Jump to content
Ани

65. Разказът на брат Темелко

Recommended Posts

РАЗКАЗЪТ НА БРАТ ТЕМЕЛКО

Винаги, когато ходехме в Мърчаево, имах усещането, че Учителя присъства при нас, особено в пролетните и есенните дни. Сядахме около чешмичките на приказки и песни, тогава нямаше хора, които да ни слушат, и там се чувствахме много добре. Чешмичката в двора, която са направили заедно с Учителя, беше за здраве и благословение. Сестра Веса Несторова и нейният брат Иван Руснака са я укрепили с мозаечни камъчета и е станала още по-хубава. Тогава имаше постоянно водичка, която се изтичаше. В съседния двор имаше външна чешмичка, която е за лекуване на очите. Там беше всичко естествено - трева, цветя и горски ягодки, наоколо нямаше постройки. Беряхме си мащерка и пеехме. Брат Темелко ни разказваше спомените и преживяванията си с Учителя. Бях седнала на пейката под ореха, там имаше скована от дъски една дълга маса и пейки за сядане. Там, по времето на Учителя, при хубаво време и през лятото е ставал обядът. Брат Темелко ме видя, че съм самичка, и дойде при мене. Казах му: „Много е хубаво при вас, прекрасен изглед има!" Аз нали съм художник, природата ме вълнува. - „Да, сестра, наистина е хубаво при нас, но ние сякаш не го усещаме така, както вие, които сте лишени от това, което ние имаме. Не случайно, сестра, дойде при нас Учителя и тук остана десет месеца от последната си година. Имахме прекрасен живот заедно - като едно голямо семейство. Прекарвахме в песни и молитви, екскурзии и разходки из планините и до Рударци. Искаш ли да чуеш нашата история, как дойде Учителя при нас?". - Отвърнах му: „Симо ми разказа как вие сте намерили Учителя." - Той отговори: „Аз пък ще ти разкажа как Учителя дойде при нас и живяхме заедно." - „Е, много ще се радвам, аз съм чувала от сестрите отчасти..." И той започна: „По-хубаво е да го чуеш от мен. Учителя ни е познавал, преди да се запознаем с него. Той е идвал и посещавал моя дом. Аз имам двама сина и две дъщери. Започвам от най-малката ми дъщеря Косена. Тя беше около 10-годишна, когато Учителя ни е посещавал всяка вечер. Той идвал при нея и разговарял с нея. Една вечер тя взе едно ниско столче и го постави до леглото си, качи се на леглото и си легна. Аз отидох и взех столчето, за да го преместя, тя извика: „Не взимай столчето, пречи там, където го остави, ще се спъне някой." Казах: „Никой няма да се спъне." Тя отговори: „Дядото, като идва, все стои до леглото и главата ми прав и ми говори всяка вечер, докато не заспя. Искам, като дойде тази вечер, да седне до леглото ми и да ми говори."
Аз я гледах и не знаех за какво говори, попитах я: „Кой е този дядо? Ти познаваш ли го?". - „Ами, познавам го, с бяла дълга брада и бели коси." Майка й се намеси: „Остави я, кой знае какво сънува." Тя веднага възрази: „Нищо не сънувам, той каза, че ще дойде и ще живее у нас." Нищо не отговорихме, оставихме я да спи. Майка й повтори: „Кой знае какво сънува това дете!"
Скоро след този случай Симо ни заведе в София и се запознахме с Братството. Донесохме книжките, които ни подари Учителя. Аз поставих снимката му до един наш портрет. Косена видя снимката му и каза: „Тате, откъде взе тази картичка? Това е дядото, който идва всяка вечер у нас." Попитах я, сигурна ли е, че е той, тя потвърди: „И пак каза, че ще дойде да живее у нас." Спогледахме се с жената, но не казахме нищо, не обърнахме внимание на нейните приказки. Тя наведе глава и ни упрекна: „Не ме слушате, но ще видите как ще се срамувате!" Ние имахме други грижи и не й обръщахме внимание. Малкият ми син беше войник, хванали го, когато пренасяли оръжие на партизаните, и го убиха. Докараха ни го в ковчега и казаха, че се е убил по любовни причини. Аз отидох при Учителя - да го попитам какво да правим. Той ми каза: „Нищо не правете, не го разковавайте, той ще дойде много скоро и ще ви разкаже всичко." Върнах се вкъщи и видях, че са разковали ковчега - разбрали са, че е разстрелян. Заковахме ковчега и го погребахме. Положението ставаше все по-зле, започнаха бомбардировките над София. Народът започна да се евакуира от столицата в цялата страна. През октомври Учителя с една група братя и сестри пристигна у нас. Ние точно обядвахме, големият ми син видял Учителя с групата, която се запътва по улицата към нас, дотича при нас и каза: „Тате, ставайте, Учителя ти води гости от София и е на нашата улица!" Ние скочихме, затичахме из къщи да разтребваме, грабнахме метлата да метем и чистим.
