Jump to content

Recommended Posts

КОМПОЗИЦИЯТА НА ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

Деянията на апостолите са написани от евангелист Лука и има една вътрешна връзка между неговото Евангелие и Деянията. Както в Евангелието, така и в Деянията Лука много често говори за Свети Дух. Също така с присъствието на Мария и другите жени на Петдесетница са изказани многобройни сцени с жени от Евангелието на Лука. Но от друга страна изпъква много ясно различния стил, на който са написани Евангелието на Лука и Деянията на апостолите. При Деянията имаме работа с едно описание, което чисто исторически ни предава събитията от първите времена на Християнството. Когато преминаваме от четвъртото Евангелие към Деянията на апостолите, ние слизаме от едно Божествено свръхчовешко равнище до това на човешките събития. Но това слизане е също и едно възлизане. Евангелията ни описват слизането на Христос на земята, където Той се вживява в човечеството. Деянията на апостолите ни показват стадия, където този процес на въплътяването навлиза в историята. Човекоставането на Христос е последвана от навлизането на Христовия импулс в историята.
Можем да кажем, че Евангелията слизат от Небето на земята, Откровението се възнася от земята към Небето, а преходът е образуван от Деянията на апостолите. Тук Небето прониква земята. Това, именно, съставя същността на истинската история. Защото историята, сама по себе си, е една важна Тайна.
Старият Завет ни рисува историята на еврейския народ и с това историята на човечеството. Тук ние виждаме как на земята човечеството все повече изживява старото Божие наследство. Евангелията ни рисуват идването на Небето на земята, а Деянията на апостолите ни описват земята все повече проникната от Небето. В този процес, който се извършва с течение на времето, се редуват пред нас три кръга един след друг, в които има известно подобие. Животът на народа в неговите 12 колена е обект на Стария Завет. Той е последван от живота на Исус Христос в кръга на 12-
те
апостоли, и третият кръг е животът на Църквата, която според Откровението на Йоан в нейното първично състояние се състои от 12 пъти по 12 хиляди души. Три различни живота се редуват един след друг, от които нито един, даже и средният не са просто човешки. Тези три живота са свързани помежду си с една вътрешна връзка на Духа. В началото на всеки от тях стои образът на избиването на децата - избиването на децата по заповед на фараона в Египет, избиването на децата по заповед на Ирод и в третия кръг - гонението на първите християни, първата жертва на което става най-старият апостол Яков.
Един ключ за разбиране на Деянията на апостолите намираме, когато разглеждаме Деянията като описание на живота на една общност, която не е свързана с кръвна връзка, както народът от Стария Завет. Това е една общност, свързана чрез Духа, която в своето развитие обхваща цялото човечество. В началото на Евангелията ни се разказва за Рождество Христово, в началото на Деянията на апостолите ни се разказва за Възнесението на Христос и слизането на Светия Дух. Така че, Петдесетница е рожденият час на Светия Дух, за чието проявление се разказва в течение на Деянията на апостолите.
Деянията на апостолите ни описват развитието и характера на първичното Християнство, което в своето развитие постепенно прониква и обединява всички хора и народи в едно велико и идейно Братство. Деянията на апостолите ни дават всичко, което е необходимо, за да дойдем до един възглед за световната широта на първичното Християнство. Това Писание ни показва най-различните изворни места, откъдето са бликвали реките, които после се разпределят по народи и континенти.
Трябва да отбележим, че състава на лицата, които са свързани с описаните събития в началото на Деянията на апостолите са напълно различни от тези накрая. Тези, които в началото стоят на преден план, напускат един след друг сцената. Но това не е истинско изчезване, а раждането на едно течение в развитието на първичното Християнство със специален оттенък. Така в началото на описанието на преден план стои апостол Петър. От средата на книгата нататък апостол Петър вече не се споменава. Неговото изчезване в описанието означава раждането на Петровото християнство в Рим. Във връзка с това е важно да се отбележи, че накрая книгата като че прекъсва, не описва всичко, което според историческото описание би трябвало да се опише. Както от средата изчезва личността на Петър, така към края се говори за края на живота на Павел и неговата мъченическа смърт. С идването на Павел в Рим, там вече в действителност е налице Петровото християнство. Това показва, че след образуване на общността, неговата личност не е вече важна. Това, което трябвало да се роди, е вече родено и поема своя път на развитие.
Емил Бок казва: "Пътят от Петър до Павел, който определя в общи черти строежа на Деянията на апостолите, означава в много отношения разрастването на Християнството до неговата универсалност. Петър е представител на едно течение между много други, подобно на Яков, Йоан и други. Напротив, Павел е въобще представител на общочовешкото Християнство. Ние знаем, че Йоан е разгърнал своята дейност в Ефес, а Петър своята дейност в Рим. В тези два клона имаме изток и запад на първичното Християнство. Обаче Павел е действал заедно както с Йоан в Ефес, така и с Петър в Рим. Той е нещо като свързващо звено между различните индивидуално оцветени провинции на първо християнско то царство".
