39. Пътуване с параход по Дунава

[Ани]

39. Пътуване с параход по Дунава

Заминавах за Америка! Всичко бе като сън. Нима щях най-после да видя страната, за която бях мечтала цели пет години - страната, която бе създала буйната, като западния вятър, волна мис Пери, или енигматичната като египетски сфинкс нейна сестра Фърн, която изглежда не можа да вирее в новата почва, на която я бяха присадили и само три години след пристигането си напусна тази земя завинаги.

Дунавският параход премина през тесните "Железни врата" и от слънчевата палуба гледах китните брегове от двете страни на реката, сред които се червенееха покривите на сгушени селища. Над някои високо стърчаха островръхи черковни кули. Спряхме за няколко часа в Будапеща, където за първи път опитах вкуса на банани. Същият ден заболях от морска болест и я свързах с вкуса на банани, които отрекох за много години.

В пансиона ни се забраняваше да общуваме с външни хора и този навик ми пречеше да вляза в разговор с пътниците на парахода. В хола имаше пиано и един ден седнах да посвиря. В това време ме приближи един снажен, хубав младеж и ме заговори. Аз мълчах и унесена в музиката почти не го погледнах. Той разбра, че не е приет и се отдръпна. Вечерта мис Търнър ми държа лекция за общуването схората.

"Не мълчи, когато ти зададат въпроси. Разговаряй с хората." Защо сега ме учеше на противното на правилата, които бяха установили в пансиона, не можех да проумея. В тесния малък свят на пансиона бях свикнала да живея с мечтите си, но не мечти за щастлив съпружески живот, а за някакъв неземен свят, където хората живеят като ангели в чиста обич и доброта, където мъже и жени не съществуват, а всички са равни като истински братя и сестри. Живеех с богатствата на душата си в този неземен свят, който тъй коренно се различава от действителния свят! Тук на парахода всички ми се виждаха затворени и студени. Млада девойка - швейцарка, лежеше на шезлонг на палубата и аз се осмелих да й заговоря. Тя говореше и английски. От лицето и лъхаше зряло самочувствие и затвореност. Тя ме гледаше някакси недоверчиво и хладно. Всеки живееше в своя свят и никой не се интересуваше от никого. "Какъв свят", мислех си аз, "нима с такива хора ще живея занапред!" А сърцето ми копнееше за топла, сърдечна усмивка, за отзивчив поглед, за близка душа.