2. ПОСЛЕДЕН, НЕЗАБРАВИМ И ВЕЧЕН!

[Ани]

2. ПОСЛЕДЕН, НЕЗАБРАВИМ И ВЕЧЕН!

За съответния образ на нашия Велик Учител и за един незабравим спомен за Него се отнасят тия мои думи.

Случаят е следният: Няколко дни преди заминаването на Учителят дойде в домът ми наша сестра от Братството - Пенка Белева и ме помоли да отидем на Изгрева и да кажа на Учителя, че мъжът й Стефан Белев е в безсъзнание, много тежко болен.

Сестра Пенка Белева беше възрастна наша сестра, от дълго време беше в Братството и беше много предана, изпълнителна и непоколебимо и твърдо вярваше в необикновените възможности на Учителя. Тя имаше в това отношение много опитности, някои от които тя е споделяла с нас.

Нейният другар и съпруг Стефан Белев беше също така известен, много културен, високо образован човек, владеещ няколко езици и със западно европейско възпитание и образование. Той също добре познаваше Учителят и имаше непоколебима вяра и голяма преданост и любов към Него.

И така, сестра Белева искаше аз да съобщя на Учителя, че Стефан е тежко болен, че животът му е в опасност и Учителят ще направи пак чудото с него, за да му спаси здравето и живота. Брат Стефан Белев вече за трети път получаваше удар, като при първите два случая Учителят му спасяваше живота.

На молбата на сестра Белева аз отговорих, че доколкото зная от наши братя и сестри, Учителят е също в тежко здравословно състояние и не приема никакви посещения, така че безполезно е да отивам, защото няма да мога да изпълня молбата й. Тя обаче беше непреклонна, настояваше и молеше въпреки всичко това, да отида и се явя пред Учителят и да му кажа, че Стефан е болен и е в много тежко положение. Аз упорствувах, не исках да се съглася, защото мислех, че е безполезно и безсмислено всичко това, но пред нейната непреклонност и неотстъпчивост реших да отида, като казах в себе си да отида само за опит и за форма, че каквото е определено това да бъде, така поне ще бъда оправдан и пред нея и пред себе си, че съм имал доброто желание да сторя това.

Отидох на Изгрева. Застанах пред стълбата долу, която води за горната стая, в която лежеше Учителят. Бях точно под западния прозорец на Неговата стая.

Разпитвах случайно минаващите наши хора какво е положението на Учителя, приема ли посещения, мога ли да се срещна с Него или не! Всички ми даваха все един и същи отговор: "Учителят е болен и никого не приема!"

Реших да съобщя на Учителя посредством някоя сестра от тия, които му прислужваха, за да знае, че Стефан Белев е болен и то много тежко.

Една от сестрите ми каза, че тя ходи при Него и ще му каже това и веднага бързо, тичешком се озова в стаята при Учителя.

Аз чух обаче как Учителят недоволно и сърдито я посрещна и й каза да се върне, защото не приема никого. Тя обаче беше малко особена, не се подчини и почна да обяснява, че аз съм я изпратил и обясняваше за какво съм я пратил и своята настойчивост оправдаваше с моя някаква поръчка, нещо съвсем неверно, неуместно и нетактично от нейна страна.

Учителят на няколко пъти каза: "Аз вече никого не приемам! Аз вече никого не лекувам, идете си, оставете ме!"

Тя обаче пак настояваше, че е пратена от мен, че случаят е важен и пр., което разбира се беше съвсем нетактично, не беше вярно, защото аз не бях я пратил да тревожи Учителя и да спори с Него, а само леко, деликатно и без излишни обяснения да каже, че Стефан Белев е болен.

От всичко станало аз бях смутен, измъчен и огорчен, и недоволен от обстоятелството, че съм станал причина да измъчвам Учителят в един такъв тежък за Него момент. Бях като вцепенен, неподвижен, съкрушен и не знаех как да изляза от това положение.

След малко, за моя голяма изненада аз видях Учителят, че излезе на тераската горе над стълбата пред вратата, обърна се с лице към мене и се подпираше леко за перилото. Аз бях смаян, объркан, бях в недоумение от всичко станало. Картината пред мене беше наистина неописуема!

Пред мен стоеше не човек, а Самия Бог. Той горе, а аз долу! Блед, слаб, красив, с хубави бели коси и бяла брада, цял сияещ с неописуема чистота и красота, благ, мил, кротък, добър, Баща нежен и любящ. Той с нежен и мил поглед и съвсем тих глас се обърна към мене и каза: "Какво има, рекох. За бащата на учителката ли?"

Аз бях смутен, засрамен, чувствувах се виновен, бях объркан пред това необикновено Величие, на това, което беше пред очите ми, исках да се извиня, исках да Го помоля да ми прости за всичко това, обаче аз чувствувах, че всичко това беше излишно, защото Той не ми се сърдеше за това говореше Неговият поглед и цялата му вънкашност, която излъчваше Любов, нежност, красота, доброта, благост и готовност да помогне и да услужва дори и в такъв момент като този, в който Той сега се намираше.

Аз чух последните Му думи: "Идете си, рекох и им кажете, че ще му мине!"

След 3-4 дена Учителят напусна физическият свят, а брат Стефан Белев още същия ден оздравя напълно и в пълно здраве той живя още 5-6 месеца след заминаването на Учителя, след което и той набързо си замина от този свят.

И така, Учителят в последните си дни на земята болен, почти скъсал връзката си с физическия живот направи велика жертва и даде небивал пример за нас, Неговите последователи, като прие и се съгласи с нас, да се отзове на молбата ни и да спаси живота на един наш брат.

Никога от моето съзнание няма да изчезне Светлия и Величав образ на нашия Божествен Учител, който остана в мен като последен незабравим и вечен спомен за Него!

7.12.1968 г.

Тодор Божков

ул. "Янтра" № 1

София