IX. ВСИЧКО Е ЗА ДОБРО

[Ани]

IX. ВСИЧКО Е ЗА ДОБРО

Невена Неделчева. Всичко е за добро. Разкази.

Зовът на равнината

Наоколо му се извисяваха все мощни върхове. Нощта бавно мяташе тъмното си було над тях, а звездите една по една потрепваха като елмази на небето. Той стоеше всред скалите и се взираше някъде в далечината към обширната равнина, която не виждаше, но ясно чувствуваше зова й. Каква неизразима тъга, какъв непреодолим копнеж към тая необятна равнина, която протягаше сякаш към него невидими ръце!

Часовете минаваха. Луната се показа иззад скалите и обля със сребриста светлина всички околни върхове. А той продължаваше да стои там, между канарите, неподвижен, с поглед, впит в далечината.

Защо планината му е чужда и далечна, а равнината - родна, близка?...

Колко пъти, като дете, лягаше на земята всред росната ливада, и притаил дъх, чуваше сякаш огромното сърце на земята. Това сърце туптеше с обич към него и към всичко живо. Не тя ли откърмяше на своята гръд всички земни твари? Той се чувствуваше неин син и неведнъж, в дни на горчива болка, бе плакал, притискайки се о нея и й бе изказвал всичката си мъка. Той знаеше, че тя го чува, и тъгата му се топеше и изчезваше.

Как обичаше да ходи той из тая просторна равнина в ранна пролет, когато снагата й е покрита с безброй цветя. В нея отвсякъде бликаше живот, изобилие и радост... По-после, когато житата залюлеят златни класове, той с радост виждаше как тая майка земя стократно връща вложеното в нея.

Колко пъти бе ходил той из натрупаните снопи и бе вдъхвал изпълнения с аромата на зряло жито въздух! Този въздух хранеше душата, сърцето му...

В тихата нощ той ясно дочу зова на равнината:

 

- Ела, върни се при мен...

Някаква безименна тъга се разля в сърцето му и безумният копнеж по равнината ставаше все по-силен и по-силен.

Когато избяга от бащиния си край, той се бе зарекъл никога да не се върне... никога да не помисли за мястото и хората, които му бяха причинили толкова страдания и скръб...

За хората той наистина не пожали и сърцето му не проплака по тая, заради която забягна. Но равнината, светлата и обширна равнина го зовеше ден и нощ. Тя се промъкваше в сърцето му и го викаше:

 

- Върни се! Върни се! Върни се!

Там земята беше наистина жива, нейното сърце наистина туптеше и го призоваваше...

А тук скалите бяха голи, канарите - пусти и горите го приемаха като чужденец.

Той не помнеше майка си, земята бе негова едничка майка. Тя го викаше сега, зовеше го всяка нощ.

 

Времето минаваше, копнежът по равнината ставаше все по-мощен, по- непреодолим... Една нощ, когато нейният зов бе изпълнил цялото му сърце, той тръгна. Стъпките му сами го отведоха към равнината. Цялото му същество се изпълни с тиха радост, душата му запя песента на необятната шир: - Бъди благословен, роден простор!

 

Цял ден прекара той на върха, отгдето се виждаше равнината, а привечер стъпките му отново поеха нагоре... Но в душата си той отнесе светлия образ на родната шир.

Ограничи материалните си желания, и ти

ще вкусиш от Радостта на Бога.

Учителят