Jump to content
Ани

III. Биография на Елена Симеонова

Recommended Posts

III. Биография на Елена Симеонова

Светозар Няголов

Елена Симеонова Стоянова е родена на 20.12.1934 г. и е последното - осмо дете на Симеон Костов и майка си Ваца. Тя се ражда в трудно време, когато баща й е избран за кмет и група негови противници са му направили засада, за да го убият,.но Невидимият свят го отклонява и той минава по заобиколен път и като влиза невредим в дома си, намира родена най-малката му дъщеря Еленка. От малка Еленка се включва в техния труден земеделски живот. Тя се върти около майка си и се учи да готви, шие, плете, да се занимава с ръкоделие. Петгодишна чува от баща си, че имат родени малки агънца и боса тича по снега до кошарата, за да ги види и им се порадва. В дома си, като най- малка, е била много послушна и от всички се е учила. На 8-годишна възраст тя влиза в първо отделение и учи 4 години в селото. Прогимназията учи в училището на Владая 2 години, като се събирали около 15 деца и пеш, през зимата в голям сняг са си правели пътека до училището. Третата година кметът издействал и се отваря прогимназия в новопостроена сграда и там завършва трети прогимназиален клас.
След голямата бомбардировка на 10 януари 1944 г., извършена над град София с 1784 бомбардировачи през деня и нощта, Учителят напуска Изгрева и отива да спи в дома на брат Борис Николов. Почти всички жители напускат града. На следващия ден - 11 януари, след закуската, Учителят предлага на Борис да отидат на Изгрева, който е напълно обезлюден. Отправят се към полянката и застават на нея за молитва. Повече от час Учителят се моли съсредоточено заедно с Борис Николов. След свършване на молитвата Учителят се обръща към Борис и казва: «Тук вече не може да се прави връзка с Бога. Да излезем.» Връщат се в дома на Борис. Учителят е дал нареждане за промяна на ситуацията.
Един час след тяхното прибиране, в двора на дома на Борис влиза запъхтян, идващ от село Мърчаево, Симеон Костов и казва на Борис, че иска да говори с Учителя. Борис му отговаря, че Учителят е вътре в стаята и че ще отиде да Го попита дали ще го приеме. Учителят дава съгласието Си и Симеон влиза при Него, целува Му ръка и казва: «Учителю, елате в Мърчаево. Давам Ви къщата, имота и децата си, на Ваше разположение.» Учителят отговаря: «Добре.» Симеон Костов се сбогува с Него и се връща в дома си. По интуитивно виждане се знае, че по времето на Христа той е бил Симеон - Петър, който създаде църквата. Учителят веднага изпраща сестрите Стойна Кондарева и Юрданка Жекова в с. Мърчаево, да проучат положението и да Му докладват. Те се връщат вечерта и Му обясняват ситуацията и Учителят решава да не отива в дома на Симеон Костов, който е в центъра на селото срещу кръчмата, а в дома на брат Темелко Стефанов, който е по-подходящ за Неговото пребиваване.
(Преди две хиляди години Христос е направил тайната вечеря в дома на преродения сега брат Темелко.) Близо до дома на брат Темелко Учителят намира и заедно с приятелите каптира «Извора на Доброто» и «Извора на Здравето». Посещава с приятелите големия топъл извор в съседното село Рударци, откъдето селяните взимали топла вода, перяли дрехите си и се къпели. Учителят и приятелите насядали около извора на почивка и разговор, където от широка тръба течела горещата вода. Учителят се обърнал към ръководителя на братството в село Мърчаево Петър Киров и поискал той да Му даде чаша вода.' Петър налива вода и Му я подава. Учителят пие 3 глътки вода и казва: «Хубава е тази вода» - и след това излива останалата вода на земята. Пожелава втори път да пие от топлата вода, отпива 3 глътки и казва: «Много хубава е тази вода» - и излива останалата в чашата вода на земята. Иска трети път да пие от водата. Подават Му чашата и отпива пак 3 глътки и казва: «Тази вода ще лекува всички