Jump to content
Ани

II. РАЗКАЗВА Д-Р ИВАН СТАЙКОВ ЖЕКОВ, ветеринарен лекар, роден през 1875 г. във Варна, живущ в кв. «Изгрев», ул. 15 № 2, София

Recommended Posts

II. РАЗКАЗВА Д-Р ИВАН СТАЙКОВ ЖЕКОВ,

ветеринарен лекар, роден през 1875 г. във Варна,

живущ в кв. «Изгрев», ул. 15 № 2, София

Записал: д-р Стефан Кадиев

Роден съм във Варна в семейството на баща лозар и бъчвар. Баща ми доживя до 80 години, беше буден българин, добър работник, който беше не само производител, но и търговец на вина. Изнасял е вино през турско време дори към Цариград. Майка ми беше по произход гагаузка. Както се знае, гага- узите са българи, които говорят турски език, при все че са християни, по-усърдни и от самите българи.
10
Тя имаше и чисто българска жилка. Нейният баща, моят дядо по майка, беше момче от търновските села, което, когато било още малко, се преселило във Варна и служило като ратай у баща й, а после се и оженил за нея. Така че и от към майка имам доста чист български елемент.
 
Тъй като бяхме съседи на семейството на поп Константин Дъновски, още като дете аз имах възможност да наблюдавам неща из живота на това видно и интересно семейство. Преди всичко трябва да кажа, че след преместването му във Варна, поп Константин е повел борба против гръцката патриаршия. Той е първият български свещеник, който служи на славянски език. И даже първото венчило, дадено от него в българската църква, е било венчилото на моите
11
родители.
Аз бях немирно, палаво момче, което играеше из широките лозя в околността на Варна, замеряше се с децата, отстояваше правото на българче против гърчетата и турчетата. Учителят през това време беше вече доста по-голямо момче от мене, с 11 години.
Аз вече знаех, че те са имали доста сериозни разправии поради протестантското увлечение на децата на тоя доблестен православен свещеник.
Свещеник Дъновски е имал 3 деца. Първото дете било момиче, Мария. Тя е чувствувала силен духовен глад, който станал причина тя да влезе в контакт с евангелистите-методисти във Варна. Един ден тя направила решителна стъпка - приобщила се с техните среди, преместила се във Варна и се оженила за евангелиста Петър Стамов, който живеел в самата евангелска църква. Той бил по професия кожухар. Второто дете на поп Константин било момче, наричал се Атанас. Бил много хубаво момче, не се интересувал от религиозно- философски въпроси. Той останал в Николаевка, като закупил и подредил собствена воденица. Той е същият момък, който ходел през нощта по седенки
12
, като оставял на мястото си в леглото копанята.
Голяма била привързаността, топлата обич между Мария и нейното най- малко братче Петър. Помни се от неговото ранно детинство, че когато бащата пожелал да ожени дъщеря си Мария за една изгодна за нея партия от селото, за някакъв виден момък, тя никак не го искала и много плакала. Малкото брат- че следяло по стъпките й. Като вървели, от под стрехата се откъснал един вързоп с царевични мамули. Петър се зарадвал, засмял се, вдигнал мамулите и се развикал: «Годежът ти няма да стане, недей плака! Виж как се разсипаха мамулите!»
13
Бракът на Мария с евангелиста бил щастлив. Тя се преселила да живее във Варна. Но скоро тя прибрала при себе си по-малкото си братче Петър, който живеел при нея в дома й при евангелската църква. Отношенията между братчето и сестрата били най-дружелюбни. Такива те си останали и докрай. Когато по-късно Петър се върнал във Варна, вече завършил гимназиалното си образование, зетят го подсещал да се залови за работа, а Мария казвала: «Ще дойде време, когато не ние ще храним него, но той ще ни храни.»
Жената на поп Константин умряла твърде рано - едвам на 35-37 години. След овдовяването си поп Константин прекарал известно време в Провадия, след което се пенсионирал и настанил във Варна, гдето и починал.
Никак не е било лесно за него да надживее евангелското увлечение на дъщеря си Мария и на своя син Петър. Това било тежко вероотстъпничество, което той, борецът за черковна свобода на българския народ, никак не можал да понесе. Затова те са имали не малко разправии. Но в основата си баща и син все пак са имали начини да се разбират. Аз бях на около десет години, когато веднъж, минавайки през двора на българската църква, видях незабравима картина. Бащата на Петър, поп Константин, седеше край църквата върху черга. До него седеше върху столче Петър. Той беше младо, хубаво момче, носеше в ръката си тънък бастун, както това беше тогава мода. Те си приказваха нещо на ухото, приятелски, в пълно разбирателство. Мисля, че при тези разговори Учителят е смогвал да убеди баща си, че той никак не се отклонява от бащината църква, а напротив, търси същината на християнската вяра, която не е нито православната, нито протестантската, нито гръцката, нито българската, нито руската, но да е вяра на истинския жив Господ, Който не живее в ръкотворни камъни, а в човешкото сърце. Петър тогава се беше върнал от престоя си в евангелската гимназия в Свищов и е имало какво да каже на добрия
14
православен свещеник.
Тогава ние научихме още нещо, което хвърля светлина върху отношението, което е съществувало между бащата свещеник и неговия син «протестантски вероотстъпник», както му са натяквали мнозина. Това натякване имало съвсем сериозен характер, когато варненският владика Симеон започнал да говори на своя протойерей Константин за неговия син. Разговорът между двамата духовници навярно е бил твърде горещ. Срещу натякванията на владиката поп Константин защищавал своя син с текстове от Евангелието. Това било нещо нечувано за владиката. Но поп Константин не се убоял. Когато разговорът се превърнал в горещ спор, владиката, извън себе си, почервенял, искал да се наложи анатема на схизматика син, поп Константин прибегнал към най- непозволеното в такива случаи средство - ударил силен плесник през лицето на владиката. Очевидно чрез този плесник се е изразило и онова чувство на признаване на бъдещата мисия на своя син - мисия на религиозен реформатор.
