Jump to content

34. ТОВА, КОЕТО ЗА ХОРАТА Е ТРУДНО, ЗА БОГОВЕТЕ Е ЛЕСНО


Recommended Posts

34. ТОВА, КОЕТО ЗА ХОРАТА Е ТРУДНО, ЗА БОГОВЕТЕ Е ЛЕСНО

Един неделен ден, малко след девети септември 1944 г., отидох в село Мърчаево. Част от тревожните дни, около бомбардировките над София, Учителят прекара в това село и още не беше се прибирал на
Изгрева. В Мърчаево всякога имаше наши братя и сестри, особено през неделните дни. Разпиляни от страхотните и бурни събития, които преживяхме и преживявахме, беше приятно да се срещне човек със своите близки и да сподели с тях вълненията си. Между другото там се срещнах и със сестра Йорданка Жекова, която съдействуваше в дребни услуги на Учителя. В разговор с нея тя ми каза: „Учителят, като че ли иска да отиде на Изгрева". Аз веднага съобразих големите трудности, с които е свързано точно сега, едно отиване там. Разрушена София, движението на трамваите не беше още възстановено, пък и сега в този слънчев хубав неделен ден, движение, навалица, блъсканица, навсякъде претъпкано. Как ще се прекара Учителя през това гъмжило от Мърчаево до Изгрева? Това много сериозно ме разтревожи. Реших, ако наистина Той иска да отиде там, да изпратя по-малкият си брат Стефан, който беше дошъл с мене тук, да вземе от Княжево или даже от София лека кола, с която да закараме Учителя. Но дали ще намери такава и дали ще се съгласи шофьорът да дойде чак тук в това кипящо време, беше много сериозен въпрос. Но друго разрешение не виждах. За да бъда обаче сигурен в намеренията на Учителя, реших да отиде да го попитам. Похлопах на вратата му, влезнах при Него и го запитах, дали наистина иска да отиде на Изгрева. Той ме погледна и така ми отговори, че аз не можах да разбера, иска или не иска, нищо не разбрах от думите му. Бил съм всякога свободен пред Него, но не знам защо, този път почувствувах, че е неудобно да го запитам втори път или да искам пояснение затова, което ми каза. Излязох на двора малко смутен и седнах на пейката, която имаше там. Реших да чакам и ако тръгне, да го съпроводя и използувам всички възможности за да го улесня. По това време разполагах със средства и всякога носех в себе си достатъчно пари, които биха ме улеснили и при най-неочаквани изненади, ако въпроса стигаше до тях. Така, че в това отношение бях спокоен. Не мина много време, гледам Учителят излиза облечен, с шапка и бастун в ръка, и тръгва. Тръгнах и аз с Него. За мене нямаше съмнение, че отива на Изгрева. С Него тръгнаха и някои други братя и сестри. Вървяхме из пътя към Владая един до друг. Той беше мълчалив, съсредоточен и някак потиснат. Колкото пъти се помъчих да влезна с Него в разговор, особено по тъй бурно развиващите се събития, пълни за нас с изненади и неизвестности, които не само мене, но и за всички представляваха интерес, не успях. На всички мои въпроси Той отговаряше вяло и със символи, които аз не разбирах. Схванах, че за разговор момента не е подходящ. Млъкнах, ровейки с мисълта си, да търся светлина в непрогледния мрак на бъдещето. Така мълчаливи стигнахме до село Владая. Там вече, макар и на големи интервали, циркулираше рейсова кола до Княжево. Когато колата дойде и насъбралият се народ на малкото площадче, където тя спираше бързо я изпълни, последен се качи Учителя и аз след Него. В колата беше останало накрая, на последната седалка, едно местенце. Той седна там и скромно се присви, като се стараеше да заеме възможно най-малко пространство. Стоях прав до Него, гледах Го и се възхищавах, как едно тъй голямо величие приема с удоволствие, най- малкото и последното. Спомних си тогава, Неговите думи: „В този свят аз съм най-малкият". Имах един прекрасен урок на скромност. Стигнахме в Княжево и в голямото оживление, което имаше там, тревожно се заозъртах да търся някаква кола, която да ни откара през голямата навалица оттук през София на Изгрева. Погледът ми се спря на един симпатичен човек, облечен във военна униформа, застанал до една лека кола. Отидох при него с много малка надежда, за да го попитам, дали той може да ни откара до София или ако не може, то да ми посочи възможността, за намиране на такава кола. Останах много приятно изненадан, когато той много любезно си предложи услугите да ни закара и чевръсто отвори вратата на колата за да влезнем в нея и се настаним. Седнах при шофьора, а Учителят и още един наш брат на задната седалка. Из пътя чувствувам как Учителят с мисълта си ме пита, дали имам пари за да платя, отговорих му по същият начин, че имам и с радост ще сторя това. Но този тревожен диалог престана, чак когато извадих от джоба си, турлото с банкноти, които имах. Разбрах, че Учителят знаеше, че имам пари, но искаше да провери моята готовност да заплатя с радост, две хиляди и петстотин лева, които шофьора ми поиска за услугата, които с радост му ги дадох после. Не знам кой беше измислил тази дума „турло", връзка банкноти свити на мамул, но тя беше добила популярност, всред стопанските среди по онова време и влязла в ежедневния ни речник. Стигнахме на Изгрева, през разрушена София, предоволен, от благополучното разрешение на този въпрос, който тъй много ме беше измъчил. С каква лекота боговете разрешават трудностите, които нас хората ни измъчват.
Фактически от село Мърчаево до с. Владая ходихме пеша. Аз и Учителят вървяхме напред, а след нас следваха братя и сестри. През цялото време Учителят говореше само със символи на моите въпроси за политическото положение в страната и света. Беше мълчалив и строг. Така пристигнахме във Владая. А от с. Владая до Княжево пътувахме с автобус. А от Княжево наехме такси, един военен облегнал се на лека кола. Аз се качих с Учителя придружен от брат Владо, руснака. Платих 2500 лв., а с тези пари можеше да се купи един мъжки костюм. Не бяха малко пари, но аз бях тогава богат.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...