IV. ВИНОВЕН ЛИ Е ЦАРЯТ ЗА ПОГРОМА?

[Ани]

IV. ВИНОВЕН ЛИ Е ЦАРЯТ ЗА ПОГРОМА?

 

Софроний Ников

София,

печ. Искра, 1914. 32 с.

При всичко че напечатаните напоследък документи показаха по най-очевиден начин, какво цар Фердинанд не е ни повече, но по-малко виноват, отколкото правителството и главното командване на армията, обаче лудият бяс против него още не е утихнал. То беше грозно, и няма да се забрави никога от чувствующата част от нашия народ, това поведение на нашите държавници от миналия народняшко-цанковистки кабинет, гдето те използвайки обстоятелството, че още никой не знае документите по войната, пуснаха лъжата, че ако не бил 16.VI. всичко било наредено за да получи България според договорите, но царят сбъркал като дал заповед. Преди всичко това излезе лъжа, и главно - да съчиниш лъжа и стовариш вината на един неотговорен фактор, който не може да излезе по мегдани да говори и се защищава, нито да пише по вестници - това е безподобна подлост! А когато прибави и опасността за държавата от настройването всичко против държавния глава, на когото може да се излее всенародния гняв и тъй да се хвърли страната в сътресения, то това дело става и престъпно. И всичко това от отсъствие на нравствен кураж, да поемеш отговорността за стореното от тебе и от боязън за себе си не само да изтъкнеш невинния, но дори и този, чието нещастие би било всенародно сътресение!

 

Статията на генерал Фичева оправда царя за атаката на Чаталджа; документите печатани във вестник Камбана, оправдаха го и за 17 юни. Но тълпата е вече настроена. Тя вече си получи готово клише, което се вряза в мозъка и не се разделя от него. Масата е инертна; тя лесно не се поучава, лесно не се избива веднъж врязаното. И на където се обърнете ще чуете само един глас :главен виновник за катастрофата е царя; той е виновен за всичко. Не му е трябвало да атакува Чаталджа: той искал слава, затова искал да влезе в Цариград! Приготвил бил каляски и парадни дрехи, па даже и кръст, за да го забие на Св. София. Тази негова амбиция съсипа България, защото тогава Русия се разсърдила и намислила да ни унищожи.

 

После, за 17 юни. За да развали Балканския съюз; напротив на Русия; от послушание към Австрия; „лудост или предателство", го каза един мъж с голямо име - заповядал нападението на сърби и гърци, когато те били вече приели арбитража и трябвало само да се отиде в Петербург и да се получи дори повече отколкото сме били очаквали - Струга и Дебър.

 

И хайката пред нищо не се спира; тя продължава: „Той е злият гений на България; откак му е стъпил крака в нашата страна, тя не е виждала добро. Той е причината за всички нещастия. Той...Той...."

 

И вдигна се изново вик за премахването му, за абдикация, па дори за република. „Долу монархизма, да живее републиката"! - викаха депутати в Народното събрание.

 

Няма да се спираме да разсъждаваме върху вредата от подобни хули към короната и от подобни агитации, това не би завело да говорим върху причините, които а накарали законодателите да правят държавните глави особи свещени и неприкосновени, а така също върху кое е за предпочитане - монархията или републиката.

 

Ще се ограничим да си дадем ясна сметка само върху отговорността на царя за атаката на Чаталджа, както и за 16 юни, а подир това ще направим един оглед на неговата дейност през всичкото време на неговото царуване. Това ще направим, защото трябва да се даде на публиката едно разяснение върху тези две дати - 4 ноември и 17 юни - за да се знае точно положението, а следователно и отговорността за стореното. Освен това 17.VI. когато безогледно се хули всичката минала дейност на царя през изтеклите 26 години, не ще бъде зле да се направи един по- спокоен преглед за да се види, че даже ако той не е сторил нищо добро в този период, то поне периодът не е бил един от лошите, та да се отдават нещата на това или онова.

 

1. Атаката на Чаталджа. Легендата за някаква коленопреклонна телеграма на един началник на армия да се атакува Чаталджа и за неготовността на армията, изчезна като дим от недавнашната статия на генерал Фичев във в. Камбана. Генералът ни каза, че действително имало донесения за умора и липса на хляб, както и за холера, но помощник- главнокомадующия, генерал Савов, отива на фронта, вижда на самото място, че казаните работи не са в размери, които да попречат, и още повече, когато командующият l-ва и Ill-а армии уверява, че 80 на 100 сме сигурни да влезем в Цариград, тогава се издава заповед „напред!" Тези пояснения на началника на щаба разсейват всичките версии за неподготвеност на боя и други, а още повече за виновност на царя, че той заповядал, когато всичко било неблагоприятно .

 

Като става ясно, че не царят сам, а цялото висше комадуване е искало вземането на турската столица, повдига се въпрос защо е то трябвало, когато вече турците са искали да влязат в преговори за мир; и когато видим защо е трябвало това атакуване, ще разгледаме пък защо то не се е случило. За да се разбере, защо трябвало да бъде атакуван и взет Цариград, даже въпреки искането за мир, трябва да изтъкнем някои стратегически съображения. Читателите ще си спомнят, че на президенствата в Търново, по случай двадесет и петгодишнината на царя, генералитетът, като е изказал мнение, че българската армия е готова и може да нанесе победа над турската, е поправил тази многозначуща фраза: „но войната трябва да се свърши в петнадесет дена ". Тази фраза трябва да се разясни.

 

За една война с Турция, българската армия може да бъде мобилизирана и съсредоточена, готова за бой, за петнадесет дена. Обаче, турската за една война с нас, за не по-малко от 45 дена. Освен гдето турците пипат по-мудно, но и техните места са разположени и далечни, и нямат достатъчно железници да им послужат. На шестнадесетия ден от мобилизацията, Турция ще има против България приблизително еднакво количество войска и в следующите петнадесет дена, докато следва боя, турската войска и да се поувеличи от новодошли, обаче не ще има надмощие, поне над духа и стремителността на българската. В тези, обаче, 15 дена войната трябва да е свършена - не с разбиването на Турция, защото тази империя няма да се даде само с разбиването на находящите и се войски на европейския бряг, а с поставянето и в такова положение, че и да натрупа всичките си многохилядни войски, тя вече да е безвредна. Какво трябва да се направи? - В края на тези 15 дена българската армия трябва да стигне до морето; останалата турска войска и да се трупа колкото иска зад морето тя ще е вече безвредна. Да се смята, че България може да се бие в Турция с цели армии би било абсурд. Ние можеше да разчитаме само на сега благоприятни, обстоятелството разделянето на Турция на две от Босфора и Дарданелите. Иначе войната с Турция беше невъзможна.