Двете важни събития, които се описват в Деянията на апостолите и които са като изходна точка на две велики и важни течения в първичното християнство, са Петдесетница и събитието в Дамаск. Петдесетница е рожденият час на Петровото християнство, а Дамаск - този на Павловото християнство. Двете събития се отличават по това, че при Петдесетница слизането на Светия Дух става над един колектив и то рано сутринта в една стая. А при Павел това става по обяд, на открито поле. Празникът на Петдесетница е донесъл за учениците и особено за Петър едно пълно преобразяване на съзнанието. В известно отношение Петдесетница е противоположност на Гетсимания, където над съзнанието на учениците и особено това на Петър беше спуснато един вид було, и това, което последва след това, беше изживяно като насън или в съновидение. А Петдесетница означава премахването на това було и пробуждането на висшето съзнание на апостолите и особено на Петър, което ги свързва със Светия Дух, с Белите Братя, които слизат над тях, както е описано във формата на Огнени езици. Това пробуждане на висшето съзнание на Петър и съединението със Светия Дух придава на думите на Петър една голяма сила. Това вече не е човешки говор, това е говор на едно по-висше Същество, което се проявява чрез него, като си служи с неговата уста. Така че, слизането на Светия Дух е нещо вътрешно, което се отнася до съзнанието на апостолите. То се разширява и се свързва с възвишените Същества, с Белите Братя.
В сравнение с това изживяването на Павел пред Дамаск носи един подчертано космичен характер. Павел не беше видял Исус с физическите очи и това, което видя пред Дамаск, беше съвършено ново преживяване за него, а не един спомен. Дотогава той беше един личен човек, затворен в света на земните възприятия на сетивата. Отсега нататък той престава да бъде такъв. За него физическия свят става прозрачен и вижда зад него Духовния свят. В тази сфера на Светлина, намираща се зад сферата на земното, той вижда образа на Христос. Даже в продължение на три дни неговите физически очи са ослепени, след като му бяха отворени вътрешните очи. В този смисъл изживяването на Павел е един космичен факт. Павел изживява Христос като Господар на Природата и на природните стихии и още от самото начало приема поръчението, което му позволява да преброди най-големите ширини на земния свят.
Между Петдесетница и Дамаск стои друго едно изживяване - мъченичеството и убиването на Стефан. Това изживяване служи по един чудесен начин за мост между изживяването на Петър и това на Павел.
Силите, които оживяват в душата на Петър на Петдесетница са такива, които човечеството е притежавало още в древни времена. Чудото на езиците е възобновяване на магическите сили на Словото, които са владели до най- висока степен в цялата египетска жреческа култура. Поради това и по-късно Павел се изказва върху говоренето езици в църквите с известни ограничения. Той виждал някаква стойност в това говорене, само когато несъзнателността, свързана с него, може да бъде допълнена, било че самият говорещ на чужди езици е в състояние да предаде на ясен език мисълта, казана преди това от него, или някой друг, който има способността да го изтълкува. Павел е писал после и до коринтяните, че самият той не желае да си служи с говорене на езици, въпреки че имал способността да го стори. Петър и чудото на езиците на Петдесетница са живо доказателство за широкия замах, който първичното Християнство е притежавало даже по отношение на силите на миналото. Това показва, че старото трябва да живее по-нататък с новото и да бъде претопено в Светлината на новото.
Срещу възраждането на старите екстатични душевни сили у Петър, стои у Павел добиването на една нова бъдеща духовна способност. Виждането, което се роди у Павел пред Дамаск, беше една предварителна проява на една сила, която човечеството ще добие в големи размери в бъдеще. Между Петър, в когото оживяват силите на миналото и Павел, в когото се пробуждат силите на бъдещето, стои Стефан като истински носител на присъстващия тогава Дух. Голямото впечатление, което се излъчвало от него и което довежда противниците му до побесняване, е било това, че в него човешкият идеал е бил проявен напълно в своето съвършенство и като такъв е стоял пред хората. Това ще рече, че когато противниците го гледали, виждали лицето му да свети като лице на Ангел. В него се проявявала висшата човешка същност, която му придавала това самообладание и спокойствие, което е проявил. Това, което беше вътрешният смисъл и квинтесенцията на гръцката култура, развитието на истинската човечност, намери тук своето осъществяване. В своите скулптурни произведения гърците са изобразявали идеалната човешка форма, за да добият чрез това една представа за боговете. Тук в случая един човек, Стефан, постигна чрез чиста човечност да бъде образ на едно Ангелско същество и да излъчва от себе си Ангелската същност.
В троичността на основните събития - Петдесетница, смъртта на Стефан и изживяването на Павел пред Дамаск, се вижда основният строеж на Деянията на апостолите.
