Jump to content

I. НА ВОЙНА С ВОЙНИКА. 1. ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА (1912-1913 г.)


Recommended Posts

I. НА ВОЙНА С ВОЙНИКА

Епизоди и факти от военния и мирновременния живот,

с изнасяне забравени, но важни качества на народната

непокварена българска душа

Минчо Сотиров

Минчо Сотиров

Полковник зап.

1. ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА (1912-1913 г.)

Обяви се войната 1912/1913 г. - война, която бе култивирана почти 40 години, с най-системна подготовка във възпитателно и образователно отношение върху цялото битие на българина, на българската душа:
а/ духовно - с насаждение висшите граждански и военни добродетели, респективно моралния стабилитет, който осигурява 3/4 от победата;
б/ умствено - създаване обширни военни и общо образование за модерни технически действия;
в/ физическо - развиване телесното здраве и физическа структура на българина, за най-голяма износливост, при всички лишения, несгоди атмосферни и др. такива, неминуемо свързани и идващи при една военна операция и
г/ материално-парично - средства, необходими за доизкарване на добър край първите три състояния при военното образование и възпитание на една душа, на един човек, държава, общество, дом, индивид, всичко бе олицетворение на едно дълбоко подсъзнание, по закона на необходимостта и свръхсъзнание - за наложителността от обединението на българското племе, за да заеме определеното му почетно място в общия човешки организъм, за да изпълни функцията на оня орган, необходим за пречистването на човешката кръв, стимула за дълъг живот, разумен живот, смислен живот. Тая мисия "казват" е определена свише и българското племе ще трябва да я изпълни - отменение няма, отлагане се допуска, но времената са така напреднали в пътя на своята еволюция, че можем да кажем и отлагане вече няма. Времето за международно разбиране, или както се казва, всесветско побратимяване, по пътя на взаимните отстъпки е наближило, напреднало е, да се реализира и някоя сила, откъдето и да идва тя, не ще е в състояние да парира това, така да кажем засега, международно разбирателство...
Българи! Познавайте себе си, да се смирим и заработим в пътя на взаимното разбирателство, за да разрешим възложената ни задача от Върховния Промисъл, като добри ученици на Живата Природа. Да се обикнем като братя, като чада на един баща, на един дом, на едно семейство! Това зависи напълно от нас - отвън не ще ни дойде - тая връзка е вътре в нас. Съзнайте и всички да се знаем дълбоко в душата ни, че това взаимно разбирателство помежду ни, ще ни се наложи. Защо да не го реализираме по пътя на доброто? Защо да очакваме "тоягата"! Разумните да разрешават всичко на базата на взаимното доверие, на взаимната обич.
Българската държава, взета като индивид, в своята колективност от разнороден национален елемент и различие на религиозните вярвания, бе въплъщение на един мощен Дух, борчески и пламенен, пропит с живата вяра, че заветния му исторически идеал, от плеяда борци духовни и политически, безкористно и безвъзмездно работили в миналото, за даване условия ла свободно развитие, във всестранна насока, за влагане творческите си дарби в производство и просвета, ще бъде реализиран. В тоя заветен племенен идеал бе вложена невидимата, но мощна сила, на дълбокото съзнание, че един е пътят на неговото сигурно реализиране - осъществяване висши добродетели, мъдрост, разум и знания и Любов Висша, Божествена, за общото благо, по закона на необходимостта, че благоденствието на индивида, на единичната клетка от организма, е включено в общото колективно благо. При това съзнание, всеки работеше не за себе си, а за другите и се чакаше камбанния звън, за да се оповести, че е настъпил моментът за събиране плодовете от 40 годишния добросъвестен труд и енергична дейност.
Дойде паметният 17 септември 1912 г., понеделник, ден на Луната, ден на поочистване, в който Височайшият Указ № 5 възгласи, възтръби, че е ударил часа за придобиване свободата на поробените братя, по историческия племенен завет. Ентусиазмът, с който се изпращаха героите храбреци, запасни войни, от техните домове - семейства и борческия дух и вроден патриотизъм и любов към Родината, с които се явяваха в своите войскови части, свидетелстваха за живата вяра, която бе израснала до непоколебимост в техните души, че наистина е дошъл часа за събиране плодовете от народните усилия, от тяхната дейност, за даване свобода и на обкованите още във вериги части, органи, от българското общо тяло, общ български организъм. Чакаше се момента за тръгване, за събиране тия плодове и влагането им, присъединяването им към тоя разпокъсан от "злата орисница" на Берлинския конгрес организъм.
Хубав октомврийски ден, 8 число, понеделник. Въпреки периодичното оросяване с благодатен дъжд през целия ден, 10-та Погранична дружина, взета в непосредствено подчинение на Главната Квартира и в състав 1 260 пушки (формирана от кадъра на мирновременната тогавашна 10-та Погранична рота /от двата сухопътни взвода 82 человека, а морските два взвода останаха към Бургаския укрепен пункт/ развита до тоя състав - 1 260 пушки бердани, попълнени до две роти с опълченци от I и II призиви от околиите Бургаска, Анхиалска, Айтоска и засилен състава й с две роти опълченци от Троянската опълченска дружина), продължаваше до тоя ден да охранява пограничния участък - пограничната линия от с. Урумкьой /пограничния пост Канли-дере/ Бургаско до Черноморския бряг- пограничния пост "Атлиман" при с. Кюприя. Към дружината бе предаден и доброволческия отряд на г. Михаил Герджиков, в състав 152 пушки, носени от млади доброволци, почти всички интелигентни, а повече студенти.
Чуващите се от два дни топовни гърмежи към Свиленград, възпламеняваха старческите сърца на опълченците I и II призиви и при обиколката на 6 и 7 взвод от командира на дружината по пограничната линия, запитваха го тия мили наши "чичовци", които той наричаше "мили деца и момчета", защото наистина в своята живост и пъргавост и игривост, те бяха станали такива, и казваха: "Господин капитан, ние така ли ще стоим тука, като страхливци, само да вардим "линията"? /Някои от опълченците знаели, че са имали назначение да пазят железопътната линия и останаха изненадани, като се видяха доведени на погранична линия и все търсиха да узнаят где е железопътната линия, която щели да охраняват/
... Ееее, там на запад се чуват далечни гърмежи топовни, ако тук не вярват на нашите бердани, то ние ще отидем там, гдето се бият. Как ще се върнем по домовете ни, какво ще разправяме на синове, внуци, жени, бабички, като ни питат, какво нещо е войната и колко противници сме уловили! Ще ни е срам да се върнем в къщи! Разрешете ни поне да си поиграем с "комшиите ни" на среща, да си хванем някой "роб"!
... Отговаряше им дружинния: Всичко ще бъде по вашето желание, а то е и желание на началството ни и на народа ни, който 40 години се е готвил за днешния ден. А пък като ви се ще роб отсега, хванете някоя "чалма"!
Възрадвани от това разрешение, като по телефон се разнесе по пограничната охрана и до вечерта на 6 число и сутринта на 7 октомврий се зачуваха где по-редки, где по-чести пушечни гърмежи срещу пограничните турски постове и турски селища. Ехото на бердановските гърмежи разтърсваше цялата околност и даваше вид на топовен гърмеж! Тая изненадата, тая стрелба, застави турските погранични части и пограничното им население да "офейкат" и по този начин очистиха граничната линия и нашите "момчета и чичовци" веднага се разположиха на "квартири" в заетите турски постави помещения, както биха го направили в собствените си домове, защото досега, две седмици вече, те бяха наистина пак на "квартири", но под покривите на Странджанските дъбове и екипирани с по една селска аба-ямурлук, с торба домашна през рамо за хляб и патроните до хляба и въоръжени с пука берданова /"адам-бойлия" както турците ги наричаха/ и на главата калпак - руно, а тук-там се съзираше войнишка стара фуражка, до колкото ги имаше такива в ротния склад и обути всички със селски цървули. Продукти се подвозваха със селски кола от войсковите, от етапните магазини в Бургас - разстояние 35 километра. Обоза на дружината се състоеше от мирновременните дългоухи добичета на граничната рота и реквизираните такива от крайграничните села, неодобрени за редовните мобилизирани войскови части. При все това всички бяха весели, радостни, че били щастливи и те в живота си сега, ако и на стари години, да вземат участие в Освободителната война. В някои погранични турски постове намериха хляб бял да се пече във фурните им и тогава радостта им още по-голяма бе и с насмешка си казваха: "Добри хорица са тия турци, брей ... доброто ви мислят ... хляба си с добро като ни го дават, така и държавата си ще ни дадат с добро, но ние ще си вземем само нашето, чуждо не искаме, само до Цариград повече не им искаме... Аслъ, който е владял Цариград, не е прокопсал!" ... Така си брътвеха тия "момчета"... А на върха "Босна", бяха устроили една засада и причакали тихо, безшумно турските войници, като отиват по нужда, / зер, знае българина, че към нужника все ще излезе някоя "чалма" и то без пушка и така ще пипнат "феса"/ и наистина, устроения смел капан, даде своя лов - доведоха един "комшия", от когото се събраха много ценни сведения и се потвърди, че наистина, те имали нареждане, да се готви да напуснат пограничните си постове, вследствие на което се бе влял един необикновен страх у турската погранична стража. А и самите им офицери, с които бяха граничарите ни в най-добри отношения, не се вясваха вече по пограничната линия, въпреки поканата им за среща!... И наистина, на 7 октомврий вечерта, турската гранична стража неусетно напуснаха граничната линия и охраната й.
8 октомврий, хубав, приятен есенен ден, топъл... жажда за път вече обхваща целия състав на дружината и началници, и подчинени - особено като долетяваха сведения за успеха на нашите, на българите, пред Свиленград. Дружината бе в непосредствено подчинение, както се каза по-горе, на Главната квартира, настанена вече в Стара Загора. Заповед за преминавание границата от дружината не бе още получена, но сърцата туптят - връзка трябва да се държи с противника, а той вече е "офейкал" от своите постове и трябва сега да се догонва! Но нали сме хора на инициативата, все трябва да се предприеме "нещо" на "своя глава"... Юнаците си бърбореха: "Войната ще се свърши, а ние не сме още турчин "видели", срам голям ще бъде за нас!". За да се избавят чичовците от това мъчително положение, даде се заповед от командира на дружината за настъпление през границата за във вътрешността на турската империя и наистина, едва разбрали не доразбрали, прочели не допрочели тая заповед, екна "Ура" по всички гранични села и пунктове - върхове с командующе положение, които досега не бяха още завладени от дружината и се намериха "дирите" на отстъпилият турски аскер и избягалото турско население. Срещата с българите от край граничните села с ротите от дружината, която на описание не се подава, бе най- сърдечна, задушевна, братска. Само който е преживял една среща между двама родни братя, от които единият е бил свободен, а другият в затвор и сега вече и той свободен, може да чувствува излиянието на любовта между две души, едната настъпающа войска, а другата местно еднородно население, срещнали се след първото съобщение, че и двамата са вече свободни за да заживеят под един покрив, да заживеят един нов живот, който им носи свободна творческа дейност. Мръкна се. Настаниха се и 4-те роти от дружината на квартира в завзетите вече български села, и то се постави най-сериозна охрана пред тях - близка и далечна.
Предстоящият на утрешния ден поход, не смущаваше "момчетата". Чуваха се близки и далечни песни, българска мелодия във всяка почти къща на селата. Гайди, кавали, свирки оглушаваха нощния мрак и изпращаха заедно със своите свирачи и техните слушатели и играчи топла молитва, радушна благодарност към Бога на Свободата, за излятата му милост и над този поробен до сега български кът. Късно през нощта затихна всичко, само гласа на бухалите и воя на чакалите оставаха да се чуват във нощната тишина. Тихото шумолене на горските листа хармонираха на римуваните мелодични сладкопойни песни на нощните "народни обитатели" на горите; самодивите, самовилите, русалките край ручеите и водите на Странджанските долини...
Небето е чисто ясно. С трептящи звезди е покрит небесният свод. Ранобудният в дома си българин и тук при бойната обстановка си е все същият "ран петел", готов за нова дейност за през деня. Няма нужда от казармената "утринна заря", не се нуждае работливият българин от тръбен глас за да го разбуждат от тежък сън - той е буден вече, умил се е и току гледаш из дворовете покрай някои плетове, или на полянки, по единично или по групи се събрали "чичовци" и си правят сутринната молитва, изказват своята благодарност към Баща си Творец - за дадената им през нощта охрана и призовават Неговата закрила за през деня, както върху тях така и върху домовете им. Слънцето е още далеч зад хоризонта. Само далечните едва доловими зари показват, че ще имаме добро слънце през деня. Българинът знае закона и го изпълнява: "Който иска да бъде здрав, слънцето в леглото да не го заварва." Така и старите църковници и служители Божи, при изгрева на слънцето са възгласили "Благословено Царство ... Благословен Бог Господ Наш ... Благословено Царство на Бога Триединния," Каква дълбока мистика се крие тук в душата на българина, каква ненарушима връзка с неумолимите, наглед тайнствени закони на Живата Природа! Заради спазването на тия закони именно от человеците е имало изобилие във всичко. А сега?
Чиста храна трябва за душата, изобилие ще даде земята когато се прилагат на дело законите на живата природа, от която сме произлезли и която е неумолима в своите искания, а щедра в своите давания...
Слънчевите зари предизвестиха за настъпването на един хубав тих есенен ден. Радостта на "момчетата" бе голяма, че след дъждовните дни 7 и 8 октомври ще могат да се просушат в пътя си към Малко Търново, а там ще се отдаде хвала Богу на силната помощ, която ни се даде и ще се дава и ще могат да поздравят дружинният си с рождения му ден, защото по рано, с обява на войната той им бе казал, че на 9 октомври, рожденият му ден, дружината ще бъде в Малко Търново на братска среща с Малкотърновското братско и патриотично българско население...
9 октомври, вторник, ден Марсов - ден на борба, за воюване, за премахване всички пречки, за успех в живота.
От пунктовете, вчера заети от четирите роти на дружината, предстоеше усилен марш, за да не се даде възможност на противника да отстъпва безнаказано или пък да спира и се укрепява, а трябваше да се преследва енергично и безспирно. За това и се налагаше непременно да се заеме Малко Търново и предстоящите му висоти - преход от 25 до 40 км. за разните роти. Късовременното макар общуване с опълченците, доброто ни веч опознанство, даваше непоколебима вяра на к-ря на дружината, че и днес въпреки умората на напредналите по възраст "чичовци", те ще проявят "момчешка" упоритост и енергия и дружината до вечерта докато е светло, със залеза на слънце, ще заеме своя обекти ще си осигури спокойствието с необходимите мерки за охрана. Така и стана.
Началникът вярва в своите подчинени, разчита на тяхното послушание и активност, а и подчинените вярват в умелите и разумните заповеди на своя началник, че като им дава работа - поръчения от какъвто и да било характер, той взел съответните мерки за тяхното сигурно изпълнение, пред лицето на противника. Взаимното доверие, почиващо на бащинските грижи и синовната обич и готовност за работа, осигуряват успеха във всяко едно предприятие и импулсират изпълнителите на неговото точно и навременно изпълнение.
Насочените 4 роти в три колони от по рота всяка една и едната рота в дружинна поддръжка, бяха вече заели до 4 1/2 часа вечерта, без бой гр. Малко Търново в предлежащите му висоти; а доброволческия отряд на Мих. Герджиков, движещ се покрай Черноморския бряг и близката околност, в свръзка със съседната нему 2-ра Погранична рота, поручик Василев Бенедикт, заемаше последователно градовете Василико, Ахтопол и близките турски села, от които населението бе избягало заедно с "храбрия турски аскер", след като бе опитало силата на българското оръжие при с. Потурнак, гр. Василико. Зер, не лесно "дума се дава". "Сербезлика" при мирната обстановка се трансформира в страх при бойна обстановка. Философът мъдрец казва: "Звяра господар, а влечугът - подчинен!"
... Нито едното бъдете, нито другото, а хора с достойнство, с характер, с честолюбие и себеуважение, но не болезнено - пазете чисти и святи тия качества и в другите хора, защото и те са подобни вам мислещи същества.
Бойният поход на чичовците бе наистина "момчешки". Нито пълноводните реки и потоци на Странджа, нито планинските върхове на Странджанските пресечени неравности и гребени, нито дивните гори на поетичната и идилична Странджа, можеха да замедлят стремителния марш на опълченците-чичовци към техния обект. На връх след връх, на гребен след гребен, като соколи летци, а не като пешеходци, се изкачваха чичовците, оглеждайки, претърсваха, както някой ловец за своя дивеч и веднага изпращаха своите най-верни, точни и добросъвестни донесения: "Противника избягал, никъде не се вижда, връзка със съседните патрули имаме." Ротните командири са в недоумение - как можа да очисти противника своята територия и то така вихрено, че и следите му да се губят, когато вчера заран му ядохме топлия хляб от граничните фурни по постовете и в с. Гьок-Тепе! Дали не се е спрял някъде и дали не ще ни изненада! Нека по бавно вървим и не попаднем в засада... Обаче, когато човек има очи, които "виждат" далеко и през пространството и виждат самата действителност - реалност, боязливите мисли и донесения се пренебрегват. Те може само смут да донесат и боязън да внесат в душата на отговорния началник. И тогава?
... Трябва да се остави Истината да говори и се потвърдява дадената вече заповед: "Смело, безспирно напред. Търсете връзка с противника, с устрема си страх му създайте и обекта на всяка цена да се достигне преди мръкване. Турци няма в близост пред нас!" Тия ободрителни слова, енергичността и смелостта на действащите ротни командири, 1-ва и 2-ра роти, които бяха флангови, даваха вярата на началника водач, че успеха на днешното предприятие е осигурен...
Часът е 4 след пладне. Лявото странично прикритие и от после авангардна рота, е пред М. Търново, посрещната братски от местното чисто българско население, с доказана патриотичност, преминава града и заема предлежащите висоти. В 4 1/2 часа централните 3-та и 4-та роти Севлиевци и Ловченци, а след тях и десният страничен отряд от 1-ва рота, са пред М. Търново. Ако и не в задачата ми, споменуваме тия скъпи минути, за да се види, как в мили моменти, се вдълбочава българската душа от Свободна България и потърсва вливане с душата на досегашния роб българин, за да му отнеме натрупалата се скръб от несигурен живот, имот, чест и да внесе в него широта и свобода с бъдни светли дни за творческа продуктивна интензивна дейност... Свобода, свобода, свобода!
Българинът има душа обширна като вселената, творчески дарби са вложени в него и затова той се бори за широки граници, за да пласира набралата се кондензирана енергия, в полезно производство. Не му ли се даде тая свобода, той ще я пласира в друга насока, в разрушителност. Гората, балкана, кръчмата, хазартните и др. заведения, му дават условия за такава дейност.
Малкотърновци очакваха да намерят тая търсена от векове свобода. Въстанието през 1903 г. доказва това. Получиха ли я от 1912 г. насам? Дадоха ли им се условия да развият своите творчески дарби и да ги вложат в продуктивна дейност и всестранно производство според местните условия! Дадоха ли им се съобщения модерни или даже и обикновени, в продължение на 15 вече години свободен живот и то при най-изгодни и богати природни богатства!...
Душата на народа иска работа. Умът е светъл и трезв, сърцето е чисто кристално, духът е бодър, пламенен... Общественици и народни водачи, възпитатели и просветители, духовници и политици, използвайте тия неоценими психични и умствени качества на българина, за общото благоденствие на страната. Подобни качества само в българина има - самоотвержен, смел и решителен, и готов към всички жертви. Гордейте се, че сте водачи на подобен Богоизбран народ и носещ своето благословение за светло бъдеще!... Щадете тия качества като зеницата на очите си, не допускайте покварата им, не ги петнете, за да не му докарвате лишни страдания, които наистина ще го повдигнат повече с придобитите от тях опитности, но и загуби ще му донесат и замедляват неговия прогрес...
Срещата бе неописуема. И наистина, може ли да се отдаде на перото онова, което душата чувствува! Може ли висшето да се подложи на перото на низшето! Може ли да се даде описание на Бога!... Не, всичко това може само да се чувствува. И наистина, израза на тия братски чувства се вижда само, а устата мълчи. Наизлезлите граждани, или по-ясно, излезлият град да среща своите освободители, се хвърля върху шиите на всеки попаднал напред им воин, войник, подофицер или офицер, пешак или конник, целуваха се, сълзи се ронеха, плачеха, но нищо не говореха... , само хълцане се чуваше и откъслечни думи на братска любов... Отминават първите редове, същите любвеизлияния и по отношение на следните редици... с китки окичваха гърди, шапки, калпаци, пушки где око зърне и ръката китка слага, но ни дума не се чува при всички тия моменти! Душата като говори, езикът немее... Така достигнахме в центъра на града... След проверката и донесенията, че градът е чист и околността е очистена от противника, взеха се мерки за разположението на дружината на квартири и докато стане това разпределение, отслужи се благодарствен молебен за даруваната свобода на града и околията...
Може ли да се опише изблика на чувствата, на сърдечната радост, умственото просветление, душевната широта, духовния полет на тоя момент... Невъзможно е. Всичко това обаче личеше по израза на лицата на всички присъстващи... Един поглед само бе достатъчен да удостовери, че наистина тия души, граждани и селяни, от околните села, дошли с ротите от дружината, се чувстваха свободни за пръв път след повече от 500 годишно робство и в техните умове се чертаеха вече перспективи за предстоящата им свободна творческа дейност в духовно, умствено, културно, икономическо и политическо отношение. Имат ли вече тая свобода Малкотърновския край?"...
... След молебена, благодарствени и поздравителни речи следваха една след друга. Вечерта братска среща с братска вечеря между града и освободителите му, както наричаха гражданите дружината...
... О, българино, велико е твоето предназначение, почетно място ти е определено в общия човешки организъм... ти ще играеш ролята на реформатор духовен, ти ще посочиш пътя на разумния живот, ти ще пречистваш венозната кръв и ще я преобръщаш в артериална... Пази свято това си предназначение... Светли са твоите бъднини, но докато си ръководен от духът на висшите добродетели, вложени в твоето битие... Смело напред... В борбата е живота. Чист, светъл, пламенен всякога бъди.
Така настъпи нощта на 9 октомври, за да дочакаме 10 октомври, денят на подтяганието на дружината, защото се предчувстваше, че предстои важни задачи да се разрешават... Всичко се види "за отворените очи" няма нищо скрито покрито по повърхността на земята. И от офицера, и от войници се предугаждаше, че не е почната още войната за дружината, че още сме на полето на играчките, на полето на илюзиите. За това и днес пак си повтаряха войниците "момчета": "Брей града взехме, 40 километра минахме, турчин не видехме, избяга той! Как ще се върнем по домовете си, срамно ни е, какво ще разправяме? А бабата ратай ще иска да й заведа - помагачка ханъмка ми поръча да й отведа."
"Чичо" все за работата на земята си мечтае, та аслъ и си е материалист по ум и демократ по дух. Българинът обича своята родина и всякога е готов всички жертви да даде заради нея, достатъчно е да има смел, умен и безкористен водач в пътя на самоотричането за общото благо.
От вчера към всяка рота се бяха прилепили по десетки селяни от разните села, през които са минавали ротите, дойдоха в Малко Търново, явиха се в щаба на дружината и пожелаха да вземат докрай участие с дружината, като влязат в нейните редове. Бе потребно оръжие. Поиска се такова от Бургас, коменданта на града и веднага се изпрати, и раздаде на доброволците-селяни и граждани от Малко Търново. Кое ги караше да желаят тъй настойчиво да искат да влязат в състава на дружината?... Една бе причината, един бе стимула на тяхната готовност към борба с риск да изложат своят живот - Любовта им към родната земя и да се запази спечелената веч придобивка - свободата на родния край.
... Всичко върви като на шега. То не е война! Шегите между "момчетата-чичовци" се нижат една след друга. Дружината е в и около с. Паспалово, родното огнище на войводата Георги Кондилов, южно от Малко Търново. Часа е 9 1/2 след пладне. Песни войнишки и народни, придружени с гайди и кавали, около накладени огньове, съвместно с населението нарушаваха нощната тишина и развеселяваха народната душа с начеващия свободен живот. Седенки имаше. Царевици се трошаха. Смехове и закачки с провиквания призоваваха всяко същество към съзнанието за необходимост от благодарствен апел към Всемогъщия, за "начеващия изгрев на слънцето", на ново настъпилото време за нов живот...
... Конник един, измокрен, запъхтян и той и коня му, преуморени от дълъг безспирен път, за да изпълни даденото му поръчение, пристига от Созопол; най-близката до дружината телеграфо-пощенска станция в България - разстояние повече от 80 километра!... Зер, дирекцията на пощите и телеграфите се постара през 1911/1912 година да даде само подвижен материал - чашки и тел, и с помощта на местното гранично население в труд, работа и средства и готови станционни помещения, щяха да се построят телефонни и телеграфни линии до самата гранична линия и до всички гранични села!... Но простимо е за тях, защото канцеларските висши вождове толкова предвидливост имат, па и ще трябва да се работи!... А пък, най-лесното е да се даде отговор, какъвто и бе именно получен: "Ако на военните им трябват телеграф и телефон, нека си строят!"... Като че ли тия военни и местното гранично население не са еднакво правни граждани в тая страна?...
Подава се пакет от пристигналия конник, отваря го и чете к-ра:
"Стара Загора. Гпавна квартира. 11.10.1912г. 1 часа и 30минути преди пладне. № 464. През /вие/ Созопол за командира на 10 Погранична дружина М. Търново" и следва:
Веднага продължете настъплението от М. Търново за Бунар Хисар; Ако успеете на 12 октомврий да заемете последния пункт, ще извършите велико дело. Напред с кръста и оръжието

Подп. началник щаба на действующата армия."