 

Това обстоятелство като е имал в предвид, генералният маршал фондер Голц паша (според недавнашна една негова стратегия в един немски журнал) е бил съставил такъв план за действие в една война с нас: Турците ще оставят всякакъв Одрин и Лозенград и ще срещнат атаките на българите. Благодарение естествената преграда, която представлява самата река, висотата на южните брегове и отбранителните качества на турската войска, българската ще може да бъде не само задържана, но дори и изтощена от напразни опити в продължение на цял месец и в туй време ще пристигне и се уреди цялата турска армия, дошла от азиатските провинции през Цариград, Мраморно море и Галиполи. И на четиридесет и петия ден вече повеждай турските войски напред и безпрепятствено ги заведи дори до Дунава.

 

Ние трябва да благодарим на Провидението, че през августа, преди войната, паднаха младотурците и дадоха Кямил и Назъм наши. Последният мразеше немците; планът на фондер Голца той намираше за предателски - как ще оставят Одрин и Лозенград, как ще оставят гяурски крак да тъпчи турска земя и особено Султан Селим джамия! При това, старотурците си се носеха със славата на своите първи султани и войска, и смятаха за несериозна нашата сила; те бяха убедени, че даже без подготовка ще пометат нищожна България, както направиха 1876 год. със Сърбия и в 1897 год. с Гърция. Старотурците като не послушаха фондер Голца, не се спряха дори на Одрин и Лозенград, а излязоха напред да срещнат и пометат нашите войски, обаче те бяха пометени.

 

Боевете при Лозенград не бяха сериозни. Изненадана, турската войска се разбяга в паника. Сериозни боеве бяха вече от 16 до 21 октомври при Лозенград, но макар и там турската войска разбита, тя не можеше да се счита за унищожена. Даже и ако се вземеше за унищожена тази на лице армия, друга още по-голяма имаше да се събира, и естествено, по никой начин не можеше да се смята, че турската империя е разбита. Не се дава една империя след петдневно и с изгубването и 50 и 100 хиляди души. Трябваше зашеметената от бързия удар Турция да се постави в условие, че като се окопити и събере да е вече безвредна. Казват да сме се спрели на 29 октомври. Ами това би било лудост! Особено да се спираме веднага след Люле-Бургас, на Еркене, това значеше да станем подир това жертва на фондер Голцевия план. Да, но Кямил паша искал мир. Не беше ли известна хитрината на турците от толкова столетия насам? И за един стратег, който знаеше, че след Люле-Бургаз Турция не бе разбита, не бе ли очевидно, че с искането мир Турция иска да печели време? Трябва

 

да се стигне до морето, да се вземе Цариград, само от стратегически съображения, ако не и от политически. Да, Цариград не беше хапка за нашата уста; той е болно място на руската политика; от там сигурно ще ни върне един „берлински" конгрес, който в 1878 год. върна Русия, а колко повече нас; но ние трябваше да го вземем, както Прусия трябваше да вземе Париж в 1871 година за да осигури Елзас и Лотарингия.

 

Ако бяхме влезли в Цариград още през ноември; втора война нямаше да има. Защото като минахме бреговете ние можехме да ги пазим даже и не с цялата си армия. Тогава сигурно не щеше да има и със съюзниците война, защото остава покрай мините само три дивизии да пазят, а останалите девет прати на север и запад и да видим дали щеше да става въпрос за Македония и Добруджа.

 

Ние трябвашеда гоним влизането в Цариград почисто стратегически съображения - каквото и да кажеше Русия или друга държава. Па и Русия нямаше защо да се бои от нашето влизане в този град; ако нея върнаха в 1878 год. още повече щяха да върнат и нас, още повече като и тя щеше да бъде един от съдиите в този конгрес. Па кой знае, можеше това наше влизане в Цариград да докара и една велика политическа полза, освен за нас стратегическата. Дали не щеше да се разреши веднъж за винаги проклетия „Източен въпрос" и тъй да миряса „Ближния изток"? Но във всеки случай, едно щеше да бъде сигурно, че Русия щеше да постигне една крачка напред в своята политика на Дарданелите, когато сега, след нашето изпъждане от Родосто и Одрин и настаняването на Германия, нейната политика даже удари назад...

 

Невлизането в Цариград е нашата първа капитална грешка. Д-р Данев беше прав, когато казваше зимъс в Народното събрание, че войската е крива за безсилието на българската дипломация. Не беше грешка атакуването на Чаталджа, а непродължаването на атаката. Па и най-после, ако желанието да се атакува Чаталджа и да се влезе в Цариград ни доведе най-малко до Кара-су, една естествена преграда поради блатистите си брегове - и до тясната шия на Галиполиския полуостров, то ние трябва да сме благодарни, защото на това вече обстоятелство дължим успехите си във втората война. Спряхме ли малко-много вътре в европейските брегове, Турция щеше да бъде безумна да не си опита още веднъж късмета след дългото време, което и даваше примирието, когато тя можа да си натрупа войска от Азия. Но твърде неблагоприятните условия на Кара-су и на Булаирската теснина не й помогнаха. Ами каква щеше да бъде нашата участ ако нямаше тези две благоприятни условия, или ако бяхме останали на Еркене? Или ако Турция имаше успех на 26 януари, на Булхарския бой?

 

Тогава, главното командване като се знаело това стратегическо значение на вземането Цариград, или по-право излизането на морския - бряг, защото за нас не важеше вземането на градове, а пропъждането противника зад морето, - то защо не е повторило и потретило атаката, или ако не е било възможно, защо е започнало?

 

Казват холерата била главната причина; но ако тази болест на 4 ноември не е била толкова разпространена, щото началниците да решат атаката, как е станала изведнъж толкова много и страшна, щото на 5 да стане вече невъзможно да се преповтори атаката? Да се каже,

 

че позицията е била непревземаема - и това не може, защото 29 и 32 полкове са били вече на турска линия. И трябвало да се пратят още няколко бригади да минат през този песек на турския фронт и вечерта цялата армия щяла да бъде в Цариград. Тъй както стана в Одрин. Когато командующият атаката научава че 10-й полк е вече взел форта „Айджи Йолу" заповядва на всички чакащи назад полкове да нахлуят; тази силна струя ще набляга и дораздере оградата, като силната подкрепа ще даде кураж на 10-й полк да действа смело във фланговете. И тук около Одрин, се имаше работа с укрепен фронт, когато на Чаталджа имаше само едни прости окопи в началото на ноември. К-рът на 10-й полк нямаше нужда да иска помощ на 13 март, но генерал (тогава полковник) Рибаров е искал, молил за помощ; поне една бригада, на своите 29 и 32 полкове, като е обещавал вечерта на 6 ноември да бъде в желания край, а те му пращат само една дружина! А че сме щели вечерта наистина да бъдем в Цариград това днес е безсмислено за всички.

