Jump to content

34. „ГЛАДНИ НЯМА ДА ОСТАНЕТЕ" ЗАЩОТО СТЕ ПОД ПОКРИВА НА ВСЕВИШНАГО


Recommended Posts

34. „ГЛАДНИ НЯМА ДА ОСТАНЕТЕ" ЗАЩОТО СТЕ ПОД ПОКРИВА НА ВСЕВИШНАГО

През 1915 година, учениците на Бялото Братство бяхме поканени от Учителя на редовен събор в гр. Велико Търново. Програмата на събора се провеждаше нормално и нашите тетрадки все повече се изпълваха с бележки по изказванията на Учителя в беседите му пред нас.
Към петият ден, спокойствието ни и радостта от съвместния братски живот, бе помрачено от нареждането на военния комендант в Търново, Учителят да преустанови братската среща-събор и ние да се разотидем по местоживеенето си. Естествено, при наличното „военно положение" ние се подчинихме и наскоро напуснахме Търново. Някои от старите братя, все пак на изпровождане са могли да поговорят с Учителя, да им каже как ще се развият събитията. Когато след няколко дни се завърна в Бургас, Пеню Киров /ръководител на бургаското братство/, той каза „на ухо", че Учителят им обяснил доста работи и завършил с думите „Събитията ще се развиват по своя път, но вие гладни няма да останете!".
Тези думи на Учителя останаха тогава в паметта ми и действително в края на войната /тогава бе Първата световна война/ имах една опитност от този характер.
През втората половина на месец септември 1918 г., като войник на фронта, бях включен в една малка команда да придружаваме ценен багаж, да пропътуваме заедно с отстъпващите обози на армията от Мъгленско /Македония/ до Стара България. Нямахме никакво продоволствие и се хранихме с провизиите, оказали се в няколкото войнишки колета, намерени в багажа. След около 14 дни мъчително пътуване, добрали се до наша територия, нощувахме на полето между Дупница и Самоков. Вечеряхме с обичайната „попара" насядали край малкия ни огън, а около нас цялото поле заето с войници, еднакви по участ с нас. Нашият „домакин" се обърна към всички ни, а като че ли искаше да каже главно на мен, че продуктите ни се свършили и от утре всеки сам ще се грижи за прехраната си, докато започнат да ни дават хляб.
Сутринта поехме наново пътя за да стигнем един ден до ж.п. линия Пловдив-Бургас. Имайки предвид, че сам трябва да се грижа за прехраната си, подобно на други войници, откъснах и аз една зелка от градините край които минавахме. Поставих я в колата, с намерение да дам на стомаха малко зеле, като няма хляб. Движейки се край колата, гледам на 15-20 крачки пред нас, един войник приклекнал край шосето, гледам тъпче нещо в раницата си. А тя пълна - ха да събере още нещо, но неможе! В това време и аз се изравнявам с него, а той, без да ме погледне, току ми бутна в ръцете нещо. Освободи се от тази грижа да пълни раницата, а аз се намерих с една питка в ръце! Топла още, личи си че скоро е извадена от пепелта. Можах само да каже едно „Благодаря" и продължих пътуването. Казах си, чакай да видя каква е тази питка, която ми се предаде - отчупих един залък да я вкуся, а тя, нещеш ли, оказа се замесена и печена със сирене. Ето какво се е шетало миналата вечер край огньовете, пекли са се множество такива питки от раздаденото на някои войници брашно и сирене. А една от тези питки е била предназначена за мен, да се изпълнят някогашните думи на Учителя - „Гладни няма да останете!"
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...