Jump to content
Ани

79. Срещата ми с Петър Димков

Recommended Posts

СРЕЩАТА МИ С ПЕТЪР ДИМКОВ

Първото ми дете е син, който завърши Художествената гимназия, а след това отиде войник. Първата година в казармата изкара добре, като всички войници, а втората година му възлагат да украсява казармата с лозунги и други видове украса. (Войникът, който вършил това, бил освободен с набора си.) Възлагали му големи задачи - та когато войниците почивали, той отивал в ателието и работел до късно вечер. Не го освобождавали и от наряди. През онази зима имаше големи студове - температурите спадаха до 20 градуса под нулата. Една вечер бил на пост, да пазят танковете и оръдията, не го сменили. Той изстинал така, че получи схващане на ръката си и изкривяване на устата. Лекуваха го десетина дена в болница и пак го върнаха в казармата, като там продължил да пие лекарствата. През същата година се разболя от хепатит, а след това и от коремен тиф. От казармата вкъщи си дойде болен. Проф. Темков каза, че това са три от най-острите болести - и понеже той ги е прекарал само за една година, организмът му почна да се изтощава. Обикаляше по болниците, дадоха му пенсия, но какво от това, след като той стана мъченик и за себе си, и за всички нас. Синът ми загуби всякаква вяра във всички.
Аз реших да го заведа при Петър Димков - в една пряка уличка на „Пиротска". Отидох и го записаха за вторник. В този ден му предложих да отидем да търсим рамки за картини по „Пиротска", а като стигнахме до пряката уличка, му предложих (той беше в добро настроение) да отидем да видя един възрастен лечител за главоболието си, тъй като той вече е излекувал моя позната. И след като влязохме в антрето, му предложих да попитам и за него. Той ми отговори: „Майко, къде си тръгнала, това, не виждаш ли, че е билкар? Не искам нищо да питаш за мене.
Професори и най-добрите лекари са ме лекували, никой не ме излекува напълно. Та сега билкари ли ще ме лекуват?". Отговорих му: „Добре, като не искаш, иди си. Аз ще вляза да видя какво ще ми каже." Влязох и разказах всичко на Димков. Той ми отговори: „Ще ти дам едни билки, които са полезни, да ги пиете като чай. За него не мога да дам никакви наставления, щом пие лекарства. Аз преглеждам зениците, в тях е записано всичко - като прегледам чрез тях целия организъм, зная каква е болестта и какво мога да му предпиша. Но това ще стане само когато имам възможност да го прегледам.
Малко по-късно прочетох една книга от Духовната академия за живота на Йоханес Брамхам от щата Охайо. Роден през 1909 г., лекувал всичко, дори и от разстояние, стига да му се пише писмо. Преписах на ръка цялата книга. За мене той е един от преродените Апостоли на Христа... Наскоро за Нова година получихме честитка от владиката дядо Йосиф, назначен за духовен представител на България в Ню Йорк и Торонто. Много се зарадвахме и ми мина през ума, че желанието ми да се свържа с Йоханес Брамхам може би ще се осъществи само чрез него. Но не се осмелих да му пиша... Идвал ни е на гости - когато сме го канили, винаги е идвал. С чичо ми работеха заедно във Врачанската митрополия. Изоставих мисълта за писмо - казвам си, ако трябва да стане, ще се нареди... Един ден през пролетта отивах към Музикалното училище по покана на класната на моята внучка и чувам, че някой ме вика: „Радке, Радке, чакай!" Спрях, обърнах се и видях, че един духовник ми маха с ръка. Изненадана виждам дядо Йосиф с духовни дрехи, не като владика, сам. Бавно дойде до мене, подаде ми ръка, а аз му целунах ръката, нали знам, че е владика. Седнахме на една пейка и той почна да ме разпитва за всички близки. Поговорихме и за неговите близки. И му казах: „Едно нещо ни мъчи - синът ни в казармата се разболя и още не може да се оправи... Надеждата ми е във вас - искам да се свържа с Йоханес Брамхам от щата Охайо - за мене той е прероден Апостол на Христос." - „Права си, такъв е! Само че преди две години си замина. Но ние имаме такъв лечител и в България - известен е по света." Разказах му за злополучния си опит да заведа сина ми. Той ми отговори: „Е, тука мога да ти помогна. Лили Димкова пристига в Торонто, ще прави изложба, аз ще й помогна в уреждането на изложбата и ще я помоля тя да говори с баща си да се уреди среща за сина ти." Разделихме се - той доволен, че е видял близък човек, аз обнадеждена, че се явява една искрица за сина ми.
