Jump to content

50. ОТКАЧЕН ОТ ВЪЖЕТО


Recommended Posts

50. ОТКАЧЕН ОТ ВЪЖЕТО

При многото случаи и то най-вече, когато съм намирал Учителя да говори на поляната или пред салона с група приятели, то щом се приближа към групата, Той спираше разговора, лицето му се опъваше, добиваше странен вид, погледът му ставаше съвършено друг, поглед в който се четеше ужас, като че ли пред себе си виждаше някакво чудовище, готово да хване и погълне своята жертва. При тези случаи, аз го гледах с изненада, очудване и не можех да разбера, и да си обясня защо този странен израз се явяваше щом ме види Учителя. Но разбираше ли, че съм го доловил, Той веднага се променяше, погледът му ставаше мек и по лицето му грейваше усмивка, с израз на поздрав към мене. При един такъв случай гледаше ме, но говореше уж на другите, казва: „Какво ще бъде вашето състояние, ако вие видите в гората една от онези грамадни змии - питоните, че е готова да се хвърли и удуши един ваш приятел?" Разбрах, че това се отнася до мене. Някаква злокобна съдба ме дебнеше и беше надвиснала над мене. Това ясно разбирах, но не можех да проникна в мрака на бъдещето за да знам, какво точно ми е приготвила неизбежната „карма", следствие на някаква мрачна моя постъпка в миналия ми живот. Но не запитах Учителя.
В началото на 1939 г. станах търговски пътник. Пласмента на стоките тогава беше много затруднен. Трудностите идваха оттам, че назряващите много сериозни събития, предимно в Европа, идващата Втора световна война, беше заангажирала вниманието на хората, към тези събития и никой не се интересуваше от нищо друго, освен да слуша, следи и коментира събитията, които с киноматографическа скорост се нижеха. Ние, търговските пътници, ходехме от град на град за да търсим пазари на стоките, дошли отвън или произведени у нас и само с голяма мъка, можехме тук и там да превъзмогнем натежалата инертност. В началото на 1941 г. германските войски почнаха да минават през България за Гърция и пазара много бързо промени своя облик. Търсенето на стоки бързо се повиши, пазарът се активизира. Причината затова беше както разбрахме, че германското командване тук, имало правото.да печата български банкноти, раздаваха ги на своите войници и офицери, които ги харчеха без мярка и купуваха едва ли не всичко, за да ги изпращат на своите близки в родината си. Пазарът се наводни с банкноти. Цените на стоките бързо се покачиха, като минаваха от ръка наръка. стигна се до куриозни случаи. Стоки продавани от един търговец на едро, след като обиколят няколко такива, се връщат пак при първия, но с много по-висока стойност. Настана паника всред търговския свят. Всеки търсеше начин, да вложи парите си в нещо по-ценно, каквото вече трудно се намираше. Моята професия, като търговски пътник, като пласьор на стоки стана излишна, защото самите търговци бяха плъзнали да търсят стоки, да пласират натрупаните в ръцете им новичките, току-що напечатани, банкноти. Габрово, като един от най-големите производителни центрове, беше наводнен от търговци, търсещи да закупят стоки. Един ден, като се прибирах от обиколката си и предадох големите си поръчки на моя господар Христо Бойнов ангросист в Габрово, останах изненадан, че той ги прие равнодушно, без какъвто и да било възторг, .както това правеше по-рано и с навъсен тон ми каза: „Няма смисъл вече да пътувате, да харчите пари и да правите разноски, защото аз тук без усилия продавам всички стоки, които мога да закупя от фабриките и от по-малките производители, на много по-изгодни условия, веднага в брой, отколкото вие с вашите поръчки". Явно беше за мене, че с тази моя кариера е свършено и аз съм на улицата. Не за първи път съм изпадал в такова положение, затова не се разтревожих много. Нещо ме успокояваше вътрешно. При такива повратни точки в живота ми моята мисъл особено трескаво работеше и още същия час реших да стана търговец и то не какъв да е, а търговец на едро. Макар да нямах пари и да знаех, че за такава дейност, те са важно условие. Но аз имах другите три по-важни елемента: своите качества, знаех за извора на стоките и познаването на пазарите. Идеята си споделих с близки и познати, но всички ми се изсмяха. Само моят по-голям брат и баща ми ме насърчиха