 

Турците са били тъй изненадани от тази атака, че главнокоманующият, Махмуд Мухтар паша, е дошъл сам със своя щаб на сто и петдесет крачки до българските войски гдето бил тежко ранен, и някои от офицерите му са избити. Това, сигурно, произвежда паника, артилерия вече взели да закачат и теглят, към Цариград паниката се раздава все повече и повече увеличена. А отзад цели дивизии стоят, няма кой да ги хвърли. Ако имаше у нас холера, още повече я имаше у турците. Ако имаше смърт - ние на война бяхме отишли, а не на свобода.

 

Тогава где е причината? Защо не се е пратила помощ на полковник Рибарову; защо не се е направило както при Одрин? Беше веднъж казано в един вестник, че причината се криела в това, че ген. Радков Димитриев, като виждал части от 4-и плевенски полк да отстъпват ранени, отпаднали, холерни, разчувствал се, изгубил кураж и дух и нямал вече кураж да продължи. Жалко тогава, че в такива съдбоносни моменти ние сме имали во главе народна сила една баба, която се натъжила и изгубила дух, когато видяла рани и смърт.

 

Но според мене има една много по-сериозна причина, за която още не се е писало много. А тя е присъствието около генерала, командующи двете съединени армии, на Гучкова, Немирович - Данченко и други руски хора. Сега нека влезнем в душата на Радко Димитриев. От юноша, с потурки, той е взет в Русия, хранен и възпитаван на руски счет, свършил там академия, като емигрант там прибран и благодетелствуван, за рускиня женен. При тази обязаност, любов и привързаност към Русия, при него в първите дни и ноември стоят видни руски личности, пратени от правителството им, и чува той от тях „Влизате в Цариград, но там настъпвате Русия на мазола". Какво ще чувства в такъв момент един Радко Димитриев? Вед, ако се анализира добре душата му, ще се види, че в този момент той се е боял да не обиди и не послуша по-скоро Русия, отколкото България. Ние трябва да съжаляваме, че командването на двете армии не беше дадено на по-старшия по чин и по-твърдия на характер генерал Кутинчев, или командването тук не го е взел сам генерал Савов, Кутинчев и Савов нямаше да допуснат никакви руснаци да им канерхат из щаба, и в този съдбоносен момент за отечеството щяха да мислят повече за него отколкото за Русия, към която нямат никакви обезателства. При това, лично за себе си, те нямаше на кого да уповават в случай на неизпълнение на заповед, когато Радко Димитриев имаше на кого да уповава. За него Русия беше по-страшна, отколкото България.

 

И така излезе, според поменатата статия не генерал Фичев, Главната квартира искала да смени ген. Радко Димитриев и да го даде под съд за неизпълнение на заповед, но не посмяла. Не знае ли тя, че Русия и война би ни обявила даже за по един косъм от главите на д-р Данев и Радко Димитриев?

 

А! в този съдбоносен момент Русия ни попречи... Да. да се знае, ако бяхме взели Цариград, нямаше да има ни втора, ни трета война и сигурно днес България щеше да бъде велика и обединена. И даже, ако днес все сме нещо, то пак ние го дължим на желанието да вземем Цариград, че то ни накара да затворим хубаво турците зад Кара-су и Булхаир и тъй те, като се окопитиха нахлуха, не можеха да ни отблъснат през втората война. Във всеки случай, да дадем заключението, атакуването на Чаталджа е била генерална заповед, но нашата съдба - задължението ни към Русия, с освобождението ни от нея - ни попречи. И тази заповед не е само на царя, а е на целия генерален щаб, който е изработвал плана на действие.

 

17 юни. След напечатването на толкова документи телеграми разменени между нашите дипломатически агенти в странство и Министерството на външните работи, днес стана вече ясно положението, изтъкнато от генерал Савов в неговото писмо напечатано във в. Дневник през месец декември, а именно: ако не бяхме нападали на 17 юни ние щяхме доброволно да подпишем присъдата на това, което беше наш народен идеал цели 35 години - Македония на Сърбия и Гърция. Документите установиха по най-недвусмислен начин, че Русия знаейки нашата не готовност и изтощеност, и като и беше в това време приготвила Сърбия с материали пратени ней по Дунава с параходи, тя изискваше всички министър-председатели да отидат в Петербург, с пълна увереност, че докато се решава кому какво да се дава, или нашата армия ще се разбяга по домовете и нашият министър не ще подписва нищо друго освен това, което му се диктува, или ако тя се възпротиви на министровия надпис капанът от блок готов да се нахвърли и накаже България за непослушанието и доброволно да даде да я режат.

 

Това са виждали много добре нашите министри и за тях е имало само тази алтернатива: или да разпуснат армията и отидат доброволно да подписват унижението на България, с оглед на вътрешни бури като следствие на това доброволно отказване от народния идеал, или да проявят един нравствен героизъм, че въпреки устроения капан, и очевидната даже смърт, да направи един благороден жест и ако ще мре отечеството, то поне да умре с чест. Разбира се, във втория случай те са имали голяма надежда на успех.

 

Всички поменати телеграми и особено предупредителните телеграми на ген. Савов от 9,13 и 15 юни - че ако до 16 включително не му се заповяда да се демобилизира, той ще воюва - всичко това показва, че цялото правителство е знаело и било в съгласие и с главното комануване, и следователно всички ръководни и командующи кръгове са били патриотични и ще кажа даже, велики българи. Ако, обаче, правителството след погрома се отказа от великото си патриотично дело, то се оказа само подло и страхливо да поеме отговорността, но не и предателско, ако наистина излизаше вярно, както то лъжеше, че било готово да отиде на арбитраж, въпреки всички документи. Ако въпреки всичките тези документи то все още настоява на своята лъжа, тогава то натрапва на себе си епитета, който българското гражданство му отказва - предатели, и това оставя на главното командване величието на патриотизма. Ако пък и генералите искат да се отърват от отговорността, тогава всякото наличие на чисто патриотичния жест, да се оставя отечеството на подло унижение, остава само на царя. Нека правителство и генерали се отказват, ако искат тогава за патриотите, за хората, които треперят над честта на отечеството, едничък българин, едничък, който е носил честа на нашата родина, е бил цар Фердинанд. Но аз лично се радвам, че всички наши държавни мъже - водители народни тогава - са били българи и патриоти, като се остави на страна нещастният им страх да поемат отговорността, като се извиняват те, че в уплахата от грозната катастрофа, нямаха спокойствието да схванат величието на жеста, който са направили с 17 юни, и да се гордеят с него, а не да се срамят. Да, аз се радвам, че те не заслужават страшна клетка „предатели", въпреки даже тяхното лично старание да се окачествят сами такива, настоявайки на своята лъжа.