Казва в себе си командира на дружината: еее, момчета-чичовци, сега вече ще имате ратай с чалма и помагачка ханъмка на бабичките ви, както си мечтаехте!... Предстоеше сериозна работа,..усилен поход... разстояние 48 километра по картата, което трябваше да се измине до 4 1/2 часа след пладне за да може привечер, преди стъмняване, да се заеме града Бунар Хисар и се поставят необходимите охранителни елементи... Знаеше се при това, че днес 11 октомврий нашите победоносни войски почиват при Лозенград /по сведения се знаеше, че им била дадена 2 или 3 дневна почивка/. С отворена карта пред очи, разсъждаваше си командирът на дружината, за да се даде горната категорична заповед има две възможни положения - едното е, че трябва да се осигури спокойна почивка на Лозенградските ни войски, от поврати на противника, след погрома му до Лозенград и че трябва да се държи връзка с него и следи за пътищата на отстъплението му и другото е, че сведенията за противника са оскъдни и дружината ще трябва да играе ролята на рекогносцировъчен отряд... Във всеки случай, трябва дружината да се готви за сериозна операция. Разпоредено бе да се постави веднага в "казаните" месо за приготовлението "порции" за утрешния ден, а супата, топлата чорбица, да се изяде преди тръгването на път и до 3 часа сутринта на 12 октомврий храната да бъде готова. Било в селските бакъри, било в съдовете и казаните от най-разнообразен вид и големина, на домакинския обоз на дружината, импровизиран стъкмен в М. Търново от оставените в турските казарми готварски съдове, приготовлението на храната започна...
Свикани бяха от командира на дружината находящите се в селото ротни командири, пратено бе и съобщение до групата отряд на подпоручик Аянов Д, който бе около с. Дерекьой, Лозенградско /като част от отряда на Мих. Герджиков/, съобщение се прати също и до самия началник на доброволческия отряд М. Герджиков, находящ се на Черноморския бряг към Ахтопол, за да държат ненарушима връзка с дружината на 12 октомврий, по посока към Бунар Хисар. Ротните командири също получиха съответните заповеди... Взаимното доверие наново се показа в израза на лицата на близките помощници, ротни командири, които без да говорят, мислите им се четяха: "Всичко ще бъде изпълнено и задачата на Главната квартира ще бъде разрешена успешно!" Вяра непоколебима царуваше и в началници, и подчинени, защото те бяха вече спечелили взаимната си обич, вярност и преданост едни към други. Моралният стабилитет бе на здрава основа, а това твърдеше, че 3/4 от успеха предварително е осигурен.
Постепенно нощната тишина зацарува, всичко се бе прибрало в
своите покои, само началниците офицери будуваха и проучваха "нещо"....
бдяха над картата, за да се опознаят с характера на силно гористата високостеблена и силно пресечена местност, с много горски пътища, минаващи и събиращи се пред с. Сазера, на върха на платото, за да се спуснат тия пътища към селата Куру дере, Аврен, Скопо и др. за към Бунар Хисар...
С. Сазера!... Ето едно име, от което тръпки побиват всеки българин, като чуе само името му. Населено с турци, кръвожадни до неописуемост. Цялото местно околно по-близко и по-далечно население е треперело от тия турци зверове. Цялото българско околно население е било ратай на това село. "Жива душа" както се казва, не е смеела да влезе в района на землището на с. Сазера... то е играла ролята на "Черен арап" в хайдут Сидер... Ето защо налагаше се да се вземат най-строги мерки за охрана, защото се знаеше още, че цялото това турско населени е въоръжено с маузерови пушки и изобилно количество патрони. А то отстоеше само на 8-10 километра от с. Паспалово, гдето бе дружината. Трябваше да се мине само по един коларски, малко нещо пообработен път. Другото бе пътеки из гората. Расчета на командира на дружината бе: Нощен марш със сигурни водачи от с. Паспалово и да се достигне до с. Сазера рано на сутринта до зори, като турците, по тяхната психика, още спят и то, ако не са напуснали селото си от страх и доброволно. Сведенията бяха, че тия турци не ще да се отстъпят без бой, даже имали и усилени окопи за отбрана... Към 1 часа полунощ се прибраха ротните командири за отпочиване. Командирът на дружината провери приготовлението на храната и написа потребните заповеди за утрешната дейност на всяко поделение от дружината. Часът бе 1 в полунощ, или 1 часа сутринта на 12 октомврий, петък, ден на Венера, ден на Любовта, ден на жертвата, и затова от дружината се искаше една велика жертва в името на кръста - емблема на страданията и в името на оръжието - емблема на силата, на Духът... Настъпи нов период на размишление върху получената заповед от Главната квартира... Тихата спокойна нощ дава условия за подобни размишления и вземане на подобни решения... Какви сведения можеше да има Главната квартира, за да дава такава заповед на дружината? Спирката бе върху две възможни обстановки:
 
1. Нашите бойни части след тридневните упорити боеве 7-10 октомврий са на почивка в Лозенград и нямайки точни сведения за противника, изпраща се дружината като странично флангово прикритие, за да не бъдат изненадани, или най-малко обезпокоявани почиващите наши войски и да се държи заедно с това и връзка с отстъпващия поразен противник.
 
2. Почивка е дадена на нашите действащи части при Лозенград. Противникът с пресни сили или с ободрени войски се опитва да си възвърне заграбената територия и до една окончателно проверена обстановка и пълна ориентировка на Главната квартира за правдоподобни заповеди за бедните операции, дружината "се хвърля" напред към Бунар Хисар, за да стане преграда между своите почиващи части от една страна към запад и проявяващия се или готвещия се за нови действия противник от друга страна, от към изток и в такъв случай дружината трябва да е готова да приеме една най-сериозна среща с противника и го задържи, докато се подтегнат, настъпят и поемат новите операции отпочиналите и наши бойни единици.
 
Така си е размишлявал командирът на дружината и най-после възгласи: "Утрешният ден ще разреши и уясни всичко. С нами Бог! Христос и Мохамед воюват - два принципа се борят и победата ще бъде на страната на Светлината, на Свободата, на Правдата, на Истината, на доброто!
 
