея. Казаха ми, че в минал живот ми е била дете. Докато работех, помагах с каквото можех според силите си. Преместих се в друга барака да живея, измазах я да не ми е студено. Устроих се някакси. Срещу нея живееха Бистра Цонзорова и Цонзоров.

Пропуснах да кажа, че когато се настаних в първата барака, Арнаудова ме повика и ми каза настръхнала: „Лидия, бягай, Никола Антов пуснал слух, че си английска шпионка." Нов изпит! Моят брат след като се ожени, бащата на жена му ми намери магазин на „Цар Калоян", продаваше книги и се занимаваше с фотографии, на горния етаж стаята беше свободна. Преместих се там. Не помня колко прекарах там, но посещаваше ме Петра Шелингозова и бай Васил. Беше лятото. Покани ме да обиколим Рила и с Недка тримата направихме тази екскурзия, като минахме през страшното езеро. Когато се прибрахме, сънувах сън. То беше по-скоро полусън. Сънувам, че съм на страшното езеро. Небето някъде по средата, между върха и езерото бях седнала, а над мене седнал Учителят цял в бяло, величествен. Взе да ми говори. Това продължи цяла вечер. Нищо не запомних от това, което ми говори, записано е някъде в акашовите записи. Когато се събудих, остави ми да помня само следните думи: „Учи английски език." Беше нещо грандиозно, величествено, предпазващо.

Въпреки срама, който преживявах от това петно, което ми залепиха, и мислех, че вече никога няма да видя Изгрева и братята и сестрите, пресрамих се и отидох при брат Боев. Разправих му съня. Той, заеквайки, ми каза: „Лидия, Лидия, знаеш ли какво значи това? Английският език е ангелски език, това значи да се научиш да обикнеш всички." Не след много Антов го изпратили на лагер, а на мен ми намериха тази барака, където се върнах пак да живея на Изгрева и там останах да живея 10-20 години. С Бистра се сближихме. Посещаваше ме. Но Антов не след много го освободили, стана тартор. Разсипа Изгрева. Към мен имаше отрицателно отношение. Даде на Христо мястото, което му се полагаше по регулация не по продължение, а надолу, като трите бараки, на Йордан йогата, Петрината и моята влезнахме в негово владение. Местата бяха братски, а бараките прикачени. Местата дигаха бараките и Христо, който имаше малко собствено място, стана наш хазяин. Започнахме дела, харчове, разправии, но един ден благополучно като мръсни котета ни изхвърлиха багажа на улицата. Дъжд, студ, а ние без прокрив. Отидох да живея при Таньо Танев и Славка, жена му. Плащах 150 лева наем, а аз вземах едва 500 лева. Трябваше да гладувам. Но Провидението не ме остави. Работих на гара Искър в Каучуковата фабрика „Яко Доросиев". Преместили ме бяха на една работа, на която за една допълнителна прибавка намалили ни нормата и взехме да получаваме над 1000 лева. Това продължи близо година. Към това семейство имам най-хубавите спомени. Бяха трудолюбиви. Той от братството, имаше благословение. Бай Васил всяка вечер идваше при мен на вечеря. Една вечер каза: „Взеха книгите, натоварили на колко камиона." Не след дълго, ако се не лъжа, взели и салона. В този дом прекарах около една година.

По това време Елиезер Коен почина и Мариана, жена му, нямаше право да живее сама в това голямо помещение. Тя предпочете мен пред хазайката си и предложи ми да живея с нея. Казах й: „Веднъж са ме изхвърлили на улицата като мръсно коте, нямах съдебно решение, без такова не идвам." Тя тича нагоре, надолу и ми извади такова. Там заживях от 1958 до 1973 година, когато ни преместиха в комплекс „Дружба". Животът ми с Мариана беше също тежък, едно голямо изпитание. Един господарски дух, интелигентен, външно чист, организиран. Често пътуваше за Русия, имала сестра, в Германия също сестра. А тя дошла от Латвия. Искаше да служа на Партията, но удари на камък. Който е приел Христовия комунизъм, не може да служи на Партията. Намрази ме и търсеше начин да ме махне. Служеше си с разни мръсни клопки, не е за разправяне. Говореше само за нейния отрицателен характер. Но съдебното настаняване ме спасяваше и не ме изхвърли на улицата. Към 1980 година взехме да боледуваме и бай Васил, и аз. Аз от отравяне от бензинови изпарения, а бай Васил от простатната жлеза. Хранехме се заедно, посрещахме гости - Таня от Свищов - учеше за изпити, Райна Дилова от Видин, Ненка от Бургас и т.н. и т.н. Ходехме на екскурзии, неделя на Витоша, а при отпуска - на Рила. Пътувахме без палатки от Боровец до Мусала, до езерата.

На времето с Генчо само веднъж бях на Мусала, видя ми се пътят по-лек от този на Витоша, а за това, което изживях, когато се качих на върха и се разкри пред взора ми панорамата, е приказно. Витоша, Стара планина, Родопите, върховете на Рила, Пирин и т.н. Дори казвах, че при ясно време се виждало Бяло море. Когато се върнахме, валеше сняг, заседнахме на заслона, имаше нарове и печка. Прекарахме там цяла седмица, той рисуваше „Окото". Да разправя за екскурзиите, с всичките красоти и приключения, иска се друга тетрадка за описание.