и подкрепиха. От Габрово взех влака и право при Учителя, за да му кажа и на Него за своето решение. Когато отидох на Изгрева, гледам Той излизаше от стаичката си и се беше запътил към поляната, където си правехме гимнастическите упражнения. Сметнах, че е много удобно да Го настигна и Му разкажа за своя проект. Не обичах да хлопам на вратата Му, когато имах сериозни възли в живота си. Като дойдох при него и Му казах за своето решение, Той някак отскочи настрана, като че ли пред Него изведнъж се яви някакво чудовище. Погледна ме, обърна си главата напред и продължи пътя си, без да ми каже нещо. Не посмях нито да го настигна втори път, нито да повторя въпроса си. Тръгнах си с разочарование, но не се отказах от плана си. Със свойствената си енергичност, за много кратко време, си извадих документите, необходими за правотъргуване, което нещо не беше съпроводено с някакви особени трудности. С това оформих юридически своя нов социален облик. В новото си обществено положение, като търговец на едро, имах големите предимства пред всички други, които по това време искаха да се заловят с тази професия, защото като пътник, бях познат на търговците на дребно из градовете и по-големите селища, където преди това пласирах стоките на моя господар, с моите морални качества бях им спечелил доверието и разположението. Имах и значителни връзки с индустриалния и занаятчийски свят. Големият устрем, с който подхванах новата си работа, добрият шанс, много скоро дадоха своя резултат и аз се намерих на предната линия всред старите, богати и утвърдени, като големи и опитни търговци на едро. Забогатях. Търгувах. Вземах стоки от фабрикантите, с които бях запознат, правех колети и ги изпращах. Бях много енергичен човек. Печалбата идваше от продажбата. Купувах стоката за 5 лв., и я продавах за 6 или 7 лв. От своя страна те ми правеха отстъпка до 20% от цената на стоката, защото аз купувах на едро. Ако струваше 1000 лв. стоката, аз я плащам за 80о лв. и така можех да продавам на различни цени според човека. През това време монетната система бързо се разстройваше. Правителството пусна освен банкноти още и бонове с големи стойности носещи и някаква лихва, с желанието навярно, да ограничи по възможност, голямото наводнение от банкноти, които имаха по-малки номинални стойности. Но това не донесе облекчение. В народа се внесе вече едно разколебаване в парите, не можеше да се обясни, защо трябваше да има и бонове, и банкноти, смътно долавяше, че нито едното, нито другото е вече с някаква стойност. За хората обаче от стопанския фронт, беше ясно, че страхотна инфлация залива страната ни. Стоките непрекъснато намаляваха, а цените им се повишаваха особено на тези, които бяха по-необходими за нуждите на човека: храна, облекло, обувки. Заговори се за черна борса и правителството се видя принудено да вземе енергични мерки срещу нея. Пример за черна борса. Един килограм захар струва 5 лв., а ти го продаваш за 10 лв.
Пътувайки един ден по линията София-Варна в първокласното купе в което бях, имаше двама добре облечени господа. От разговора, който те водеха помежду си, разбрах, че са висши правителствени чиновници. Те усърдно разглеждаха въпроси от стопанският ни живот, черната борса и мерките, които ще се вземат за нейното ограничаване и ликвидиране. „Строгите закони, които ще въведем срещу това обществено зло, ще ни позволят да я премахнем." Заключи единият от тях. Разбрах, че срещу търговията и търговците ще се вземат изключителни мерки. Малко след това в края на 1941 г. излезна строгия закон срещу черната борса. В него между другото се предвиждаше за по-големи нарушения - смърт чрез обесване. С черна борса не съм се занимавал, не за това, че ме беше страх от този закон, а защото имах отвращение към такава дейност. Стоките, с които търгувах, не бяха от най-належащите. След излизането на закона, своята търговска дейност продължих с голямо внимание. Самите производители обаче, поради липса на материали, не всякога можеха да се придържат, до определения грамаж и качество на даден артикул. Това все пак беше подсъдно, но вината не беше моя. Пример. Един метър плат американ трябва да тежи 150 грама, а той го прави на 100 грама, а цената му е същата.