Косена каза: „Сега ще се срамите, аз като ви казвах, вие не ме чувахте!" Те влязоха в двора, ние излязохме да ги посрещнем, поканихме Учителя с групата в голямата стая. Почистихме и подредихме за него малката стая - тогава той влезе в нея да си отпочине. Оттогава, сестра, Учителя прекара с нас десет месеца. Намерихме квартири на част от сестрите и братята, някои останаха при нас. Ние се преместихме в старата къща за спане, тесничко и не много удобно ни беше на всички, но в душите ни беше весело. Имахме много черги, които вечер се постилаха и сутрин се вдигаха. Сестрите се справяха много добре с всичко, общо се готвеше и общо се хранехме. Изкарахме един много задружен живот - в много разговори с Учителя, с песни и молитви. Ходехме в горичката отсреща, ти вече я знаеш, местността Бачище - там играехме гимнастика. Ходехме и в Рударци, при изворите, там се къпеха и перяха. Там има много хубави поляни, където сядахме всички заедно в разговор с Учителя и слушахме беседи. Ходехме и на Витоша, на хижа Остреца, за по два-три дена. Така хубаво си прекарахме до 9-ти септември. Идваха много братя и сестри от провинцията да посетят Учителя. Когато свърши опасността от бомбите и стана спокойно, братята дойдоха и прибраха Учителя. Така завърши гостуването на Учителя и на всички братя и сестри, с които пристигна той при нас. Докато беше у нас Учителя, мобилизираха големия ми син. Той дойде с един приятел и каза: „Тате, заминавам за фронта." Отвърнах му: „Велине, влез при Учителя - да му целунеш ръка и да те благослови. Ние много се тревожим с майка ти, убиха брат ти и ако с тебе нещо се случи, няма да го преживеем." Велин почука на вратата му, Учителя излезе, здрависа се с тях и те му целунаха ръка. Каза им: „Препишете си 91 псалом и го сложете в джоба на куртките си - той ще ви пази от куршумите." Пожела им „добър път" и те заминаха. Руснаците подгониха германците и някъде в Австрия ги бяха обградили. Ротата на сина ми беше от картечари, избили всички, останал жив само той. Било вече привечер, синът ми, пълзейки, се местел от картечница на картечница, за да заблуди врага, че са много. Като се стъмнило, избягал по-навътре в някакво прикритие и така оцелял. На сутринта дошла помощ и го намират сам. Германците се оттеглили. Дадоха му отпуска 10 дена за награда, че задържал врага.
Една сутрин, ден преди да се върне той, ние с жена ми бяхме много притеснени и отидохме при Учителя, попитахме го: „Учителю, какво ще ни кажеш за момчето? Не можахме да спим, много се тревожим!" Учителя се засмя и каза: „Опасността премина за него. Сега ще дойде да ви разкаже какво е станало."
На другия ден синът ми се върна. През това време, докато беше на фронта, му се роди син. Сестрите помагаха на жена ми и снаха ми за отглеждането на детето. Бяхме като едно голямо семейство, кръстиха го на Учителя - Петър. Порасна, стана на 4 години. Един ден се бях качил с него на тавана в старата къща, там слагахме всичко, което ни е потребно - дрехи, сандъци, за които нямаше място в новата къща, където живеехме. Петър играеше около мене и по едно време извади нещо от един сандък, донесе една обувка и каза: „тате". Аз го поправих: „Аз съм ти дядо." Той ми отговори: „Ти сега си ми дядо, а ми беше тате." Седна до мен и започна да говори като голям човек: „Слушай, тате, сега ще ти разкажа какво се случи с мене. Аз служех на летището в Божурище, обикновен войник. Имахме връзка с партизаните, те ни молеха да им изнесем оръжие от склада. Една вечер с няколко приятели изнесохме пушки и ги предадохме, никой не ни видя. Но партизаните настояваха да им занесем още оръжие. Приятелите ми се отказаха, аз реших сам да им занеса. Върнах се пак в склада, награбих още пушки и на излизане ме хванаха. Много ме мъчиха да кажа имам ли и други съучастници, с които сме изнасяли оръжие. Аз казах, че съм сам, но не изтърпях болките и излязох от тялото, гледах ги отгоре - какво правят с тялото ми. Отидох на небето, там имаше много такива като мене, беше ми добре. После дойде един дядо и каза: Хайде, слизай на земята, че майка ти и баща ти много плачат за тебе! - И ето сега аз съм пред тебе, ти си ми тате и дядо." Дойде и ме прегърна. Учителя нали ме предупреди, когато отидох при него след убийството му: Той скоро ще дойде и ще ти каже всичко, само че не взимай никакви пари, които ще ти предложат по-късно. Като дойде 9-ти септември, управляващите ме извикаха да ми дадат пари, отказах. По-късно кръстиха улицата на негово име. Аз нищо не казах, това си е тяхна работа, не моя.
След заминаването на брат Темелко къщата му стана музей, посещаваше се от братя и сестри. В днешно време не се прави това, което беше преди. Понякога, на големи празници, отиват на втория ден и правят молитва там - организирано от ръководството на Братството в София.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×