23. От Плевен до Ловеч 30 километра с файтон

[Ани]

23. От Плевен до Ловеч 30 километра с файтон

Плевен. А Ловеч е на тридесет километра далеч от Плевен. Влак няма. Отива се с файтон. Намирам една ученичка, която за пръв път пътува за Ловеч - Олга Аврамова - и двете решаваме да вземем файтон. Вече е един часа след обяд. Файтонджията ни върза денковете отзад на файтона и сядаме. Никога не ще забравя това знаменито пътуване от тридесет километра! Теглеше ни един полумършав кон, който спираше на всеки стотина крачки да си отдъхне или зобне трева край пътя. А файтонджията бе пълен, спокоен човек, който не се интересуваше дали коня върви или дреме по пътя. Всъщност, ние по-късно разбрахме, че самият той дремел през целия път, а дори и спал, защото пътувахме повече от десет часа! Минаваше единадесет часа вечерта, когато влязохме в Ловеч. Всичко спеше. Вечерта бе безлунна. Файтонджията изведнъж, като че ли ужилен от оса, скочи от капрата. Олга и аз се уплашихме. Какво ставаше с този човек? Той вдигна един празен чувал в ръце и изпсува. Всичкият ечемик изтекъл по пътя от Плевен до Ловеч! Как не е чул или разбрал това, той се тюхкаше и ни питаше не сме ли чули да тече ечемика, та да го събудим. Таксува ни повече, взе ни почти всичките пари, които носехме. Скъпо пътуване, ужасно!

Копитата затропаха по един турски калдъръм. Изкачвахме хълма, на който е пансиона. Файтонът спря пред зидана висока ограда. Всичко бе мъртва тишина. Опитахме се да отворим високата дървена порта, но тя бе заключена. Да стоим цяла нощ на улицата бе немислимо. Файтонджията силно заблъска вратата и извика. По едно време от двора се зададе тъмна фигура на забрадена жена. Тя застана отвътре на оградата и извика със недоволен глас: "Как може пансионерки да пристигат по такова време? Защо не пристигнахте по правилника? Къде сте се бавили досега?" Ние изтръпнахме. Обяснихме, че файтона е причина - коня, файтонджията... Вратата скръцна и се отвори. Влязохме. Не чухме думите "Добре дошли!" Злата съдба ни посрещна. С тежко сърце изкачих скърцащите стълби на двуетажното здание, в което ни заведе стопанката. Зад някакви пердета, които се развяваха от вятъра, който духаше вътре дори по-силно, отколкото отвън, спяха спокойно пансионерките. Дадоха ни две празни легла, и ние, капнали от умора и вълнение,веднага заспахме.