15
Тогава, очевидно, в съзнанието на поп Константин е изпъкнала картината, когато лично той, воден от силен религиозен екстаз, преминал от родното си село Широка лъка през билото на Родопите и се озовал по пътя за Атон в Солун. Тук, в черквата «Свети Димитрий», в състояние на дълбоко преклонение пред църковното минало, той срещнал някакъв старец, отшелник, с когото имал много интересен разговор. Той му подарил една картина от Йерусалим и му казал, че пътят му към Атон не е най-правият. Той му препоръчал да премине към обикновения църковен сан, който му позволявал да има поколение, да има син, който много по-добре ще служи на «Божественото дело». Точно този разговор отбил монаха Константин към неговото светско бъдеще като народен свещеник.
16
Той имал възможност да наблюдава и добре да преценява странните на пръв поглед прояви както на своята дъщеря Мария, така и на своя обичен син Петър. Наистина, много елементи от техните прояви не били много понятни за него - той произхождал от друга среда и имал друго възпитание и образование. Тогава народът ни се пробуждал от тежък политически и духовен мрак. Рушали се устоите на техните разбирания и те не могли лесно да намерят опорна точка, както за своите разбирания, така и за своя мироглед. Но всеки културен човек, който си служи с лампата на диалектиката, лесно ще открие прогресивните елементи, които са движели личностите от семейството на свещеника.
Ние днес не можем да преценим ясно какъв е бил «старецът», който е дал такъв «съвет» на тоя духовно жадуващ младеж. Може би беглец из манастирските килии на Атон, някой прогресивен Отец Паисий, който през светлината на нощното бдение се е пробудил за дейна служба на народа сй, за светло народничество. Но споменът от тия моменти е бил важен двигателен момент
17
от цялостното поведение на тоя народен свещеник.
Като се има предвид, че Учителят е роден през 1864 г., че той е третото дете на поп Константин, а женитбата на бащата ще е станала не по-рано от 1856 г., около времето на Кримската война, трябва да приемем, че поп Константин е бил роден към 1830-1834 г. Точно по това време започва пробуждането на българския народ под повея на все повече укрепващото влияние на капиталистическата буржоазия, за сметка на загиващата аристокрация и губещ своето значение феодализъм.
Никой обаче не може да каже какъв е бил жизненият път на тоя буден български свещеник, нито къде е получил той своето духовно образование, къде е бил ръкоположен за свещеник.
Ние помним, че борбите между християните във Варна бяха много остри. Бореха се гърците против българите. Известно време заедно с гърците и на тяхна страна бяха и християните гагаузи, въпреки своите симпатии към българите, част от които самите те се чувствуваха. Разбира се, на това гледаха с радост турците. Това беше за тях добре дошло, че християните се бореха по между си за християнски догми, а не се занимаваха с политика, не търсеха политическо освобождение.
От турско време аз имам много неясни спомени. Роден съм само две години преди Освобождението. Детството ми премина при условията на бързо издигащия се приморски град. Многото и разнообразно население създаваше различни условия за културна дейност, за работа и за учене. Покрай работата при баща ми, на лозето и около търговията му с вино, аз можах да се уча, да преминавам от клас в клас, докато завърших гимназията.
Гимназията тогава беше петокласна.
18
След свършването й аз навлязох в обществения живот. С интерес следях политическите борби, които се разгаряха в града, които искаха шум и темперамент. Ние знаехме, че сме получили свободата си, че това ни дава някакви права да живеем не така, както са живели нашите деди и прадеди. Но как трябваше да става това конкретно? Тогава точно започнаха строежите на предприятията - развитието на тъкаческите фабрики, започнаха да се разрастват доковете, търговията даваше на Варна неузнаваем доскоро вид. Борбата между национал-либералите, които искаха връзки със «свободния западен свят» и между «русофилите», които считаха, че без Русия не може да има свободна България, правеха политическия ни живот да прилича на кипящ парен котел. Качваха се и слизаха полицейски пристави, градоначалници, сменяха се режими, наместваха се висши и нисши чиновници. При всички тия положения аз не напущах работата около баща си, лозята и търговията с виното; последното беше най-доходното от всичко, което можех тогава да си избера като професия.
Точно по това време като най-ярка и най-увлекателна за мене се оказа тезата на социалистите. Аз посещавах редовно клуба им, някъде около пристанището, гдето винаги беше шумно и миришеше на солена риба. Бях си пуснал голям перчем, носех широка връзка на фльонга, шапка с широка пола, бастун. Очевидно социализмът беше силата, която щеше да организира обществото в цялостна хармонична стопанска единица, гдето нямаше да има бедни и богати, където щеше да има хляб и щастие за всички.
И така, един ден, заедно с другарите социалисти като мене, аз се озовах - пеш, пътувайки по кози пътеки през Стара планина, на връх Бузлуджа, на лобното място на безсмъртния Хаджи Димитър. За тази конференция е писано много в историята на Българската комунистическа партия (БКП).
19
(Д-р Иван Жеков показва скъпоценната снимка на Първия конгрес на БКП, в голям размер, такава, каквато се вижда на много места в музеите на Партията. В средата са брадатите фигури на партийните първенци, между които на първо място в средата е Димитър Благоев. Между петдесетината присъс- твуващи той показва някъде и себе си - наистина млад и огнен младеж.)[1]
Конференцията [13-18 юли 1897 г. в гр. Казанлък] създаде у нас настроение, каквото човек не може да си представи. Идването на царството на социализма, на общочовешкото щастие не беше въпрос на години и месеци, а може би на часове, или най-много на дни. Такава беше нашата вяра в правотата на нашата идея и в нейната близка победа. [След това се качихме на връх Бузлуджа по случай празника на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, където бе станал I Конгрес на БСРДП на 20 юли 1891 г.]