 

Значи, преди всичко, цар Фердинанд, не сам лично, има заслугата на патриотичното дело 17 юни. Второ, то беше наистина патриотично дело. И ето защо: Да кажем че ставаше така, както претендират бившите правителствени люде, че искали да стоят - да отидат в Петербург и доброволно подпишат Македония на Сърбия и Гърция. Ето какви последствия щеше да има:

 

1. Ние щяхме да се самооплюем като нация, защото щяхме без усилие да се откажем от правата си гарантирани от договори подписани от крале и министри и гарантирани от император.

 

2. Македонският народ щеше да ни намрази и да се отвърне от нас - хората, които като бяхме видели първата национална искра да се задържа в техните Струга и Дебър, и като ги бяхме от 50 години хранили с надежда и поддържали материално този дух да не угасва, след една величествена война, подло сме се отказали от него и сме го предали на много по-тежко робство; щеше да ни намрази, за гдето сме го извадили от по-леко и по- поносимо робство и предали на по-тежкото.

 

3. Ако 15-те хилядна Македоно-Одринска дивизия, съставена главно от мъже из зад Вардар, не направеше бунтове в страната, когато щяхме да ги разпущаме след проливане кръв за свобода, да отидат на ново по-лошо робство, то не щеше ли ние да изгорим от смърт от неокачествимото си лошо дело? .

 

4. Най-важното от политическо гледище - ние не щяхме да имаме право да излезем из Балканския съюз, защото доброволно сме подписали ревизията на договора, и това, след като сме разбили турската империя за да освободим всички земи от Мидия-Енос до Адриатическо море, и като облагодетелствуваните Гърция и Сърбия са се засилили извънредно много на наш гръб, ние все пак да останем в съюза, за да пазим Сърбия от Австрия, Гърция от Италия, с нашия висок кредит да въздигнем този на фалиралите наши грабители, и на края да служим на всемирната политика на Русия - тази Русия, която беше гарантирала един лъжлив договор, за да не го сдържи когато жертвата България, бъде изтощена! Не, и триста пъти, не!

 

Балканският съюз бе един гроб за нас. Но щом като го бяхме направили: от славянска солидарност - да пазим Сърбия от Австрия; от признателност към Русия - да и помогнем във всеобщата война за разгромяването на Хабсбургската империя; от желание да постигнем националния си идеал - освобождението на братята българи в Македония и Одринско, па и па всички християни и други от турската империя - то ние можехме и трябваше да държим този съюз, за да продължаваме да изиграем веднъж започнатото хоро. Когато обаче тази Русия и тази Сърбия, тази Гърция, за които ние се пожертвувахме, се съюзиха, за да ни ограбят и ни ограбиха, да останем и след това да им служим би било безконечно подло и низко. И може да има нравствени изводи, които не чувстват всичката низост да целуват цървула, който го рита, и викат днес пак да отидем в съюза, обаче народът ни не е толкова паднал ниско, за да се състои само от такива всемирни подлеци и страхливци. Оставаше ли съюзът, или възобновяваше ли се той днес, той в мирно време щеше да послужи за икономическото съсипване на Австрия, а в случай на война и за политическо разгромяване. Тя разгромена, могат да последват само две последствия: или Русия да помогне всички славяни и австрийски и балкански - а тежко под пиянски некултурен ботуш, въоръжен с камшик и цезура; или Сърбия да се обедини. А стане ли тя 12 милиона с всички сърби от Унгария, тя ще ни присъедини към себе си само с един указ. Да я задържат признателност, благородство, славянство, християнство! Ако тя сега, малка, има нужда от море, тогава ще има още по-голяма и нищо на света няма да я задържи да не ни унищожи. Па и ще заслужаваме това унищожение, защото една нация, която няма честолюбие, не пази своето достойнство, е осъдена да мре. Да мре това куче, което като види над себе си вдигната тояга не бяга да се спасява! Да мре този, човек,който като види натегнат срещу му револвер, не бяга от него, или не се хвърля да се защити! Да мре тази нация, която е унижавана и оплювана няма честолюбие да стане и да умие своя позор, а се оставя да бъде тъпкана! Да мре тази нация, чиито първенци до един са убедени и проповядват, че „по корем ще се влачим, но пак ще изпросим прошка от ограбилата и унижила ни Русия".

 

Най-после, можеше благоразумието да ни накара, сдържайки сърцето си от блъскане от негодувание, да претърпим унижението да бъдем ограбени от контрагенти и гаранти, ако виждахме вече положението безизходно, макар великото чувство на съзнание истинско човешко достойнство да изисква предпочитане смърт пред унижение; обаче, беше ли положението безизходно? Румъния не можеше да тръгне по-рано от 2 юли и на 1 юли изтичайки срока на нейния съюз с Австрия, а до това време всичко щеше да бъде свършено със Сърбия и Гърция, ако искахме да воюваме редовно. Правителството не е искало нищо повече от това, което се казва в заповедта за атака - да се ускори разрешението за кризата като накара Русия да побърза с арбитража и Сърбия да се подчини. Но там е всичкото зло на 18 юни. Това нашето правителство направи само от чувство на преданост към Русия, даже и тогава, когато се беше вече окончателно убедило, че всичко става по нареждане на тази сила. Ако не бяхме спрели на 18 юни нашия победоносен ход, след ден-два ние щяхме да бъдем в Скопие и Солун и войната щеше да се спре, като Русия с Гърция и Сърбия щяха да се намерят пред един свършен факт - ние в Македония, както те искаха да ни ограбват на основание същия принцип - свършения факт на тяхното пребъдване в Македония. Значи злото е в спирането на 18 юни, а не в начеването на 17 юни.

 

Но като се вземе сега под внимание вече станалото, с нападението си на 17 юни ние днес имаме тези печалби:

 

1. Героичният акт - да не позволяваме да ни оплюват като нация:

 

2. Показахме на брата македонец, че дори съществуването си на карта сложихме за да останем нему верни;

 

3. Отхвърлихме един недостоен ярем - Балканския Съюз и

 

4. Най-главното, според мене, беше хубаво ударен по главата целия български народ от историческата истина - за която той беше затворил ушите си - че Русия не ни освобождавала от любов, нито ни покровителства от любов, и че когато ние, в даден момент, не искаме да я слушаме, то тя може да ни унищожи, както и без малко щеше да го направи, ако не и попречиха външните условия - удар. който да отрезви този народ, стига се е държал като невъзрастен човек, който все по чужди врати без срам и честолюбие, който се срами и бои да ходи на собствените си къси, но здрави крака, а все подскача на чужди кокили.

 

Виждаме, следователно, че цар Фердинанд никак не е виновен в катастрофата на Отечеството, освен заедно с правителството, с което са действали съгласно. И ако всички са сбъркали, те всички трябва да поемат отговорността, а не да се сговаря само на него.

