ХЕРАКЛИТ ЕФЕСКИ И ДРУГИТЕ ГРЪЦКИ ФИЛОСОФИ

[Ани]

ХЕРАКЛИТ ЕФЕСКИ И ДРУГИТЕ ГРЪЦКИ ФИЛОСОФИ

Друг гръцки философ, който е бил свързан с Мистериите и е предал в своята философия езотеричната доктрина, е Хераклит Ефески, живял между 535 и 475 година преди Христа. Връзката му с Мистериите е доказана от един немски автор Едмунд Плайдерер в книгата му Философията на Хераклит Ефески в Светлината на Мистериите, издадена през 1866 година в Берлин. В предговора авторът казва:

„Вътрешната връзка на Хераклит Ефески с Мистериите е доказана за нас от едно предание, което нарича мисълта му „мъчно проходима пътека" и което носи „тъмнина и мрак" за този, който тръгва по нея без Посвещение, прибавяйки, че същата тази пътека „става по-ясна от слънце" за този, който е воден от един Посветен. И като разказва, че той е оставил своята книга на съхранение в храма на Диана Ефеска, това значи, че само Посветените са могли да я разберат. Хераклит е наречен „тъмният", защото само Светлината на мистериите може да освети идеите му. Ще предам някои основни мисли от книгата му, от която са запазени само отделни фрагменти.

Хераклит е представен като човек, който гледа на живота много сериозно. Той казвал, че думите могат само да покажат вътрешната наука, но не и да я обяснят. Науката се обяснява само когато се преживее.

Прочуто е неговото изречение „Панта рей" - „Всичко тече", което ще рече, че всички неща са в движение, в постоянен прилив. Плутарх, коментирайки това изречение, казва: „Не може да се потопите два пъти в една и съща вода на реката и не може да хванем два пъти едно и също смъртно същество. Със своята сила и бързина то се разпръсва и съединява, то отива и се връща по хиляди начини." По-нататък той казва: „Животът и смъртта, бдението и сънят, младостта и старостта са едно и също нещо. Едното минава в другото, и другото става отново в първото." И продължава: „Има живот и смърт в акта на живеенето, както ги има и в акта на умирането." „Как бихме могли да кажем на всекидневния си живот „ние сме", когато от гледна точка на Вечното ние знаем, че „ние сме и не сме." „Хадес и Дионисий са един и същ бог. Дионисий, богът на радостта да живеем, на възраждането и растежа, е богът, за когото се празнуваха дионисиевите празници. За Хераклит той е като Хадес, богът на разрушението и унищожението. Затова той казва: „Този, който вижда смъртта в живота и живота в смъртта, само той вижда в истинската Светлина недостатъците и преимуществата на съществуването. Тогава и самите недостатъци се оправдават, защото Вечното живее също и в тях. От тази гледна точка те представят друго нещо, отколкото гледището на нисшия живот." Не би било щастие за хората, ако се изпълняват всичките им желания. Болестта прави приятно и добро здравето, гладът ни прави да ценим храната, а работата - почивката. Морската вода е най-чиста и най-нечиста. Тя е пивка и спасителна за рибите, а вредна за хората."

За Хераклит едно Вечно Същество говори чрез преходните неща. За да означи това Вечно Същество, той си служи с един дълбок символ. Хармонията на света се връща в първоначалното си положение, както струната на лирата и както тетивата на лъка. Много работи могат да се видят в този му образ - силите, които се разделят в противоположни посоки, за да се съединят чрез една крива и създават единство. Различните ноти си противоречат, но заедно произвеждат хармония. Като приложим този принцип към духовния свят, ние имаме следната хераклитова мисъл: „Безсмъртните са смъртни и смъртните са безсмъртни. Първите живеят в смъртта на хората, а вторите умират в живота на боговете." Първоначалната грешка на човека е, че със съзнанието си той се привързва към тленните неща. По тази причина животът става една опасност. Това, което се случва с човека иде от живота. Но тези събития губят жилото си, ако човек не отдава на живота абсолютна стойност. Тогава той намира невинността си, както ако се възвърнал от така наречения сериозен живот към детското си безгрижие. Възрастните считат за важни много неща, които служат за играчка на детето. Разгледани от становището на Вечното, значителни ценности губят своята стойност. Ето защо Хераклит нарича Вечното „едно дете, което си играе", а Вечността - Царство на детето. „И тогава в какво се състои първоначалната грешка? - Че смятаме за много важно това, което не бива да считаме за такова. Бог се е разпространил във вселената. Този, който приема нещата, без да намери Бога в тях, взема гробницата на Бога за самия Бог. За да бъде Мъдър, човек трябва да си играе с нещата както детето с играчките и да употреби сериозността си, за да направи да излезе оттам пленения Бог, който е скрит там."