Но тук се случи нещо, което не зная как е отразено в историята на БКП. Конференцията беше нападната от организирана шайка из околните села. Това бяха повече от осемдесет души здрави мъже, въоръжени с дървета и колове и настървени против всякакъв социализъм. От кого им беше съобщено за нашата конференция, как беше представена пред тях нашата идея, не разбрахме и нямаше време за обясняване. Те се нахвърлиха върху нас и започнаха да нанасят побой где както свърнат. Наистина, ние се опитахме да се отбраняваме. И ние имахме яки мъже. Но трябва веднага да заявя, че това бяха повече борци на словото, отколкото на тоягата. Затова отбраната ни скоро беше съкрушена и беше потърсено спасение в бягството. Аз бях тогава на двадесет години, умеех да се бия, въртях както и доколкото можех тоягата, но накрая се убедих, че все пак ще трябва да бягам.
20
Планината, както знаете, към юг е стръмна и слизането надолу скоро се превърна в търкаляне. Така летейки, когато считах, че вече съм достигнал до полите на Балкана, аз паднах в дъното на една каменна кариера от височина няколко метра. Прелитането през въздуха не ми отне възможността да съобразявам, че само едно чудо може да ми запази живота. И досега се чудя как това е станало. Потърсих частите на тялото си и когато се убедих, че все пак нищо не се е загубило, аз станах, поизтърсих модерния си костюм и се отправих към коларския път, който извеждаше извън каменоломната.
Пътят опираше о доста широка и дълбока планинска рекичка, по-скоро река, през която не виждах брод. На няколко метра отвъд реката се виждаше селска къща. Без да мисля много, аз прегазих реката и се озовах пред къщата.
Може би от същата тая къща е дошъл селянинът, който беше стоварил на -лавата ми най-много тояги? Може би в нея живеят хора, които ще искат да ме опекат на шиш, да ми одерат кожата? Но аз не бях в състояние повече да
Л
ърпя, бях така много разбит, бях на края на силите си и на място да издъхна.
На прага на къщата стоеше възрастна жена, която ме погледна спокойно, помисли малко и съвсем дружелюбно продума:
- Какво се е случило с тебе, моето момче? Я ела веднага при мене в къщи да се изсушиш и да се постоплиш!
Напрегнах последните си сили и влязох в полутъмна широка селска стая с лепен под, на чисто огнище спокойно гореше огън и къкреше гърненце с вариво. Можах само да се търкулна върху козената черга и да започна да събувам мокрите си обуща и чорапи. Челюстта ми подскачаше от студ и от вълнение. Нямах нито сили, нито желание да разказвам как съм попаднал там. Добрата жена не ме и питаше за това, за което аз й бях извънредно много признателен. Тя просто постави много дърва върху огъня, извади от скрина цял мъжки костюм и ми го подаде мълчаливо, след което излезе. Върна се след половин час, когато аз бях се вече преоблякъл, затоплил и изсушил. Сега тя ми сипа ядене, поднесе ми широк резен хляб и ме остави да се справя с яденето както намеря за добре. Заспал съм край огнището и не съм усетил кога тя се е върнала, нито кога се е стъмнило. Умората и силните преживявания бяха отнели всичките ми сили. Когато се съмна, жената ми даде моите дрехи, изсъхнали и почистени, нагости ме и ме изпрати по живо, по здраво. Така аз не можах да разбера къде са отишли, мъжете на къщата, нито причината за нейното странно гостоприемство. Затова пък имах твърде много време да мисля, да се чудя за това, което тя направи за мене. От детинството си знаех, че всяка услуга трябва да се плаща срещу нещо. От живота бях научил, че той е борба, че всичко трябва да се придобие с борба. Но това беше някакво ново отношение към хората, което ме изуми: значи хората могат да бъдат хора един към друг, да си помагат, без да се борят, както правят това зверовете в гората!
Започнах да уча ветеринарна медицина в Букурещ. Търговията на баща ми вървеше добре и аз бях успял да го убедя, че няма да ми струва скъпо, а това беше професия с бъдеще. Той нищо не възрази, когато една година по- късно се преместих в Италия, където можах да се уча по-добре. И така, един ден се завърнах ветеринарен лекар и постъпих във войската. (Снимката, която ми показа, представляваше наперен военно облечен младеж в стегнат мундир, който имаше донякъде изражението на Наполеон.)
Годините се нижеха. Службата беше погълнала цялото ми внимание. Сменях гарнизони, обикалях границите на България, служих и в Шумен, и в София. През 1916 г., по особено благоволение на Министерството на войната, ми предложиха да замина на лечение в прочутия на времето си санаториум на Кнайп във Вертесхофен, тъй като усилията по службата подействуваха зле върху нервната ми система.
Това беше село в подножието на Баварските Алпи. Ръководеше се от католишки свещеници, наследници на Кнайпа. Това е лечение със слънце, въздух и вода. Прилагаше се лечение - водолечение, ходене бос по тревата, различни бани, диети, билколечение. Резултатите бяха много добри и тук се стичаха пациенти от цял свят, включително американски милионери. (Д-р Жеков ми показа снимка от санаториума, той във военна униформа, няколко свещеници и възрастни граждани пациенти на санаториума.) Аз сам скоро се почувствувах напълно добре и затова останах да помагам при работата на персонала. Цяла една година работих, здравето ми укрепна и получих ПРИРОДОЛЕЧЕБНА НАСОЧЕНОСТ.
Втората ми среща с Учителя беше през 1917 г., когато Той беше интерниран от Фердинанд във Варна. Вие знаете тая история. Учителят чрез генерал Стоянов беше давал съвети на Фердинанд, да не обявява война на страната на Германия. Вместо да се вслуша в съветите Му, Фердинанд заповяда Той да се интернира във Варна. Помнят се още думите, които тогава Учителят казал:
 
