9. ДЕСАНТЪТ В СИЦИЛИЯ

[Ани]

9. ДЕСАНТЪТ В СИЦИЛИЯ

Касае се за десантът, който англо-американците направиха в Сицилия - Южна Италия след успешното приключване от тяхна страна на операциите срещу германците в Северна Африка под германското командуване на генерал Рьомел, Във връзка с това събитие имам една опитност, която искам да предам в това изложение.

Дълго време генерал Рьомел във Втората световна война води успешни военни действия на Африканския бряг, при много трудни условия, но най-после пред огромното военно превъзходство на своя противник, той отстъпи и този фронт беше окончателно разчистен.

Англо-американската армия в Северна Африка беше съсредоточена и готова за нови действия в Европа, с други думи, очакваше се десант от тази армия някъде по южните брегове на Европа. Имаше три възможности - десант в Южна Франция, десант в Италия и такъв на Балканите. От моя гледна точка и по моя преценка най-вероятно и най-логично беше англо-американците да направят десант на Балканите. Това ме безпокоеше твърде много, защото в такъв случай България щеше да бъде ангажирана в една много тежка за нея война.

След като прекарах известно време в едно мъчително очакване, аз взех в себе си решение да отида от Скопие, където служех в София и да питам Учителят по този въпрос. Аз бях дълбоко убеден, че Учителят знае всичко! - но не бях сигурен дали Той ще ми довери една такава голяма тайна, но все пак реших да опитам. Аз чувствувах, че с това мое желание, може би съм прекалил и съм отишъл твърде далеч, още повече, че това не беше мой личен въпрос.

При срещата ми с Учителя в долната малка стая, край другото в много деликатна форма аз му загатнах, че се много безпокоя и не зная, но все ми се струва, че тук на Балканите ще се открие втори фронт и чаках да видя какво ще каже Учителят. Той нищо не ми каза по този въпрос, замълча и не ми даде отговор. Направи само едно леко, неопределено движение с главата Си. Аз нищо не разбирах, макар че отговорът Му, както по-после разбрах се е заключавал именно в това негово движение на главата. Същият ден, малко по-късно към обед, аз се готвех да отивам, братята на Изгрева бяха вече насядали на масата за обяд. Учителят още не беше дошъл. Брат д-р Жеков ме повика и ме покани да остана на братския обед, като каза, че ще ми отстъпи мястото си, за да бъда през време на обеда седнал при Учителя.

Аз се колебаех, но той пак настоя, поради което аз останах. Аз седнах на отстъпеното ми място, което беше вляво от мястото, определено за Учителя. Почакахме така 10-15 минути, всички стояха кротко, мирно, разговаряха тихичко и спокойно и търпеливо чакахме Учителя. След малко Учителят се показа, слизайки от стаята си. Всякакви разговори спряха, всички станахме на крака и дочакахме Учителят, който беше много съсредоточен, блед, изразът на лицето Му беше сериозен и строг, в смисъл, че е зает със сериозни и трудни въпроси. Аз познавах това състояние на Учителя и знаех, че Той в такъв момент само външно присъствува при нас, а със съзнанието си е много далеч някъде в света, зает с разрешаването на далечни, неизвестни за нас неща.

След като Учителят зае своето място, даде знак. казахме общо предобедната молитва, след което при пълно мълчание седнахме всички заедно с Учителя за обед.

Аз бях смутен и стеснен, чувствувах се малко неловко, но все пак бях буден и сам давах на себе си съвет да бъда внимателен, защото моментът е важен и може да изпусна нещо много важно. Учителят седеше на мястото си, гледаше сериозно напред, аз едва, едва леко го наблюдавах и внимавах на всяко Негово движение, на всяка Негова дума. Пред Учителя в стъклена чиния вече беше сипана картофената супа. специално за него, до нея бяха приборите, а в малка чинийка имаше нарязан лимон към супата. С дясната си ръка Учителят взе отрязания лимон и без да се обръща към мен каза: "Рекох, италианците вече не пращат лимони." Аз схванах тези Негови думи направо и в смисъл, че на пазара липсват лимони и затова казах, че още има лимони и не се чувствува липсата на такива. Учителят нищо не отговори на тези мои думи. Настъпи мълчание, а аз през това време мислих в себе си, дали съм разбрал добре Учителят и дали съм отговорил на Неговите думи правилно. Мислейки и допускайки разни неща в един момент аз се опомних в себе си и си зададох въпроса защо аз съм дошъл от Скопие в София, нали за да се осведомя къде ще стане десанта. Е, добре, имат ли връзка думите на Учителя с този въпрос? И след като мислено повторих думите на Учителя, че италианците не пращат лимони, аз помислих и отговорих в себе си, че тази е именно връзката и отговора на въпроса, т.е. италианците не пращат вече лимони, значи десантът ще стане в Италия, и те няма да пращат лимони в бъдеще, и че това е отговора на въпроса, който ме интересува.

И след като завърших тези мои вътрешни разсъждения, през време на мълчанието между мен и Учителя, и след като аз вътрешно се установих твърдо на заключението, че смисъла на Учителевите думи, че десантът ще стане в Италия, в мен настана едно просветление и облекчение, каквото настъпва след успешно решение на трудна задача. В същия момент Учителят леко обърна главата Си към мен и също така лекичко ми се усмихна, от което аз извадих заключение, че отговора е даден. След този случай, аз размишлявах върху движението с глава, което направи в стаята си преди това, в отговор на моя въпрос за десанта. Учителят беше седнал на стол и беше обърнат с лице точно на юг. Той съвсем малко обърна главата си на дясно, т.е. по посока на Италия.

Аз напуснах Изгрева с убеждението, че десанта ще стане в Италия, а не на Балканския полуостров. Два дни след тази среща вестниците с голямо заглавие оповестиха на първите си страници за големия десант на англо-американците на остров Сицилия.

Още един път аз разбрах, какво знае и какво може нашия Велик Учител. И моята вяра в Него още повече се засили и укрепи.