Погълнат от устрема на работата, тогава рядко се явявах на Изгрева, защото много пътувах из провинцията. Колкото пъти обаче отивах там, всякога се срещах с Учителя и Той все така унило, с мъка и тревога, ще ме запита за моята търговия, без да разбирам гибелта, към която тя ме тласка. Явно с тези си леки намеци искаше да ми подскаже, пропастта, към която отивах. Сам да се сетя и да спра устрема си. Рязката намеса на Великите в живота на хората не им е присъща. Това правят Те, само в изключителни случаи. Но аз не разбирах тогава това и продължих. Правителството с излизането на закона усилено търсеше да поднесе на обществото показен процес, да закачи на въжето някой и друг търговец от голям мащаб за назидание и уплаха. И затова едрите търговци бяха особено и внимателно следени. Срещу хората, които бързо прогресират и бързо се издигат от околната среда, всякога е имало завист и озлобление, в това отношение, срещу мене се породи голяма завист. Хора, които се въртяха около мене и искаха да имат и те голямо име, известност, възможности, представяйки ми се, все за мои приятели и доброжелатели, ме наклеветяват пред властта и бях взет под око, тъй като имах необходимите елементи според тях, за да могат да поднесат на народа, търсения от тях показен процес.
Един ден през лятото на 1942 г. при мене идва Бай Ради, много мил, работлив и с редки качества наш брат, който се грижеше за малкото ни стопанство на Изгрева и ми каза: „Учителят иска да се достави за нуждите на салона, където се държат беседите един вагон въглища". Приех с радост задачата. По това време въглищата бяха дефицитни и имаше нужда от голямо тичане и грижи, за да ги имаме. Една от нашите каменовъглени мини, доколкото си спомням тази при гара Пирин, се управляваше от голямото акционерно дружество „Гранитоид", което тогава се занимаваше и с произвоството на цимент. Това дружество, имаше своето управление, в голяма постройка до гара Подуене. Сетих се, че там имам познат, като чиновник в това дружество, когото съм виждал да посещава и беседи на Учителя. Отидох при него и съвсем откровено му казах, че искам един вагон въглища от най-високо качество за нашия салон. Той ме посрещна и изслуша с изненадващо за мене голямо внимание и без възражения и уговорки прие поръчката. Обеща ми да изпълни поръчката, както за качеството, така и за скорошното й изпълнение. Благодарих му, платих стойността на вагона с мои пари, нали бях богат и си излязох. След седмица или две, аз отново съм на Изгрева. Тъкмо съм пред южния вход на салона и Учителят се показа горе на входната си врата. Погледна ме и разбрах, че иска да отида при Него. Изтичах по стълбата и се озовах там. Изразът на лицето Му беше измъчен, съкрушен, погледа унил. С тих глас едва чуто ми каза: „Ще могат ли въглищата да дойдат до 15 август?" „Ще направя всичко възможно до тази дата, вагонът с въглищата да пристигне" - енергично отговорих аз, като допълних. „Да поръчам ли още един вагон?" - „А, не, не" със същият съкрушен глас отговори Учителя. Погледна ме с измъченият си поглед и си влезна. Наведох глава със смътни предчувствия, но мисълта ми литна пак към големите исторически събития, които по това време раздрусваха света. И помислих, какво ли особено голямо събитие ще стане дотогава? Не ми мина и сянка от мисъл, че могат да станат големи събития, но само на моята глава. Слизам набързо по стълбата и веднага отивам при нашия приятел в „Гранитоид". Намерих го там и най-настоятелно го помолих, да направи всичко възможно, вагонът с въглищата час по скоро да дойде. Имах вяра в обещанията му. Лицето му имаше чертите на честен човек и разбирах, че ще направи всичко възможно, за да удовлетвори молбата ми. Наистина само след няколко дена получих известие, че вагонът е