„Съзерцанието на Вечното гори и изпояжда измамливата идея, която обикновено човек си създава за нещата. Духът разлага мислите, които идват от сетивата, той ги разтапя. Той е унищожителен огън."

Според Хераклит борбата е бащата на нещата. Той казва: „Ако нямаме противоречия в света, светът на създаването и на нещата не би съществувал. Но това, което се проявява в борбата, в стълкновението, това, което го открива и обгръща не е борбата, а хармонията. Тъкмо защото борбата е в самите неща, Духът на Мъдреца трябва да мине през тях като огън и да ги превърне в хармония."

Според Хераклит човек е образуван от противоречиви елементи, в които се изляла Божествеността. Така той се намира и открива в себе си Духа, който се корени във Вечното. Този Дух укрепва в борбата на елементите помежду им. Но този Дух трябва също и да успокои елементите. Творческата природа на човека сама се надминава. Всемирната сила е породила стълкновението и смешението и трябва сега да умири това стълкновение с Мъдростта си. Тук ние допираме с пръст двойствеността, която живее в човека, разкъсването на неговата душа между временното и Вечното. Чрез Вечното той е станал нещо съвсем определено. От това определено същество той трябва да създаде едно по-висше същество. Той е зависим и независим. Той може да вземе участие във Вечния Дух, който съзерцава само в размера на сместа, която този Дух е създал за него. Именно затова той е призван да свърже Вечното с временното. Духът действува в човека, но той действува по особен начин. Той действува чрез временното. Отличителната черта на човешката душа е, че едно преходно нещо може да действува като вечно, че то може да се увеличава или усилва, докато стане неразрушима сила. Поради това душата прилича на Бога и на червея. Затова човек държи средата между Бога и животните. Тази сила на растеж и на увеличаваща се сила е неговият духовен елемент.

„Даймонът (духът) на човека е неговата съдба. Според него жизнената сила на човека далеч надхвърля неговата личност. Човек е носител на своя даймон и този даймон не е затворен в границите на неговата личност. За него раждането и смъртта на личността са само моменти от живота на духа. Човешката личност е само една преходна форма, едно частично проявление на духа, което я засенчва и осветява. Този, който е познал своя даймон, почва да гледа отвъд себе си, напред и назад. Опитността на духовните неща, която преживява, му доказват неговата собствена Вечност. На този даймон, на тази Божествена душа, той не може повече да възлага едничката служба да изпълня земната му личност. Защото тази личност е само една от формите, чрез които този дух се показва на света. Духът не може да се затвори само в една личност. Той има силата да оживи много личности. Той е способен да преминава от една личност в друга. (Тук става въпрос за прераждането). Оттам блика не само мисълта, но и опитът на това душевно преселение. Мисълта само подготвя опита. Този, който открива даймоничния елемент в себе си, не намира последното като нещо невинно, като бял лист. Той го намира надарено със свойства. Откъде са дошли те? Защо има тези дарби? Защото други вече са работили върху моя даймон. И какво става с работата, която аз извършвам върху моя даймон от минутата, когато неговата роля не се свършва с моята личност? Аз работя за една бъдеща личност. Между мен и Всемирното Начало застава нещо, което ме надминава, но което не е още от същото естество, както Божеството. Моят даймон застава между него и мен. Моето днес е рожба на моето вчера. Моето утре ще бъде рожба на моето днес. Така моят живот е плод на един предшествуващ живот и ще бъде семе за един бъдещ живот. Също както човек вижда зад себе си много преживяни дни и пред себе си много дни за живеене, така и душата на Мъдреца вижда много животи в миналото си и много животи в бъдещето си. Мислите и способностите си, които съм придобил вчера, ни служат днес. Нали е така в живота? Не се ли явяват хората на небосклона на съществуването с най- различни дарби? Отде иде това различие? От нищо ли се появява?"

Както казах, Хераклит е написал едно единствено съчинение, озаглавено" според едни Музите, а според други За природата, което той предал на съхранение в храма на Диана Ефеска. Като цяло то е загубено, но са запазени известни фрагменти, които са събрани от различни автори. Шлаермаер ги е събрал по един своеобразен план под заглавие: Хераклит, тъмният от Ефес, изложено въз основа на останките от неговото произведение и на свидетелството на древните. Други учени са правили сбирки от фрагментите, между които и Едмунд Плайдерер в книгата му Философията на Хераклит Ефески е Светлината на мистериите.

Хераклит е наречен тъмен, понеже той е писал символично и не е разбран от онези, които нямат

Светлината на мистериите. Цицерон казва, че той преднамерено е писал на тъмно. А Сократ е казал за неговата книга: „Това, което разбрах от него, е превъзходно, а за онова, което не успях да разбера аз вярвам, че то също така е превъзходно, но за да се справи с него човек, трябва да бъде делийски плувец." Платон също изучавал философията на Хераклит и в неговите произведения се намират много сведения за нея. Също Хипократ е бил под влиянието на Хераклит.