болести» - и излива останалата вода от чашата на земята. На връщане от извора Учителят се отбива в дома на брат Симо. Той е на работа в кариерите, но сестра Ваца и децата посрещат групата и ги гощават с качамак и мътеница. Всички целуват ръката на Учителя. В техния «Аврамов дом» живеят в малката стая Теофана Савова, сестра й Марето, която е била учителка в селото и майка им, баба Тодора. В голямата стая е тяхното семейство, заедно със семейството на Стефан и Пенка Белеви и негови приятели от войниклъка, бай Атанас, Геша и дъщеря им Милка. При посещението на Учителя Еленка е в голямата стая, където се хранят. От София идват големци за разговор с Учителя и Той с тях влиза в малката стая на разговор. Идва си брат Симо от работа, влиза в голямата стая и се радва на многото гости, които има. Еленка хваща баща си за ръка и го води в малката стая да покаже на баща си кой е дошъл на гости в дома им. Отваря вратата и показва с ръка Учителя, Който разговаря там. Приятелите наоколо й се скарват, че е отворила вратата и безпокои Учителя. Учителят се обръща към тях, погалва я по главата и казва: «Недейте я закача, защото душата й от радост не знае какво да прави.» Това е единствената среща на Еленка с Учителя, която ще я помни през целия си живот. Като най-малка, тя последна Му целува десницата, но Той я благославя, като я помилва по главата.
В 1949 г. Елена идва на Изгрева и живее при сестра Юрданка Жекова. Започва да учи в гимназията, но среща големи мъчнотии с математиката и геометрията и преустановява да учи. Връща се в Мърчаево и се включва в земеделската работа: копае царевиците и боба, жъне житото. Там проявява своите качества и ожънва бързо нивите, заедно с братята и сестрите. Често пасе овцете, кравите или воловете. Вкъщи помага на майка си в готвенето. Това продължава до 1957 г. Когато им взимат земите и се образува ТКЗС-то, тя почва да работи там. Няколко години участва в залесяването на Витоша. В 1963 г., месец ноември, Савата я довежда да работи в мозайкаджийската бригада на Борис Николов в Министерството на транспорта. Тя работеше с още 4 жени, едната от които е Станка Янчева, прислужничката на Борис Николов. Бригадата беше съставена от мозайкаджиите от Изгрева: Савата, Балючев, Крум Въжаров, Николай Дойнов и други. Останалите десетина души бяха дошли от лагера от Белене, главно габровци, които не бяха майстори със стаж. Всички погрешки и напрежения в работата се стоварваха върху дежурните пет жени, които постоянно бяха в немилост. Често се караха с тях. Даже Савата се отнасяше много грубо със сестра си. Брат Борис дойде при мен и ми каза: «Свето- заре, ти си добър и мек човек, вземи жените под твое ръководство да ги научиш да работят, особено в търкането с машините, понеже на новостроящата се сграда на министерството на транспорта ще има стотици хиляди метра римска
мозайка.» Аз приех и взех да ги уча да зареждат машините с шмиргели и да търкат с тях мозайките. Те бяха много послушни и внимателни и бързо усвоиха работата и започнаха да работят по-добре и от мъжете. Станах с тях добър приятел и те ме слушаха. Станахме приятели и с Еленка. Брат Борис, понеже е бил в затвора, не искаше да се разправя с техниците и особено с Пенчо Куба- дински, който всеки ден идваше на обекта да следи как върви работата и ме направи отговорник да се разправям с техниците и материалите, които Кубадин- ски ги движеше. Жените редяха камъчетата на римската мозайка много старателно и работата напредваше. Особено усърдно търкаха мозайките, за да излезе максималният диаметър на камъните. Аз направих въпрос на Кубадински за търкането, да увеличи заплащането, за да можем да направим красива мозайка. Още повече, че и стъпалата ги правехме от много твърдия гложенски камък. Той удвои парите за търкането и ние си изкарвахме добри заплати. Тогава се направи