В 4 часа сутринта предстоеше началото на марша. Разбудени в 3 часа чичовците се посмутиха нещо, защо така рано се будят, какво ли е станало?... Появата на началниците офицери и тяхното весело изражение, внесе успокоение, видимо поне, в подчинените им, но те запитваха: "Господин поручик, какво има? - Дружинният ще каже, отговаряха ротните командири и всички ще чуем и видим."... Появата на дружинния командир изостри любознателността на юнаците му. Изправили те уши, чакат да чуят слова... , а те бяха тъй къси!... Братски станаха поздравленията между началници и подчинени... След отговора: "Здравие желаем Господин капитан!" ушите пак се изостриха и очите опулени, чакаха нещо... Така е, юнака чака да види, какво важно поръчение ще му се даде и как славно да го изпълни... Обръща се командирът на дружината към своите герои и им казва: "Момчета и юнаци, по заповед на Главната квартира, на която знаем, че сме право подчинени, предстои ни днес един усилен поход, за доброто на българското племе и за сигурността на нашата непобедима армия, която е в и около Лозенград, в тоя момент. Вярвам в нашите сили, ако и старци наглед, вярвам във вашата безгранична любов към народа ни, за когото дадохте вече доказателства, че го любите и че сте готови към всички жертви за неговото общо благо. Ние ще изпълним тая възложена ни задача, за славата на българското племе. Да живее... " Ура, ура, ура" процепи нощната тъмнота и призова ранната зора да бъде водач и указател в пътя на беззаветно преданите на своя род военни съжители...
С две странични прикрития и преден отряд, дружината потегли на път, изпратена от наизлезлите селяни и селянки, млади и стари, с благопожелания: "На добър път, на добър час, братя, Бог е с вас." Всяка група и отряд от дружината бяха придружени с най-добрите водачи- познавачи на местността - доблестни водачи от местните селяни...
Маршът усилено продължаваше, докато към 7 1/2 часа сутринта, предните охранителни елементи бяха посрещнати с пушечен огън от башибозук, останал из гората, за да даде възможност на избягалото от вечерта население от с. Сазера, да се изтегли към шосето Бунар Хисар - Виза и за към Чаталджа!... Със стремително ура и смело напред се излезе извън гората на върха и се зае селото Сазера, в което бе останала само една стара болна глуха ханъмка..., 25 празни сандъци от маузерови пушки и десетки сандъци от патрони за тях, свидетелстваха за въоръжението на това население... Безспирно, без почивка и отдих се продължаваше марша по нататък към с. Куру-дере, което се зае в 2 часа след пладне. А до тоя час?... Дружината форсираше похода си. Никакви почивки, нямаше възможност да се правят. От 4 часа сутринта тръгване, едва в 8 часа можа да се даде първата почивка, след заемането на с. Сазера и втората - в 2 часа след пладне, след заемането на с. Куру-дере..., 10 часа вече непрекъснат поход от напредналите във възрастта "момчета" - опълченци, натоварени със своите селски торби, пълни с хляб, бойно снаряжение, съвсем непригодени за такъв дълъг поход, а приспособени, кой как могъл, от торби през рамо, на торби - ранцева форма. Изминати повече от 36 километра път, планинска и със силно пресечен характер местност, без видима умора или оплакване от страна на износлите войни. Трябваше обаче да се поощрява тая износливост и да се използува безропотното понасяне несгодите на дългия поход. Налагаха се, прочее, жертви и разум от страна на началстващите лица... Началниците офицери вървяха, без изключение, пеш между своите подчинени, движейки на разни места между редовете им, като водеха ободрителни разговори с чичовците. Всички яздитни коне бяха на разположението на уморените и безсилни войници. Постепенно се сменяваха ездачите - поне за малко, за да възобновят силите си... Обръща се дружинният към един до него находящ се опълченец: "Как си, момчето ми, бай Иване?"... Зер, той е на 46 години и повече, а дружинния едва на 37 години... "Е, добре съм, г-н капитан, малко краката треперят, но бабичката е крива, все мене караше да й нося дърва, вода, че била "кедерлия", а дядото й бил здрав, но сега да дойде да ме види, на кой "хал" съм дошъл, та и в къщи не ще ме пусне да припаря!"... Общ смях от околната група, дочули тоя интимен разговор и ето че почват закачките към бай Ивана, че като не държели вече краката му, всред пътя ще остане и къде ще отиде из тая непозната местност, из тоя непознат "мемлехет", кой ще му даде подслон, като негоден вече за работа!... Обаче, бай Иван почувствува момчешка младост, подскочи 3-5 крачки напред и нагоре и казва: "Дееее, бабичко, ела да видиш твоя Иванчо каква младост в душата му гори и пак дръвца ще ти носи, и с прясна водица ще те пои, а ти пък "кайвенце" на баджата ще му правиш и за младини ще си "хоратиме"!... Наново смях и обща закачка за младенческа възраст, която сили възобновява, свежест дава и освежава, елексир влива, огън вътрешен се разпалва, духът ободрява и туку глас се чуе: "Хайде, хайде момчета, че офейкаха турските гаджали тююю брей..., опашката им не видяхме... и смях, че все ще ни даде Господ късмет, за да хванем дъното на шалварите им!"... Обажда се дружинният: "Ееее, момчета "рахат отур", опашката им не виждаме, но лицата им ще видим, а след лицето и "опашката" им ще хванем!"... Чуват се гласове: "Момчета, чувате ли какво казва дружинния... на барут взе да мирише вече..,, аз усещам това. Хитро говори дружинният, но и аз съм хитър да го разбера"... и пак смях се разнесе, че на страхливите миришело на барут, а на храбрите, на юнаците миришело само на горска шума... нов смях, че такива горски юнаци знаят само да ядат агне на хайдушки кебап, на шиш печени, но работа не вършат, а чуят ли "шумка да шумне" и духте да ги няма."... А трети се обажда: "А бе, братя ние и барут ще миришем, и в огън дай Боже да влезем, агнета на кебап ще ядем и слава на България ще дадем! ...така ме е майка учила, така ми е баща разправял, така ме е даскал на школото натъкмявал... , проклето е вече от Бога турско гаджалско царство и то ще си отива, а мястото му от българското ще се заеме"... и недосвършил още своите патриотични насърчителни слова, ура безспирно еква и на километри се разнася из околната местност... "урра" от гърлата на 1260 пушки бедани, "фидан бойлии", ехо басисто и тенористо, какъвто е гласа на пушката "берданкалар" както я наричаха чичовците и в тях имаха вяра, защото тях са били обучавани през време на службата им, а неслужилите запасни опълченци казват: Пък ние само в къщи се обучавахме дърва да носим, та и сега ще се въртим само около казаните!... нов смях, че позициите от казаните ще "хвръкнат", защото бай Стоян не бил служил, но бил майстор да "обръсва" порциите от казаните...
Още по-напред друга една група от около 1/2 рота, заобиколили гайдата и тя надува ли се надува и издава скоклива мелодия на българско хоро, а пред гайдата някой чичо, облекчен от другарите си, играе ръченица, и редом с него други попотропват с пълния си товар, за да покажат как били играли хоро на сватбата си като младоженци..., а другари шегобийци подмятат: "А бе, аркадаш, ако така си играл на сватбата си, както сега ни показваш, сигурно булката ти ще да те е изпъдила вечерта от "одаята" и креслив смях с повикване: "бре, бре, бреее!...процепи въздуха, за да окуражат бившия младоженец, а сега опълченец.
Още по-напред трета група обградили овчарска свирка и слушат мелодичния й глас, на стара народна песен, когато майка оплаква своя син "хайдутин" и го наставя юнак да бъде, на бедни, сираци и вдовици и да помага, на тиранин турчин да не прощава, на чорбаджии ортак да не става, че те всички са, майко, изедници, те баща ти изядоха и много сълзи сирашки проляха!... На Бога вяра имай, Правдата въдворявай, Истината изявявай, иначе проклет бъди, сине... и не ще се наречеш мой син!... юнак, верен бъди и китка цвете всякога ще имаш от твоята Стояна..., китка ран босилек... Издебва дружинният тая група незабелязан за никого, тихо безшумно и веднага извива се висок глас: "Турци сред нас, готови бъдете...", но свирка не спира, радостта сияе по лицата им, мисълта високо и далеко е отправена и отговаря чичо: "А вие ли сте г-н капитан, да заповядат турците, ние сме готови, сега бързаме на врага да стигнем до града, а ако искат и с тях ще се разправяме!"... Ни сянка от смущение. Поздравява ги дружинният за мъжеството им и спокойствието им и изказва благопожелание, да имат същите добродетели и качества и в най-тежките моменти на нашата бъдеще дейност... та даже в боевете, ако бихме имали такива! Отговор последва веднага: "... Такъв късмет, г-н капитан, да се пооцапаме в противникова кръвчица, хайде от твои уста в Божи уши!" Продължаваше се марша... Спираме пред с. Куру-дере.
Селяни, селянки бяха наизлезли за среща и кой каквото имал и успял да вземе, носи на ръце, за подарък на освободителя си български войник... С мощно "урра" дружината поздрави селото - селяните и "здрасти, здрасти братушки..., добре дошли, добре дошли, турците избягаха вчера, снощи... " се чуваха гласове в разни групи, образували се от селяни и войници. Почивка бе дадена. Наизвадиха се порциите месо от торбите-раници, сирене донесоха от селото и други хранителни продукти "царски обяд" се правеше... Вино пожелаха да донесат..., благодари им дружинния и пожела да не донасят за сега, защото път ни предстоеше, работа сериозна ни очакваше... "Е, както кажете господине!" отговаряха. До Бунар Хисар има още 14-16 километра, а вече навлизаме и в зоната на пътя на отстъплението на противника и вероятно е да влезем в контакт с неговите тилни охранителни части..., както и стана, ако и в слаб размер, а вероятно бе и да се е спрял неприятеля на някоя тилна позиция, защото той не бе ни най-малко обезпокояван от българското победоносно оръжие, респективно кавалерията, бе оставен свободно да се движи или отстъпва, както си иска и на където си иска... "Где е нашата кавалерия?" ме питаха чичовците. Те знаеха с две думи - разбития противник се преследва от кавалерия, за да не му се даде възможност да се окопитва, нито се спира и да се доунищожи, или най-малко да се обезвреди окончателно. Обаче тук нищо подобно не видя дружината. Наистина селяните от Куру-дере ни казаха, че вчера около 10 часа сутринта минали 300 души турски аскер от г. Самоков през селото им за към Лозенград, но като дошли до с. Скопо върнали се към Бунар Хисар. Часа бил 11 преди обяд. След тях били видели български конници по единично и по двама, движещи се към с. Аврен и по на изток, но за малко било това, защото и те се върнали пак към Лозенград... Ясно бе за дружината, че връзката за сега, с противника е нарушена. Такава не съществува. Всичките ни войници си почиват в Лозенград и празнуват славните си победи, а какво може да стане в тия моменти от единен опреснен противник енергичен противник?
Дружинният събра всички млади граничари - кадри на дружината, 82 человека и техните началници долни чинове и се обръща с тях с думите: "Деца на майка България, готови ли сте да продължите, вие младите граничари, пътя си, без да сте отпочинали и без да се яли... ще вървите и ще ядете до 4 1/2 часа, значи за 2 1/2 часа само, да изминете пътя до Бунар Хисар и да заемете тоя град, а най-малко, непременно да заемете висотите над града, преди да се е мръкнало и да рекогносцирате и съберете сведения за противника: где е, накъде той е отстъпил и кога и в какъв ред и порядък е бил в отстъплението си..." Готови бяха тия верни и предани дълга си мирновременни граничари, опитани през едногодишната им мирновременна служба по границата... Пожелаха и опълченци да отидат с тях и всичко 105 души, под обща команда, облекчени и само с пушка и патрони и хляб в ръка, продължиха пътя си през с. Аврен за Бунар Хисар... Облекчи се и цялата дружина: раници, ямурлуци, освен пушката и патроните, всичко се натовари на 15 кола селски с "читове" и непосредствено следвайки дружината, тръгна се за Бунар Хисар. Часа бе 3 след пладне.
Тръгналите преди 1/2 час млади граничари се изгубиха пред погледа на дружината. Чуваше се престрелка към с. Аврен... Имали среща с един турски разезд, но го прогонили обратно към изток, отгдето е идвал,., Донесение се получи и логично заключение се направи: или турските части настъпват с пресни сили откъм изток, или отстъпилите вчера са се спрели и се укрепяват на линията - висотите Сергин или Урум-бей - Соуджак, Виза!... Във всеки случай противник има в близост до нас... Какъв обаче бе тоя противник, от отстъпилите или пресни сили, това бе абсолютно необходимо да се установи до най-голяма точност и вярност. А кой ще ни съдейства в тая насока? С какви средства за целта разполагаше дружината?... Беднотия във всяко отношение... Трябваше да се разчита само на безкористната душа и готовност за жертва от страна, най-първо на верните и предани и изпитани млади граничари и усилени с опълченци и с водачи от местното население, които в тоя момент трябваше да бъдат вече по Бунар Хисарските висоти, и да се надяваме още на българската интелигенция от близките до нас български села, най-вече учителите, които са вземали участие във въстанието 1903 година и по-сетне в подържане и развиване духът на българското население!
Така размишлявайки, встъпвайки във все по-сериозни и по-сериозни моменти за една бойна обстановка, марша продължаваше безспирно и усилено преди мръкване да се заеме Бунар Хисар... Един дух на сериозност вече обхващаше всички и всеки поотделно си даваше усилия да изпълни днешната задача, а за нощес и утре "Бог пак ще промисли", но Той вече е промислил, клишето за утрешната дейност на дружината бе готово, но не бе още само отпечатано, за да можеха всички да знаят какво ни предстоеше да действува утрешния ден. Тия що имаха "отворени духовните си очи" виждаха това клише преди отпечатването му и преди излизането на открит показ!
В 7 часа след пладне дружината бе вече заела гр. Бунар Хисар и растави охраната си, като се разположи на позиция на висотата 192.4, срещу един евентуален източен или югоизточен противник. А висотата източно от града на около 2 километра, срещу "текето" се зае от полуразрушена наблюдателна отбранителна застава. Почна се окопаване, укрепяване на позицията, с каквото можеше. Носим инструмент нямаше. От града се взема колкото може да събере в късото разполагаемо време и возимите в дружината за домакински нужди... Изпратиха се и патрули към всички посоки във форма на ваяр до с. Урумбегли и Инджекьой, защото от тях разчиташе да се събират най-точни данни за противника...
Всички без изключение подчинени и началници вложиха максимум енергия, за да дадат за лишен път доказателства, че въпреки усиления поход от 4 часа сутринта до 8 часа вечерта, без спирки и без почивки, готови са нов дан да дадат за своята Родина, за общото благо на своето племе, като ще продължават и през нощта да работят и си осигурят успеха за утрешния ден... Депутация от града дойдоха, носиха храна за дружината и да молят дружината да се разположи на квартири в града, за да си отпочинат уморените старци и момчета - жилища свободни и определени вече, само гостите да отидат в града... Благодари им дружинния за тая братска покана, но отказа за тая вечер, докато се уясни положението за утрешния ден и бяхме поставени в известност за местонахождението на противника и неговите намерения... Патрул от града доведе пленници - 1 офицер и 25 редници, изостанали от бягащите на 11-того турска армия, след разбиването й при Лозенград... Младите граничари, които се прибраха при ротите си докладваха, че привечер, със заемането на Бунар Хисар, са водили престрелка с два ескадрони турци южно от Бунар Хисар, които били идвали откъм с. Колиби за Бунар Хисар, вероятно за да го заемат, но били заставени да се върнат обратно. Бунар Хисарци дадоха сведения, че отстъпващите на 11-того турски части в безпорядък, смесени с турско население от граничните и други турски села, с уплаха бягали и щом дошли до Бунар Хисар, били отклонени от шосето за Виза и им дали посока югоизточна, между Люле Бургас и Виза, за да не се явяват пред концентриращите се там пресни турски войски. Тия сведения предстоеше да се потвърдят и от други места още и вследствие се оказаха верни.
Така днешния ден биде знаменателен с издръжливостта на българския воин и готовността му да развие максимум сили, за да изпълни своя свещен дълг към Родината си...
... Използува ли се всякога разумно тая готовност на жертви от страна на българина за общото благо в пътя на творчеството само? Имат отговор нашите общественици и водачи народни!...
Хубав, от сутринта, есенен ден, 13 октомврий 1912 г., събота, ден на Сатурна, ден на служене Богу... Казват, било фатално число - 13-то. Що е фаталност? ...Наопаки, благодатно число е, благословено число е... Фатално е за хората на егоизма, на личния интерес, на измяната, на лъжата, но на идейните хора, на хората на Светлината, на xopata на Правдата, на Истината, на Любовта Божествена, това число носи щастие, радост, веселие, блаженство, победа над враговете, от каквато и естество да бъдат те видими и невидими... Така бе хубав слънчев ден до към привечер, когато дойде пороен дъжд с буря от запад...
От тъмни зори командирът на дружината заобикаля верните си войници по ротно, поздравява ги братски, разменят се по някои шеги за "избягал турчин", всички са радостни, с весело изражение на лицата, готови за нова дейност в пътя на жертвата... Ясно личеше любознателността на всеки един, за да узнае какви са досегашните сведения за противника, къде той се намира, а къде са и нашите войски... Отговорът към всички и навсякъде бе един и същ: добре сме ние, а противника отстъпва и нашите са днес вече на път за насам, към Бунар-Хисар... До заранта, сведения от никъде още не се бяха получили, очакваха се обаче от изпратените през нощта патрули...
През нощта се виждаха прожекторни светлини към Мидия и към Иниада, което идеше да потвърди имеющите се сведения от разни източници, че противникът стоварва войски при Мидия и от тоя пункт изпраща към Виза, но силно развълнуваното море пречи за успеха на десанта... Почнаха да пристигат последователно и патрулите от дружината, сведенията от които твърдяха за близостта на концентриращия се противник.
Разузнавателните патрули към с. Урум-бегли, с писмо от Димитър Гогов и Георги Калоянов, учител в това село ни дадоха първите твърде ценни сведения за разположението на противника при Виза, главните му сили от IV или III корпус - не знаеха точно, за находящия се южно от с. Соуджак 5000 пехота с 14 оръдия, при "Беклемето" и към "Текето" други 2500 души с 4 оръдия... Тия сведения се потвърдиха и от други българи местни жители, бягащи към нас. Твърдеше се и за извършващия се десант при Мидия, но бурното море пречело за бързото стоварване на войските и големите началстващи турски лица, били недоволни от това забавяне на десанта. Все таки, имали досега около 5000 души стоварени, а щели да бъдат около 35000 души, които стояли в параходите на котва...
Всички сведения бяха последователно все по-сериозни и по- сериозни, докато към 9 часа преди пладне се чуха първите пушечни изстрели, постепенно зачестяващи се, по посока на наблюдателно- отбранителната застава, 1/2 рота, на височината срещу "Текето", по шосето Бунар Хисар - Виза, към моста на Пурлия, източно от Бунар Хисар на около 1/2 километра. До тоя час усилено се укрепяваше позицията, заета с три роти от дружината, а четвъртата рота - 2-ра Погранична, бе останала в прикритие на обозите на дружината и се намерваше към с. Куру-дере.
Непрекъснатите обиколки на дружинния командир по позицията на дружината, било върху кон, било пеш, а също, такива обиколки и от страна на ротните командири, даваха мъжество на войниците. Тия мили, верни и предани на Родината чада, работеха неуморно и най-добросъвестно и прилежно през цялата нощ, по укрепяването на заетата позиция, но с какво? Повече с ръце и с помощта на малкото количество инструменти, както и по-рано се каза и то взет най-вече от града Бунар-Хисар. Й селяни и граждани от тоя град помагаха на "момчетата-чичовци" за по-голям успех в работата им. Като минаваше дружинния край войниците и ги поощряваше, всеки пак искаше да запита и да узнае какви новини ще им каже от най-последните донесения!? И всякога погледа им се оправяше към изток, гдето изстрелите все повече и повече се зачестяваха от една страна от нашата полурота, от друга естествено, че беше противник... Дружинният командир даваше успокоителни сведения, нашите днес тръгват от Лозенград за насам, 24 километра е, за 5-6 часа могат да вземат тоя път, а турците, чухте от Бунар-Хисарци, че на 11-того и вчера даже, са бягали и сами видяхте техните оставени при бягството им оръдия, долу по шесто от Лозенград... И пленниците им ни казаха същото!...А гърмежите, които чувате на изток от нашата полурота на височината, гдето наблюдава и охранява, с вероятно някои плячкаджии башибозук от околните села... Войниците, вярвайки на думите на дружинния командир, защото всякога им разкриваше истината по положението и предстоящата работа и сега гледаха с доверие на неговите думи и му отговаряха: "Вие знаете какво трябва да вършим, така ще ни заповядвате и вярвайте в нас, г-н капитан, ние ще сме най послушни и точни изпълнители на вашите заповеди. Имайте вяра в нас!"... На тръгване от всяка група или от ротата, командирът им казваше: "Нещо ново и проверено в истината, ако има, ще ви се каже. Българинът обича истината и тя трябва да му се казва за обща полза на всички ни." Така се обикаляха всички роти, групи, работници по укрепяването и все е било необходимо са по няколко думи да се ободрят и тогава да се отиде до друга група рота... Бяха заети най-предните два хребета на кота 192.4 - около 700 метра пред Бунар-Хисар веригите и полянката.
Стрелбата при наблюдателната - отбранителната застава се усили твърде много. Наблюдавайки с бинокъл, забелязваше се вече неприятелска верига от войници редовни, а не башибозук, както се мислеше по-рано. Тая верига неприятелска бе насочена срещу полуротата ни на височинката към "Текето"... друга верига се насочваше към кота 192.4 - видим обект, която ние заемахме... Далеко от фланговете на тия вериги се виждаха неприятелски конници... , а вглеждайки се в двата фланга и в по-дълбокия тил на настъпващите, забелязаха се две оръдия на височината, източно от р. Пурлия, които прекосяваха шосето Бунар Хисар - Виза и прикриващи се между дърветата на гората, отминаваха в северна посока и северозапад, за да бъдат насочени на кота 192.4. След тия оръдия се забелязаха сгъстени пехотни части. Зад двете вериги забелязаха се и друга сгъстена пехотна част, която излизаше от коритото на р. Пурлия, в близост до шосето на Бунар-Хисар... От всичко вече личеше, че дружината има пред себе си редовна турска войска, не разбита, но войска, която не бе водила бой досега. Тя тихо и спокойно настъпваше. Това бе отряд от трите рода оръжие. Явяваше се въпрос - що може той да представлява? Дали не са авангард на редовни сили - най-вероятно в случая. Обстановката се очертаваше вече много ясно. Сведенията от пристигащите с усилен ход патрули, придружавани всякога с местни водачи-жители от с. с. Паспалово, Куру-дере, Бунар-Хисар, Урум-Беглий и от единични лица селяни, напълно бяха идентични, сходни и вече се твърдеше категорически, че във Виза се концентрираше турски корпус, пресни войски, дошли от Мала Азия, които не знаели, че техните войски били разбити при Лозенград, а наопаки били в успех и че преминали българската граница, навлезли дълбоко в България, и те сега бързали да ги достигнат! Даже и пашата на тия войници бил във Виза. Така те казвали на местното население, а това последното даваше тия сведения на дружината, които в последствие се потвърдиха, че са верни и така, новонастъпващите турски войски, като не са срещнали своите поразени при Лозенград войски, защото последните не са били допуснати "нито един човек" да премине по шосето за Виза, а още от Бунар-Хисар им е било дадено южна насока, имали са тия пресни войски висок морален дух, крепен и с вярата, че те ще закъснеят и няма да могат да достигнат победоносните турски пълчища и те пред тях ще бъдат "Дунава и там ще си поят конете"...
Намирайки се в тая бойна обстановка, дружинният командир обиколи наново позицията със своя силен кон "Апбион", направи бърза проверка на извършеното по укрепяването й, придружен със своя верен всякога конен ординарец Георги Георгиев, от Сливен, момък разпален и готов на всякаква жертва, за да изпълни своя войнишки дълг... Часът е 10 1/4 преди пладне. Погледът на храбреците войници и подофицери и офицери е изпитателен и те искаха да проникнат по израза на лицето на дружинния и по говора му, какво е положението и какво е неговото намерение за бъдната дейност на дружината. Те като че искаха да узнаят има ли "нещо страшно" или не! Где са нашите?... Турците вече ги виждаме пред себе си... Нямаше какво да се мълчи повече. Дружинният се обръща навсякъде към подчинените си с думите: "Братя и момци..., днес ще имаме бой..., вие виждате вече това... , на заетата тая позиция трябва да се задържим докрай... Сигурността, спокойствието на нашите войски при Лозенград и които са на път за насам, зависи напълно от дружината, от вас! На вас, юнаци, гледат днес нашите началници от Главната квартира до последния български войник... Там са вашите синове в действащата армия... Ние не ще посрамим българското оръжие. Помнете телеграмата на царя ни: "С кръста и с оръжието за велико дело!... Бог е с нас!... " За свобода водим борба днес... " Войнишко "урра" процепи въздуха и вълни на страх за врага отпрати към него. Така обиколи цялата позиция дружинния от десния до левия фланг, от шосето да върха почти. Навсякъде насърчителните думи на дружинния бяха посрещнати с "ура" и тържествено обещание, като се окуражаваха едни други чичовците: "Чувате ли, брей, тука ще се мре, ни крачка назад, никой да не отстъпва, ние сме вече стари, изпяхме си песента, но да спасим младите, нашите момчета!..." И тия думи се изговаряха с жар, с мъст за противника, който не трябва повече да гази българска земя... В това време отбранителната застава 1/2 ротата под силния огън на близкия напор на противника отстъпваше към десния краен фланг на дружината и застана на шосето Бунар Хисар - Виза. Часът е 10 1/2 преди пладне. Първият топовен гърмеж на противника поздрави дружината. Снарядът падна на върха 192.4, без резултат. Вторият снаряд падна на същото място, тоже без резултат. И понеже на тия поздрави на противника дружината не отговаряше - берданите мълчаха, противникът се одързости и почна да обсейва последователно и разхвърлено със снаряди и трите хребета пред Бунар-Хисар... Никой обаче не му отговаряше, па и хора не се надаха, освен полуротата, която бе отстъпила по-рано. Това мълчание на дружината твърде много тревожеше противника, силно го нервираше и той почна безсистемно да разхвърля своите снаряди по разните хребети на Бунар Хисарския масив. Пехотата му тоже пасуваше. Кавалерийските разузнаватели спокойно наблюдаваха отстрани. Стрелбата му от батареята се усили и ускори, стана най-възможно честа, обаче пак никакъв отговор от страна на дружината - всичко бе занемяло..., ни отговор пушечен, ни движение от страна на противника не биваше пропуснато и за всичко се държеше точна сметка и се вадеха заключение за неговите бъдещи намерения - зер, очакваше се часа на разплатата, а той неминуемо трябваше да дойде най-скоро време. Берданите чакаха своето време за действие - те като че се подиграваха с артилерията на противника - те не приемаха поздравите от оръдията му и безгрижно почиваха, а същевременно кондензираха своята енергия за важния момент, към който се приготовляваха за действие... Пълно спокойствие от страна на дружината, ние само наблюдавахме. Пехотата на противника още продължаваше да чака "артилерийската подготовка" на боя, а кавалерийските турски разезди на двата фланга на дружината тоже продължаваха още да наблюдават само и те в недоумение..., знаят, че противник има, а тоя противник нито се вижда, ни отговаря... Залегналите между канарите, в своите окопни трапчета опълченците не се помръдваха от местата си... и те чакаха "нещо", а за сега само наблюдаваха... Турската батарея "беснееше" в своя огън, но... всичко бе безрезултатно за нейните господари!...
Часът е 1114 преди пладне. Дружинният командир произвеждаше рекогницировка за окончателно установяване силите на противника, настъпающ пред дружината. В това време пристигнаха от запад по шосето от Лозенград двама кавалеристи български, от 8 конен полк уморени и отпаднали физически от дълговременно пътуване и лутане / малко и грешка се направи, че не бяха взети имената на тия двама верни служители на родината, имената на които впоследствие потребваха, но не се намериха повече/. Приближили се до дружинния командир, те му докладват: "Господин капитан, има заповед за Вашата дружина, да си отидете в дивизията, но вие водите бой, какво ще стане тогава?" Подават писмена заповед и бързат да се върнат обратно, че от 24 часа не са си били ходили и полка им не ги знаят къде са, не знаели дали е била предадена носената от тях заповед, много били закъснели и още не били яли от 1 и 1/2 дни! Задържа ги дружинния командир докато прочете заповедта, а те да си отпочинат и да се нахранят, като им се даде храна изобилно. Отваря получената заповед командира на дружината и вижда, че тя произлиза от трета армия, с дата 12 октомврий сутринта, без № и се съобщава чрез нея, на дружините от 5-та и 6-та дивизии, че по пътя за Бунар-Хисар е била изпратена на 11 октомврий от 6-та дивизия една дружина, която на 12 октомврий се намирала западно от развалини Ускюп-дере. На тая дружина да се предадяло заповед, да се присъедини към полка си на 13 октомврий в с. Лефедже...
От прочитането на тая заповед, ясно бе:
 
1. Че тая заповед не се касае за 10-а Погранична дружина, която действува самостойно, в право подчинение на Главната квартира.
 
2. Че зад дружината на разстояние до 22 километра и повече, наши войски няма, макар в какъвто и да било състав и
 
3. Че имало е насочени войскови части към Бунар-Хисар, обаче по непонятни причини, всички тия наши предни части и то 5-а и 6-а дивизии, са били вече насочени към Люле-Бургас, което впоследствие и се потвърждаваше от разни източници и другари от тия дивизии. Както и да е. Ясно беше вече, че Главната квартира не е имала верни или точни сведения за противника и тя трябваше да се добере по всякакъв начин до самата действителност... А това означаваше, че дружината трябваше да осветли тая тъмнота и да донесе в най-скоро време необходимото, истинското местонахождение на противника и на първо време, поне вероятните негови намерения, доколкото това би било възможно на дружината, с разполагаемите нейни средства.
 