 

И не е ли странно, недавно в. Камбана, органът на републиканците, намира царя за виновен в...бездействие! Ако се бърка - „личен режим"! Ако не се бърка - бездействува! И тъй зле, и инак зле!

 

Но той все пак бил „злото на България"; "злият гений на нашето Отечество"; "нищо добро не е той донесъл откак му е стъпил крака на таз земя".

 

Осъдително е едно такова безогледно ругание. На тълпата това може да се извини, но не и на претендирующите за интелигентност. Да се говори, че цар Фердинанд нищо добро не е сторил на страната ни, значи или непознаване на нашата нова история, или пък кривене на душата. Най-после историята на неговото царуване е пред нас развива се пред нашите очи. и ако досега не само сме се вгледвали и замисляли върху нея, то поне сега можем да сторим това, когато се много говори по този въпрос, за заслуги или вреди на цар Фердинанда. Нека прегледаме набърже тази кратка история на неговото стоене между нас и сами да се убедим, а не да се водим в съжденията си това, което се говори по мегданите, или се пише в партизански бяс по вестниците. Нека започнем със самото идване на княз Фердинанда и с всичката обективност разглеждаме живота му, за да видим дали от него повече зло отколкото добро е донесло на страната ни.

 

1. 1887 година беше една критична година в нашето историческо развитие. За да у год им на Русия, ние си изпъдихме княза; но защо нашите народни водители не оставиха България да стане една руска губерния и не дадоха да ни се натрапи за княз една неизвестна азиатска династия, Русия ни се разсърди. Тя си дръпна даже посланик и консули! Какво значи то да си дръпне една велика държава от една малка зависеща от нея държавица тези символи на приятелство и добро съседство?

 

Тръгваме да търсим нов княз на нашия овдовял престол. Но нигде не можем да намерим такъв. Кой смее да дойде? Кой смее да се опълчи против начумерения Александър III? От поканените, едни не искат да дойдат от личен страх; на други бащите им не позволяват. Тук можеше да дойде само един смел и амбициозен човек.

 

А вътре в държавата? - раздори, съзаклятия, убийства и контраубийства; търговия спряна, капитали скрити или не влизат от вън, част от будния елемент се разбягал по чужди краища. Една желязна ръка държи здраво юздите на държавата. Но тая ръка е застрашавана. Положението се натегва и никой не може да предвиди дали тя (ръката) ще утрае докрай; дали тя няма да бъде премахната, или няма, е отчаянието, да направи още една по-фатална грешка, да си наложи короната - защото не може една държава без санкционирана власт. Тежко на България и в двата случая. Без тази желязна ръка България на този кръстопът би била изгубена; с тази ръка като законна власт - повод за вечни раздори, на каквито е арена Сърбия.

 

Какво да се прави? Кой ще помогне на малката България? Кой да е чуждестранен принц от царска кръв би бил спасител, но никой не иде. Напразно тичаме и молим. Най-после, от Австрия се обажда един млад мъж, и това от негова страна е един неописан кураж. Европа трепери от мрачния цар. Всички западни монарси запитвани отговарят на младия амбициозен човек да се отнесе до северната столица, защото никой няма право над България, освен Русия, проливала кръв за нея. Но запитвано по околен път в Петербург, от там иде отговор до руския посланик във Виена „Молчать!"

 

Но принц Фердинанд прави голям риск. Той приема поканата и тръгва за България, макар Северът да е мрачен, не, страшен. В Търново той е коронясан; България има вече законен глава; духовете трябва да започнат да се успокояват. Желязната ръка на Стамболова трябва вече да започне да поотслабва стегнатостта на юздите; тя самата вече не е толкова застрашена; или да е - страната няма да пострада толкова много в случай на премахването й .

 

А опасността, страшната опасност, от народната династия е избегната за винаги. Бурята преминава; далечни откати на гърма се раздават, все повече и повече отслабващи, няколко години докато в 1895 година всичко е вече спокойно.

 

Да, но принц Фердинанд, казват, не е дошъл от любов към нас; той дошъл за короната; дошъл от амбиция. Вярно е, но трябва ли ние да се бъркаме в душата му и да търсим какви мотиви са го ръководили - когато идването му донесе успокоение и, може би живот?

 

Трябва ли хлопащия вратата гладен да знае мотива, който е ръководил подаващия му пита хляб, за да му бъде благодарен за наситата? Па и где бихме намерили човек да рискува с живота си от любов или други алтруистични мотиви? Той дойде, страната започна да се успокоява и свободата ни вече се гарантираше - какво можехме да искаме повече?

 

2. Казахме, че като имаше вече законен княз на българския престол, желязната ръка на Стамболова трябваше да започне да поотслабва стегнатостта на юздите, но не трябваше да отпусне изведнъж. Бурята още не беше утихнала и едва ли ръката на новия владетел, още младеж на 26 години, и без никаква опитност в държавничество, беше в състояние да води сигурно народният кораб по неутихналото море. Ние няма да съдим тука Стамболова за неговите дела през периода на властването му до падането в 1894 год. Но те извикаха реакция, която трябваше рано или късно да се разиграй. 18 май 1894 година беше неизбежен, но тежко и-горко, ако с падането на първия министър трябваше да падне и властвующият княз. А това щеше да бъде неизбежно при едно условие - ако вторият княз имаше слабостта на първия - да се идентифицира с министрите си. Ние помним как покойният княз Александър първо явно манифестираше своето единодушие с консерваторите против либералите, как пък после с Каравелова викаше „който е против него е и против мене". Това, разбира се, можеше да се извини у един 22 годишен млад човек, попаднал в една бурна среда, но то докара катастрофи и за страната, и за него самия. Тежко ни, ако и вторият княз беше се идентифицирал със своя първи министър. Реакцията против последния щеше да завлече и него. Всички помним, как когато имаше да се подписва смъртна присъда княз Фердинанд излизаше от страната, за да остави своя заместник да подпише и изпълни този акт. Право ли е било това или не, нека не съдим; дали князът тогава не е одобрявал тази политика на отговорния пред народа министър, или пък я е одобрявал, но трябва да му благодарим, гдето ревностно пазеше престижа на династията, като оставяше тези присъди на отговорността на един непостоянен фактор в страната, и резултатът излезе благотворен. Когато бурята завлече Стамболова, не завлече с него и династията, и тъй страната бе спасена от втори катаклизъм.

