63.ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СЪТРЕСЕНИЯ В БЪЛГАРИЯ 1923 - 1925 г.

[Ани]

63.ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СЪТРЕСЕНИЯ В БЪЛГАРИЯ

1923 - 1925 г.

Съборите на братството, които Учителят уреждаше всяка година през месец август и след Първата световна война ставаха в Търново - недалеч, в покрайнините на града тогава, в едно лозе, както вече казахме, където имаше и една двуетажна постройка - вила. Там ставаха съборите до 1925 г. включително, като през годините 1923 и 1924 г. събори въобще не е имало. През тези години Учителят не е провеждал никъде братски събори. През годините 1923 и 1924 г. и първата половина на 1925 г. България преживя много тежки политически сътресения. Тя мина по ръба на жестока гражданска война, само на косъм от нея, спря я само чудото от такава гибел.

На 9 юни 1923 г. стана преврата. Управляващата тогава земеделска партия, начело с нейният водач и министър-председател Александър Стамболийски, беше свалена от военните, а Стамболийски обезглавен. Това създаде голямо напрежение. Самонадеяният, изненадан, неподготвен и недисциплиниран Земеделски съюз, не можеше да окаже някаква сериозна съпротива при този преврат. Сериозна съпротива можеше да се окаже само със съдействието на Комунистическата партия, която разполагаше с добра организация, дисциплина и оръжие. Но Централният комитет на партията е намерил тогава, че това е борба между две бурожазни партии, селската и градската и взима решение да пази неутралитет по този преврат. Това решение на Централния комитет, спасява България от сурова гражданска война. Малко след това, но вече късно, становището на Централния комитет на преврата е било разглеждано в заседание на Коминтерна /Централно управление на комунистическите партии в света/ със седалище в Москва и е било осъдено, като крайно неправилно и погрешно. Сталин е скастрил здраво Васил Коларов и Георги Димитров, скарали се че са изпуснали този благоприятен момент за завзимане на властта. Намерило се е, че Комунистическата партия в България явно е изгубила една изключително голяма възможност за завземане на власта. Тогава се решава, от Москва да се изпрати генералният секретар на Коминтерна, за промяна на курса на партията от тесняшката доктрина, към сътрудничество с всички леви течения и партии, особено със Земеделския съюз. По това време генерален секретар на Коминтерна е българинът Васил Коларов. В началото на месец август същата година той пристига в България и заедно с Георги Димитров и Гаврил Генов почват трескава подготовка към всеобщо въстание за сваляне на буржоазната власт, и установяване на работническо-селска такава. За тази цел най-напред, се отправя апел към БЗНС, в който между другото се казва: „Комунистическата партия подава братска ръка на трудещите се селяни, като е готова да се бори, заедно със селските дружби, за защита на общите интереси на градските и селски трудещи се народи и създаването на работническо-селско правителство".