- Аз ще отида във Варна, но ще се върна пак. Но Фердинанд ще излезе из България и няма вече да се върне.
Това предсказание не забравил и Фердинанд, когато заминавал от България:
 
- Един човек ми даваше тогава добър съвет, но аз не го послушах.
6
През престоя Си във Варна, Учителят бил настанен в хотел «Лондон»,
където приемал и многобройните Си посетители. Оттогава знаем, че Той се опитвал да внедри комуната в семейството на сестра си Мария, гдето многократно гостувал.
Мария имаше 4 дъщери и 1 син. Дъщерите бяха Любка, Йорданка, Добра, Анка, а синът - Константин. Дъщерите се преместиха в София, а само Ана - по мъж Семерджиева, се премести в Кюстендил. Тогава Учителят нареждал разпределение на домакинската работа по дежурства. Такова Той внедряваше и в Своите посетители, гдето имаше достатъчно домашна работа.
За забелязване е, че от Неговите роднини не останаха много привърженици на Учителя. Те бяха и си останаха евангелисти и дори се сърдеха, като считаха, че Учителят прави отклонение от Евангелието, което те просто не можеха да Му простят.
През 1921 г. аз насмогнах да си направя къща на нашето лозе, или както им казвахме там
т
кьошк[2]. Това беше удобна едноетажна постройка от две широки стаи и кухня, на чийто покрив си бях построил и балкон. (Д-р Жеков показва снимка на хубава къща, под чийто покрив на балкона се вижда Учителят и самият д-р Жеков като военен и още няколко други мъже. На двора се виждат десетина граждани между цветята и под асмата.
21
)
През 1926 г. си купих място на Изгрева и си направих моята къщичка. Учителят ми каза:
 