 

3. Падна Стамболов. Едно дело от велико значение предстоеше - помирението с Русия. Народът искаше това. Общата политика и тя го искаше - не можеше да се игнорира заслугата на Русия за освобождението на България от турско иго. Но спънки стояха по средата. Княгинята майка не даваше първородния й син да мине в православието; тя беше дошла в България за княгиня, когато друга принцеса не се наемаше да дойде, само при обещанието, че децата и ще бъдат оставени в нейната религия. Тук стоеше още като спънка обещание, дадено на римския папа, обещание, което не можеше лесно да бъде забравено от един предан на религията си католик. Жертви тежки, но те трябва да се направят. Висшите отечествени интереси го изискват. Ако князът беше ония личен егоист, какъвто ни го представляват, той щеше да се съпротиви на такива лични жертви . Тъмен облак се надвисваше над семейното му огнище. Не е за един честолюбив човек да откаже на даденото тържествено обещание на бъдеща жена - другарка, както и на главата на католическата църква, глава не тъй почитана както е у нас главата на православието. Какво нещо е то за един католик да не слуша своя папа, католик, за когото послушанието на папата е възведено в един от основните догми! Но това трябва да стане. Положение пак критическо. Тежко на страната без това примирение! И тук княз Фердинанд се показа на висотата на своето призвание - глава на народа. Той пожертвува личното си щастие за народа; той остави себе си като човек, мъж и баща, за да остане само държавен глава на своя народ. Той даде да се покръсти син му при болната раздяла временно с наскърбената му жена, която излезе от страната, за да не гледа откъсването на любимия й първороден син от родната религия.

 

Жертвата принесена, облакът остава над семейното огнище, личното честолюбие накърнено, но страната е освободена от криза, и всичко това по своя нормален ред след 8-9 бурни години.

 

4. Бурната епоха в България, която започна със Съединението, се дължеше изключително на войската. Винаги намесването на армията в политиката е било нещастие за една страна. Да се извади тази сила на държавата вън от партизанските борби беше един акт на държавническа мъдрост. Тогава политическата борба ще стане безопасна за държавния организъм, и само при това условие ще може да има политическа свобода - абсолютно необходима за политическо възпитание.

 

В 1894 год. Политическите страсти все още не бяха заглъхнали в офицерските среди. С помощта на ген. Рачо Петров, човек послушен на княза - което послушание днес е една рядка добродетел - бърже беше направено всичко да се отведе войската вън от политиката; висши офицери бяха разместени, строги заповеди се издадоха за запазване всяко местенце в политиката; зададе се грамадна работа на офицерството за всестранното повдигане на войската и величествения резултат се достигна.

 

Но главната сила при достигането този резултат е в един елемент, който е предмет на хули от страна на социалистите, които в своето безогледно подражание на Франция не си дават сметка дали сме дорасли до тази стара страна, която, въпреки своите много столетия свободен политически живот, все пак не се решава да въведе пропорционалната изборна система. Този елемент е: Военният министър - човек военен и назначен с одобрението на царя.

 

При наличността на нашите още неузрели политически нрави би било престъпление министърът на войната да бъде от партията и да не бъде частно отговорен пред постоянния елемент в управлението на държавата - царя.

 

Но било неконструкционно, защото според основния ни закон всички министри трябвало да бъдат избрани от народа и да отговарят пред него. Да, но еднакво в конституцията е сложено, че главнокомандующ на армията е царят. Тогава, естествено, непосредственият началник на войската, министъра, трябва да бъде подчинен на Главнокомандующия. Но даже ако това обстоятелство беше противоконституционно, ние все пак трябваше да допуснем тази формална грешка, защото благодарение само на нея ние сме прекарали много и тихо последните двадесет години. И нито един не трябва да иска поправка на това догдето не узреем напълно политически.

 

5. След пълното успокоение на страната в 1895 година, настъпи един период на вътрешна политика, която е охарактеризирана с названието „личен режим" и е извикала бури от негодувание у всички власт-неимющи, обаче е била използвана и благославяна тайно от самите тях, когато са били на власт.

 

От 1894 год. насам, след падането на Стамболова, царят беше принуден да води страната само по един път - даден му от основния закон, Конституцията - да натоварва някого да състави кабинет и после кабинетът да иска подкрепата на народа. Той беше принуден да прави така, защото вторият начин за съставяне кабинет - от парламентарно болшинство - не можеше, и не може и днес, да си прокара път, на което царят не е виновен. Следствие на отсъствието в народа политическо съзнание, всички тези тридесет и пет години власт-имеющата партия винаги е имала болшинство. Ние още не сме достигнали състоянието на Англия, гдето никоя партия не се решава от власт да произвежда избори, защото властта там не дава оная „зестра", която дава у нас. И естествено беше, че ако царят не искаше да упражнява своето право да отнема власт и да я дава на когото мисли за добро, при условие този да добие и подкрепата на народа, тогава никога един кабинет не ще да падне, а нима това щеше да бъде израз на народната воля? При наличността на тази действителност не щеше ли царят да манкира на своят дълг - като безпристрастна среда между многото у нас партии - ако не се ползуваше от своите права да дава думата на всички?

 

Нашето партизанско заслепление е карало всички партии да хулят царя, за гдето е отнемал властта от ръцете им при свое болшинство в парламента, а в същото време да го хвалят, за гдето им дава властта при наличността на нищожно тяхно меншество. Демократите бяха едни от ревностните критици на „личния режим", но когато при седем техни депутати им се даде властта (1908 г.) народняците имаха превъзходно болшинство. И ако нямаше друг фактор в държавата освен изборите това правителство щеше да пусне вечни корени. Но всички други партии викаха тогава против него; страната ечеше от митинги. Е, трябваше ли „омразният" цар да остави пак народняци да си направят изборите само защото имат болшинство? Че нима, въпреки всички протести, народняците нямаше пак да дойдат с болшинство?

 

В 1901 година Рачо Петров беше натоварен да произведе свободни не партийни избори. Но какъв беше резултатът? Трябваше да се образува коалиция, но нравите не позволяваха това. Състави се един цанковистско-каравелов кабинет, за да излъжат първите вторите и oo с „истинско народовластие" - народът сам да си поеме своите съдбини - се наложи до 1908 год., когато Александър Малинов изигра „блока", за да се натрапи сам на държавното кормило. Направи се по-сериозен опит на коалицията вече в 1911 год. и то предвид предстоящата война с Турция. И опита продължава днес с либералите предвид новия изборен закон по пропорционалната система.

 

Когато даже сега, 1914 год., ние не сме узрели напълно политически, трябваше ли в конституционното право на царя в миналите години да виждаме „личен режим"? „Личен режим" беше то за опозиционната партия, но винаги „конституционно право" за властвующата. Но за нас, народът, тази минала практика беше един чудесен начин за щастливо ръководство на народния кораб и случай на школуване на нашите държавници и на партиите им. В опозиция, всички мъже са с велики претенции. Те до болезненост са убедени, че тъкмо те са хората, които могат да водят, и възмущението им е сърцераздирателно, че не им се дава властта да учудят света. Наистина, защо да не им се даде шанса да видят каква е действителността, па и кой знае, може наистина те да са многожеланите хора. И не видяхме ли ние отрезвяването на всички? - защото лесно се вика отвън, а трудно се съди пред отговорността.