Не се мина много време и се обадиха по телефона, че може да стане срещата с Димков. Веднага потърсих Йотка и Емилия Михайловска и като ми дойдоха на гости, им разказах от игла до конец всичко. „Казвате ми, че сте много близки с Димков. Искам сега да ми уредите срещата с него, където той каже." - „Готово, Раде, ще видиш, че сме близки, а и ти си наша близка приятелка." След три дена се обажда Йотка и казва: „Раде, утре си у нас на обяд. Направи една от хубавите питки с пентаграма, аз ще приготвя постно ядене. Ще дойде и Павлинка, а също и още една наша съседка. Това ще бъдем. Внукът ми ще го вземе с колата и след това ще го закара пак вкъщи."
Пристигам в 12 часа. Те бяха се събрали и насядали около масичката в хола. Като влязох, поздравих всички. Димков предложи: „Нека сестрата дойде и седне до мен на дивана - има място, - и посочи къде да седна. - Не искам никой да се притеснява."
Ама той бил страхотен събеседник! Главата му пълна със събития, няма никаква склероза, а беше на 95 години! Като почна да ни говори от Фердинандовото време, когато е бил младши военен, та свършихме с Живковото, на което ние бяхме свидетели. Помнеше имената на всички с дати, къде какво е станало. Много се смяхме, накара ни и ние да си припомним някои събития... Създаде се една весела атмосфера. Димков каза: „Абе, младежи, много ме развеселихте днеска!" Обърна се към мене и каза: „Виж какво, сестричко, синчето ти няма да разбере как ще го накарам да ми разреши да му прегледам очите с лупата. Това е много важно за мен. Чрез нея аз виждам състоянието на целия организъм... На мене два пъти ми дават отрова и аз се спасявам, защото знам какво да взема и как да се спася. Сега отивам до Пловдив в една вила на мой приятел. Никой няма да знае къде ще бъда и кога ще отида." Мене нещо като че ме бодна в сърцето. Казвам му: „О, брат Дим- ков, моля ви, недейте отива, Вие сте в Сатурнова дупка, щом сте пред рожден ден. Моля Ви, недейте отива!" - „Аз, като се върна, ще ти се обадя, да дойдеш и ме вземеш с кола." - Отговорих му: „Аз не се безпокоя за нищо, освен за вас. За кола не се безпокоя, това ще се уреди, зетьовете ми имат коли. Само за вас се тревожа! А защо не докарат болното дете тука, при Вас?'. - „Казаха ми, че са взети мерки и никой няма да знае кога ще отида." Веднага ми мина през ума за случая с Брежнев и му казах: „Тоя голям човек, какъвто беше Брежнев, го доведоха руснаците чак тука при Вас! Това беше голямо събитие." - „Да, права сте. Който има нужда, той идва - отговори Димков. - Но понякога се налага и аз да отида. И тоя случай е специален... А Брежнев ми предложи да ми плати за прегледа, а аз му отговорих, че пари не вземам, та на него ли ще взема. Той пожела с нещо да се реваншира - да направи нещо за мене. Аз помислих малко и се сетих за Учителя Петър Дънов. Казвам му: „Имам молба към вас, със сигурност знам, че няма да могат да ви откажат. Молбата ми е следната: разтревожени сме всички, че искат да извадят Учителя Петър Дънов от мястото, в което той е пожелал да бъде поставен. Разрешено е от Георги Димитров да го положат там, дето той е посочил. А Учителя е помагал на всички, които са търсили неговата помощ. Това се знае от цялото Политбюро. Учителя Петър Дънов беше и най-големият лечител. Достатъчно беше само да сложи ръцете си на вас, и щяхте да оздравеете веднага. Такава сила имаше той. Аз съм негов ученик и лекувам с билки и правила как да живеем, за да не боледуваме. Затова той е Учител, а ние сме ученици. Които спазваха правилата на Учителя, имаха дълъг живот." Брежнев ми отговори: „Това ще наредя да се направи веднага, като ще оставя и една сума, да знам, че като дам, и аз ще получа." Казаха ми, че оставил голяма сума в съвета, казал да се направи ограда, да не се пипа тялото на Учителя, да влязат във връзка с ръководството на Братството."