Хераклит казва, че както животът, така и умирането са обединени в нашия живот, както и нашата смърт. Защото като живеем, нашите души са умрели и са погребани от нас. Но като умираме, нашите души възкръсват и живеят. Той казва още: „Ние мислим и вършим всичко съгласно участието на Божествения Разум (Логос). Поради това ние трябва да следваме само този Всеобемащ Разум. Но мнозина живеят така, като че имат свой собствен разум. Но разумът не е нищо друго, освен изтълкуването, осъзнаването и разбирането на начина, по който е подредена и устроена вселената. Поради това доколкото вземаме участие в знанието за нея, ние се намираме в Истината, а доколкото притежаваме нещо особено, ние се намираме в заблуждението. Това цяло, Всеобемащият Божествен Разум, в който ние сме потопени, това е същността на Истината. Ето защо онова, което на всички изглежда общо, е убедително, защото то участвува във Всеобщия и Божествен Логос. А онова, което се харесва само на отделен човек поради противоположни причини, няма в себе си никаква убедителност."

Във философията на Хераклит намираме първо Божествения Разум, Логоса, Словото като неизменна Реалност в сетивния свят, който произхожда от това

Слово, който е в непрестанно движение, в непрестанно изменение. Затова той казва, че всичко тече, всичко е в движение, няма два момента от ставащото, които да са еднакви. И Платон казва за Хераклит: „Той сравнява нещата с течението на реката и твърди, че не може да се влезе два пъти в една и съща река."

Вечният Божествен Разум, Словото, от когото произхожда всичко, той го нарича живият Огън, от който произлиза всичко и към който всичко се възвръща.

Хераклит казва още: „Хората са смъртни богове, а боговете са безсмъртни хора. Животът на първите е смърт, а смъртта на последните е живот."

Не само Хераклит, но и други гръцки философи и Мъдреци са се намирали и са творили под влияние на мистериите или сами са били Посветени в тези мистерии. Такива са били например Емпедокъл, Софокъл, Пиндар, Есхил и даже Омир и Хезиод.

Гореказаното ни потвърждава мисълта на Учителя, която многократно изнесох, където се казва, че има едно Братство, което пътува в света и носи културата. Където то се установи, там се ражда и развива култура. Когато преминава през даден народ или раса, то се явява най- първо като една вътрешна Светлина и топлина, които стимулират народната душа към мисъл и творчество и към благородни чувства. И това присъствие в даден народ се изявява чрез някаква личност или плеяда от личности, които в течение на развитието на народа става център, около който се групират онези чудни души, които са довели присъствието на Братството в своята среда. По такъв начин се дава едно ново направление на мисълта и живота, и се създава нова епоха, която най-напред е в един тесен кръг, но впоследствие обхваща целия народ и цялото човечество. Учителят казва: „За днешната епоха аз съм първата прелетна птица, която иде да възвести идването на духовната пролет. След мен ще дойдат още хиляди."

Орфей беше първата прелетна птичка, която възвести началото на елинската култура. След него дойдоха още много, знайни и незнайни, които станаха носители на мисълта и идеите на Братството, което пребиваваше тогава в Гърция. Същото нещо забелязваме, когато Братството в лицето на розенкройцерите премина в Западна Европа и събуди творческата мисъл на европееца, и се почна творчество във всички области на човешката мисъл и дейност, което създаде Западно-европейската култура. Присъствието на Братството се изявява като извор сред суха местност, където животът едва-едва се проявява. Щом избликне изворът, околността се оживява, покрива се с трева, цветя, дървета и птички почват да пеят. По такъв начин се изявява присъствието на Братството в даден народ и раса. Неговите невидими енергии на Светлина и топлина действуват на цялата душа, на расата или народа, като събуждат в нея онова, което твори и създава, събуждат Божественото. Хората започват да търсят нови пътища на мисълта, на живот, на творчество и тогава се явява пратеникът на Братството сред този народ или раса, който привлича към себе си онези души, които са по-чувствителни към невидимото присъствие.

В различни времена и епохи Братството действува с различни методи, по различни начини въздействува на човешките души, в зависимост от нуждите и задачите на епохата. Когато трябва да се даде подтик на науката, някой от братята се въплощава или изявява чрез учените хора на епохата. Когато трябва да се даде насока на изкуството, те се проявяват като музиканти, художници, скулптори и пр., както беше в Гърция и в Ренесанса, когато се явиха гениални художници като Леонардо да Винчи, Рафаел, Микеланджело и др., които бяха вдъхновени от Братството. Когато трябва да се даде нова насока на целокупния живот на дадено общество, явява се сред това общество някой Велик Учител или реформатор, който изнася нови принципи, които да легнат в основата на новия живот, който се зазорява на хоризонта на човешката мисъл. Най-после когато трябва да се преобрази обществения строй, да се даде нова форма на държавния и обществения живот, те действуват и се проявяват чрез някои видни държавници и т.н.