 

Пред държащия държавната власт сигурно се откриват такива гледки, за които той по-напред не е имал представление и затова отрезвява когато постои малко на високото място. Не е ли тогава една държавническа мъдрост да се допусне до отговорността всеки, който иска да борави с политика, за да се отрезви? И като бе водена по този път, България не мина ли и мирно и тихо тези двадесет години, и за този период не се ли повдигна благосъстоянието й, а така също и името й?

 

Нима Гърция беше по-добре при крал Георгия. който искаше да подражава на английския крал и „царуваше, а не управляваше"? Гърция дойде до банкрут. Нима не ни показа дейността на Народното събрание миналата Коледа какво би било ако и цар Фердинанд решеше като настоящия покоен гръцки крал „да царува, а не да управлява"?

 

6. За финансовата политика на нашата държава през годините на царуването на сегашния ни цар няма много да се каже. Тя е била чудесна, защото друго съждение не може да се направи предвид факта на народното благосъстояние. Това благосъстояние на народа, размерите на чието повдигане много ясно се вижда от размерите от растенето на бюджета - от 40 милиона на 200 - не можеше да дойде у нашия беден народ, неимащ никакви капитали, освен благодарение кредита. Кой създаде кредите? - Мъдрото управление и силната армия. Благодарение на тия два фактора и банките и фабрикантите на Европа не чувствуват нужда да се борят и пращат своите пари и стоки у нас, които ние правилно като използуваме и честно като посрещаме нашите задължения още повече повишаваме кредита си и натрупваме собствени капитали.

 

Можем ли ние да имаме смелостта да откажем, че няма тук заслуги цар Фердинанд, като толкова важен фактор в нашето мъдро управление, както и като главнокомандующия на армията, комуто едничък е подчинен меняющия се военен министър? Само заслепеният партизанин може да откаже това.

 

7. Един достоен цар не трябва да гледа само да управлява добре; той трябва, доколкото зависи от него да осигури добро управление и за дълги години напред. Той трябва да остави добре приготвени наследници след себе си . Не малко ли са случаите в историята, гдето велики империи са пропадали благодарение преминаването им в ръце на недостойни царе?

 

Имаме ли да кажем нещо по това против цар Фердинанда? За майка на бъдещите царе той доведе дъщеря на виден царски род и на синовете и дъщерите си той даде наистина добро царско възпитание и образование. Когато децата настигнаха на възраст, когато трябваше да се въведат в живота, едно друго мъдро дело извърши той - намери една всеобщо уважавана и високоблагородна втора майка, с право наречена „милосърдието и благотворителността въплътени", която да довърши тяхното възпитание и тяхното въвеждане в живота. Но тази благородна жена царица Елеонора не трябваше само на бъдещите владетели на страната, тя трябваше още за българския дворец и за българския народ. Тя даде пример, тя поучи, тя поведе нашите жени и сестри по пътя на благородно служене на отечеството. Тя не дойде да ги учи на моди, на разкош, на праздност; напротив, на скромност и трудолюбие.

 

И днес. когато ние си спомняме, че царят ни прекланя години и наближава към старост, ние не се боим за нашето бъдеще. От поминалата година, благодарение пълновъзрастието на Наследника, ние имаме и помощник на Царя, и с време този помощник ще възприема всичкото ръководство на държавния механизъм и когато главата ще слезе от сцената, ще се има негов пълен наместник и отечеството ни не ще види никаква криза.

 

И този бъдещи наш цар е добре приготвен. Тъй казват всички които са сведущи. Добре е подготвен благодарение само пак на царя Фердинанда, защото той е ония безличен човек, ония човек без амбиция, комуто е все едно какъв наследник оставя, като равнодушно гледа на своята страна. Ние хулим тази амбициозност у царя Фердинанда. но ние не се сещаме, че всичко, което той е неуморно е правил и още прави за страната ни, той го е вършил само поддържан и хранен от тази негова ненаситна амбиция. И какво, наистина искаме ние - да няма той амбиция? Ами че това е все едно да искаме да не бъде той и цар и мъж? Че кое е най-голямото украшение на един мъж - не амбицията ли, която го прави нещо повече от безразличното нищо?

 

8. Друга една заслуга на цар Фердинанд в нашата нова история е Независимостта, и то достигната без война. Нашето отечество беше цели векове под робство и негов идеал трябваше да бъде да достигне пълна политическа независимост. След освобождението в 1878 г. до пълната независимост нас ни деляха две важни прегради - суверенството на Турция и задължението към Русия. Истинският цар, па и истинската интелигенция, която трябва да бъде идеалистична, трябва да горят от велика ревност да видят своето отечество да не бъде то само под физическо, но и под морално робство; да има не само физическа, но и морална свобода. На 22 септември 1908 год. ние се отървавахме от суверенитета, на 27 юли 1913 год. се отървахме и от благодеянието. Днес ние знаем какво нещо е война; оценяваме, следователно, великата заслуга от достигането първото само с пари.

 

Освен това в 1908 год. нам предстоеше война с Турция. След обявяване независимост ние щяхме да се бием с Турция вече като равни, когато преди нашата борба щеше да бъде погледната, юридически, като бунт, като въстание против суверен. Те са дребни работи, би рекъл някой, но в същност те тежат твърде много пред един европейски свят, който е отрасъл в законност.

 

9. Последна и най-велика заслуга на цар Фердинанд.

 

Понеже д-р Данев, с телеграмата си до С. Бобчева от 26 юни, беше предоставил спирането на румънците на Русия и тази не стори това, та ако Д-р Данев все още останеше министър и след и пристигането на румънските войски до София, то те щяха да влязат в столицата ни и България щеше да бъде изличена от картата на Европа. Влезли в София, ж. п. движение щеше да бъде спряно, ген. Кутинчев нямаше да може да бъде пренесен бързо до Баня-Костенец, отгдето той през Родопите пристигна в Неврокоп и там заплаши гърците, и тъй ги принуди на 16 юли да искат примирие; едва държаща се 2-а армия щеше да бъде отблъсната и разпиляна, 4 и 5 армии заградени в Кюстендилско поле и изклани до един, и съюзниците щяха да се съберат в София да делят България. Но румънците спряха, железницата бе свободна и помощта от 2-а армия дойде навреме, за да може да се успее да се спре гръцката армия и днес да сме още живи като нация. Кой спря румънците и тъй България днес е жива? Оранжевата книга казва, че румънците на 4 юли решават да спрат; тази дата е два дена след падането на д-р Данев и млъкването на зловещото руско агентство. Самият румънски крал ни го каза, че той заповядал да се спре войската от жал към Кобурговия дом. Па и казват, че Франц-Йосиф телеграфирал Карелю, че „Ти влизаш в София, но там унищожаваш дом на Кобурга". Тежко ни, ако на нашия престол имахме татарската династия на Мингрели, натрапвана ни от Русия, или някоя наша домородна династия, или един неизвестен Батенберг! Тежко ни, ако нашата династия не беше свързана с роднински връзки с всички царски дворове и самата тя нямаше множество лични достойнства. Днес вместо България щеше да има Румъния, Сърбия и Гърция на Балканите.