пристигнал, дошъл на гара Перловец. Отидох с документите още сутринта на гарата, приех вагона и ангажирах всичките каруцари и работници, които имаше там, с поръчение, въглищата час по-скоро да се разтоварят и закарат на Изгрева и да се наслагат в бараката, която имахме за тази цел. При идеална организация и ред всичко беше свършено образцово. Изпратих работниците и каруцарите, като им платих богато за извършената от тях работа. Всичко се приключи някъде към обед. Тъкмо привърших и тръгнах от бараката, гледам братята и сестрите се бяха наредили на масите за обед. Учителят беше също там седнал и когато да се насоча към Него, за да Му кажа, че всичко е напълно готово и задачата с въглищата е разрешена, Той се надигна от мястото си, погледна ме и със същият познат вече на мене ужасяващ поглед. Аз се спрях за момент изненадан и само за миг, можах да дам отчет пред себе си, че цялата тази работа съм свършил по най-високият идеал, а защо Учителя така ме гледа, къде имам грешка? Аз знаех много добре, че Той не обича при братските работи да се направи и най-малкият пропуск или пък да е за някаква лична изгода. Гледам го спокойно и смело, без да трепне нещо в мене, защото имах увереността, че всичко свърших с най-голяма чистота. Това трая може би секунда. Малко след това, видях лицето му да светне, погледа Му стана мек, любвеобвилен, пълен с топлота и нежност, вдигна ръка и каза: „Ти можеш да вършиш работа, ще останеш!" Не отидох на обеда, тръгнах си, без да разбера нещо от цялата тази сцена, която за тъй малко време протече между Учителя и мене. Почувствувах само, че онази неприятна тежест, която имах до този момент, тя да отпада, като че ли някакви окови се свалиха от мене. По това време имах складове за стоки, както в София, така и в Габрово, който като производителен център беше на едно от първите места в страната ни.
Работата ми се беше разраснала твърде много. На 15 август сутринта съм в склада си в Габрово. Предният ден имах шанса да ангажирам значително количество стоки от фабриките там. И през този 15 август започнаха да ги докарват. Но реших, вместо да ги стоваря в склада тук, да бъдат откарани в камион в София. Вижте сега един много интересен случай. За тази цел ангажирах един камион от транспортната агенция, с която редовно работех. Стоките се натовариха и пълният камион замина, приготвих и много други пратки, които по поръчки за провинцията изпратих. Тъкмо привърших всичко и започнах да подреждам стоките, които се намираха в склада ми и агентите по стопанските нарушения влезнаха. Вижте случая, до 15 август и второ, стоките ги препратих с камион за София. Беше около единадесет часа преди обед. Лигитимираха се и заповядаха да преустановя всякаква работа. Законът бе такъв. Ако се намериха, стоки в един нарушител начерната борса, стоки на стойност повече от петстотин хиляди лева, се осъждаше на смърт чрез обесване. А стоката в камиона, който изпратих имаше за 1 милион лева. И точно до 15 август, както каза Учителя. Почнаха да описват всичко каквото имаше там. Късно вечерта свършиха и те ме откараха в полицейският участък. Участъкът беше стара, останала още от турско време сграда, която се намираше там, където е построен сега хотел „Балкантурист". Там ме тласнаха в един арест, толкова мръсен, ужасен, непочистен по всяка вероятност още от времето, когато някои от нашите възрожденци, както вече знаех са лежали там. Сам бях, дойде нощта, за сън не можех да мисля. Приседнах малко на един нар, по който имаше дебела кора от мръсотии. През нощта, като се огледах по едно време, останах поразен, по стените и по нара една до друга хиляди дървеници: Станах и цяла нощ останах прав. Интересно е, че призори, те изчезнаха и можах само за малко време да поседна на единствения