Дошлите двама наши кавалеристи бяха си отпочинали вече и нахранили /един бе подофицер/ и им каза дружинния командир, че носената от тях заповед не се отнася за нашата дружина, а се търси една изгубена от дни дружина, а ние сме тук по заповед на Главната квартира от Ст. Загора. Потвърди им се още това, което те сами виждаха, че дружината ни, 10-а Погранична дружина е изолирана засега и им се възложи, гдето видят наши части, да им казват, че от Виза настъпват пресни турски войски към Бунар-Хисар. Даде им дружинния командир и донесение № 52, адресирано до командира на най-предната българска дружина или ескадрон, със съобщение, че противник в пресни сили настъпва от Виза към Бунар-Хисар в състав досега определен полк пехота, един ескадрон и батарея. А и самите двама кавалеристи виждаха всичко за да знаят какво да докладват всяка видяна от тях българска войскова част от какъвто и да било състав, виждаха още, че дружината бе влязла в един вече сериозен бой.
Така отпочинали и нахранени тия двама конници, не знаеха как да благодарят за даденото им гостоприемство, ако и за един час само. Взеха ръцете на дружинния командир, целуваха ги многократно, просълзени, че с възобновени сили, свои и на конете, скоро ще се върнат и направят своя верен доклад, до всяка наша войскова група и ги помолят за подкрепа и донесение все по-назад и по-назад, до по-висшите началстващи лица, до които пък трябваше да се адресира едно по-пълно и ясно донесение, за една най-вярна ориентировка.
Появата на тия двама конници като мълния се разнесе по цялата боева линия на дружината, че наши конници вече пристигат, а това значи, че и пехота има близо зад тях..., подкрепата на дружината е вече сигурна.
... Тия мили старци и момчета, не знаеха всъщност, как дружината е още изолирана и на какъв "паяджин конец" висеше живота й! Че тя бе оставена сама на собствените си сили за борба с врага, но и има сили по велики, несъкрушими, невидими, които дават своето съдействие, когато то бъде потърсено за общото благо, за добро, за Свобода! Изпратените от дружината патрули назад, за свръзка с нашите части, се връщаха последователно и въпреки силните им старания да влязат във връзка с наши части, до 10-12-15 километра назад, никъде не срещнали такива... На всички тия патрули дружинния заповядваше категорично "никому ни дума за това, че не сте видели наши войски, ще мълчите като"риби",.. и само ще казвате, всичко е хубаво"... Войници с подобни обезпокоителни сведения се задържаха повече при дружинния командир, под предлог да си починат, а всъщност да не общуват с ротите, за да не се зароди малодушие у бойците на позицията, която трябваше да бъде запазена непременно днес, най-малко до утре заран...
Веригите на противника почнаха своето настъпление, но много внимателно, много предпазливо, а даже и боязливо. Настъпят, залегнат, наново настъпят, пак залегнат и така продължават бавно. Дружината само наблюдаваше, защото берданите не достигат още до бойните редове на противника, а това като че създаваше повече страх на противника, защо да не получи отговор на своя най-силен и даже "бесен" огън! Какъв бе тоя насрещен противник, та така безстрашно мълчеше и чакаше неговото настъпление безропотно!...
Командирът на дружината извиква при себе си конния си ординарец, ефрейтор Георги Георгиев, винаги верен и смел при изпълнението на своя дълг, при всяко възлагано му поръчение и му казва: "Георге, една много важна заповед ще ти дам да занесеш до командира на 2-а рота поручик Василев Бенедикт, готов ли си да я изпълниш?"... Последва бързия отговор на ординареца, който бе всякога бърз в своите решения и отговор: "Г-н капитан, Вие ме познавате. Съмнявате ли се в моята вярност? За Вас всичко ще сторя и сега, всичко се изпълня, и то най- добросъвестно, та каквото ще и да става!" Тия думи бяха изречени с доблест, авторитет, готовност за всяка жертва, но дадената заповед непременно да бъде изпълнена. Израза на лицето и говора вдъхваха доверие на всеки едного, че заповедта която предстоеше да се даде, 50% е вече изпълнена... Заповедта бе: "Ти вече знаеш пътя към с. Куру- дере. По тоя път ще срещнеш командира на 2-ра рота с обозите и ще му предадеш тая писмена заповед. Ще знаеш, че нея пише и се заповядва на ротния командир да остави само един взвод с обозите, а с другите си три взвода да ускори маршрута си най-усилено и като мине през с, Аврен, да се насочи срещу десния фланг на турците и в тила им, с много широк фронт, като показва с разположението си, че много войска наша иде откъм Малко Търново. Това, че ще го прави много предпазливо и внимателно и да влезе в добра връзка с командира на 1-а рота поручик Табаков, който е на крайния ляв фланг - позицията на дружината." Разбрано и полетя юнак Георги като вихър по права посока, без път, към с. Куру-дере. Минавайки край с. Аврен бил подгонен от турски разезд, обстрелван, но с добре гледания и здрав граничен кон, успява да се отдалечи, избяга и скоро намира среща по пътя си командира на ротата, предава заповедта и веднага се връща и донася подписания плик, че заповедта е предадена по принадлежност. Разправял на ротния командир, за истинското положение на дружината и противника. Командирът на ротата веднага тръгнал за да изпълни възложеното му поръчение, като му казал да доложи, че разбрал, за хода на боя на дружината, турския отряд... в 1 часа след пладне тая рота отблъсква неприятелски разезди при с. Аврен, хваща коне на убити конници и към 2 1/2 часа се явява срещу турския десен фланг, разгъната в боен ред с твърде широк фронт, представляващ дружина и заплашва тила на противника... Тъкмо що бе пристигнала и групата от 56 души на подпоручик Аянов от доброволческия отряд на Мих. Герджиков, 2-ра рота водена от своя смел ротен командир поручик Василев с доста отдалечена от дружината /от фланговата 1-а рота/ с риск да бъде откъсната, обаче със задача, да произведе смущение в редовете на противника, много пъти по-силен от дружината, особено да смути десния му фланг, заеман от 2 табора, които имаха стремеж да заемат кота 192.4 и по тоя начин като обхванат новия фланг на дружината, да я отхвърлят към низината, полето долу, по шосето и имат по тоя начин открият пътя си за Лозенград. В тоя стремеж на турците, те бяха се доближили на 60-80 крачки до нашия ляв фланг, а постепенно към десния фланг разстоянието ставаше все по-голямо, по причина разширението долината между двата хребета от масива. И към края, това разстояние достигаше широчина до 150-180 крачки между двете вериги, едната, турската на крайния източен хребет, който бе заела и другата от дружината, от 3-а опълченска Троянска рота, срещуположния ней западен хребет.
С напредването на 2-ра рота пор. Василев, видимо противника заемаше своето напредване. Командирът на дружината, възседнал на своя кон, веднага отиде към десния фланг на позицията и сам гласно предаваше, че нашата 2-ра рота вече обхваща десния фланг на противника, ние няма да отстъпваме ни крачка назад, а да сме готови да срещнем атаката на противника, ако той е предприел такава, или ще преминем в настъпление в контраатака... Ще очакваме и пристигането на подкрепление от към Лозенград... Умилно бе изражението на всички тия верни чада на родината ни. На места отговаряха: "Няма да отстъпим, г-н капитан, тук ще се мре, ако това е волята Божия, а на други места изслушваха дружинния командир и погледа им сам гарантираше тяхната войнишка преданост и вярност до себепожертвувание. Така се завърна дружинния към левия фланг - най-опасното място на бойното разположение на дружината - там то бе критическо... На места войниците-чичовците-момчетата казваха на дружинния си: "Г-н капитан, ние и другите офицери, сме им потребни, колко офицери сте в дружината само 5 души, и защо така се излагате на открито пред врага. Господ Ви пази, но и вий заради нас се пазете!"..
Стрелбата още повече се зачести, докато се обърна на ад от куршуми вече, маузерови и усилена артилерийска стрелба срещу нашите бердани и няколко кринкови пушки и без какъвто и да било друг вид оръжие. Схващаше се, че противника вече бързаше да ускори със своята атака. Виждаха се и поддръжките му, които се приближаваха към веригите му. Оръдията едно по едно се преместваха на по-предна позиция. Една рота негова, движеща се покрай шосето и напред, дружинна поддръжка, бе много успешно обстрелвана, залпов огън на мерник 800 крачки и биде разпръсната с големи загуби и убити и ранени. Стрелбата от берданите се зачести, гдето имаше възможност да се нанасят сигурни поражения на противника - нашите храбреци пестяха патроните си за важни моменти, защото знаеха, че няма откъде да дойдат други. Постепенно стрелбата се зачестяваше все повече и повече. От нашата позиция почнаха да долитат донесения и се чуваха гласове: Т-н поручик, г-н капитан, пушката ми се задръсти; г-н пушката ми усечка получи, и по-нарядко, особено от към левия фланг, гдето противника бе най близо и трябваше да се отбива с огън, долитаха вече и гласове: "Патрони..., патрони..., дайте патрони!" Донесения идваха вече и в щаба на дружината от ротните командири за много повредени пушки и че бойците бездействуват поради липса на здрави пушки. На ранените веднага пушките се вземаха и даваха на здравите бойци. На всички донесения за повредени пушки, дружинния командир отговаряше: скоро ще имате маузерови пушки далнобойни, турците ще ни оставят техните си пушки... , само да има кой да ги носи. В тия тежки моменти Б. Хисарци принесоха велика заслуга, като носеха с риск на живота си патрони, гдето се оказваше нужда.
Противникът продължаваше да подтиква поддръжките си напред, а стрелбата му се учестяваше до най-възможната честа стрелба, но безсистемно разпокъсана, като че не виждаха и не гледаха накъде трябваше да стрелят. Нашите бойци тъкмо обратното всеки куршум трябваше "на място" да отиде и един противник по-малко да остане!
Втора рота все още продължаваше настъпването си срещу десния фланг на противника, а от неговите действия като че личеше, че той не я бе още сериозно забелязал, или че не даваше вид на нейното присъствие!... Наистина, неговото разположение бе твърде ниско от местонахождението на ротата, характера на местността и прикриваше от погледа на предното му разположение... Може би и разездите му късно са донесли за появата на тая рота, имаше въобще тук една неяснота за противника... До тоя момент дружината имаше вече 5 убити и 9 ранени... Положението стана много критическо. Отиваше се до една фаза на боя, гдето големия процент повредени пушки бердани бяха годни само за ръкопашен бой и за удар на щик... Бързотечни мисли като че минаваха на дружинния командир. Той като че търсеше поука за начини на действия в подобни случаи, от военната история, поука от борба за действие между две воюващи страни при подобно техническо различие във въоръжението и като че никъде не намираше подобни примери... Той бе твърде сериозен, дълбоко в себе си замислен и като че се спираше само върху единствена надежда и вяра с любов пропита, вярата му към храбростта и верността на подчинените му войници и защитници и и наистина той имаше тая вяра, а и подчинените му имаха безпределна вяра в него, взаимното доверие съществуваше безукоризнено и неопетнено..,, но с "ръце" само, може ли да се води бой?... Моралните сили, 3/4 от успеха бе на наша страна, а нямахме само 1/4 техниката... и на тия размишления като че се бе спрял командира на дружината само на тържеството на Божията сила, която би могла да се прояви като чудо... Той си размишляваше: ако загубим боя и дружината отстъпи разбита или унищожена, каква полза за него, че може би щял да остане жив!... Как би могъл да понесе позора на едно отстъпление, поражение и то да доведе може би до изненада на нашите войски западно от дружината! В такъв случай би било за предпочитане и той да падне, да даде живота си, заедно със своите подчинени щастливци, които биха изгубили живота си в тая неравна борба с противника за общото благо на Родината ни. Седнал на един висок камък в положението, "като орел на скала кацнал", дружинният се бе съсредоточил в себе си, отвреме навреме се обръща към верните си бойци с думите: "Имайте жива вяра в Бога, успехът ще бъде наш, ако и малко на брой, но сме силни!"... Отправил цялото свое естество към несъкрушимите сили на върховната правда, отправил ум, сърце, воля към тях за съдействие, той, дружинния чакаше тая невидима помощ, тя идваше, но чакаше и своето време за проявление... Часът е 3 1/2 след пладне. Така вдълбочен и съсредоточен в себе си шепнеше той "нещо" - погледа му бе отправен към висините, това се виждаше от околните му войници и подчинени и като че говореше в своя вътрешен мир: "Господи Исусе Христе, Великий Учителю на Живота и Спасител на страдующите, Родоначалник на всички небесни светли сили и войнство, ще оставиш ли кръста да бъде поразен от полумесеца?"... И така стоящ неподвижно седнал върху канарата и в съзерцание, видял дружинният видение пред себе си, видимо и от някои войници от дружината, а даже и от турски войници, които впоследствие като пленници потвърдиха. Видението е било следното: "На далечина около 150 крачки пред бойната линия и под ъгъл 45 градуса нагоре, се очертава светъл огнен кръг, в средата на който се явява образа на Архангел Гавраил, държащ в дясната си ръка крехко цвете, стрък, емблема на блага вест... След малко, вдясно от него се явява св. Великомъченик Мина, държащ в дясната си ръка кръст и току веднага, между двамата и над тях се явява Св. Николай Чудотворец, държащ в двете си ръце златна корона и бавно я слага върху кръста... Дружинният изговаря силно: ПОБЕДАТА Е НАША! В тоя момент тая картина се изгуби и на същото място се явява веднага нов огнен диск и всред него се вижда образа на Господа Исуса Христа сияещ с бяла светлина, но това бе само за момент, защото образът се изгуби или по-скоро, като че се пръсна по всички посочи и от местонахождението му се спусна бяла гъста мъгла, между нашата и турската позиции във форма на веяло [ветрило], с център там, гдето бе кръга на диска, и в тоя миг войниците ни стрелци почнаха да викат гласно: "Г-н капитан, турците бягат!"... Тия гласове се зачуваха вече от много места и наистина, турците пред нас, срещу центъра ставаха от местата си и по единично отиваха назад или бежешком, или по-спокойно. Тая "мъгла" казваха ни Бунар Хисарци и те ясно са я видели. Само срещу левия ни фланг стояха твърдо на своите позиции, но доближили се вече на около 20-40-50 крачки и силно обстрелваха. Слезна дружинния от камъка, постави снетия си от началото астраханен калпак и се отправи към левия фланг на бойното разположение... Като че куршумите вече не смущаваха нашите бойци. 2-ра рота бе вече много близо до десния турски фланг и застрашаваше тила им.. Ето момент за използване. Турски поддръжки неспокойно обръщаха франт срещу веригите на 2-ра рота. Дава се бърза заповед на командира на 1-ва рота, поручик Табаков, и лично му заповядва дружинния командир: "Поручик Табаков, веднага в контраатака! Лично поведете ротата си, начело с взвода, при който сте сега!... Напред "урра!"... Надигна се поручика с находящите се около му храбреци..., град от куршуми ги обсипа... , 3 души, убити паднаха... Налегнаха изправилите се храбреци! Положението е критическо или ние ще бъдем унищожени тук, или трябва да се прогони противника и се освободим от неговия натиск - друг изход няма за разрешение въпроса, а излизането ни от това безизходно положение се налагаше да стане моментно... Нова заповед,,, "Напред на нож... в контраатака!,,," Едва изречена тая заповед, гръмогласно се поде и разпространи по цялата линия: "на нооож!"... Това бяха лъвове що се хвърляха върху своите нападатели за да спасят живота си и да ги прогонят на там от гдето бяха дошли. Те не искаха техния живот, той не им бе нужен, но те трябваше да си отидат, за да оставят спокойно и българина да живее и се развива свободно в пътя на творчеството. Това е право и не може от никоя тъмна сила да бъде отнето... Светлината и свободата са права на всяко същество... Те, низамите [войници от редовната войска на Османската империя] малоазиатци, като че не виждаха какво става около тях и какво се искаше от тях - да напуснат доброволно окопите си и да си отидат при своите домове и родове, но те продължаваха да си лежат спокойно в окопните си трапчета и за жалост, мнозина намериха там смъртта си... Чичовците с безстрашие ги прегазваха и изхвърляха със своите бердани из окопите им. Те, турците, невежи малоазиатци, като че бяха хипнотизирани, като безчувствени стояха легнали в своите импровизирани от камъни трапчета, не се помръдваха и тук се чуват от разни места гласове: "Тюю брей, като гущер залегнал, не се мърда от мястото си, буташ го, а той се прави на умрял!" От другаде глас се чуе: "Хей, Иване, я го гледай отзад ти, ще те убие, насочил пушката към тебе, как го не виждаш!"... И ето отстрани някой другар е забелязал опасността и я отстранява и спасява другаря си, като му дарува живота. Сега бе вече не редовен бой, а гонитба, както на сюзен се преследва дивеч от редица опитни ловци, които преследват равномерно, методично подплашения и бягащ пред тях дивеч... и все се чуват гласовете: ето тук още един, ето там еее, где е залегнал друг между камъните, а най-вече се чуваха и гласове: уааа, уааа..., цял сюзен бе това, а не редовен бой...
Отстъпващите от първата линия турски бегълци редовен аскер, бидоха задържани на задния, третия хребет от масива, от пристигащите там турски поддръжки на полка им, но енергичното настъпление и стремителнотонападениеотнашастранаотразнипосоки.внасяшеизненади всеки момент в турското разположение, те останаха неориентирани за истинското ни положение и състав, особено от появата на 2-ра рота и отряда доброволци. Подпоручик Аянов върху крайния им десен фланг, а по-подир и тила им, а от хвърлените най-сполучливо няколко бомби от доброволческия отряд върху сгъстените части подържки, разколеба се окончателно турския боен ред. Поддържките им се обърнаха в бягство, бидоха преследвани от безстрашните бойци и отлични стрелци, мнозина от които се увлякоха в тази "гонитба", докато почна да се стъмнява.
Така, в тая борба между една баданова пушка с 5-6 маузерови пушки и 5 кринкови пушки с едно артилерийско оръдие, се бореха два гиганта: Духът и техниката, свободата и робството, любовта към родината и племето срещу подлостта и омразата към всичко, което не е от ислямски произход...
Правдата с неправдата, творчеството с разрушителността и в резултат - Духът бе победител над робството, над смъртта. Светлината пропъди тъмнотата и огрея душите на борците граничари Бургасци, Анхиалци, Айтосци, Троянци, Ловченци и Севлиевци, съставляващи 10-та Погранична дружина, заедно с притеклите се към състава на дружината от разните села на М. Търновско и Бунар-Хисарски доброволци... Всеки принесе своята жертва пред Отечествения олтар на вечната свобода. Тоя успех на дружината зарадва всички, че те със своето себеотричане и готовност за себепожертвувание спечелиха и извършиха ВЕЛИКОТО ДЕЛО, С КРЪСТА И ОРЪЖИЕТО, което им бе възложено от Върховното командване и дадоха спокойствие в действията и правилна ориентировка на отзад находящите се всички наши действащи войски...
В тия размишления при създалата се обстановка на полесражението, зачу се трясък от запад, гръмотевици, буря, мрачни, тъмни облаци, стихия приближавайки се към нас... Тия природни гьрмове се смесиха споследните пукоти на берданите /малките топчета, които сме имали, казваха пленените турски войници/ и гърмежите на кримковите пушки /големите ни топове/ донесени най-вече от присъединилите се към дружината местни жители от българските села и Бунар-Хисарци... Боя продължаваше с постепенно намаляване силата му, оръдейните изстрели се чуваха все по-рядко и по- рядко, виковете на воюващите заглъхваха в нощния здрач и настъпи мрак, за да отстъпят място на гръмотевичните светкавици и фученето на бурята, с която се изливаше и пороен дъжд, носен в силен наклон от западния вятър - буря и поливащ гърбовете на нашите бойци, а миещ лицата на турските орди...
Вместо роптание за несгодите, явили се сега и от природната стихия, чуваха се само радостни възклицания от нашите възрастни опълченци, които в своята житейска опитност имаха ценни поуки и казваха: "Ей Господи, благодарим Ти, че ни даде тая буря, тя ще прогони окончателно турците, ще им помага да бягат по-лесно, а дъжда ще ги измие от пред лицето и не ще останат нито един. Турчин на дъжд не стои - бяга и се крие!" Така и стана. С тая буря от запад с дъжд, биещ и миещ лицата на турските пълчища сред нас и около Виза, българското оръжие ще бъде оставено на спокойствие поне за един ден!..., а отстъпващите турски отряди пред фронта на дружината бе обърнат в безпорядъчно бягство и попилян по разни насоки из мрачевината в настъпилата октомврийска тъмна нощ, без дума, в непозната за тях местност...
Дружината се спря и закрепи на първата своя предпозиция, на най- историческия хребет на Бунар-Хисарските висоти... Боят бе окончателно спечелен за нас. Загуби имаше дружината: 30 убити, 2 умрели от раните и 37 ранени, а за противната страна, само убити повече от 280 души, прочетени на следния ден, между които двама ротни командири, а ранени неизвестно... Хвърлените две бомби върху турската поддръжка, в сгъстения й строй, за да бъде отстранена, дали 18 убити на камара един върху друг!... Хванатите единични пленници от дружината и най-много в с. Урум-Беглий, разправяха страшни неща за тоя бой... На въпросите, като бяха толкова многочислени, защо се разбягаха пред нашите стари "мустафези", те отговаряха в общи черти: "А бе ефенди, вашите карагяурлар ни уплашиха!... Те ни се виждаха високи по два адам боя /два човешки ръста, вероятно от дългите селски ямурлуци/, а пушките им стърчаха по един адам бой над главите им... Вие имахте много топове, а ние само 4 топа, може ли да се стои срещу тях. На вас ви помагаше стария Аллах, Той вървеше с вашите войници, ние Го виждахме и винаги стоеше над главите им и това виждахме много ясно!"... А други пък казваха: "На вас ви помагаше вашия Христос, Той беше водач на аскера ви и ние разбрахме, че нашия Мохамед е по-слаб от вашия Христос!" Те добавиха още: "Нас ни лъгаха, че българските войски били разбити при Лозенград /Кърк- Клисе/, бягали, вече били надалеко, а нашите ги гонели и ние трябваше да бързаме за да стигнем нашия аскер, който бил минал вече границата и наши началници ни разправиха, че вече сме били навлезли в българска земя..., а като започна боя ни с вас, ние се "сащисахме"... отгде дойде тая изненада не разбирахме.