 

И ако ние днес все сме една свободна нация, а не тъпкани и малтретирани от румъни, сърби и гърци, ако все още можем свободно да си говорим на нашата българска реч, ако днес се радваме на политическа свобода, а не сме тъпкани от „културни" румъни, от пияни сърби и зверове гърци, това ние дължим на нашата династия, която като спря румънците даде възможност пак на народът-армия да спре гърци и сърби. Значи на тези два еднички фактори в една конституционна държава - Короната на народа - ние дължим нашата свобода. Това са днес нашите освободители и спасители, и никой друг. И като говорим за короната, това бе една много голяма нейна заслуга пред народа. А една заслуга, това е едно обезателство, една връзка. Днес вече Короната ни е свързана с народа; тя е венчана с него. Както ние бяхме свързани с Русия от стореното нам благодеяние - освобождението, и тази връзка можеше да бъде скъсана само с такова грамадно зло, равносилно на едно освобождение - каквото бе спъването на България през 1913 година и нахвърлянето пет неприятеля срещу нас, за да ни разделят по между си, както направи лятос Русия, тъй и Короната ще изгуби всякаква връзка с народа само когато един ден докара някое зло, което да е равносилно на спасението от смърт, каквото направи със спирането на румънската войска. И днес напразно ще се опитват да откъснат тези два вечни фактора, Короната и Народа. Това, което заслугата е вързала, не се разкъсва с хули и бунтове, колкото и ревностно да са проповядвани. И всеки българин трябва да се радва на това пущане на корени от страна на нашата царска фамилия. Идеалистът пък, който знае реалната сила на духовните закони, е спокоен и сигурен за мирното развитие на нашата страна; занапред династически вълнения са невъзможни.

 

Може народът да не знае още тази нова, последна, и велика заслуга на царския ни дом. Може той все още да си хули и ругае, обаче фактът на неговото спасение си е факт и връзката си е връзка, макар и несъзнавана. Тя си тежи сама по себе си, тя е факт пред Историята, пред Правдата, пред Провидението. А тези три са много по-силни фактора в историческия живот отколкото всичко друго.

 

Ние си зададохме в тази брошура въпроса: „Виновен ли е царят в погрома?" И в изследването на неговите дела в България ние не само не намерихме никакви вини, но и се оказа, че той е твърде много заслужил в нашата кратка, но бурна история. Даже, нещо повече, на края намерихме една величайша негова заслуга, която го възвежда в „спасител на България". В такъв случай ние виждаме колко грешим, гдето тъй безсмислено го хокаме и обвиняваме. Това показва колко ние без да мислим съдим за делата на нашите истински благодетели.

 

Ако ние бяхме добре възпитани в държавнически дух, трябваше при по-малко заслуги от страна на държавния ни глава, па даже и при никакви заслуги, или даже при явни вреди нанасяни на страната ни от негова страна, трябваше да пазим неговата особа от хули и обиди, просто от желание доброто на нашата държава. Наистина е право, че особата на държавния глава, какъвто и да е той, император, цар или председател, и каквито и да бъдат неговите заслуги и достойнства, трябва да се гледа като на свещена и неприкосновена, защото държавния глава е емблемата, символа на народното единство, е председателят на народа пред света. Даже да имаше държавният глава грешки трябваше да премълчават и прикриват, а не и да се съчиняват и разгласяват навред по пазарите. Който обича отечеството си трябва да трепери над царя си, да го тачи и пази от поругание, защото правейки така всеки с това тачи и пази отечеството си, неговото единство.

 

А се указва, че ние имаме воглаве нашата страна един извънредно заслужил мъж и мъж с неизчерпаема енергия и амбиция, човек, който да въздигне, да създаде, да прослави нашата страна.

 

Нека/прочее се вгледаме в нашата близка минала история и нека се вразумим. Нека не вършим най-непростимата грешка да хокаме вместо да бъдем признателни. А когато се научим и вразумим от действителността, да се привържем към нашия държавен глава и се заловим за работа, благодарейки на Правителството за щастието ни да имаме постоянен държавен водител, какъвто не може да бъде един председател на републиката, и при това такъв един и способен и заслужил цар.

 

Най-после ако ние сме наклони да намираме само злини, то в нашия организъм династията ни и сегашния ни председател е най-малкото зло. Аз пък съм въобще достатъчно оптимист да не виждам много злини в държавния организъм, но най-малко го виждам в царя ни.

 

Наистина, нашето недоверие и нелюбов към царския ни дом може да се извини; пет столетия прекарани без наша родна династия, и привикнали да гледаме тези много години, на владетеля като на тиранин и мъчител, не е лесно за народното сърце скоро да се пречупи и изведнъж да обикне този институт. Но ние трябва да се убедим, че царският ни дом не може да бъде нам чужд, и не може да бъде противен на нашите интереси. Агитаторските думи, че династията ни като чужда, немска, не можала да се проникне от нашия национален дух, и щяла да бъде противна, не издържат критика; даже абсурдно е това, което казах, че царят ни за династията си иска да съсипе държавата, защото може ли династия без държава? Държавата съсипана и династията ще бъде съсипана: тези два института заедно отиват редом. Коя държава ще иска царят да съсипва? - не тази ли, която тъй ще иска да остави на своя син?

 

А можем ли да допуснем, че един баща ще се въодушевява от мисълта да съсипе наследието на своя син? Кой баща може да допусне, че един баща може да не иска доброто на своя син? Още повече да се допусне това у един амбициозен човек, който е рискувал живота си именно за тази своя династия? Да, можем да допуснем грешки - а всеки човек греши - но по никой начин не и съзнателно желание злото.

 

Да, можем да извиним това недоверие и тази нелюбов у нашия народ към Короната, но време е да размислим и теоретически да се убедим в необходимостта от съществуването на доверие и любов, и като достигнем това убеждение да се стараем, и усилено да се стараем, това убеждение полека-лека да стане у нас и настроение. Време е вече да се привържем и ние към нашия царски дом, както това е в другите народи. Този царски дом е наш дом, български дом, той е символ на нашето, българското, единство и ако обичаме нашето отечество, и ако не искаме неговото единство да не се накърнява, ние трябва да пазим символът свещено и неприкосновено - само това ще гарантира целостта, прогреса и величието на нашето отечество. За него, за нази си, ние трябва да обичаме и пазим царя и династията си. Да, време е да се накараме със себекултура, със себевъзпитание, да обичаме и вярваме.