22. СЪЛЗИТЕ

[Ани]

22. СЪЛЗИТЕ

Кой от нас не е плакал и кой не е проливал сълзи, всички имаме тази опитност и всички знаем силата на страданието и значението на сълзите. Някой път плачем за някакви несполуки в живота, друг път поради това, че сме огорчени, обидени, засегнати или неоценени справедливо. Но човек плаче понякога и при много голяма радост от умиление или пък когато е изправен пред едно рядко, велико, трогателно и изненадващо събитие. Сълзите ни придружават всякога при силни и рязко противоположни психични изменения от много тежко положение, което се обръща в радостно и спасително такова.

Разказаха ми за един случай на едно необикновено преживяване на един наш офицер във войната. Попада в плен в ръцете на противниковата армия. Същата отстъпва, а нашата армия я преследва. Пленниците също отстъпват заедно с противниковата армия. След три дена противникът решава да се освободи от пленниците, като ги избие. Те са били 5-6 човека. Извеждат ги една сутрин късно през есента в полето, нареждат ги в една редица, за да бъдат застреляни. Нищо не им се казва, но те разбират намеренията на противника и знаят, че е дошъл краят на живота им. Офицерът се обръща към един от противниковите войници и му казва: "Зная какво ме очаква, но моля ти се преди да ме застреляте дайте ми възможност да се помоля на Бога и да направя последната си молитва. Аз съм християнин. Противниковият войник се замисля, гледа го в очите, но нищо не му казва. Нашият офицер повторил молбата си. Войникът мълчи и трети път офицерът се обръща към него със същата молба. Противниковият войник му казва: "Бягай". То почва да тича, отдалечава се от мястото на екзекуцията и отпаднал, изморен, не ял три дена, след тези силни преживявания той пада на земята изнемощял и безсилен. В този момент той чува гърмежите и разбира, че другарите му са избити. Той лежи, едва диша и започва да плаче сърцераздирателно и неутешимо. След един ден нашата армия пристига, прибира го, той е отново жив и е прибран при своите близки.

Бях офицер. След раняването ми на бойното поле бях пратен на лечение. Минах през няколко болници. Още неоздравял напълно искаха да ме върнат отново на фронта и аз желаех това, но исках преди да ме върнат, понеже не бях и оздравял напълно, да ми дадат малко отпуска, за да се видя с домашните си. Пред това незачитане на една психологическа потребност на човека, да види домашните си, след като се е спасил от смърт, аз се трогнах и заплаках, но не с глас, заради обидата, незачитането на човека и третирането му като неодушевена вещ, и то от хора, които никога не бяха излагали живота си. Човек понякога се разчувствува от дребни неща на вид, а може да бъде твърд и спокоен пред много по-големи изпитания, в битки, пред поле покрито с трупове на герои, покосени от смърт, при жестока изтребителна война. Плачът и сълзите са едно изключително психологическо състояние и изживяване, засягащо човешката душа и присъщо може би само на човека.

Всичко това аз разказах, за да го свържа с два момента от спомените ми за Учителя. Аз видях, сълзи на очите на Учителя. И тия сълзи за мен не са като тия, за които писах по-горе. Те бяха мълчаливи, но говореха сами за себе си и имаха много голямо значение. Като ги свързвам с моментите, когато те бяха паднали от очите на Учителя, аз разбирам, че това бяха сълзи за нас, оплакващи не само страданията, смъртта, безнадеждността ни, но бяха сълзи за необикновеното Божие разбиране и отношение към нашите необикновени преживявания и несправедливи терзания. Това бяха сълзи за онова, което е било в миналото с нас, което е сега и което ще бъде и това, което ние нито сме го разбирали, нито сме имали за него даже и най-малката представа. Защото ние не познаваме нещата, нито познаваме живота и себе си. Не познаваме и не знаем какво ни чака. Сълзи за нашето незнание, за нашите грешки и безсилие. Тия сълзи бяха Божи сълзи, свещени, скъпи, бащински, любящи, пълни с милост и състрадание, сълзи, които се отнасят до нас и до всички страдащи като нас, за цялата трагедия на нашия живот на земята и същевременно сълзи за утешение, за насърчение, за спасение и за усилване на вярата ни. С очертаване на нашия далечен път към неизвестното бъдеще.

С тези сълзи Учителят ни сочеше далечна някаква цел и готовността да понесем всичко заради Бога и да имаме вяра и надежда, че. няма да бъдем оставени, защото Той всичко знае и вечно ще бъде с нас. Благословени сълзи, пред които аз се прекланям, благоговея и оставям вечно признателен на Учителя за тях.