Пленник офицер разправяше искрено, че те, турците, бързали в настъплението си и не чакали войските си, които правили десант при Мидия, защото им казали, че една българска дивизия настъпвала от Бургас през Малко Търново и край морето за към Мидия, та трябвало да изпреварят тая дивизия и да преградят пътя й от към М. Търново и да разбият българите окончателно при Лозенград...
Тук правим един малък паралел за последствията от заповедите и сведенията, когато те се дават на подчинените в своята истинска форма и при друг случай, когато подчинените се заблуждават и истината се крие от тях... Така, както бе и с нас през 1913 г. юлий, всяка вечер все в Солун "щяха да влизат" нашите войски, а те все на север отстъпват и бягат и от Солун се отдалечават. Резултатът бе ясен и много правдиво загатваха тогава верните граничари на дружинния командир, когато дружината находяща се към Белоградчик-Зайчар, а по подир и към Звонци-Пресека /Трънско/. "Г-н майор, ние не сме турци да ни лъжат..., ами нали идват наши ранени и отпускари и ни казват, че не в Солун, а отстъпват и бягат нашите към България и все наближават границата ни!"... Излизаше от това обстоятелство, че подчинените знаеха по добре положението от началника си дружинен командир!!!... И дружинният ни бе принуден и вече не ни съобщаваше официалните бюлетини за хода на военните действия... Тук малко се отклонихме от мисълта ми, за да дадем израз на едно практикувано от някои началстващи лица средства за подържане духът у подчинените си, чрез лъжата!...
... Не, господа, водачи народни, българина-славянин обича Истината по своето духовно естество, колкото и горчива да е тя... Кажете му я рязко той ще се стресне, но ще вземе мерки, ще събере своите общи сили- духовни, умствени и физически, па и материални и ще посрещне всички несгоди и спънки, които му противодействат в пътя на неговото творчество и ще ги парира, като вложи максимум усилия, но успеха в тоя път на своята дейност, той ще трябва да осигури... Проучете, опитайте и решавайте, т.е. прилагайте в своята обществена дейност, но само за общото благо!...
Така се свърши днешния неравен бой, към 9 часа вечерта. Командирът на дружината, обикаляйки позицията на бойното разположение на дружината и размишлявайки за днешния успех, не успех на дружината... , а успеха на българското оръжие, и придружен в тоя си обиколка само от един войник, а тоя войник бе и "дружината поддръжка", вървеше по хребета спокоен, разглеждаше разположението на бойците си, които бяха доста размесени в тоя вихров бой, даваше наставленията си на началстващите лица, окуражаваше старците, поздравяваше ги за геройското им държание, и с успеха на дружината и българското оръжие и с отличното разрешение на възложената задача на дружината от страна на Главното командване... Така отиваше от група на група, от взвод на взвод, от рота на рота... Наближил средата на позицията, между две роти, дружинният командир се спира веднага... , не в положение да продължи повече пътя си... , краката му не се подчиняваха на неговата воля, той стои като вдървен, прави усилия върви, но напразно... , от кръста надолу неподвижен е той... , скован о мястото, на което бе спрял като от някоя невидима сила... Размишлява си той: дали от дъжда, че цял като измокрен е вече простинал и краката са се схванали... , чуди се той какво става с него... , работа предстои и трябва сам да обиколи подчинените си и даде понататъшните си наставления, а те го очакваха... , те знаеха, че той ще ги обиколи. В това положение дружинният повиква придружаващия го войник Иван Георгиев и казва: "Иване, тръгни напред и намери ротния командир на близката рота, кажи му че съм заболял, не мога повече да вървя, краката ми са схванати." Опитва се Иван, верния страж, да подтикне началника си към движение, но безуспешно... , нито крачка, нито стъпка напред, не може да стане помръдва нещо е сковало краката със земната повърхност... И тъкмо когато да тръгне Иван и потърси близкия ротен командир, пред двамата, дружинния и Иван, на около 20 крачки от тях, пада един снаряд оръдеен и ударен о твърдите камъни на терена, пръска се на хиляди парчета, които отлетяха към дъното на дерето, напред и дадоха своя рев и пищене, но без вреда за нас. Милото първо момче Иван казва на дружинния си: "Г-н капитан, тоя снаряд ще да е последния и той за нас беше наречен, но Господ ни спря тук на това място и не можа да ни напакости!".. Така е, отговори дружинния, за мен бе, за нас бе определен от силите на разрушението, но има Творчески Сили, които пазят и те са по-силни от разрушителните. Силите на Светлината пазят и предупреждават!... И в тоя момент невидима Сила като че повдигна, поде на ръце стоящите двама граничари и ги понесе към другарите им по позицията, за да изпълнят и по-нататък своя войнишки дълг, за да се дадат последните нареждания за утрешния ден, когато може би, един енергичен противник, трябваше да предприеме с по-големи усилия едно ново напредване и нападение на нашата позиция и си отвори пътя за към Лозенград!...
... С тия размишления, трябваше да се дойде до едно заключение, какво ли би могло и какво ще да е направено от висшите ни началстващи лица, в близост и по-далеч до Главната квартира включително след изпратеното им донесение за хода на боя след контраатаката ни, в У А часа... Все се очакваше завръщането на първия конен ординарец ефр. Георги Георгиев, но той все не идваше още, а по разчета на дружинния командир, трябваше да се завърне поне към 8 часа вечерта, коня му бе силен и издръжлив... Донесението бе адресирано чрез Главния началник в Лозенград до Главната квартира в Стара Загора, с доклад, че Бунар Хисар е зает на 12-того вечерта, че се води бой на 13 същия с пълен успех за нас и положението запазено, но е необходима подкрепа - силите на дружината са вече изчерпани за една възможна и вероятна нова операция от наново засилен противник!...
В тия очаквания, дружинният командир като че си размишляваше и искаше да си даде един ясен отчет за извършеното до сега: на какви тактически или и даже стратегически принципи почиваше решението му, да приеме един бой срещу така превъзходен и числено и технически противник! Отговорът е един: На никакви!... А как биде приет тоя бой и защо?... Дали за да се изпълни дадената категорична заповед от Главната квартира, в един дух на единомислие и изчерпателност, че трябва да се спре противника и само през труповете на дружината да може да продължи пътя си на настъплението към Лозенград... А можеше ли да се достигне тоя резултат? - Можеше. Командирът на дружината имаше безгранично доверие към своите подчинени офицери и войници, пълна вяра в тяхната боеспособност и готовност за доброволна жертва пред общото благо, в пътя за реализиране племенния български идеал, към пътя на свободата. И те, подчинените имаха тоже пълна вяра в своя водач, че не ще ги хвърля безполезно в унищожителния огън на вековния угнетител, в ударите на петвековния бич на българското племе... И резултата доказа, че взаимното доверие, послушанието и водачеството, са били поставени на здрави основи.
Късно след полунощ, към зазоряване на 14 октомврий, се завръща от Лозенград ординарец, който отнесе донесението ефр. Георги Георгиев и веднага се явява пред командира на дружината и му докладва: при най- бърз алюр тръгнал от позицията на дружината по шосето за Лозенград. По пътя за тоя град нашите войски стоят няма никакво движение. Навред от гдето минал съобщавал, че пресни турски войски настъпват към Лозенград. Някои се смеели, че бил уплашен, а други казвали му, че турците избягали за Цариград и вече им изгубили дирите и т.н. Станало му мъчно на тоя храбрец, защо не му вярват както са му всякога вярвали в ротата, че той е човек и войник на истината и бил решил никому вече да не казва, а само да предаде донесението на началника си. В Лозенград го отвели в най-близкия щаб на дивизия, гдето лично се явил пред началника на дивизията, подал носещото донесение адресирано до Главната квартира, прочел го и със силен ироничен смях казал: "Вашият дружинен командир е видял бягащи турци башибозук, турците са вече на Чаталджа! Няма никаква турска войска! Но понеже донесението е до Главната квартира, го изпратихме"... Ординарецът обяснява и настойчиво докладва на г-н генерала, че турски войски настъпват откъм Виза, че сам лично видял оръдията с бинокъла на дружинния си командир, видял също и турските вериги пехотата и поддръжките им. Обаче отговора пак бил същият: "Няма ги вече, момче, не е истина това, няма ги вече турците!"... При все това, с един ординарец бил отведен до щаба на 3-та армия... Там тоже прочели донесението, разпитал и устно ординареца за всичко що е било с дружината, казали му и наредили веднага да се донесе телеграфно в Главната квартира съдържанието на донесението и му дали разписка, че получили същото и отправят обратно и най-бързо в дружината гдето и се яви и пак добавя войнствения и твърд честолюбив Георги с думите: "Г-н капитан, много и колко много ми стана мъчно, че в Щаба на дивизията не ми вярваха нищо, колкото и да им твърдях истината, а толкова ми стана радостно, че в щаба на 3-та армия ме изслушаха и накрая и повторих им наново всичко и по-внимателно ме изслушваха до край... Много благодарни останаха, поздравяват ни..., имало и ваши познати офицери...
Така е, за да имаме сигурен успех в едно предприятие и взаимна поддръжка, трябва да се вслушваме в донесенията, трябва да вярваме в думите на подчинените, и така вслушвайки се в молбите им, да се притичаме на помощ, за да облекчим положението им, а с това подпомагаме общото дело!... Безверието е давало всякога отрицателни резултати. Място е тук, да допълним и поясним, че на 15 октомврий, същия началник на дивизия, след като бе минал вече по позицията, гдето дружината води своя бой на 13 октомврий и след като бе видял резултата от водения бой и прочел до 280 трупове на убити, както лично казваше на дружинния командир в щаба на дивизията в Бунар Хисар на 15 октомврий, коригира своето първо недоверие и съмнение, с думите: "Поздравете вашите опълченци и им кажете, че за тяхното геройство аз ще донеса най-подробно на Главнокомандващия... Те и вие прославихте България и българското оръжие"... И веднага нареди до интенданта на дивизията си, да се даде облекло, храна, колкото иска 10-а Погранична дружина и да си отпочинат опълченците и да възобновят силите си... Колкото се касае до бойното въоръжение и снаряжение, берданите бяха вече заменени с маузерови пушки, патрони, паласки, торби, раници и пр. от убитите и ранени турски войници, от изоставените такива от бегълците. Шинелите тоже бяха заменени с нови такива от турския аскер, т.е. ямурлуците по право бяха заменени с турски нови шинели... Получиха се много поздравителни телеграми от началстващите лица, всички с въодушевление изказваха радостта си от успеха на дружината и наричаха: "Славата и успеха на дружината бе слава и успех на цялото българско оръжие и на българския народ!"...
По заповед на Главната квартира, получена чрез щаба на 5-а дивизия на дружината бе дадена почивка, като гарнизон в Лозенград, понеже е била много изморена, а когато да тръгне за тоя град, заповедта бе отменена и понеже била вече изпитана в боевете имала добра боеспособност и била готова и годна за по-велики дела, възложи се на дружината да охранява крайния ляв фланг на 3-а армия, на който фланг бе пък 5-а дивизия. И когато по повод на тая заповед командирът на дружината поиска инструкции от началника на същата дивизия, поне общи директиви за действията на дружината, особено пък, че съобщенията бяха твърде трудни и само с пешаци или конници трябваше да се подържа свръзката, той отговаря на дружинния с думите: "Капитане, имам вяра във вас лично, имам вяра във вашите подчинени, имам вяра във вашата инициатива и съм сигурен в запазване левия фланг на дивизията ми, на армията, а сега да отидем в столовата на щаба на дивизията на обед - ще ни бъдете гост!"
Дружинният с няколко думи като благодари за изказаното доверие към верните му подчинени даде обещание на началника на дивизията само с думите: "Фланга на дивизията, на армията, ще бъде всякога запазен и осигурен, вярвайте в това Господин генерал!"...
Дружината макар за малко време бе оттеглена, просушиха се героите чичовци и момчета, хапнаха си топла храна, каквато не бяха виждали от 11 октомврий, отпочинаха си, отдадоха почитта си на падналите герои братя, които лъвски се бориха с тях за честта на българина, като се погребаха убитите 32 души в общи голям гроб, наредени един до друг със своите вещи на самата кота 192.4, с опело извършено от Бунар Хисарския свещеник в присъствието на цялата дружина...
15 октомврий, ден хубав, топло есенно слънце продължаваше да просушава още недоизсъхналите дрехи и обуща. Понеделник. Днес дружината трябваше да си отпочива според дадената й по-рано заповед и да отстъпи мястото си, 1-а бойна линия на части от 5-а дивизия... Всичко е спокойно. Противникът и до днес не се бе още окопитил, още не се явява отникъде... Ясно е следователно, кои могат да бъдат причините за това. Помни той датата 13 октомврий. ето вече два дни минават и той се бои да се покаже, а всичко това дава възможност за правилни насоки при спокойно движение на нашите главни сили.
Към 3 часа след пладне се получи в дружината заповед № 907, без дата от щаба на 3-а армия със съдържание: "Заминете с дружината си за с. Евренджик /Софидос/ за да осветлявате посоките към Самоков и Мидия. Влезте във връзка с началника на 5-а дивизия чрез Бунар Хисар и с охранението на 5-а дивизия, което е на линията Чомгора-Урум- беглий-Соуджак. За по бързо предаваме донесенията от Евренджик до Бунар Хисар, устройте летяща поща. За това ви назначение известете началника на 5-а дивизия"... Не бихме се спирали на тая заповед и видим резултата от нейното изпълнение, ако да не бяха се явили причини от морално и психично естество, които в някои по-слабовати натури биха предизвикали малодушие и умиление, при констатиране студенината, надменността, гордостта на някои фактори от висши щабове, най-близки помощници, съветници и проводници на заповедите, давани от началника на 5-а дивизия.
С получаването на горната заповед от 3-а армия командирът на дружината се отправи веднага за Бунар Хисар, за да влезе във връзка с началника на 5-а дивизия, който с щаба си бе там разположен. Потърсен в самия щаб - нямало го - бил в клуба; потърсен в клуба - не бил идвал - бил в телеграфната телефонната станция, но и там не се оказал, бил в еди коя си улица, но и там не се намерил и завръщайки се към щаба, дивизията, по пътя е бил срещнат от дружинния. Цял 1У
2
час е трябвало да се търси и то без водач поне, защото всички били заети с важна работа... Докладвано за получената заповед от 3-а армия, началникът на дивизията отвежда дружинния командир в щаба на дивизията и по пътя му е давал нужните наставления с най-тих и спокоен говор, ясно и категорично. Отделил се за малко началника на дивизията, а поръчал на дружинния командир да влезе в салона, гдето ще дойде и той. В салона имало голям брой офицери и ординарци - щатни и прикомандировани към щаба и повечето от тях се хранели. Имало е познати и съвипускници на дружинния командир. На поздрава му при влизането в салона, болшинството от тях не само че не са отговорили, но и непогледнали с поглед поне на поздрава - зер, заети със сериозна работа! Те са дивизионери, щабни офицери, а пред тях се явил един обикновен армейски офицер, който трябва да знае само да изпълнява, който има само задължения. Затова види се и болшинството от тях при по-раншното запитване същите, за местонахождението на началника на дивизията, не счетоха за нужно да обърнат внимание даже на отправения им въпрос. Наистина, може би и не заслужаваше тяхното почтено внимание, един граничен офицер, обут в цървули с навуща бели и черни върви, с оплескани от кал куртка и панталони в къс шинел, с калпак, с герб, макар че тоя граничен офицер, заедно с подчинените си офицери опълченци от I и II призиви, не бяха си отпочинали три цели денонощия, 11, 12, 13 и 14 октомврий, макар че бяха изминали в един ден по планинските пътища поход от 45-50 километра на 12 число; макар че на каменистата позиция цяла нощ са се окопавали и на следния ден водили неравен бой с четворно по силен противник, на 13 число; измокрени от поройния дъжд същия ден вечерта; цялата нощ след това бодърстваха срещу възможно нови изненади от страна на настъпващия от към Виза противник и едва на 14 число можеха да си поотпочинат и то пак на 1-а бойна линия, ако и при липса на противник; макар и не яли цели 46 часа поради пълната импровизация на всички обози и бързото движение напред... Тия щабни господа не си даваха види се още отчет, че ако не бяха тия "чичовци" със своето себеотрицание, не щяха сега да седят спокойно на трапезата, а някъде много назад и "кой знае" при каква обстановка... и бойна, и домакинска! Но казваше си дружинния със своето спокойствие: простено да им бъде, защото горделивия човек е слепец, който не види къде върви и ще бъде заставен да се смири от самия закон на необходимостта, като опита последствията на своята гордост, както и дойдоха дните 17 и 18 октомврий. Помнете, господа водачи, светила на българската душа: КАКЪВТО Е КВАСА, ТАКОВА ЩЕ БЪДЕ И ТЕСТОТО!... Тачете обширността на българската душа, не вливайте смрад в нея, пазете чисто и кристално сърцето на българина от поквара... , знаещия, мъдрецът е смирен и любвеобилен, глупакът е горделивец и надменен... Бъдете мъдри и разумни, уважавайте всяка душа, която и тя като вас има един свещен идеал и се стреми към него, за да го достигне, за да го реализира!...
Дойде началника на дивизията. Поканил дружинния да седне и почнал да дава своите наставления... Присъстващите, виждайки сериозния разговор между двамата и като разбрали види се, кой е тоя новодошъл, па като "приказва" и с началника на дивизията, тогава почнали да го поздравяват с "добре дошъл" и изказват похвали към него и дружината... Отговорът на дружинния както и всякога е къс, отговарял: "Ако сме изпълнили войнишкия ни дълг, ние сме радостни и доволни с вас!"... След получаването директивите от началника на дивизията и след обща закуска, дружинният се завръща при дружината си, носейки на своите "момчета" бащинските поздрави и похвали от началника на дивизията и изяви им неговата вяра, че и сега възложената на дружината задача, която е с много важен характер, ще бъде изпълнена най добросъвестно и с преданост за общото благо на армията и народа ни, като се осигури спокойствието на готвещите се да преминат вече в настъпление и бой редовните наши войскови части!...
Вестта за новата заповед и задача на дружината бе изслушана най- съсредоточено и внимателно от всички подчинени. Дружинният отправи апел към верните си и послушни деца на Родината. Тиха и безшумно движение; тясна връзка между началници с водачите им пред тях местни жители и подчинените и всички след дружинния, който с щаба на дружината ще върви на чело на всички и ротите една след друга. Всичко ще се предава чрез органите за свръзка... Какво послушание бе проявено... Тръгване в 5 1/2 часа след пладне, по шосето Бунар Хисар - Виза, през "Текето", преминаване през моста на р. Карач /Пурлийската/ при с. Пурлия, от гдето турското население бе избягало и по левия бряг на реката в северна посока до Урум-Беглий, гдето дружината стигна и го заема 11 1/2 часа през нощта като постави необходимата охрана и почна разузнаването и търсенето връзка с охранителните елементи от 5-а дивизия. Нощта бе ясна душна... Способстваше за доброто изпълнение марша и др. последствия от него. Всичко спокойно... , обаче никъде не видяхме по пътя на движението на дружината охраната на 5-а дивизия - 2-та й бригада, г-н полковник Софрониев, както гласеше заповедта от щаба на 3-а армия... А "и турци не се обадиха", макар че биле разположени, охраната им на хребета, източно от левия бряг, по който ставаше нашето движение, както се установи впоследствие!...
16 октомврий, вторник, марсов ден, ясно небе, топло слънце. Предстоеше на дружината да продължава пътя си, за да заеме с. Евренджик, според даденото и поръчение...
В 7 часа преди пладне дружината тръгна от с. Урум-Беглий, по 3 пъти разпределена: в главни сили две роти, в центъра и две странични прикрития - ляво и дясно - същевременно те и рекогнисцировъчни отряди, от по една рота през. с. Сергил за Евренджик - лявото прикритие, и през с. Соуджак за Евренджик - дясното прикритие. По тоя начин и трите колони от дружината имаха краен общ обект - с. Евренджик, гдето трябваше да се стигне от всички, преди залеза на слънцето, за да има време за правилно заемане селото, затвърдяване на висотите около му, за отпор, за всяка евентуалност.