ЦУМ и стъпалата се изядоха от многото хора, които минаваха по тях и станаха на дупки. Кубадински ни нареди да направим здрави стъпала, да не се изтъркат от хората и за сто години. Брат Борис е специалист геолог и поръча много твърдия гложенски камък, от който правехме монтажните стъпала. Веднъж Пенчо Кубадински ми каза, че стъпалата не са еднакво високи. Аз му подадох метъра, да ги измери. Той измери едно крило, в което имаше разлика до 1 милиметър. Каза: «Стъпалата са отлично направени и монтирани.» Четири години работехме, главно в затвореното топло мазе. Бригадата отиде да работи гара Горна Оряховица, а аз със Станка Янчева, Елена Симеонова и Александър Джидров останахме да довършим и предадем обекта на приемателната комисия. Дойде да го приеме Пенчо Кубадински с 50 министри, заместници и архитекти. Той беше набит, тежък човек, обут в гьонени половинки. Влезе в една стая, накована с паркет, който започна да скърца от тежестта му, и каза: «Да се прикове наново паркетът.» Излезе от стаята, засили се малко и се плъзна по блестящо полираната мозайка и отиде до другия край на коридора и каза: «Мозайката е приета с отлично качество.»
След това отидохме да работим в бригадата на Илия Василев, в «Промишлено строителство». Работихме на «Аналгина», КЦМ (Комбинат за цветни метали), Завод за врати и дограма «Толбухин» и много други. В 1974 г. се оженихме. През 1975 г. се роди Павел и Еленка го гледа в дома ни, в блок 98, до 1980 г., когато отиде да работи като помощен персонал в 108 ЕСПу «Никола Благовеждов». Там тя се грижеше за Павел, където той изкара 1 година предучилищна забавачка и почна да учи в първо отделение. В 1986 г. тя отиде да работи в ТЕЦ «Земляне». На 55 години се пенсионира - в 1989 г., но пак продължи да работи с преназначаване до 1991 г., когато окончателно напусна работата. Тогава от чужбина идваха колети с храни за бедстващите българи, братя и сестри, и ние в дома на Дора Михайлова ги разделяхме за над 80 бедни братя и сестри и с по две чанти и количката на Дора ги разнасяхме по домовете. За празниците подготвяхме сандвичи, да се почерпят приятелите. Това продължи до идването на Андрей Грива, който ни изгони да не правим нарядите и да не черпим безплатно приятелите за празниците и като добър комунист, отвори в бялата къща да се продават чай, кафе и закуски. Учителят казва, че след хиляда години тези, които не възприемат сега братския безкористен живот и не го приложат, ще започнат тогава отново от А, Б. Участвахме активно в живота на лятната школа на Рилските езера, като от 1990 г. до 1994 г. безплатно готвехме и раздавахме хляб и храна на братята и сестрите. При идването за ръководител на братството на Благи Жеков, ръководството на кухнята пое комунистът Станчин и веднага туриха табела на вратата на кухнята: «Храната за братята и сестрите е 50 лв., а за чужденците -100 лв.» С Елена готвехме хубави яденета, особено за съборните дни, от качеството на които приятелите бяха много доволни. Преди идването на Жеков аз купих 5 поцинковани казана от град Силистра, като единия дадох за детския лагер в Троян, а четирите - за езерата. При Станчин казаните изчезнаха и се наложи да се купят нови. Ние престанахме да посещаваме беседите и рядко ходехме на Паневритмията. Често посещавахме приятелите от провинцията и помагахме там на общобратския живот. На Витоша се срещаме с приятелите, гледаме си работата в дома, където постоянно идват приятели за разрешаване на трудните си здравословни или житейски мъчнотии. Елена готви много добре, прави отлични баници, козунаци и храни и често посещавахме братя и сестри за именните и рождените им дни. Има много общобратска безкористна работа, в която всеки с пробудено съзнание може да се включи и да работи за благото на ближните си.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×