Организаторите на въстанието Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов заедно с членовете на ЦК, с изключение на организациония секретар Тодор Луканов, решават да се обяви общо въстание на 22 срещу 23 септември 1923 г., като за целта изпращат по всички населени пунктове в страната куриери, които да занесат това решение. Тодор Луканов обаче е против това решение и като организационен секретар изпраща нови куриери с нареждане да се отмени дадената директива за въстание. Настъпва раздвоение, тези противоречиви нареждания, претъпяват устрема, внасят раздвоение в партийните ръководства в градовете и селата и с това въстанието изгубва своя повсеместен характер. „Заповед срещу заповед е безредие", е казал Наполеон. С това България за втори път през тази година беше избавена от суровата гражданска война. Въстанието се проведе, но то имаше само локален характер и се изрази по ярко само в Михайловградско и Берковско. То е потушено и удавено в кръв, избиват се и се натикват в затворите активните членове на комунистическата партия и левите течения на БЗНС. Водачите на въстанието успяват да избягат в Съветския съюз, с това обаче не се приключва. Пламъкът на комунистите за установяване на работническо- селска власт в България не е угаснал. За тази цел в началото на май 1924 г. комунистите свикват нелегална конференция на Витоша в една местност малко над изгорялата сега хижа „фон-фон". На нея присъствуват видни членове на партията и се взима решение, за организирането на ново въстание, формира се военен център и се започват трескави приготовления. Организиране на бойни и дисциплинирани, обучени в боравене с оръжие, групи. Набавяне на оръжие. Оръжието се набавя, както от военните складове в страната така и отвън предимно от Съветска Русия, като там е формирана група с тази задача. Но и тук едно „Но", което проваля всичко. В редовете на партията, успяват да се вмъкнат хитри и опитни агенти провокатори, които проявявайки похвална ревност в изпълнението на възложените им задачи, успяват да заемат високи и отговорни постове в партията. С това те са посветени и в най-тайните дела и решения на партията. По този начин те имат възможност да донасят за всичко на властта. За тактиката и преките оперативни задачи, съобщават имената на ръководителите и активистите, издават складовете с оръжие на военната организация, посочват тайните партийни печатници, нелегални квартири, явки, канали. Имайки тези сведения властта осъществява ред провали. Зачестяват избивания от засада на видни членове на партията, арести, съдебни процеси. Военният център на партията не оставя без отговор и започва един бурен процес на отмъщения. Това създава голямо напрежение. Виждайки поголовното избиване и затваряне на най-активните членове на партията, пленумът на Коминтерна в Москва от януари и февруари 1925 г. решава да препоръча настоятелно на ЦК на партията, да отмени курса към въоръжено въстание. За тази цел от Коминтерна се изпращат в България изтъкнати комунисти, емигранти, които да занесат това решение. Но, докато тези пратеници преминат по околните дълги и бавни нелегални канали до България, те закъсняват. Когато стигат, те не успяват да спрат, тръгналия по неудържим наклон, военен център, който вече е решил на терора да отговаря с терор. В този устрем се стига от негова страна до атентата в църквата „Света Неделя".

На 16 април 1925 г. в три часа след пладне, чудовищен трясък от поставена над централното кубе бомба с часовников механизъм, разтърсва из основи църквата и цялото централно кубе се събаря върху главите на препълнената с хора черква. В момента в черквата се извършвало погребалното опело на убития от комунистите запасен генерал Константин Георгиев, бивш началник щаб на армията и градоначалник на София. Присъствуват много официални лица. Под развалините намират смърта си стотина души и двойно повече ранени.

Преди да стане атентата Учителят среща една група приятели и казва: „В България ще стане голямо събитие, тук в София и ще пратим един от вас да види кое и как". Изпраща се Начо Петров, като голям чиновник в общината той има пропуск и влиза в църквата „Св. Неделя" по време на опелото. Начо Петров е бил до един прозорец. Става атентата и само прах от мазилката поръсва главата му. Отворил прозореца и излязъл. Останал жив, но видял атентата и пораженията след него. Убитите са над 150 човека. След това години наред го разказваше на Изгрева. Аз съм го слушал от него този случай.

Разказваше ми Влад Пашов, по онези години е бил младеж - ученик в гимназията, но е бил комунист и той е участвувал в атентата срещу цар Борис III в прохода на Арабаконак на 14 април 1925 г. Бил е хванат, но като малолетен, цар Борис III разговаря с него и след това го пуска на свобода. А двамата придружители на царя са убити. Така, че царя за няколко дни се спасява два пъти от два атентата.

След този атентат, властта пристъпи с възможно най-голяма суровост към преследване на комунистите. Бесилки, избивания, мъчителни съдебни процеси, тежки присъди, затвори. Всичко това приключи до към края на месец юни същата година - 1925 г., когато политическото напрежение притихна и беше възможно организирането на наш събор в Търново. Поради тези събития 1923, 1924, Учителят не е провеждал събор на Братството.

Съборите в Търново, пък и всички събори, които Учителят организира по-късно в София на Изгрева, от около десетина дни бяха изява на най-ярък живот на Братството: Беседи, песни, музика, приятни и полезни разговори, общуване с хора близки и приятни във всяко отношение, гимнастически упражнения със съпровод на оркестър. Всичко това създаваше едно неземно по своята красота оживление и оставяше неизлечими спомени в душата на всеки посетител.