Jump to content

2. Съществото на Любовта


Recommended Posts

2. Съществото на Любовта

Нея я няма тук! Боже мой, питам се аз - нима едно същество може така да запълва целия свят, че когато го няма, да се чувствува такава празнота и пустота?
Вървя из двора - цветята са изгубили своята красота, аромат и живот. Сякаш това, което ги одухотворяваше, е отишло заедно с Нея и сега те стоят така празни и бездушни...
Приближавам до мястото, гдето обичахме да стоим заедно. Нещо болезнено почва да стиска сърцето ми и някаква горчивина сещам в гърлото си... Без да разбирам защо, по ъглите на очите ми се събират сълзи, които изсъхват без да капнат.
Струва ми се, че ако седна на това също място без Нея, ще направя някакъв грях, ще наруша нещо безкрайно красиво.
Тръгвам по пътеката за нагоре към планината. Колко много тя обичаше планината, изворите, цветята!
Изкачвам се бавно и с всяка стъпка безброй спомени нахлуват в душата ми. Ето едно пречупено от бурята навярно дърво, но имащо сили отново да расте. Тя винаги сядаше на него и, люлееща краката си, ми разказваше усмихната някоя случка. Как всичко, което тя разказваше, добиваше красота и смисъл!
Стъпките ми неволно ме отвеждат към извора. Дотам се стига през един тунел от преплетени лески. Сякаш още се отеква нейният сребрист смях и като че ли виждам - нейните искрящи от светлина очи, които ме гледат с обич!
В душата ми се събира горчивина. Отпущам безпомощно ръце и въздъхвам дълбоко. «Защо не е тук сега!»
Каква красота имаше в това провиране под преплетените лески! Тя вървеше напред и, извърнала глава, ми казваше:
 
- Никога няма да забравя в живота си това вълшебно място! Погледни каква красота! Харесва ти, нали?
 
- Да - отвръщах аз усмихнато аз, изпълнена от красотата на природата и от щастието, че вървим двама..,
Минавам през поляната, по която имаше толкова много нацъфтели теменуги. Сега ги няма, както я няма и Нея. Идущата пролет те отново ще бъдат тук, но тя дали ще дойде?...
Изворът е все така бистър и чист както винаги. Поглеждам цветята, които тя бе насадила край него и някаква тъга се разстила в душата ми. Пръстите ми галят главичките и листенцата им и си мисля за нея. Тя ме научи да обичам и тях, и небето, и планината. Дотогава, като че ли очите ми бяха затворени за красотата на природата. Аз бях суров и затворен в себе си. Книгите бяха единствените неща, които допусках до себе си... А когато се появи Тя, усмихната и лъчезарна, като че ли цялата природа се заля в слънчева усмивка.
Звездите, които тя така обичаше да гледа, като че ли добиха живот и аз за първи път видях тяхната красота. Оттогава винаги, когато ги виждам, си мисля за Нея. Колко много нови светове се разкриха за мене, откакто я видях!
Аз не знаех, че човек може болезнено да трепне, когато вижда, че се стъпква някое цвете и сълзи да бликнат заради страданието на ранено птиче...
И сега знаят ли цветята, че ги милвам, защото тя ме научи да ги обичам!
Издигам очите си нагоре и виждам високия връх, на който неведнъж се бяхме изкачвали. Странно е чувството, което ме обхваща, когато го гледам. Струва ми се, че той е жив и сякаш е наш стар приятел, който се усмихва благосклонно на нашата чиста обич! И зная, Тя, със своя живот оживи него, както и цялата природа...
Не е ли любовта истинска вълшебница и правеща това, което никой друг не може! Аз, който обичах стаята и спуснатите завеси, обикнах Слънцето и простора. Аз, който обичах да прекарвам на стола край масата, обикнах скитането и катеренето по върховете!...
Времето минава, а аз трябва да се изкача на върха. Но преди това поисквам да втопя ръцете си в извора, както правехме това, когато бяхме заедно. И странно, едва втопил ръцете си във водата, аз сещам нейните пръсти да хващат моите. Чуден трепет преминава по цялото ми тяло. Илюзия ли е? Не, толкова ясно сещам присъствието й. Аз се изправям и сядам на тревата край извора. Сяда и Тя. И като най-нежен парфюм се разнася мирисът на нейната коса и странното чувство, че тя слага главата си на коленете ми... Всичко това трае мигове, но в душата ми настъпва чуден мир и красота... Тя бе тук!...
Аз ставам и тръгвам нагоре към върха. Някаква нежна мелодия се разстила в душата ми и предишната тъга отстъпва мястото си на светла радост в сърцето ми...
Вървя нагоре и вече не се чувствувам сам. Тя е в моята душа, в моето сърце и във всичко, което ме научи да обичам!

Невена Неделчева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...