Първият раздел на Деянията на апостолите включва във себе си Възнесението и слизането на Светия Дух, и дейността на Петър, редом с когото върви мълчаливо Йоан. Във втория раздел започва същинската история, която започва като жертвоприношение: върху общността се стоварват първите удари на съдбата. След образуването на общността се започва общ братски живот, всичко става обща собственост на общността. Пробив отвътре на тази инициатива идва от Ананий и Сапфира, които от егоистични подбуди скриват част от сумата на имота, който са продали. След това вражески сили нападат и отвън. Следва убийството на Стефан и след това на Яков. Но от това не отпада духа на общността, но се засилва. След смъртта на Стефан, вследствие на гоненията, по-голям брой хора тръгват да разнасят Евангелията по света. Така че, тежките условия заставят апостолите и първите християни да се разпръснат по света и да разнесат Евангелието. Петър остава в Ерусалим повече от 10 години след Петдесетница, преди да тръгне по света като апостол, за да стигне до Рим.
Третият раздел на Деянията на апостолите е най-голям. Този раздел отговаря на Преображението в Евангелието. Тук става вътрешно преобразяване в ръководните личности. И всички тези съдби на преобразяването се групират около преобразяването на Павел пред Дамаск.
Има няколко сцени в Деянията на апостолите, които често се повтарят. Една от тях е събитието пред Дамаск, за което се споменава три пъти в Деянията. Първо го намираме в 9-
та
глава, като част от историята на събитията, които самата книга излага. След това Павел го описва два пъти в своите речи. Първото истинско описание се намира в трета част на Деянията на апостолите. Двете повторения се намират вече в четвъртата част.
Едно събитие, което се описва два пъти с големи подробности е видението, което Петър е имал в Йопе, което го подготвя за срещата с Корнелий от Кесария. Това видение и опитност на Петър с Корнелий принадлежи към вътрешните преобразувания, през които трябва да мине Петър. Интересно е, че пълното вътрешно преобразувание на Петър става след изживяването на Павел. Отначало той още не е самостоятелен и затова винаги го виждаме да върши своите дела заедно с Йоан. Едва след Павловото изживяване Петър намира пътя на своята самостоятелна мисия. Изцелението на Еней и възкресението на Тавита са първите деяния, които Петър извършва напълно самостоятелно. Следващото е призоваването при Корнелий чрез духовно преживяване. И той първо скъсва с приетото дотогава правило, че пътят на Християнството трябва да води през юдейството. След събитието пред Дамаск, навсякъде рамките на юдейството стават тесни за Християнството. Универсализмът на Християнството си пробива път, като самите ръководни личности надрастват границите на наследствения духовен живот. Заключението на вътрешното освобождаване, което Петър постига, е отбелязано от неговото освобождаване от тъмницата от Ангела, за което се разказва в 12-
та
глава на Деянията. Освобождението от външната тъмница беше едновременно освобождение от един вътрешен плен, който постоянно го потискаше. След това ние го срещаме в Деянията на апостолите само още веднъж. Това е при така наречения апостолски събор, който е описан в 15-
та
глава. След това Петър изглежда, че напуска Ерусалим и заминава за Рим. На този събор апостолите вземат решението по настояването на Павел и Варнава да не се иска от езичниците да приемат юдейския закон, преди да станат Християни. С това имаме едно цялостно преобразяване, с което пред Християнството се открива света и то добива своята универсалност.
В третата част на Деянията е описано първото пътешествие на Павел. Още отначало той вече действа като апостол на народите, но същевременно в него завършва развитието, получило своя първоначален тласък при Дамаск.
За второто пътешествие на Павел говори четвъртата част. Това е моментът, когато той напуска Азия и навлиза в Европа, което е описано в 16-та глава. Едва сега е свободен вече пътят към човечеството. Тук вече Павел идва в Солун и Атина и започва да се намесва в европейските събития. Третото пътешествие на Павел е съдбоносно. Той прави това пътешествие не по собствена инициатива, а като пленник, когото водят при цезаря в Рим.
В заключение ще приведа заключителните думи на Емил Бок от неговото разглеждане на строежа на Деянията на апостолите. Той казва:
"В първата част, която отговаря на четенето на Евангелието, в центъра на която стои разказът за слизането на Светия Дух, е изживяна в духовната област, т.е. в действието на Петър чрез Словото. На втората част, която отговаря на жертвоприношението, Духът е изживян в човека, преди всичко в образа на Стефан, който пристъпва към мъченичеството като озарен човек. В третата част, която отговаря на преобразяването, на преден план стои преживяването пред Дамаск. Тук Духът е изживян във видимата вселена. Самият свят на земните елементи е хлябът на причастието, в което става превръщането. Четвъртата част отговаря на причастието. Тук в пътешествието и съденето на Павел ние изживяваме духовното в борба заради човечеството. Духовното става фактор на културата и с това се явява като сила, създаваща историята".
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...