нар и да подремна. Дни и нощи изкарах там сам, измъчен. Един ден гледам от една дупка да излиза голяма мишка, толкова много се зарадвах - живо същество до мене! Тя се обърна, и като ме видя, избяга отново в дупката си. „Чакай, не си отивай!" - завиках аз изпълнен с радост. Но разбира се тя не схващаше моята мъка и си отиде. Замислих се и се усмихнах за първи път от толкова време. Какви чудни са Божиите пътища и методи. Боговете бяха изпратили мишка, за да ми донесе радост. Радвах се, че не бях забравен. Минаха още дни и нощи при това мъчително състояние и обстановка. Най-после вратата се отвори и ме извикаха в стаята на следователя. Връчиха ми обвинителният акт. В него се посочваше, че ме обвиняват в нарушение на закона за цени и снабдяването. Понеже намерената стока в склада ми не надхвърляше по стойност петстотин хиляди лева, те не можеха да ме подведат по онзи член от закона, който предвиждаше смърт чрез обесване. Това беше първата облекчителна въздишка, която имах. Изпратената сутринта с камион за София стока преди да дойдат агентите, а те не разбраха затова, ме спаси от най-лошия удар, да бъда подведен под онзи член от закона, който предвиждаше смърт чрез обесване. А тази стока в камиона беше за стотици хиляди левове. В обвинителният акт се искаше затвор за много години. Аз се възпротивих да подпиша обвинителния акт, тъй както беше мотивиран. Подписах го при особено мнение.
През периода от времето, когато следователят оформял моето обвинение, един наш брат, можал да влезне във връзка с главния агент и искал от него да узнае нещо за моята съдба. Той му отговорил, че на всяка цена ще понеса тежко наказание, макар той самият да виждал, че не са налице някакви престъпления, но понеже правителството иска да има един показен процес, а за такъв моят случай бил много удобен, то затова ще понеса тежкото наказание. По радиото, както по-късно ми казаха, се гърмяло за моя процес и за мене с най-лоши изрази. Този наш брат отива при Учителя и му казва за разговора си с агента и заключението, което той му казал, че ще понеса на всяка цена тежко наказание. Учителят го погледнал и му казал: „Въпреки това Николай ще бъде освободен". След подписването на обвинителният акт, на другия ден, под усилена стража заедно с една психически разстроена жена, пешком ни закараха в град Севлиево. Движението, простора, синьото небе, яркото слънце ми подействуваха ободрително. Когато стигнахме в помещението на полицейското управление, там, не знам по какви причини, мене ме оставиха на двора. Седнах на една пейка, която имаше. Поради голямата умора и многото безсънни нощи, аз съм подремнал и сънувам много ясно, че държа в ръцете си голямо парче много хубава червена диня, но тъкмо да захапя от нея, нечия ръка отхвърли динята. Когато се събудих бях радостен - знаех, имал съм случая да се убедя, че когато сънувам, че ям хубави добре узрели плодове червени, винаги са ми идвали големи неприятности. Лошото ще се отмахне от мене така изтълкувах съня си. Една утеха ме изпълни. След малко заедно с тази жена ни закараха в едно мазе. Беше вече настъпила нощта. За никакво спане не можеше и да се мисли, нито даже и да седна. Стоях прав и се разхождах, доколкото можеше в тясното мазе. Жената се беше сгънала на единствената пейка и говореше несвързани приказки. Късно през нощта се умълча и разбрах, че е заспала. Така прав, разхождайки се от стена до стена прекарах цялата нощ. На сутринта моят адвокат, когото брат ми беше вече ангажирал ме посети и ми каза, че ще бъда изпратен без право на гаранция в търновския затвор. Наистина след малко бях натъпкан в някакъв затворен автомобил. От него не можах да виждам нищо, но от друсането разбирах, че се движим по шосе. Най-после колата спря. Когато я