- Ела и живей тук!
Аз Го послушах, наредих да ме уволнят и да се пенсионирам. Имах право на пенсия, затова си подадох документите, но трябваше да чакам цели девет месеца, докато я получа.
От преместването си в София на Изгрева останах много доволен. И досега не мога да си представя как би протекъл животът ми, ако тогава не бях послушал съвета на Учителя и не бях дошъл тук.
Преместването ми в София беше съпроводено с изоставяне на мебелите ни във Варна. Не можахме да ги приберем. Но пък и Учителят не държеше много на хубавите, скъпите мебели:
 
- Ей тъй, дървени столове - така е по-хубаво. А пружинените легла не са по-добри от дъсчените легла; по-добре се спи на тях!
Мога да кажа няколко думи за преместването на Учителя в Мърчаево. Отдавна бях забелязал, че нашите хора, поради много преданост и обич към
Него, просто не Му даваха мира. Понякога съм наблюдавал: точно се кани да задреме, дойдат и започнат да Му говорят какви ли не глупости. Той понасяше това, но очевидно трябваше да Му се помогне. Аз бях ходил много пъти в Мърчаево при Темелко, наш приятел. Видях, че той има стая настрани от пътища, удобна, слънчева. Взехме автомобила на Славчо и закарахме Учителя. Заедно с Него надойдоха и други, така че се насъбраха 20-30 души. До толкова души се събирахме често на обяд. Тук прекарахме 11 месеца и се върнахме в София на 22 септември 1944 г.
22
Спомням си някои прояви из живота на Учителя, които са интересни за Негова характеристика.
Случило се, че сестра Му простряла прането си на двора да съхне. Учителят видял как някой прескочил оградата и събрал прането. Така цялата фамилия останала без бельо. Болката на сестрата била много голяма. Когато Го питали: «Защо ти не извика, защо не го изгони?», Той отговорил: «Ти трябваше да му даваш. Той дойде и просто прибра това, което си беше негово. Не беше разумно от моя страна да се намесвам, дължим му от миналото!»
Естествено, семейството си накупи нови дрехи, но защо Той не направи това, което всеки от нас би направил - не ми е ясно.
Помня един случай с Магдалена. Вие я помните. Как се навираше в Него, как Го следеше ден и нощ, как Го ядосваше с противните си приказки. Един ден наши приятели решиха да Го освободят от нея. Не зная по какъв начин наредиха тя да замине за Пловдив. Минаха няколко дни, Учителят започнал да я търси:
 
- Къде е Магдалена?
Казаха Му, че е в Пловдив, че са се посъветвали и решили да я отстранят, за да Му дадат възможност да си отдъхне от нейната тягостна компания.
 
- Не! - рече той. - И тя си е на мястото! Във всяка къща си има канали и гиризи, по които да оттичат нечистите води. Ако тя не е тук, кой ще поеме нейната служба? Това е същият дух, който някога беше изключен от Александрийската школа
23
- сега тук е той същият около мене.
В многобройните приказки на Учителя с особена обич е обрисуван образът на Амриха - девойката, която безкористно е служила на своя Учител. Когато Го запитахме, той ни даде да разберем, че под това име той е подразбирал САВКА, преданата негова стенографка, която беше почти неотлъчно около Него.
24

Горните сведения са дадени от д-р Иван Жеков на 15 януарий 1961 г. в София. Записал: Д-р Стефан Кадиев

--------------------------------------------------------------------------------------------------
[1] Снимката е от IV конгрес на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) от 13-18 юли 1997 г. в гр. Казанлък, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)
[2] Казвали са я «кьошек» и Учителят е живял в нея. Ще бъде публикувана снимка, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×