По пътя на движението на дружината, особено при преминаването на Соуджанското дере, се срещнаха и прекосяваха най-пресни следи от скоро минали кавалеристи - най-малко 1/2 или цял ескадрон и всички главни насоки от тия следи имаха пътя си към Соуджак... Разследваха началстващите лица, па и от разсъдъка на обикновения войник, нямаше да се отклони мисълта, коя е тая кавалерия, що е минавала тъкмо преди дружината?... Да беше наша? - Не, защото досега нито един кавалерист български не бе видян от дружината /освен двамата на 13-того при боя на дружината/... А също отдалеко не беше се зърнала такава... Ясно бе, че това е била турска кавалерия. Божем, трябваше да влезем във връзка с охраната на 5-а дивизия - респективно тя се заемаше от 2-а бригада на дивизията, но за съжаление и охрана никаква не видяхме досега, а наближаваше селото Евренджик... В недоумение всички са, но заповедта е дадена и тя трябва да се изпълни - селото трябва да се заеме. Може би нашата охрана - от 2/5 бригада да е още по-напред. Дружината продължаваше пътя си, необезпокоена от никого. Налагаше се и дружината сама си взема най- строги предпазителни мерки за собствена охрана и за всяка евентуалност и парира една изненада от страна на противника, ако би опитал да нападне из засада, било по фронта, било отстрани, било от тил... Към 4
1
/2 часа след пладне с. Евренджик биде заето от дружината - централно от две роти, безпрепятствено. Населението е чисто гръцко. Нито един човек не избягал - всички налице, и прави впечатление на много интелигентни селяни гърци... Веднага се явява депутация - общинската власт за да засвидетелстват своите верноподанически чувства към съюзника си българите и да предложат услугите си за нуждите на дружината. Нареди дружинният командир за най-усилена охрана около селото и околните нему висоти се заеха усилено с отбранителни застави. Самото село е в низина. Изпратиха се разузнавателни патрули към всички посоки в кръг на селото: от една страна за връзка с очакващите се странични прикрия, които не бяха пристигнали и от друга - за разузнаване към противника и от трета - за възстановяване връзка с охранителните елементи от 5-а дивизия, като очакваше дружинния, че и те от своя страна ще потърсят такава. Всички останали хора от дружината се разположиха на квартири, поради липса на платнища или каквито и да било други предпазителни вещи против атмосферните есенни влияния. Нареди се и за бързото приготовление на топла храна за вечеря за цялата дружина...
Пристигнаха последователно и двете странични прикрития - роти. От тях лявата рота, водила слаба престрелка с турски разезд при с. Сергин, а то се намира вляво и в тил на дружината - северозападно от с. Евренджик. Тоя разезд бил прогонен към изток. Другата, дясната рота, не видяла нито наши даже и единични хора, нито каквато и да било охрана от 2/5 дивизия, която трябваше да бъде непременно по пътя на движението й, поне около с. Соуджак, нито пък е видяла турски части... В какво недоумение..., да се охранява левия краен фланг на една войскова част, която не съществува нито за погледа, нито в каквато и да било реалност според дадената й задача - 2-а бригада от 5-а дивизия, в бойна част... При тая неизвестност и голяма тъмнота във военно ориентировъчно отношение, налагаше се и се изпратиха нови реконгнисцирвъчни патрули, в усилен състав от изпитани безстрашни храбреци, които образуваха веер от с. Сергин на север и към изток в полукръг към посока Виза и до с. Соуджак. Селата Сергин и Соуджак при едно неблагоприятно тактическо положение, те оставаха в тил и във фланговете на дружината... Заповедта към всички патрули бе най-категорична, непременна връзка с нашите войскови части от 5-а дивизия и най-точни сведения за местонахождението на противника и в най-скоро време да се донесат в щаба на дружината, всички тия ценни сведения!...
Не се изминаха и два часа даже от изпращането на разузнавателните патрули и почнаха да пристигат известия от всички тях, от всички посоки, че видели късно привечер, на стъмняване, турски части, които се движили все към с. Соуджак, а източно от с. Сергин имало един ескадрон турска кавалерия, от който един разезд от 6-7 души водили на смръквание престрелка с обоза на дружината, който бе получил заповед да тръгне през с. Урум-Беглий през с. Сергин за с. Евренджик, но спрял за нощуване при с. Сергин. В тая престрелка особено са взели живо участие освен охраната на обоза няколко опълченци, най-стари и слабосилни, но голяма мъжественост е проявила и доброволката милосърдна сестра г-ца Тодорка Янкова - учителка, която пожела и се присъедини към дружината от М. Търново... Ето пристига и първия патрул от към с. Соуджак, пратен специално за свръзка с находящите се в с. Соуджак части от 5-а дивизия, включително с командира на бригадата, който тоже тогава трябваше да бъде там, както гласеше заповедта от 3-а армия и устно дадените директиви на дружинния командир от н-ка на 5-а дивизия... Дружинният не повярва на това донесение и изобличи остро всички войници от патрула, че били страхливи и не са отишли до селото... Умълчаха се тия добри ратници и бойци, но мълком си излязоха... Ето пристига и втория патрул от същата посока и със същата цел изпратен. И той докладва същото положение, че селото Соуджак е в "турски ръце". И на тоя патрул не повярва дружинния командир и тях изобличи в страхливост и им каза: "Вие храбреците граничари, които имахте една отлична непорочна мирновременна служба, водихте славни боеве от нищо не се уплашихте, а сега от тъмнотата се уплашихте и не сте отишли до с. Соуджак, отстоящо само на 8-10 километра оттук, от нас. Ами, че там е командирът на бригадата от 5-а дивизия, а вие ми докладвате, че в селото имало два полка турска пехота... Как е възможно това? Искате, аз ли, дружинния ви командир, да отида в патрул?"... По лицата на тия верни всякога към службата и към дружинния командир войници, познати още от мирновременната им граничарска служба, се обрисува тъга, тежка тъга на душата им се вля от проявеното към тях недоверие, те като че се чудеха, какво става с дружинния им командир, как по-рано той им вярваше и ние сме били всякога най-верни към него, а сега проявява такова голямо недоверие и то в такива важни моменти?... И как твърдо изказва своето към нас недоверие... Виждайки това тяхно мъчително психично състояние, обръща се дружинният към старшия на патрула ефрейтор Иван Денчев и му казва: "Иване, познаваме се от границата, добре те познавам, затова и се произведен ефрейтор и ти добре ме познаваш, кажи ми истината - ходихте ли в село Соуджак?... Какво видяхте? Пълната истина ми кажи!?"... Напълниха се очите на примерния войник Иван със сълзи, затрогнаха се всички присъстващи от щаба на дружината и ротните командири, които в тоя момент бяха събрани по служба... Отговори Иван, твърде развълнуван: "Г-н капитан, винаги сте ми вярвали, защото ме познавате и по сърце и по душа, знаете моето поведение и моля Ви, вярвайте ми и сега. Стигнахме до края на гората, пътя от това село за Соуджак, из гората се щуряха тук там единични турски войници и събираха дърва. Промъквахме се в тъмнотата като техни хора, не им говорихме нищо, от края на гората се виждаше селото, на една поляна имаше много палатки чадъри и се чуваха само турски думи. Имаше и много коне, нашите водачи се обаждаха на някои техни из гората войници и те казваха, че били два полка пехота и един полк кавалерия. Утре ще вървят за България..., бяха много спокойни, нашите пък водачи им казваха, че били турски башибозук и гърци от селото... Ето ново недоумение: в с. Соуджак вместо българска бригада, с която дружината трябваше да влезе във връзка се явява турска бригада!...
Взирайки се в картата и размишлявайки за положението на дружината, попаднала и то в изпълнение на дадена заповед, 12 километра в гърба на турците, явява се пред командира на дружината и третия патрул, който е изпратен по друг път пак за към с. Соуджак. И тоя патрул разузна същото и докладва същото, както предидущите два и подаде обратно на дружинния капитан донесението № 59, адресирано до командира на бригадата от 5-а дивизия, находяща се в с. Соуджак, с когото трябваше да се влезе в свръзка. Все в същото време пристигна и друг патрул откъм с. Сергин и докладва на дружинния, че тая вечер същото село било заето от около 30-35 турски кавалеристи и отряда на подпоручик Аянов бил заел позиция и ще нападне тая нощ селото за да го заеме от турците. Местните жители и бегълци българи откъм селата около Виза, даже и с. Пенека, явиха, че "много турски аскер" настъпвал откъм Виза в северозападна и западна посока, по всички имеющи се пътища..., ясно бе, че се е стремяла да заеме позиция пред с. Соуджак, в северна посока към с. Урум Беглий и в южна посока, към с. Чонгора, една бърза ориентировка, даваше тая представа поне на пръв поглед...
Веднага се изпрати донесение № 61 до командира на бригадата от 5-а дивизия, с която трябваше да се влезе във връзка и до щаба на 5-а дивизия в Бунар Хисар. В тия донесения се обрисува най-подробно обстановката, при която бе поставена дружината и необходимостта да се оттеглят към с. Урум-Беглий... Часът е 11 по полунощ. Обстановката, при която бе поставена дружината ясно се очертаваше. ВРЯЗАЛИ СМЕ СЕ КАТО КЛИН В ТУРСКОТО РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ДЪЛБОЧИНА САМО ОТ ОКОЛО 12 КИЛОМЕТРА. Дадената на дружината заповед изпълнена, но каква печалба от това?... При един смел и енергичен противник, пригоден към мощни действия, да бъде пленена цялата дружина, без да е имала връзка със съседни части и то при най-голямото й старание да възстанови даже на свои средства и сили тая връзка. Какво предстоеше да се прави сега? Все "нещо" трябваше да се предприеме. При общото обсъждане обстановката от страна на всички офицери от дружината, а те бяха вече 5 души - 3 действащи и двама запасни, решението, до което се достигна, бе единодушно взето, след проявеното спокойствие при това обсъждане и търпение бе само едно и не можеше да бъде друго, а то се очертаваше така: Командирът на дружината заповяда, веднага да се напусне с. Евренджик и да се отстъпи за с. Урум-Беглий - висотите му и то по единствения път, който останал още незает от противника - пътя през гората, в близост до с. Сергин. Тая заповед бе дадена лично и устно само на ротните командири. И само на офицерите и никой друг не знаеше какво предстоеше на дружината. Дружинният каза, че сам ще организира това оттегляне на дружината и всички да бъдат спокойни... До това време хората се бяха навечеряли и легнали да почиват, но голяма част се "въртяха" около щаба на дружинния - те предугадиха, че "работата" не върви на добре!...
Излиза на улицата командира на дружината. Вижда събрани големи групи войници и го питат: "Г-н капитан, какво има?"... Как жадно очакваха те, да чуят една дума от своя началник... Какви неспокойни вибрации се чувстваха у тях, душевния им мир бе неспокоен и напрегнат. Отговори им се, както всякога: "Всичко момчета, е добро!"... Всички сега ще излезем по ротново вън от селото и ще отидем на позиция, защото утре ще имаме бой с противника - той е близо до нас! Ще слушате ротните си командири, от вас искам само спокойствие и тишина, и всичко ще се нареди за хубаво и добро по-добро ще стане! Който ни е помагал досега, Той ще ни помогне з тоя момент, и тая нощ, и утре!"...
Ротните командири, според дадените им наставления, събраха войниците си от квартирите им и ги отвеждаха на край селото, на западната му крайнина, и построени под стрехите, на лунна сянка, за да не се виждат, очакваха и другите си хора и заповедите на дружинния.
Като излезе на крайнината на селото дружинният командир забеляза, че улиците му са забарикадирани със селски кола и то доста нагъсто поставени. Запитва той кмета и първенците на селото, 10 души, които бяха взети заложници за сигурността на дружината и те му отговарят, че всяка заран идвали турски кавалеристи, та да се пазели от тях... А сега, като има в селото български аскер, защо ви е забарикадирването? - Отговарят пак същото. Обаче остана съмнението у всички, че може би има тук издайничество, но нали утре пък ще дойдем. Остави се тоя въпрос, за да не се вдига и създава тревога в тия тежки моменти.
Обиколи дружинният всички роти, една по една, тихо премина покрай тях, лично им предаваше, че "отиваме на позиция", около селото - така да знаят и селяните и апелира най много за една образцова тишина през нощта, никакво дрънкане на оръжие, щикове, манерки за вода, никакви приказки, всеки взвод хората ще се държат "за полите си" човек о човек; взводния със своите водачи се държи за предстоящия взвод; всеки ротен със своите водачи ще се държи за предвървящата рота и сам дружинния с най-опитните вече добри верни смели водачи, застана на главата на дружинатам и никой никого да не търси за каквото и да било. На слабосилните да се облекчи товара... Часът е 1 през нощта, сряда, 17 октомврий. Лунна тиха нощ. Тихо, безшумно дружината тръгна в походен ред от с. Евренджик, като избираше по тъмните, сенчестите места. Нищо не се чуваше, освен тихото тайнственото спокойно стъпване на оттеглящите се назад предани бойци от 10-та Погранична дружина, за да изпълняват възложената им задача: "охраната на левия фланг на 3-а армия заеман от 5-а дивизия"... и то без да успее да влезе във връзка и до сега, с тия, които тя щеше да охранява, а и те не я търсеха... Може би имаха нужда от охрана на фланга си, или пък не знаеха къде е този фланг!... В 3 часа сутринта, дружината бе вече створ на с. Сергин и южно от него, когато един патрул от охраната на обоза пресрещна командира на дружината и му докладва: привечер, снощи, водили престрелка с 35 турски кавалеристи, от които били убити 7 души и 5 коня, и пленили 2 коня, забарикадирали в едно отделно здание в самото село Сергин, ескадрония командир с 12 войници, а другите войници избягали източно от селото...
Дружината вече се намерваше вън от зоната на влиянието на противника - те бе преминала вече западно от линията Соуджак - Сергин и можеше да се спре за едно отпочиване и наново да продължи пътя си, докато е още тъмно. Даде се малка почивка на дружината. Селото Сергин отстои на 3-4 километра от пътя на движението на дружината. С 1/2 рота от дружината отиде сам дружинния, към селото, за да провери положението. Дадените от противника загуби бяха верни. Това бяха кюрдска кавалерия. Забарикадираното също добре обградено. На предложението от дружинния към ескадронния командир да се предадат доброволно, те отговориха с няколко пушечни изстрела, от които 3 върху командира на дружината, отляво от прозорците на зданието. В тая стрелба убиха един от четниците, от доброволците на подпоручик Аянов, които доброволци искаха да се справят с тия турци, не знаейки какво ще бъде утрешния ден... Дадоха се от дружинния нужните нареждания за пленяването им на утрешния ден, още на съзоряване и се донесе за резултата... Дружината продължи пътя си за с. Урум-Беглий, като прибра и обозите си със себе си, и пристигна в това село към 8 часа сутринта и се разположи на позиция на висотите южно от с. Урум-Беглий като потърси връзка с левия фланг на 5-а дивизия и успя да стори това... Така дружината изпълни възложената й задача, да заеме с. Евренджик, без да даде ефект заемането на това село, освен риска да изложи сама себе си в едно пълно поражение и унищожение... И наистина, на 17 октомврий сутринта, на съзоряване още един турски табор /една дружина/ е заобиколил селото Евренджик околовръст, заема изходните пунктове за селото, повиква кмета и видните селяни и им предлага: "Снощи на мръкване късно, в селото ви дойде българска войска 138 души, да ни ги предадете веднага, иначе отговаряте с главите си"... Кметът отговорил, че няма в селото никаква българска войска... Турският началник потвърдил, че има и са ги чели "един по един" -тъкмо 138 души!"... По всичко изглежда, че въпроса тук се е касаел за 1-а Погранична рота, поручик Табаков, дясното странично прикритие, който броеше в състава си тъкмо 138 души... Неговият път бе в близост до с. Соуджак и турците наистина са видели това наше движение, но защо не са противодействали, това никак не можа да се изясни. Кметът наново потвърдил, че няма в селото никаква българска войска. Наистина, снощи били дошли много повече от 138, но още през нощта се завърнали обратно. Водил се "пазарлък", не е било възможно да дойдат и де се върнат, без да са свършили някаква работа. Най-после проверили из цялото село и видели, че наистина няма български аскер и се завърнал табура назад...
Началници, спечелете доверието на вашите подчинени при едно дълбоко вътрешно съзнание от тяхна страна и ваша, за неразривна връзка помежду ви и ви ще имате пълно послушание и търпеливо изпълнение на вашите заповеди докрай!...
Общественици, спечелете доверието на членовете от вашето общество и те ще ви дадат всичко, що им поискате за реализиране идеала на вашето общество за общото благо на целия организъм... , пробудете съзнанието им.
Управници, спечелете доверието на вашия народ и той ще понася със стоицизъм всичко що му натоварите, когато види и се увери, че товара който слагате на плещите му е за общото благо и за реализиране на народния идеал...
Бъдете безкористни във вашата дейност и вашия народ ще ви възнагради достойно и премного за вашата обществена дейност, като слуги негови, защото "работникът е достоен за своята заплата!"
19 октомврий 1912 г. петък, ден Венерин, ден на Любовта и саможертванието, ден, в който Великият Учител на Живота, Господ Христос победи смъртта чрез своята смърт, за да получи възкресение!
Време облачно, предвещаващо, че ще има сълзи да се леят и тъги в сърцата да се вливат на едни, а радост обливат други...
Вече 4 дни горещи, упорити боеве се водят по линията и по висотите на Бунар Хисарския масив зает всецяло от българските лъвове и насрещните високи от Урум-Беглий към Соуджак - Бонгора до Люле Бургас, Боеве за надмощие и съкрушение. Дали "робът, досегашен българин, да победи, съкруши и унищожи своя досегашен властелин и угнетител, и си извоюва свободата, или да продължава да остане и за в бъдеще роб, и изгуби окончателно своята независимост и потвърди необходимостта от разпокъсването на българското племе... Борба на живот и смърт, и от двете страни... Перото на капацитета на военен писател не е в състояние да опише ония епохални, епични боеве, с пълно приложение тогавашната техника и от двете воюващи страни, с влагане военните познания, тактически и стратегически и от двете страни, от най- големия до най-малкия началник. Само за един спокоен наблюдател, застанал на една командваща висота, каквато бе тая, която дружината бе заела и се бе разположила за охранението на левия фланг на 3-а армия - 5-а дивизия бе открита картината на боевете. Всичко надясно от дружината, целия терен бе изложен като на длан. По бойния фронт и позициите изобщо се виждаше всяко едно движение и от двете воюващи страни - било за настъпление, било за оттегляне, било за настаняване и позиция и укрепяването й... А 10-а Погранична дружина разположена южно по хребетите и югоизточно в гората от Урум-Беглий, бе скрита за противника и тя до днешния ден спокойно си изпълняваше своята задача. Тя не издаваше своето притеснение никому, но даваше вид да се разбере от противника, че срещу неговия десен фланг има "нещо" от българска страна и дали нещо му се готви за изненада, или само за собствена охрана, това противника не можа да си изясни до последния момент. Това обаче бе печалба за българите, че противника бе заставен или сам се застави и държеше на десния си фланг два полка пехота, които в най- критическия за него момент не можеха да вземат участие в боевете за в негова полза!...
Левият фланг на 5-а дивизия вече се заемаше от 3-а бригада на същата дивизия. Бригаден командир - полковник Иванов Никола /дядо Колю или дядо Никола, както го наричаха подчинените му, които го обичаха синовно и той се носеше пък бащински към всички/. До днес, за нещастие или за щастие, всекиму според схващането, дружината, в цели 4 дни, не бе в състояние да възстанови свръзка с бригадата на г. полковник Софрониев, а с тая бригада, веднага, същия ден се потърси и влезе във връзка постоянна, която не се наруши и до края на тая позиция.
Имаше от щаба на бригадата един офицер за свръзка с дружинния и от дружината един подофицер за същата цел. Сутринта на тоя ден положението бе доста спокойно. Към 11 часа преди пладне командирът на дружината тръгна с органа за свръзка подпоручика към щаба на 3-а бригада, за да се ориентира лично за положението при самия командир на бригадата. Щабът на бригадата бил на разстояние около 1 километър от нашата позиция в югозападна посока. А то се оказа, че 4 и повече пъти било по-далеко това разстояние... Окопите наляво фланговата дружина била на кота 192.4... над Бунар Хисар значи, а колко дружината била напред пред бойното разположение на дивизията. По пътя на движението си, командирът на дружината среща конен ординарец, носещ за него заповед от 19, от 9 часа преди пладне, без № от командира на 3-та бригада, гласяща:"Левият фланг на дивизията се опира на 192.4 и малко напред. Настъпете към Урум-Беглий за да обезпечите левия ни фланг като наблюдавате пътищата от с.с. Евренджик. Соуджак и Сергин. Отговорете за получаването и взетото решение." К-р на бригадата, полковник Иванов.
От прочитането на тая заповед ясно бе вече на дружинния командир, че началството не знаеше местонахождението на дружината, въпреки непрекъснатите и ежедневни донесения, даже и по 3-4 донесения на ден. По тия съображения командирът на дружината реши да се срещне лично с командира на бригадата и го осветли за истинското положение според последните стекли се събития и да получи необходимите нови напътвания, ако има разпореждания в допълнение на досегашните такива!... Към 2 часа след пладне, се представлява пред бригадния 3/5 бригада и устно му докладва командира на дружината:
 