Аз казах на брат Димков: „До днес никой не се е обадил. Оградата от тел е разкъсана, влизат злосторници, крадат ни лейките, маркучите, мотичките, разбиват катинара на сандъка и пейките. Невена Неделчева и Драга Михайлова са се уговорили с братя от провинцията да докарат пак бодлива тел и оградни храсти. Аз от десет години помагам на Невена Неделчева в засаждането на цветя. Един камион овча тор прегоряла ни докараха братята за градината. Правим каквото можем. Сестрите и братята, които са останали, са вече възрастни, едва преживяват с това, което имат. Млади хора не идват, че ги е страх. Аз вече се пенсионирах, затова съм по-смела, пък и знам за кого работя, затова не ме е страх. А Димков ми каза: „Много ти благодаря, сестра, че повдигна този въпрос. Още утре ще се обадя в съвета, ще им кажа, че братята от провинцията ще докарат тел и ще почнат да градят градината." След три дена отидох в градината, две сестри ме посрещнаха и казват: „Ела, сестра, да видиш, вчера дойдоха трима тука, размерваха и ще докарат пясък и павета, искали да постелят алеите с мрамор." Но една сестра-поетеса реагирала: „Не, в никакъв случай с мрамор! Ние сме тука по всяко време, това е нашето място. През зимата в студ и дъжд не искаме пързалки, а нашите хора са повече възрастни. Учителя беше скромен, той не е по външния блясък. Павета пб може." Но хората от съвета искали да се срещнат с ръководството. Като разбрах това, щом си отидох у дома, веднага се обадих на брат Георги Йорданов, той имаше телефон. Обеща да отидат с Драга в съвета, така и направили. Архитектът им казал: „За външната ограда имаме архитектурен план, а за вътре, какво вие ще садите, това си е ваша работа." И така, съветът си свърши добре работата, но това е дело на нашия многообичан брат Димков, който е в сянка. И това, което стана, беше наредено свише, но после някои неща станаха снише. Отидоха любимите лозички на Учителя, които бяха пълни с грозде. Насадиха чемшири, борове, та заприлича на софийските гробища... Отидоха и любимите „каламфири" (така ги е наричал Учителя). Той е казал: „Най-ароматните цветя идват от най-далечните планети, които ограждат Бога. Засадете ги тук, и с цветята ще се доближите до Бога. Те ви лекуват, те ви говорят." Това било най-любимото място на Учителя - там той си отпочивал. Като се върнал от Мърчаево, един ден, седейки на пейка под лозичките, той посочил с ръка: „Ето, тука ще бъде положено моето тяло, до лозичките." Присъствали са брат Жеков, сестра Йорданка и брат Ради, който работел постоянно в градината и се грижел за нея. Брат Ради е прероденият патриарх Евтимий - позирал е на скулптора Марков за паметника. Той бягал от Марков, не искал да му позира. Учителя му казал: „Недей бяга, иди при него - Марков е бил твой ученик и то от най-любимите ти." Тогава брат Ради се съгласил да му позира. Като направил рисунката, Марков си отишъл. Учителя попитал: „Какво стана, Ради, свърши ли се работата със скулптора?". А Ради отговорил: „Свърши се, но тоя път му държах кръста с лявата ръка." Учителя се засмял, понеже му знаел характера...
Срещата ни с брат Димков не стана, защото от Пловдив го докараха мъртъв. Същите сестри отидохме на гробищата да се простим с него. Е, бяхме на гробищата, но до ковчега беше невъзможно да стигнем, даже до мястото не можахме да се приближим. Толкова народ на погребение не съм виждала! Но той ни е видял, че сме били там... На другия ден отивам към 10 часа в една наша сестра, която беше голяма приятелка на Димков и ясновидка. Предния ден я търсих няколко пъти да й кажа за Димков, но телефонът не отговаря, а и тя живее самичка. На сутринта отивам право при нея, а после ще пазарувам за вкъщи. Звъня на вратата и тя ми отваря, но сериозна, липсва й приветливата усмивка. Влизам в стаята и я питам: „Марге, къде беше вчера? Няколко пъти те търсих по телефона" - почвам предпазливо, да я заговоря. Тя ми отговаря: „В Кюстендил, при брат ми." - „И кога си дойде?'. - „Преди час." - „Затова не си чула, че вчера погребахме брат Димков." Тя казва: „Знам, затова съм тъжна." - „Кой ти каза?'. - „Той беше тука, преди ти да дойдеш. Каза ми: „Дойдох да се сбогувам с тебе, Марге! Вчера те нямаше. Знаеш ли, Марге, колко много народ ме изпрати, но с плач, а Братята горе ме посрещнаха с песен. Сега ще отида да ми дадат номера. Чакат ме пак всички братя и сестри." Влезе през вратата, без да му отварям, и излезе през терасата на балкона и ми помаха с ръка. Ето така разбрах, че си е заминал."
Стоя и я гледам като гръмната. Тя се ядоса: „Ти още ли не си разбрала какво съм ти разказвала за майка си, за Учителя и за много други хора?'. - „Не - казвам, - че се съмнявам, вярвам ти всичко. Не по-малко чудеса ми показаха и на мене, наяве и насън." Но, без да искам, стоя като закована пред тия видения. Знам, че светът е един, че има „горе" и „долу", че отгоре ни виждат - всичко, което правим. А малко са тия, които оттука виждат какво става горе. Ако всички можехме да виждаме какво става горе, по друг начин щяха да бъдат нещата на Земята... Но това е Божията работа.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×