отвориха и слязох, бях вече в малък двор на търновския затвор - стар турски зандан. Отвори се една тежка желязна решетка, през която ме вкараха и аз влязох в тъмен непрогледен коридор. „Там в дъното от дясната страна има врата, ще влезнеш в нея" - изрева някакъв суров, твърд глас зад гърба ми. Закрачих в коридора с чувството, че отивам в ада. Най-после в тъмнината едва напипах вратата вдясно. Плахо я отворих и за моя изненада видях зала не много добре осветена, пълна с хора. Седнали, полулегнали на нарове един до друг, които съвсем нямаха вид на много опечалени. Те възбудено ме приветствуваха, като че ли бях техен близък, член от тяхното голямо семейство. Това беше голямо облекчение в тежкото ми потиснато състояние. От един много мил и приветлив човек, който без да го познавам, но той ме познавал, се даде разпореждане да ми се стори място на един от наровете и аз се намерих между хората със съдба подобна на моята. В монотонният им и еднообразен живот, и най-малкото събитие будеше голям интерес. Неписан закон при тези случаи беше - всеки новодошъл да разкаже не само причините за своето идване тук, но и цялото си битие и житие. Не направих и аз изключение. Те пък от своя страна, като на новак имаха задължението, да ме запознаят с режима и порядките на този специален институт на човешкото общество. Между затворниците в залата имаше и такива, лежали години подред, които така вещо познаваха наказателните закони, че всеки адвокат би им завидял. Те именно, като съдии разгледаха моя случай и определиха тежкото ми наказание, което би трябвало да ме последва -10-15 години затвор.
Заредиха се дълги, тежки и еднообразни, монотонни дни и нощи. Моето място на нара беше за голяма моя радост, до един тесен малък прозорец, откъдето можех да гледам някаква гора, възвишения и небето със своите промени. Всичко това внасяше в мене бодрост, радост, но и мъка и тъга, затова че ние разбираме великите творби на Бога, едва тогава, когато изгубим възможността да се ползуваме от тях. След около 40 дни бях предупреден, че ще трябва да замина отново за Севлиево, където ще се гледа делото ми. Опитните по съдебните процеси в стаята ми, намериха, че моето дело се движи много бързо, щом като за толкова кратко време е насрочено, защото много от тях седяха с месеци, без да бъдат потърсени. В определеният ден по същия начин бях закаран в Севлиево. Озовах се в съдебната зала, дойдоха и съдиите. Когато видях председателя на съда, който ме погледна със суров и безмилостен поглед, аз изтръпнах разбирайки тежката съдба, която ми се готвеше. Но при започването на процеса се оказа, че някакъв много важен и необходим свидетел не е налице и адвокатът ми предложи, на съвършено законно основание, делото да се отложи. Съдиите нямаше как - приеха. Още тогава се реши, че то ще се гледа в Габрово, където периодически състав от съдии разглеждаха там по-тежки дела.
Отново бях върнат в затвора. Режимът ни там предвиждаше, да ни изкарват на разходка или както се казва на каре, преди обед и следобед по около един час. Един ден, както се разхождах преди обеда, гледам встрани от мене, малко над главите на другите затворници - Учителя, видях го напълно реално, но как аз не мога да кажа. Гледа ме със светло приветливо лице. Това ме напълно успокои и аз разбрах, че ще бъда освободен, присъда няма да ми се наложи. След около двадесетина дни или може би месец, бях известен, че ще бъда закаран на дело в Габрово. Облечен по тогавашната затворническа мода - рае на широки ленти, аз бях закаран на гара Трапезица, оттам за Габрово. Из пътя за гарата, за моя голяма изненада и радост, срещнах моя по-малък брат. Интересна случка, случайност. Без уговорка и без да знам, той бил по това време в Търново и случайно минал по този път.