1. Че ние вече владеем не само с. Урум-Беглий, но и висотите южно и югоизточно от селото и гората, по левия бряг на реката К'араач - Пурлийска, но за това пък не издаваме нашето присъствие, по която причина и няма досега противник срещу нас;
 
2. Че в с. Инджекьой има един взвод от дружината, заема го заедно с команда хлебопекари. Това село е североизточно от Урум-Беглий.
 
3. Че патрули от дружината скрито отиват в близост до с. Сергин, а това село понякога отиват и турски разезди.
 
4. Че в с. Соуджак се намерват още двата турски полка пехота, но са взели досега участие в боевете - тия сведения са от изпитани куриери местни жители.
 
5. Че колоната, която била видяна вчера рано сутринта, да се движи от Соуджак за Инджекьой е фиктивна, нито един турски войник не се е движил или в тая или в друга близка посока, а това е била нашата рота, която вечер изпраща дружината, за да охранява пред гората източно и наблюдения пътищата пред нас, а сутрин, същата рота се прибира обратно в с. Урум-Беглий на почивка и храна, като в тоя си път избира пътеки през гората незабелязано за противника, а наблюдението през деня се извършва от височините над с. Урум-Беглий.
 
Командирът на бригадата остана твърде зарадван от тия донесения и още повече, че има случай лично да се види с командира на дружината. Веднага докладва за всичко на началника на дивизията в Бунар Хисар по телефона и добави, че и командира на 10-та Погранична дружина е сега тук при него. Началникът на дивизията поиска да му се яви на телефона, командира на дружината, което и стана и го разпита още по-подробно за бойната обстановка и положението около района, във владение на когото беше вече дружината, за отиването и връщането от с. Евренджик и пр. като в резултат се изясни: 1/ че дружината владее твърдо целия десен бряг на р. Карач, а противникът е само по левия бряг и нито един негов войник няма по десния бряг; 2/ че върха "Ак-тепе", на крайния десен фланг на противника, още не е зает от турците и всяка нощ дружината изпраща техните патрули с местни жители и те отиват на самия връх, и рано сутринта се завръщат, защото денем пък турците изпращат свои разезди и оттам наблюдават през целия ден непрекъснато. Командирът на дружината докладва и за миналото положение, че не е можал да влезе във връзка цели 3 дни с командира на бригадата от дивизията, която бе до сега на левия фланг и вземаше отговорност върху себе си за тая нередовност, а сега вече е във връзка с 3-а бригада и няма да бъде нарушена тая връзка. Началникът на дивизията почти прекъсна командира на дружината и му казваше: "Аз не мога да намеря командира на бригадата, та ти ли ще го намериш. Благодари на дружинния командир за дадените му по телефона осветления и му предава следната заповед: "Действайте както намерите за добре. Имам вяра, че вие ще направите това, което е необходимо за съвършеното опазване и осигуряване левия фланг на дивизията. Сега ще дам заповед, левия фланг да настъпи, вам оставам да пазите. Сбогом!"...
Даваше се пълна инициатива на дружината за действия, а по-добро от това и не може да се иска. Дайте задача и оставете изпълнението й на началника на частта, комуто се дава тая заповед - свободни действия, свободни в инициативата, а висшия началник да гледа своите по съществени действия за врага на неговата висша компетентност и да не се обременява с излишни запитвания и указания - това само страхливите от отговорност правят... Кажете задачата - искайте крайната цел - резултат. Оставете подчинения свободно да работи без един постоянен гнет и тормоз върху него, като че нямате доверие в него... Който не вярва в себе си, не вярва и на подчинените си!...
Завърна се командира при дружината си при с, Урум-Беглий, като застана на десния фланг и прати един подофицер за нова връзка с командира на левофланговата дружина от 45 полк - била дружината на подполковник Бончев... Съобщи се на ротните командири, че се почва настъпление на нашия ляв фланг от дивизията, че са дошли вече и идват нови сили пресни подкрепления откъм запад, от артилерия и пехота, апелира дружинния да се развие най голяма бдителност и бодрост и най-сериозна охрана, защото и противника ще вземе мерки и трябва да се задържим на позицията ни, като предаде и поздравите и вярата на началника на 5-а дивизия към отличните действия на дружината, за да бъде непременно запазен левия й фланг при предстоящото настъпление. Всички с радост и възхищение приеха дадените нареждания и очакваха часа за настъплението.
Ето обаче, че и от страна на турците се подготовляваше настъпление и едно след друго почнаха да пристигат донесения от наблюдателните и охранителни патрули, от куриерите местни жители, които твърдяха, че двата турски полка от с. Соуджак били извадени напред и разположени единия полк в първа линия, като удължил крайния десен фланг и заел "Ак-тепе", което вече и се забелязваше, с появата на пехотни части по фланга. Ясно личеше, че турците засилваха десния си фланг, с когото предпочетоха да преминат в настъпление... Съобщи се това и на командира на дружината подполковник Бончев, с молба да донесе и по-нагоре. Дружината, от своята наблюдателна-охранителна позиция виждаше ясно започнатото настъпление от двата един срещу друг разположени противници: левият наш фланг и десния - турски... Дружината наблюдаваше като от птичи полет!... В това двойно настъпление, енергичността се увеличаваше и от двете воюващи страни... Нашата артилерия и особено новодошлите и току- що настанени на позиция батареи, се премерваха!... Те бяха изненада за противника, ясно се забелязваше вече неговото безпокойство!... Той почна да "търси" тая неизвестна досега за него батарея, где бяха разположени, как дойдоха, отгде се явиха, тая изненада за него, го накара да стреля безразборно, разхвърлено, разсеяно, без всякакъв резултат за в полза на турците... Огънят на нашите батареи твърде бързо стана действителен и почна да. нанася чувствителни поражения на противника... Колкото тоя наш огън бе унищожителен, поради своето спокойствие от страна на нашите смели и отлични артилеристи, пропити с твърде технически познания, толкова противника стана по-неспокоен и по-колеблив... Чрез постепенното явяване все нови и нови бойни вериги отзад напред, виждаше се, че противника искаше непременно да даде един силен тласък и на своя краен десен фланг, да го импулсира и да му даде възможност да завземе висотата по десния бряг на р. Караач и по тоя начин да добие командващо положение на целия боен фронт. Бунар Хисар - Люле Бургас и застраши тила ни, като има пред себе си най-късото разстояние до Лозенград... Обаче, късно бе вече за него предприемането на тая операция и да разчита на успех в нея. Нашето разположение бе подкрепено с пресни тилни части, а и други още пристигаха - това било части от 3-а пехотна дивизия, нейните колони се забелязваха по шосето към Бунар Хисар и турците вероятно искаха да авансират чрез един настъпателен боен акт. Бегом, така да се каже, настъпваха турските бойни вериги, за да слязат по-скоро в коритото на реката и да почнат да се качват по склоновете на висотите, находящи се на десния бряг на реката, обаче огъня на нашата артилерия бе много унищожителен... Прогресивният и с косене огън на нашата лявофлангова артилерия, застави противника да се спре..., големи и много големи загуби понасяше той. Едва бе почнало да се смрачава, обаче наблюдателното око отстрани, гдето бе спокойно, ясно виждаше какви големи загуби търпеше противника, как оредяваха неговите бойни вериги и поддръжки, как падаха ранени и убити по 5-7-10 души наведнъж, а понякога и повече, от една серия снаряди 3-4, които като кандила се пръскаха, светваха, разнасяйки своя гръм, за да поразят настъпващите бойци от противника!... И внасят едно разколебание в неговите редове. Така съсредоточен артилерийския ни огън от повече батареи, даваше великолепна феерична гледка за наблюдателя, който би бил свободен от бойни действия и жаден за картини смъртоносни, а внасяше ужас и смърт на бойците, които бяха под огъня на тая "фееричност", под огъня на много сполучливо пръскащите се снаряди... В трепетно състояние, забелязваше се, как турските най-предни вериги, които бяха вече близо докъм коритото на реката, настъпващи прави, се спряха за късо време, като че една невидима вълна психична ги разлюляваше ту напред, ту назад; направиха опит, подтиквани види се от своите началници, да тръгнат пак напред, минаха няколко крачки и пак спряха..., ново колебание..., от нова вълна раздрусани..., но тоя път страхът взе надмощие и ...предните 3-4 вериги редове се обърнаха като "по заповед" кръгом и веднага в бягство почнаха да отстъпват. Идващите след тях поддръжки, слизащи откъм връх "Ак тепе" и южния му хребет, не успяха да спрат тия бягащи вериги, а наопаки, веригите обърнаха в бягство поддръжките си и ги увлякоха в своето отстъпление... Боят бе спечелен вече за нас, трябваше енергично преследване, това се извършваше и от артилерията с огън и от пехотните ни части с напредване. Нашият ляв фланг настъпи, слезе в реката, премина коритото й и почна да се изкачва по склоновете на левия й бряг... Стъмни се. Преследването продължаваше непрекъснато, докато към полунощ почнаха да се чуват на връх "Ак-тепе" викове: урра, напред ... Аллах, пак урра.., гърмежи един след друг по разни посоки, като че всичко се бе премесило, за да даде израз на анархията в ада... След един час всичко утихва... Зазори се... На тоя връх загуби и от двете страни... Така привърши тоя ден, 19 октомврий, знаменателен по своите епични борби между двата велики принципа в живота за свобода...
20 октомврий, събота, бе с победоносно настъпление и преследване отстъпващия противник, по целия боен фронт.
Дружината - 10-а Погранична, по своя инициатива, в изпълнение възложената й задача, настъпи от с. Урум-Беглий за с. Сергин, което зае на 21 октомврий и изпрати разузнавателни усилени патрули към Самоков и с. с. Атрус-Ургас-Евренджик и г. Мидия /донесение № 78 до к-ра на 3/5 бригада/.
Вечерта на 21 октомврий се получи в дружината заповед от същия бригаден командир за същата цел... Явствува, от това, че между подчинените и началник има единомислие за бъдеща дейност...
22 октомврий, понеделник, по предизвестие пристигна в с. Сергин отряд от дружина пехота /от 45 полк/, една Планинска с. с. батарея и един селкси взвод конници, за да се даде възможност на дружината, опирайки се на тоя отряд да настъпи и проучи пътищата, посоките и пр. за правилно и успешно насочване една значителна войскова част към Мидия /заповед № 48 от к-ра на 3/5 бригада/... Каква печална картина представляваха бойците от тоя отряд... Слаби, немощни, едва движещи се, поглед гаснещ, впит в земята, като че й говореха на нея: "Кога ще прибереш и нас в твоите студени прегръдки?"...
Начело командирът на дружината, подполковник Шапкаров Тодор, съслужващ на дружинния командир от 1905/6 година в Нова Загора 32 полк. Каква радост..., братска среща и то на бойното поле, между двамата дружинни командири... Запитва го дружинният командир защо хората му са така слаби? Сълзи се явиха от умиление на очите му и отговаря: "... Пет дни не са яли топла храна тия мили войници и безропотни бойци, а и другата храна малко и ненавреме!" Отговори му се: "Ние имаме изобилна храна и почти е готова, ще ми бъде радостно да ни гостувате, ще наредим ето сега..., като има за нас и за вас ще има."... Ето идва и батарейния командир капитан Вълнаров Тодор и казва на дружинния командир: "От три дни нямаме хляб в батареята..., имате ли и можете ли да ми заемете поне по едно парче хлебец за хората ми?" Отговори и на него дружинният: "Бъдете спокойни г-н капитан, по цял хляб ще имате. Нашата фурна в с. Инджекьой ни достави много хляб види се, защото трябвало и гладни да нахраним!"... Радостни сълзи се явиха по очите му. И така е: от един добър баща началник така само трябва да обича своите деца-бойци и те всякога ще го слушат и с преданост и вярност ще изпълняват поръченията му.
Дружината - "момчетата" бяха вече събрани за обед - тъкмо ще разсипват храната. Обръща се към дружината командирът й и казва: "Момчета и братя, вие виждате, ето там спря вече дружина български герои и батарея бойци, които поразиха противника и той сега бяга... Те не са яли 5 дни топла храна и 3 дни хляб не са получавали, можем ли да ги приемем гости на нашата братска трапеза?"... Ние всеки ден имахме топла храна по два пъти и хляб изобилно..." Недоизказал още думите си дружинния командир и десетки гласове се обадиха: Т-н капитан, те са нашите синове... , ние ги посрещаме с радост, отстъпваме им всичката си храна, до довечера пак ще сготвим... , а и хляб имаме... Нека заповядат, па и така да бъдат посрещани и гощавани и нашите момчета, които са в 3 дивизия и кой знае къде сега и тя настъпва!"...
... Другарю боец и брате мой войнико... , чувствала ли е душата ти изблика на радостта и благодарността за подобно гостоприемство? Ако не си го изпитвал или сторил, не си ли поне чувал за подобна братска пожертвувателност по закона на Великата Жертва!... Отречи се от себе си, за да помогнеш на ближния си, на съидейника си... Перото не може да опише подобна картина на самопожертвувателност, на себеограничение, на братска жертва, макар и в най-малък размер... Тя само се чувствува от този, за когото се прави и от ония, които са били в положението на един подобен страдующ...
Целият отряд на подполковник Шапкаров си споделиха топлата храна на дружината, получиха хляб, но помолиха, за да бъде истинска братска трапеза, трябва и дружината-опълченци да ядат заедно с тях, за да се знае, че всичко е споделено между стопани и гости!... Мила картинка е тая обща братска трапеза между опълченци от 10-а Погранична дружина, действащата дружина от 45 полк, артилеристи и кавалеристи и какви ми ти разговори се водеха помежду им... Така и офицерите, след войнишкия обед седнаха и те на обща братска трапеза...
Водачо народни, общественико, от всяко поле на твоята дейност, цениш ли безкористно това велико качество на себеотричане, като една голяма ценност и духовна заложба в душата на твоя единородец, в душата на българина?... Задай си този въпрос, без да си отговаряш. Вливал ли си твоята душа в душата на тия, на които ти си застанал като водач, или пък, че те са те поставили за водач?... А чувствал ли си да се влива тяхната душа в твоята и да представлявате едно цяло по ум, по мисъл, по сърце?... Помни, водача и общественико, ако ти не влееш твоето духовно, умствено и волево естество в това на твоите подчинени, на твоите членове общественици и ако не потърсиш и не почувствуваш влиянието и на тяхната душа в твоята, и на тяхното сърце в твоето, и на техния ум в твоя, и на тяхната воля в твоята, т.е. ако не се доберете до хармонични помежду ви мисли, желания и действия, за общото благо и да виждат в тебе един постоянно светещ със силна светлина фар, силен светъл ум, знай, водачо и общественико, че ти ще бъдеш детрониран от самите собствени твои хора и членове на обществото ти, начело на които си застанал...
В деня, в който ти си бил акламиран и величан, и не си отдал хвала Богу, не си отдал хвала на тия, които са те издигнали на своите плещи и ако същия ден измениш на хармонията, която ви е дала блестящи успехи, помни, в този същия ден вечерта "на залез слънце", ще залезе и твоята звезда и ще бъдеш поруган и разпнат от същите тия твои членове на обществото ти, ще бъдеш детрониран и унищожен...
Обикни и обичай подчинените си бащински и те ще се жертват докрай за тебе, техния баща! И тогава ще имаш награди, лаврови венци..., благодарността на твоите подчинени, синовната им обич и любов...
От 21 ноемврий 1912 година до 17 януарий 1913 година, войните действия срещу турците бяха преустановени - имаше примирие, водеха се преговори за мир... и бяха притиснати... Почти цели два месеца свободно време. В какво се употреби и използува това свободно време, свободно от военни действия. В разните части на войската, различно се използува, в зависимост ще кажем ние, от образователното и възпитателно стъпало, на което е стоял всеки началник... Подобряваха се, усилваха се фортификационните постройки, землянки бойни и домакински инвентар. Произвеждаха се занятия, а с това се освежаваха знанията и се поддържаше дисциплината в частите, даваха се почивки, но само в самите войскови части, а не за по домовете - отпуск /доколкото се знае, в никоя дивизия не се даваха домашни отпуски/; допуснати бяха в някои части забави, игри, които впоследствие се обърнаха на прекалени развлечения в игра на карти и "черпня" винце или ракийца, и то между другари само, а по-подир между войници и подофицери, а още по-подир и между войници, подофицери и офицери. Все по същия ред и "невинната игра" на карти се обърна на хазартни игри "за забава", или "за убиване на времето", както се изразяваха някои... А още по сетне хазартните игри започнаха да стават със заемане на пари от подчинен на началник - разбира се, по "познанство" само, или по родство. Докато най сетне се достигна до положението, да виждате група от няколко души войници, подофицери и офицери, играят на карти, а до групата "лежи" буре с вино и чака своя ред да бъде изпразнено постепенно, както се изпразва джоба на картоиграча, който губи, постоянно губи и за да се засили, прави заеми от другаря си или от друг играч и това се в "интереса" на другарството и на компанията... А колкото за четиво, такова, Боже упази, та и "на война ли ще четем!" Освен по частна инициатива, другаде не се виждаше наличност на книги за прочит от характер исторически, национален, образователен и др., та работа на ума да се даде!...
Каква е характерната черта на българина? "Впрегнат" лиев работа, възложено ли му е някакво поръчение, той работи съсредоточено, за да доведе до добър край изпълнението му и то в най-скоро време; привърши ли обаче тая си работа, или поръчение, трябва да започне нова, от друго естество работа, защото, иначе, бездействието го води към послабление в дисциплинарно отношение... В българина има напластена енергия, според неговото духовно естество и той трябва да работи, да разходва тая енергия в полза, в творчество. Ето защо и българина винаги търси простор, широта, за да вложи, за да пласира своите творчески дарби в производство, а като няма водач добър, който да му окаже пътищата за подобна дейност българина ще я употреби в спане "изтягане, лежене", игра на карти с "почиване" до в по-голям размер, развлечение между "мъжкия пол" /в населените пунктове/ и т. подобни. Ако ли през периода на почивката му, се дадат няколко само дни отпуск в дома му 2-3 само за престояване в семейството си, освен дните за пътуване, по-голяма награда, по-внимателен и влизащ в нуждите на подчинените си началник, няма за нашия войник. Защо му е тоя отпуск? За почиване ли? - Не, а за надзираване, за упътване и даване директиви на домашните си. По природа българина е материалист, той обича своя имот повече от всичко друго: "За една бразда пушка вдига и смърт носи!" Той е доволен да мине край нивата, край кошарата, при уволнението му в отпуск и тогава ще си отиде в дома си, да види челяд, да даде своите наставления на другарката си за бъдната й дейност или пък да настави чадата си всекиму според способностите му и така се завърне в частта си спокоен, че всичко в дома му е наред - така, защото той с очите си го е видял и с "уста наредил", добитъка си е погладил, поразменил е със "Сивчо" или със "Сакара" или с дългоухия "Марка" по някоя приятелска приказка, погладил ги е и ги оставя в послушание на вярната си другарка и чада, които като него ще обработват имота и гледат добитъка...
Използваха ли се тия характерни, отличителни черти на българския боец през периода на войните? Имат думата на тоя ответ началстващите лица и водачи народни, какъв бе резултатът там, гдето се използваха и какъв бе там, гдето се пренебрегваха, резултатите в единия и в другия случай са налице и последствията известни...
С. Подима, на черноморския бряг, южно от г. Мидия.
25 януарий 1913 година, петък, ден на Венера, ден на жертвата.
Време тихо, мъгливо, а през гъстата мъгла се прозира червенината на слънчевите отражения, предвещаващи хубав слънчев зимен ден...
Брегът на морето от чифл. Чилингос до с. Ормали, се наблюдава от 10-а Погранична дружина, а самото с. Подима се отбранява от същата дружина /оперативна заповед № 28 от 21.1.1913 г./ Охраната на брега е винаги будна - "момчетата-чичовци" винаги бодърстват, защото знаят и предвиждат последствията, ако биха допуснали да се намали даже бодростта им т.е. биха били "спяща охрана".
Вчерашният следобеден ден бе прекаран особено весело от членовете на дружината, находящи се в селото: прищяло им се на "момчетата" I и II призиви опълченците, да си поиграят българско хорце и наистина, от 3-5 след пладне си потропаха..., било под звуците на гайдата на готвача от Котел, било под тихия мелодичен глас на кавала, било под ритъма на мелодични, ако и монотонни български песни.
Вечерята преустанови хорото в тоя хубав слънчев топъл зимен ден. Казва дружинният командир на близките си помощници офицери: "Днес много са се разиграли "момчетата ми", но да видим какво ще излезе! Закон е: След много веселба, смях, радост, ще дойде скръб и тъга и страдания." Нека си поговорят, г-н капитан, казва бай Ноне - зап. поручик Ноне Добрев от Ловеч, командира на 5-а Троянска опълченска рота, нека да развеселят и гостете от селото. И наистина, и те вземаха участие заедно с дружината.
Завърна се от обиколката си по проверка охраната на брега, командира на 2-а погр. рота, поруч. Василев Бенедикт - всичко е добре и благополучно. След войнишката вечеря, събраха се и офицерите 5 души, на общия си стол за вечеря. "Сладка трапеза" - приятна другарска трапеза, когато има хармония между началници и подчинени и взаимното доверие добива затвърдяване и готовност за себеотрицание по пътя на безкористното за общото благо! Всички са весели, особено вдъхновение имаше, разговори, песни се припяват, свирене на цигулка. Особено бе весел поручик Василев Бенедикт. Свири до унесеност на цигулка, придружено и с игра, и свири, и пее, и играе. Неуморим бе той тая вечер.
Прибраха се офицерите в квартирите си след 11 часа вечерта, а поручика остана да продължава свиренето си и играта, и песните си... Казват: "Тоя смях и игра не е на добро, нека Господ ни закриля!"...
Към 2/4 часа след полунощ - сутринта на 25 януарий се получи в щаба на дружината съобщение, че вечерта на 24 януарий, към турската охрана, към пясъчната ивица на Деркос, се чували викове "Аллах, Аллах" и като че се отправяли акламации към флота, повече се забелязвали сигнализации откъм вътрешността на морската повърхност.
Дружинният командир чете това съобщение и обмисля, какво ли могло да сторят турците, дали биха се решили да правят десант, какво ли би могло да стане! Зер, за десант сме чели и чували из страниците само на военната история, обаче в практиката никога, никога не прилагано. Часът е вече 4 сутринта. Мъгла гъста, към брега нищо не се вижда, нищо не се забелязва. Дава дружинният бързи нареждания по цялата охрана, от всичките й елементи, за най добро наблюдение и проверка на цялата охрана и зорка бдителност. Сам изправен на балкона на своята квартира, отгдето има широк и открит поглед към морето, наблюдава по разни посоки с бинокъл, обаче гъстата мъгла не позволява нищо да се види... Към 5 часа мъглата почва да се разведрява, става все по-рядка и по-рядка, почва през нея слабо да се прозира, ако и на близко разстояние. Мъглата още повече се разредява и окото вече виждаше охраната, като силуети, които се очертаваха по брега, движението им се забелязваше, но в морето нищо не се вижда... Часът е 5У
2
сутринта. Мъглата става още по-рядка. Вижда се вече и близката водна повърхност и постепенно се открива все по-голям и по-голям кръгозор. С бинокъла се вижда вече много добре и охраната - най-близката охрана е на около 1000 крачки от селото, от щаба на дружината. Кръгозорът става вече бързо по-широк и открито се вижда цялото ни разположение, там гдето характера на местността позволява това. Митническото здание на с. Подима, край самия бряг на морето е отворено - там има полурота застава - всички бодри, свързочният патрули се в движение. Часът е вече 6 сутринта, но при все това има дрезгавина за просто око... В миг погледа на дружинния командир бе привлечен от две големи черни точки, задаващи се от вътрешността на морето с движение и насока към брега, в перпендикуляр. Размерите на тия "две черни точки" стават все по-големи и по-големи - бързо растат. Насоката им и точно към селото. Вече се забелязват и други черни "точки" - по две такива отстрани на всяка голяма, по една отзад тях, всичко по 3 малки точки, около всяка по-голяма. Всичко това вървеше в най-бърз ход и се очертаха вече, че това бяха военни параходи - два големи контра-торпильори и отстрани на тях спомагателни съдове, по три към всеки торпильор. В най-силен ход се движеха вече и наближаваха брега. Часът е само 6 и 10 минути пр. пладне и се даде първия топовен изстрел - снаряда падна всред селото и се пръсна, без да причини каквато и да било загуба. Движението на морските съдове продължаваше при най-бърз ход. Суматоха, "олелия" неописуема от страна на населението, всичко се разтича да бяга кой на където "очи му видят", а най-много бягаха в посока към гората по пътя за към село Странджа. Съветите към селяните, окуражаването им от страна на членовете от дружината не помогна с нищо, заплашванията тоже и се даде заповед: Веднага цялото село да бъде опразнено от населението и то отиде в западна посока, докато бъде повикано... Раздадоха се втори и трети изстрели: втория без взрив, се удари в стената на зданието на щаба на дружината и го разтърси само, а третия отиде нагоре високо над селото към гората. Артилерийската стрелба зачести твърде много, но и параходите още се движеха ту напред, ту в страни, не се бяха още установили...
Изпрати се бързо донесение с конен ординарец до щаба на 5-а дивизия - единственото средство за свръзка от страна на дружината с когото и да било... Много пъти бяха искани телефони връзки, обаче "все нямаше", а на 26 - на следния ден след боя, дружината бе свързана с телефони... Почнаха да пристигат и от охраната последователно донесения за дошлите вече два турски "парахода" и шест миненоски, а те лодки - част моторни и част с лопати и са до брега вече и в тях турски пехотни войници...
Дружинният непрекъснато наблюдаваше за маневрирането на противника... "Двата парахода" се спряха тъкмо срещу селото, обаче веднага обърнаха в южна посока и отминаха успоредно на брега и се закриха зад хребета край брега... Изстрелите от "двата парахода" или големи контр-торпильори, или малки крайцери продължаваха най-усилено по разни посоки и даваха най-разсеяна стрелба...
Охраната на дружината бе залегнала край брега всеки елемент на своята позиция и чакаше удобния момент за действие. И на най-малката единица от охраната бе определена заблаговременно позицията от която трябваше да действува при нужда в свръзка със своите съседни елементи...
На огъня от турската морска артилерия не се отговаря по никакъв начин от когото и да било, нито с огън, нито с движение, нито един човек не се движеше, като че всичко бе "замряло", като че нямаше "жива душа" край брега на морето. Това мълчание силно дразнеше турското командване и стрелбата им бе "много глупава" - без какъвто и да е ефект. А нашите "топчета" - берданите и кримки от доброволците местни жители - почиват и чакат своя ред. Все таки, това наше мълчание, на дружината, като че даваше все повече и повече мъжество на турците и те добиха кураж за да почнат разтоварването на своите войски. Те доближиха до възможно най- близко до брега и застанаха един съд срещу селото, срещу зданието на митницата, на едно разстояние от по 400 крачки от брега и на около 5-600 крачки от самото митническо здание, в което бе разположена заставата от 1/2 рота Троянско опълчение. Другият параход спря срещу хребета...
Ясно бе оттук, какви са намеренията на противника: а/ слезлите на брега срещу митническото здание да се насочат към селото и б/ слезлите на брега срещу хребета да заемат сами хребета и се затвърдят там, та по тоя начин да дадат възможност да слязат повече войски на брега и настъпят към вътрешността, и застрашават тила на нашето разположение при Странджа.
Артилерийската стрелба се учести до най-голямата възможна бързина. Часът е 6 3/4 сутринта - 7 часа. Стрелбата от морската артилерия ако и най-честа, бе много разсеяна... Никакви загуби за дружината.
В миг като че едновременно 6 лодки бяха отвързани от параходите и то досега ги влачеха със себе си из морето и се отправиха право към брега в 5-6 минути, лодките бяха на самия бряг и веднага наскачаха турските войници от тях, повече от 120-150 души, отлично екипирани, въоръжени и снаряжение, заеха брега и залегнаха... Разтоварените лодки бързо се връщат към параходите и почна товаренето на други войници от параходите за да слязат и те на брега. 2-ра Погранична рота, която заемаше охраната на брега, обстрелва залегналите на брега войници - това бе изненада за противника. Ясно личеше, че той не очакваше това... Суматоха се забеляза в неговите бойци... Обстреляй биде и от партизански отряд на подпоручик Никола Стоянов Милев от същата 2-ра Погранична рота, който току-що бе пристигнал от своите обиколки и проучвания.