Така че всички онези, които по някакъв начин са стимулирали развитието на културата и човешкия прогрес, са действували под влияние на това Велико Братство или пък сами са били негови представители. По такъв начин истинските фактори на прогреса и културата се крият в импулсите, които идват от това Велико Братство. А то от своя страна е проводник на идеите на Абсолютното, на Великото в света, което единствено е фактор на световния прогрес.

Учителят казва още, че това Братство в различните времена и епохи се изявява по-силно или по-слабо, т.е. с по-голяма или по-малка Светлина, с по-голям или по- малък замах и обхваща по-голям или по-малък кръг на влияние, според нуждата на епохата и според степента на развитието на хората в дадена епоха.

Сега ще предам няколко мисли от гръцкия философ Емпедокъл, който бил запознат с мистериите. Той казва за тези, които приемат данните на опита за чудеса, следното:

„Те са безумни, защото мисълта им не отива далеч, като вярват, че може да се срещне това, което не е било, или че нещо може да умре и да изчезне съвършено."

Никакво съществувание не може да излезе от небитието. Също е невъзможно да изчезне съвсем това, което съществува, защото където и да го отдалечиш, то пак съществува.

„Този, който е разбрал това, не ще повярва никога, че хората живеят само в това време, което те наричат техен живот и че само тогава изпитват радост и тъга, че те не са били преди раждането си и не ще бъдат след смъртта си."

„Ако оставяйки тялото си ти се устремиш към свободния етер, ти ще станеш безсмъртен бог, който избягва смъртта."

Емпедокъл е роден към 472 година преди Христа в град Агригент в Сицилия. Той е бил питагореец и е оставил много мисли, изложени в стихове, които са събрани от разни автори и наброяват до 400 стиха.

В разказите за неговия живот той е представен като чудотворец и Маг, подобен на Питагор. Още приживе той се е радвал на голямо уважение и почит всред своите сънародници. А след неговата смърт в родния му град била издигната статуя в негова чест. Той не е живял самотен и уединен като Хераклит, а е оказвал голямо влияние върху своите съграждани и върху уреждането на държавните работи в своя град. Той си е спечелил заслугата, че след смъртта на Метон, владетеля на Агригент, успял да убеди своите съграждани да въведат в Агригент свободен държавен строй и да дадат на всички граждани еднакви права. А също така осуетил няколко опити на граждани на Агригент да завладеят господството над своя роден град. И когато почитането от страна на неговите съграждани стигнало до тая висока степен, че му предложили короната, той отказал да я приеме и продължавал да живее като уважаван и честен гражданин.

Емпедокъл имал за Учители питагорейците, той общувал с тях и някои го причисляват към питагорейците, като Парменид и Зенон.

Аристотел формулира накратко мисълта на Емпедокъл по следния начин: Към трите елемента - огън, въздух и вода, всеки един от които е бил считан преди него от един или друг философ за принцип, Емпедокъл прибавил още и земята като четвърти елемент. И той казва: Това са елементите, които винаги съществуват, които не възникват, а само се съединяват или разединяват, в по- големи или по-малки количества, сливат се в едно или излизат от едното. Той е въвел като принцип не само четирите елемента, но и „дружбата и враждата", т.е. доброто и злото. Под добро той разбира онова, което е цел в себе си и за себе си, което е непоколебимо в себе си, т.е. Вечното, което е целта. По такъв начин тя е истинното, което съществува единствено за себе си и чрез което съществува всичко.

Той е поставил принципа на огъня на една страна, а другите три елемента - въздух, вода и земя на другата страна, като противоположност на огъня. Огънят, това е принципът на Духа, на Вечната Същина, а трите други елемента образуват сетивния свят, чрез който Вечното се проявява.

Пиндар, друг гръцки философ казва: „Блажен, който е видял мистериите и после слиза в гроба. Той познава края на живота, той познава и началото му."

Ксенофон казва: Има един Бог по-велик от всички хора, тялото му не е подобно на тялото на смъртните, нито мисълта му е като мисълта на смъртните.

А Плутарх казва, че мистериите са давали най- великите откровения върху природата на даймоните.

Софокъл казва: Блажени Посветените, които влизат в царството на сенките. Само те намират живот там. За другите - там е нищета и страдание.

В този смисъл се изказва и Платон, като казва: След напускането на тялото непосветеният потъва като в тиня и само този влиза във Вечността, който е прекарал мистичния живот, който е преминал през Посвещение. Платон казва още: Този, който слиза в пъкъла, без да е бил Посветен и осветен, пада в тинята, докато чистият и Посветеният избягва смъртта и живее с боговете.