Съдебната зала в Габрово е претъпкана и то предимно с фабриканти, с които работех. Те бяха, с основание, много доволни от моето държание през време на следствието. Той като нито един от тях не бях повлякъл в този процес. Този път състава на съда беше друг. Едни благородни, интелигентни физиономии, готови да служат на истината и справедливостта. Прокурорът също. Виждаше се, че не се бяха повлияли от някакви правителствени съображения. Още в речта си, прокурорът оттегли обвинението, че има спекула и сериозни нарушения по закона за цени и снабдявания. Съдът произнесе оправдателна присъда, като ми наложи някаква незначителна глоба за неправилно водене на търговската книга. Цялата зала въздъхна с облекчение. Една ведрина, една атмосфера на задоволство заля цялата зала. фабрикантите скочиха и бяха готови те да платят глобата. Настана приятно оживление. Всички искаха да видят и поздравят човека, облечен в особения костюм на широки раета. Още същият ден бях откаран отново в Търновския затвор. След изплащане на глобата и някои формалности, желязната решетка отново се трясна зад гърба ми и аз тръгнах, но този път към свободата, към простора, към живота. Колко велики неща са те Господи, нещо, които Ти само даваш! Изправих глава и благодарих на Учителя. В ушите ми ехтяха Неговите думи: „Ще останеш, ти можеш да вършиш работа". Наистина останах, но Господи, дано свърша нещо за твоята слава!
Като се прибрах в София, разбира се най-напред се срещнах с Учителя. Той ме прие със същото лице и усмивка, както в затвора в Търново. След като му разказах всичко, което Той знаеше много добре, каза ми: „Имаше сили против тебе и за тебе, но благодари, че в твоята градина се намира всичко каквото се потърси". Беше октомври 1942 г.
Минаха години, един ден научавам, че Търновският затвор бил обърнат в музей. Това ме изненада и потопи в размисъл. Защо пък Търновският затвор да бъде преустроен в музей. Ще кажат някои, че там са лежали политически затворници. Но в кой затвор не са лежали такива? За мене отговора беше ясен. Учителят беше идвал там. Там където светлината, свободата и живота са, там няма място за тъмнината, ограниченията и смъртта.
Ще ви разкажа един случай за ненавития часовник. При последната си среща с Учителя, подава ми своя джобен часовник: „Николай, може ли да се поправи този часовник. Занеси го при часовникар". Сложих го в джоба, залисах се по моите работи, отидох в Габрово, където трябваше да преживея всичко това, което описах по-горе. А през цялото време часовникът на Учителя ми бе в джоба. Кой знае, но охраната по затворите не го прибраха, както това сториха с другите ми вещи. Оставиха го. А аз знаех, че е развален и не го бутах, нито съм го разглеждал. Джобен часовник с капачка - така е осигурен, че не може да се повреди. Като пристигнах в София, сетих се за часовника, занесох го на часовникар, прегледа го и ми каза: „Ама той му няма нищо. Здрав е, само че не е навит". Навива часовника и той тръгва. Отивам при Учителя, разговаряме и накрая му подавам часовника - „Учителю, ето, връщам Ви часовника, който ми дадохте да го занеса при часовникар да се поправи. Оказа се, че той е здрав, само, че не е била навита пружинката му, затова не е работил." Учителят се усмихна - „Знам, че не е навит. Но го дадох, защото това бе единствения начин ти да поддържаш връзка с мене чрез този часовник". Този случай показва, че съм направил неосъзната връзка и то непрекъснато с Учителя, защото когато човек е в страдание, трудно се моли и трудно поддържа връзка с Бога. С този часовник съм поддържал несъзнателна връзка с Учителя. Съзнателната връзка е молитвата. Разказах как Учителя ми се яви в затвора. В затвора прекарах към 50 дни. Така бях спасен от Учителя.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...