До това време вече бяха насочени трите роти от селото, гдето бяха по квартирите: 1-а Троянска опълченска рота зап. пор. Нено Добрев, по фронта пред селото и в подкрепа на своята полурота в митническото здание; 1-а Погранична рота поручик Табаков Тодор и 3-а опълченска Троянска рота з. поручик Иванов - по водораздела на източния хребет - южно от селото Подима и по самия хребет на източна посока към брега, към 2-а Погранична рота, поручик Василев Бенедикт... Настъплението бе най-стремително, смело, вихрено - намеренията на противника бяха вече ясни и дружината трябваше и можеше да действува най-правдоподобно при създалата се обстановка... Чувството на другарство бликаше между всички чинове. Послушание бе проявено от всички, от по-рано разясняваните задачи за случай на отбиване десант, разрешавани в последните няколко дни на самата позиция, даваха увереност на всеки подчинен, че той и сега пред лицето на противника, ще изпълни, ще разреши правилно и в действителност своята задача...
Наближавайки позицията на дружината, гръмогласно "ура" от двете роти движещи се вихрено по водораздела на хребета, процепи въздуха и даде своето ехо из стръмните склонове и водните долини на Странджа планина, а създаде страх на врага, който бе натоварен "като сардели", един до друг върху бордовете на параходите си и в долните им отделения, от които бързаха да излизат и да се товарят на лодките, за да слязат по-скоро на брега... Те бидоха тласкани като "овце" от своите началници види се, за възможно бързо влизане в лодките им... Те ценяха времето и всяка забава заради тях знаеха, че им носеше катастрофа. Ненадейната поява, скрито от погледите на противника, на двете ни роти предизвика голяма суматоха в противника - той едва сега ги видя и обърна оръдейния си огън срещу тях, но бе вече много късно за него. Ротите бяха вече на определените им места и прикрити в своите землени закрития, благовременно приготвени и оттам заемаха последователно и бързо бойните си окопи-закрития за действия срещу настанилия се на брега противник, от когото само малка една част се възкачи на ската на хребета - единични хора, а другите му въведени в суматоха от смелите действия, граничарите, бяха в недоумение какво да вършат и току само стреляха с оръжието си безогледно по каква посока... А като залегнали на открито върху морския пясък, правеха си трапчинки от него, но бе съвсем безполезно - те бяха на открито и много по ниско от нашите стрелци. Противникът търпеше вече загуби от ранени и убити - гърчеха се те в предсмъртна агония - разстояние само 200 крачки между двете воюващи. Всички бойни преимущества бяха на наша страна. Борбата се усили от двете страни и стана твърде ожесточена. Под прикритието на своя артилерийски и пушечен огън противника прави нови опити да разтовари на брега своите "храбреци". Лодките са натоварените на тях бойци идват наново насочени към брега, обаче победоносните бердани отправят своя огън към тях - той е действителен, разстояние около 400 крачки и лодките почват да лъкатушат из водата, за да избегнат пораженията от голямокалибърното оръжие. Една лодка е ударена види се с повече куршуми и явява се суматоха в находящите се в нея бойци, тя почва да потъва, близо е до брега, част от хората падат в морето, други изгазват на брега, залягат до своите другари... Вярата в успеха на дружината се засили, но създаде се страх неописуем в редовете на противника, който страх предизвика противодействие в неговите хора за да бъдат разтоварени повече на брега. Отбранителната ни застава от 1/2 рота от 1-а Троянска опълченска рота открива огън, залпове, по парахода, близко стоящ срещу нея, срещу митническото здание - разстояние 600700 крачки. Огънят бе най-действителен, той със своята изненада внесе нова суматоха в редовете на противника, а от понесените загуби, се забелязваше "лудото тичане" по борда на парахода от неговите хора, търсейки място где да се скрият и повечето наблягаха да слязат в долните етажи на парахода... Няколкото залпа от полуротата, скрита зад зданието и в окопите си и подкрепена с единичния огън от наблюдателните постове из техните окопи, внесе вече необуздан страх в противника и той бързо взе да отдръпва парахода навътре в морето - лодките върнаха обратно натоварените на тях войници, за да вземат на себе си техните другари, които бяха на брега. Параходът надава тревожни сигнали и усилено се оттегля навътре в морето, за да избегне пораженията от нашия пехотен огън... Неговите тревожни сигнали обърнаха вниманието на другия параход и нова още по-силна суматоха и в неговите хора - "всичко се обърка" в състоянието на противника. Находящите се на брега почнаха да бягат към лодките във водата, газят, за да достигнат която и да било лодка, а и те имат стремеж да им помогнат в техните усилия и ги приберат в себе си - борба за живот се води: отпред имат вода дълбока, отзад куршумите на чичовците не ги оставяха на спокойствие, а ги импулсират по скоро да се "качат" в лодките си и да си отидат... Артилерийска стрелба обстрелва митническото здание и окопите около му - ефектът бе много слаб. Обстрелва и настъпващите по открито и системно, бавно, но сигурно с успех, взводове от същата рота, която идваше от селото..., ефекта и тук бе слаб - имахме само 7 ранени. Стрелбата бе до неимовереност разсеяна...
При другия параход, срещу хребета се разиграват по сериозни сцени от страна на противника: някои лодки не искат да тръгнат за брега, ако и натоварени вече с войници, за да ги разтоварят. Войниците претендират и насилват /както казваха впоследствие пленниците им/ да се качат стях в лодките им и офицерите им, техните началници па и самия началник на доброволческия им отряд Арслан бей и тогава ще тръгнат те за слизане на брега... Нашата пушечна стрелба се усилва до най-голяма скорост. Партизанският отряд на подпоручик Стоянов Никола Милев тоже усилва стрелбата си и веднага преминава в настъпление заедно с двете роти, по хребета, с намерение да се атакува противника, преди да е успял да прибере своите хора от брега.
Дадена бе вече заповед за обща атака от дружината. Огънят се учести. Противникът и той учести своя огън и по всичко личеше вече, че той се бе отказал от по-нататъшните си действия за стоварване бойци на брега, а бе съсредоточил всичкото си внимание да прибере обратно стоварените на брега негови хора, но пак наново... прави опит да изпрати към брега натоварените вече с войници лодки. В тоя момент на нашето настъпление, командирът на 2-а Погранична рота поручик Василев Бенедикт, в съгласие с действията на двете роти находящи се горе на хребета..., преминава в настъпление - контраатака, като повежда лично ротната си поддръжка, полурота, находяща се по северния склон н хребета, обаче излизайки от окрайната на гората и минавайки по една поляна, бива обстрелван от скрити на брега стрелби, из храсталака, убиват двама души от движещите се с него бойци, раняват трима души и самия него. Поручика раняват смъртоносно в корема, от която рана, след половин час почина. Така тоя доблестен офицер даде днес себе си изкупителна жертва за благото на родината, която тъй много обичаше и винаги в песни възпяваше и в декламации величаеше. Все в това време турските войници водят спор със своите началници - те сами, лично да ги отведат на брега, като се качат с тях в лодките... Забелязва се, че парахода срещу хребета се оттегля по навътре в морето, отдалечава се от лодките с войниците, които искали при себе си и своите началници офицери... Чува се един оръдеен "глух" изстрел, едната лодка се разцепва на две и веднага биде потопена с всички в нея войници. Върху празните лодки са успели в тая борба да се качат някои турски войници и да се върнат обратно в параходите си; идват наново две празни лодки за да вземат и други от брега войници, обаче усилената ни вече пушечна стрелба и започнатата атака срещу противника, не позволи да се качи никой в каквато и да била лодка. Гребците на друга лодка, опитващи се да се доближи до брега, бяха ранени и убити и лодката потопена... Друга лодка до самия бряг почти остана без гребци и биде взета от дружината като "трофей" и наименована впоследствие "Трофей Подима" и служеше на 10-а Погранична рота до 1920 г. в нуждите й... Стрелбата и настъплението продължаваше. Опитите на противника да прибере на борда си своите бойци остана без резултат, особено като виждаше енергичното настъпление на нашите роти и превъзходството ни в численост, а за качество няма какво и сравнение да се прави даже - морално противника бе окончателно сломен. Той се оттегляше вече навътре в морето, за да бъде недосегаем от пушечния ни огън. Той даде ранени и убити и пленени живи 28 человека... Лодките на противника под прикритието на своя артилерийски огън правиха нови отчаяни усилия да се доближат до брега и си вземат обратно хората - види се той не виждаше още, че те вече бяха във владение на българските храбреци... Всичките опити на противника бяха сполучливо осуетявани от безстрашните граничари, които без жал за своя живот, лъвски се хвъргаха към брега, за да достигнат до противника си турци и не им позволят по никакъв начин да се оттеглят на параходите си... Най-после "героя им" Арслан бей, даде своята заповед на параходите и те се оттеглиха във вътрешността на морето, като "поздравяваха" дружината с последователни оръдейни редки изстрели за "сбогом"!...
Закритите по единично на разни места останали живи турци, дигаха и развяваха червени кърпички, знак, че се предават... Всичко затихваше.
Убитите се погребаха, живите пленници, 28 человека, бидоха изпратени в щаба на 5-а дивизия. Целият отряд са били "Доброволци лазистанци" - "Лазистан гюнюлюси" - според надписа на турски език, написан, ушит върху платнена червена ивица с бели конци и пришити на левия ръкав над лакътя на всеки един от тях. Всичките са били един отряд от 1000 души доброволци под началството на Арслан бей "страшния Лазистински герой", за какъвто минавал между своите си - непобедим "сербез адам"...
Към края на боя пристигнаха, по своя инициатива две роти от 2-ри пехотен Искърски полк за подкрепа. Чувството на другарство и "движение на изстрел" ги бе довело при дружината... Хвала ви другари бойци, готови за подкрепа!...
За горния бой се изпрати ново донесение, адресирано до командира на 1/5 бригада и началника на 5-а дивизия: "Берданите поразиха противника. Параходите му се оттеглиха навътре в морето. На брега пленени 28 души", като се представи и релация за боя.
Така се сражаваха 870 берданя и около 250 маузерови пушки, срещу турската флота, доброволчески отряд повече от 1000 души, от които 1/3 едва ли успяха да слязат от борда на параходите и да избягат на брега, в един период от 6Уг часа сутринта до 1 часа след пладне... И берданите излязоха победител над морската артилерия... и над морските военни съдове, за да се увенчае с нови победи знамето на българското оръжие, на българското племе, в лицето на 10-а Погранична дружина.
Получиха се многобройни поздравителни телеграми от разни щабове на дивизии и армия, за успеха на дружината и в тоя бой над противника ни", получи се и поздравителна телеграма за производство "в чин майор за бойно отличие" на командира на дружината. А казано е в Свещената книга: "Не нам, не нам, Господи, а на името Твое отдай Слава!" Ние сме слуги на Твоя народ и трябва да изпълним само задълженията си към него, а Ти ще запазиш правата ни те никога не са загубени, а всякога запазени, всякога отдавани и никой не може да ги отнеме!
Общественици, началници и подчинени, изпълнете задълженията си и вашите права ще бъдат запазени, не ще има нужда вие сами да ги търсите... Права търсят ония, които не са изпълнили задълженията си безкористно... Доброто семе винаги ще даде добър плод...
След сполучливото отбиване десанта при с. Подима, турците не преставаха да наблюдават брега и да търсят останалите на него свои другари "доброволци лазистанци". Много от тия доброволци били се решили на тоя рискован подвиг, защото познавали тия брегове по професия рибари, и почти всяка година идвали тук да рибуват и сега като ги лъгали, че няма българска войска в селото, казали им, че щом слязат на брега, ще заемат селото и веднага ще настъпят към с. Странджа и ще се явят в тил на българската войска... , обаче забравили, че "без Бога сметката си правили!"
На 26 януарий, следния ден, турски крайцер прави обиколка в близост до брега и успоредно на него като се движеше, с наблюдател на върха на мачтата може би търсеха още своите другари, които са смятали и сигурно, че като познавачи на местността, все ще да са успели да се скрият из гъстите храсталаци и при случай да избягат...
Неделя, 27 януарий 1913 година, ден ясен, топъл... Командирът на дружината излезе по обиколка на охраната край брега... Наближава хребета югоизточно от селото и го среща войник с донесение: "Че откъм нос Карабурун тръгнал един голям параход, успореден на брега и се движи в северна посока!"... Дружинният усили хода с коня си и се качи на водораздела, отгдето се наблюдаваше ясно цялата морска повърхност. Вижда, че наистина един грамаден броненосец гордо плува из морските води, като че е господаря на тоя терен, на пространството до где поглед виждаше..., така гордо продължаваше своя ход към север и "нещо страшно" като че искаше да каже, че съдържаше в себе си... Дойде до в створа на развалини Анастасиева стена, към с. Ормали и обърна се назад и се върна към нос Карабурун. След
1
/2 час наново взема северна посока и успоредно се движеше, но малко по-близко до брега и по всичко личеше, че сега няма намерение да се връща назад... Идва до умиление човек, като вижда безстрашните граничари, подават само глави из врати и прозорчета на землянките си, гледат броненосеца, гледат дружинния и му отправят въпроса: "Г-н майор, дали няма и тоя да стовари войници"... и като че отправяха апел към Господа на Силите, за да ги избави Всемогъщия от "тая зла напаст"... Отговаряше им дружинния: "Щом не искате да се биете и с тоя голям параход, хайде, опитайте силата на вашата мисъл, силата на нашата молитва към бога, силата на вашата вяра към Бога, и щом сте силни, парахода ще си прави само разходка и каквото поискате от Господа, ще ви даде, защото закона е един: няма желание нереализирано, няма молитва нечута и неизпълнена"... Просияха лицата на момчетата- чичовци и току се чуват от разни вратички на землянките думите: "Господи, Господи!" и други молитвени слова. Броненосеца премина покрай участъка на дружината и отиде до в створ на чифлика Чилингос, върна се назад и през всичкото време се виждаха двама наблюдатели, стоящи на върха на мачтата му. Запитваха войниците: "Дали още търси своите хора, останали на брега от десанта, или пък разузнава за нови опити за десант, нека се опита"...
Така размишлявайки и следвайки движението на броненосеца, даде той два последователни изстрела, от голямокалибрено оръдие, от борда "поздрави дружината" и гордо, гордо си замина на юг... Отдалечи се към нос Карабурун, изгуби се от погледа ни, за да се яви наново към 3 часа след пладне, но вече съвсем близко до брега... Това доста посмути ветераните граничари, но тяхната смелост и готовност за париране всякакъв удар от страна на противника им даваше мъжество и вяра в техния успех... Наближаваше вече и е в створа района на разположението на дружината... Схваща се ясно мисълта, която бе обхванала бойците: "То се разбра, че ще се бием и с тоя параход, ами да си прегледаме оръжието!"... И ето чуват се щракания на затвори, преглеждане канала на цевта на пушката, проверяват се патроните и всеки като че си казва: "Ти само да дойдеш, пак ще опиташ силата ни!"... Но същевременно се отправят и апели към Небето, към Господа, за помощ и по-добре да не дохожда, а "му се отрежат краката", не му искаме злото, но и нас на мира да остави... Така движейки се, броненосеца спря: "Ще стоваря войски!"... разстояние около ...600 крачки от брега... Наблюденията продължават най-зорко... Стои неподвижен броненосеца... , минава час, час и половина... , нищо не се работи в него и от него навън нищо не излиза... Любопитството и любознателността, какво става в него, се увеличаваше моментно. Часът е вече 5 и повече след пладне, примрачава, почва да се вижда по-дрезгаво, пушека на броненосеца се увеличава, а той все си стои неподвижен на едно и също място. "Нашите бургазлии", нали са моряци, гледат и се "зверят" и току веднага се чува глас: "ЗАСЕДНАЛ Е!" И като по телефон се разнася вестта, че турския броненосец е заседнал на пясъците... Радост неописуема от всички, че молитвата им тъй скоро е била чута и изпълнена от Провидението, което не иска да се лее човешка кръв, колко Бог е многомилостив и се чуват радостни възгласи от "старците" /да ме простят момчетата, че ги нарекох сега старци/, опълченците "Благодарим Ти, Господи!"...
Повика дружинния няколко от местните жители, най-добрите познавачи на морето и неговото крайбрежие, опитните моряци, те оглеждат добре мястото и казват на командира: "Параходът е заседнал, там има много насипани пясъци, които са като копанки и той се е загнездил в такава една копанка и на никъде не може да мърда!"... И наистина, постепенно почна да се очертава много ясно, как носа на броненосеца ставаше все по-висок и по-висок в сравнение със задната му част - кормилната. Личеше, че парахода се стремеше да излезе от това си положение чрез едно усилно движение напред, но не успяваше и все повече и повече се качваше по-нависоко. Нададе вече и тревожни сигнали... Смръкна се... Не се виждаше повече, а и осветление нямаше на него... Изпрати се донесение до командира на 1/5 бригада и на началника на 5-а дивизия.
Сутринта на следния ден, 28 януарий, още от ранни зори се забелязваше присъствието на товарни параходи и два контраторпильори, които бяха свързани с въжета от броненосеца и го теглеха назад - обаче всичките усилия да го освободят от засядането останаха напразни... Почна се разтоварването на парахода - броненосец, с едно постоянно движение на лодки натоварени от броненосеца до товарния параход - разтоварват ги и се връщат обратно за ново натоварване... Види се имаше стремеж да се облекчи парахода и тогава да го изтеглят назад...
След пладне същия ден се появи североизточен вятър, който постоянно се усилваше, усилваха се и морските вълни, разтоварването ставаше много трудно и даже невъзможно. Бученето на морето бе през нощта силно и предвещаваше буря и на 29 януарий сутринта, морските вълни обливаха вече целия броненосец и той биде наклонен на една страна, бурята бе вече много силна. Наклона ставаше все по-голям и по- голям, докато на 30 януарий сутринта се видя, че целия почти броненосец е обърнат и повален и се виждаше коремната му част нагоре, и стана жертва на морските вълни, на вълните на неподдаващато се на проучване Черно море. Така загина и изчезна в морските вълни турския броненосец "Асари-и-Тефик", за да остави на спокойствие българския воин, находящ се в охрана на морския бряг, или в тила на бойното разположение на армията, защото нито единия, нито другия не искаха чуждото, и своето си недаваха. Загина "Асари-и-Тефик", дали че молбата на "момчетата" от 10-а Погранична дружина бе чута и веднага изпълнена, или пък "така му било писано", знаем, че случайности в природата няма, всичко почива на строги математически закони - всяко последствие е резултат на една по-раншна причина - двата велики неумолими "закони за причините и последствията" дирижират в цялата вселена...
11 март 1913 година, понеделник, с. Подима.
Южен вятър духа, топли вълни на пролет носи, природа да съживява, небе ясно, топлина изпраща, природа да възрастява... Морето тихо, като че световните бури са престанали и всичко е преминало в тихо движение, като че всичко се е отдало да работи за общия подем на човечеството! Каква илюзия! Какви подмолни планове се крояха в тоя момент! По заповед от н-ството, 5-а дивизия /телегр. № 432 от 1/5 бригада и № 1367 от н-ка 5-а дивизия/, 1-а и 3-а опълченски Троянски роти трябваше да заминат за М. Търново, гдето да образуват гарнизон, дружината, 10-а Погранична, да останеше в състав само две роти, 1-а и 2-а погранична рота, в състав: 4 офицери, 46 подофицери, 408 войници и 44 коне и придадени 1 1/2 конни взводове /2 офицери, 42 долни чинове и 4 коне/.
... Важно събитие, важен момент от живота на една бойна строева единица, особено в случая съставена от опълченци I и II призиви и между тях един кадър само от 80 души млади действащи граничари... И тая бойна единица от обявяването на войната и до днес е действала все в първите редове на армията съвместно с действащите млади призиви, а нейния състав бе, както се знае, от най-възрастните служили и неслужили от Бургаски окръг и Ловешко, и Троянско, но хора с формирана житейска опитност, затвърдени в своя характер... На тая бойно вече свързана дружина, предстоеше днес да бъде разпокъсана на две групи... Колкото радостен момент от една страна, че се даваше възможност на две роти да се оттеглят в тила и да си отпочинат, толкова бе тежко и тъжно, че се разделят от другарите си бойци, с които изнесоха толкова много страдания, несгоди, лишения, неволи и то все при бойна обстановка... Който не е опитвал раздялата между двама бойни другари, които са делили скърби и радости на бойния фронт, той само не може да си представи днешния мил момент, що трябваше да преживее дружината, с тая си раздяла на две части и с оглед вече да не се съберат под едно дружинно знаме - знамето на 10-а Погранична дружина, което бе осветено с кръвта на падналите бойни другари от дружината, при изпълнение на своя дълг към многострадалното си българско племе и който дълг те изпълниха с достойнство и с чест за нацията и армията, най-очебиещо изтъкнато в боевете на 1 октомврий 1912 година при Бунар Хисар и 25 януарий 1913 година, десанта при Подима...
Моментите на раздялата бяха мили: благодарствен молебен за общата досега съвместна безпорочна служба; благопожелания за още по- безкористна бъдеща служба, с дълбокото съзнание, че само с подобна дейност ще се повдигне достойнството на българското племе, което с всестранното си развите, ръководено от своите водачи, по пътя на себеотрицанието, за общото благо ще заеме почетното си място в общия световен човешки организъм...
Имат ли съзнанието за подобна дейност водачите на племето ни в пътя на неговата еволюция?... Нека тоя въпрос винаги стои пред нас без да си отговаряме на него!...
След общия другарски-братски обяд, двете роти тръгнаха за гр. Малко Търново, изпратени до навън от селото от братята си, другите две роти, които оставаха на бойния фронт и за в бъдеще, за огледало на младите българи, на своите си синове.
11 юний 1913 година, вторник, ден марсов, ден за победа отрицателните качества у човека... Бивак при с. Бойници, на западната граница.
Политическото положение и бойното състояние и намерения за "дребната рая" неизвестно, и за водачите - предрешено! ..
При все това, иска се "отгоре" да се знае мнението на войниците: да воюваме ли с досегашните ни съюзници сърби и гърци, или да не воюваме?... Положение смешно от една страна и трагично от друга: да се допитваме до подчинените си за известни мероприятия от държавен интерес, когато те не са в състояние да знаят нищо в момента, то значи да нямат вяра в себе си водача или началника, да няма вяра в успеха при реализирането на своя или общия идеал, та като е в това съмнение и след като претърпи крах, неуспех, да има смелостта да каже: "И вие, подчинените на народ и армия, бяхте всички съгласни с нас, водачите ви!"... Т.е. измиваме си ръцете, като Пилата!... Не е така, началници и водачи народни. Началника предприема, решава, привежда в изпълнение и носи отговорност за последствията: наградата приема, позорния стълб не отбягва и спасение зад граница не търси... В началника са включени и двата закона: причините и последствията... Е добре, реченото - речено, заповяданото - заповядано и изпълнено.
Четем пред подчинените ни войници, послушните изпълнители на народните искания, разни извадки от вестниците... Зер, пресата е непогрешна и неподатлива на частни мисли и интереси?... Четем, а войниците слушат, какви биле отношенията ни с досегашните ни съюзници и съседи - сърби и гърци, за тяхното изневеряване и пр. и пр. и желанието им да ни опропастят окончателно, па даже и за подялба на България се говори... Устно им се разяснява... и българина мъдрец, стои прав и слуша, вдълбочен в себе си върху бивачната поляна, съсредоточен, но както в кръчмата пред изборния агитатор и кандидат за народен избраник, гдето тоже слуша, но "знае си той" за кого ще гласува.
"Еее, момчета, сега си говорихме като българи, всички еднакво интересуващи ни доброто на народа ни, който чакаше тия моменти за обединение при това положение..., при тия отношения със съседите ни, които ясно е вече, не се считат за съюзници, какво трябва да правим, кой път ни предстои да изберем: да си отидем по домовете ли с незавършена работа, или да се опълчим срещу тях и им поискаме наложително това, което е наше право, което те навремето са признали за цяла истина, а сега искат да ни го отнемат и то насилом даже... Общо мълчание и дълбоко замисляне... Погледът е съсредоточен в земята - зер материален въпрос се разрешава тук - мисли се за земното, като условие за достигане небесното, висшето. Момент важен. Размишлява българина, съсредоточен в своя вътрешен мир, в своята душа. Знае той закона и иска да съедини в едно, да доведе в хармония ума и сърцето, и взетото решение да приведе в изпълнение чрез силата на разумната воля. Мъдрец е българинът в сериозните въпроси, но не българина израснал в лишения и излишъци, а оня, който е излязъл из всред закона на живата природа... Той знае нейната неумолимост, затова иска да бъде безпогрешен в своето решение... Запитва дружинния командир някой по име - мълчат, само го поглеждат и не отговарят, и те пък от своя страна изпитват самия него - той какво мисли... Най-после чуха се гласове: "Нека да каже вместо всички ни, нашия другар и добър брат бай Ст. Ш. от с. Д. /Бургаско/. Обръща се дружинния към бай Ст. Ш., който в тоя момент тъкмо искаше да доложи, че желае да говори. Разреши му се. И започна верния на родината ни служител, бай Ст. Ш.: "Г-н майор, ако ми е позволено да говоря открито така, както си обикновено говори не като началници и подчинени, а като българи, както казахте, които еднакво милеем за нашата многострадална страна и ако моите думи бъдат одобрени от другарите ми, ще се смята, че то е общото ни мнение и желание, ако ли не, нека и те да кажат"... И продължи бай Ст. със следните смисъл думи: "Ние признаваме, че имаме право на тия територии, които нашите съюзници искат да ни оспорват и да ни отнемат..., и сме готови, и това да защитим правата си със сила, ако не разбират от добро... Обаче ние чуваме, че румъните се обявяват против нас..., турците не ще стоят мирно, а ще си вземат обратно Тракия..., така "подучуваме"!... И при това положение, кой ще запази нашата мощ и досегашните ни придобивки? Затова казваме Ви, понеже питате за нашето мнение, нека си отпочинем, българина, исторически погледнато, не може да воюва повече от шест месеца, заради това, нека се задоволим с придобитото досега, да го осигурим и ще дойдат добри дни да си вземе цяла Македония... Обаче, пък казвайки, че това е наше мнение, тъй както ние разбираме тук, гдето сме сега, на вика ни, а там "горе" имаме управници, които знаят истинското положение и в политическо отношение, и в дипломатическо, и икономическото състояние на страната и моралната стойност на армията ни, защото, чуваме, че имало полкове разбунтувани и не изпълнителни..., та нашите просветени управници, като знаят всичко по разните въпроси, които са във връзка с въпросите, които нас питате, те ще определят какво трябва да се работи и НИЕ СМЕ ГОТОВИ ДА ИЗПЪЛНИМ ДОКРАЙ техните нареждания и заповеди, защото и те обичат нашата страна като своя родина и ще искат всякога нейното добро. Така ние мислим и вярваме, че е за доброто на всички ни"... Завърши бай Ст. със силно развълнувана душа, защото чистотата на тая душа предвиждаше "онова", което висеше като тъмен облак над българското племе... Всички войници отговаряха, че са съгласни с казаното от техния другар бай Ст. Ш., напълно го възприемат и гласно добавяха: "Г-н майор, готови сме да изпълним докрай дадените ни заповеди, дълга си като войници за общото благо, за благото на Родината ни... Дано настъпят с това светли дни в нейната история!" С "урра" бяха изпратени последните им думи. Така и се донесе на началството...
Резултатът от войната с дотогавашните ни съюзници сърби и гърци, към които се присъединиха и румъни и турци, през 1913 година, е известен на всички ни - "СВИХА СЕ ЗНАМЕНАТА ЗА ПО-ДОБРИ ДНИ!"
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...