Jump to content

79. Срещата ми с Петър Димков


Recommended Posts

СРЕЩАТА МИ С ПЕТЪР ДИМКОВ

Първото ми дете е син, който завърши Художествената гимназия, а след това отиде войник. Първата година в казармата изкара добре, като всички войници, а втората година му възлагат да украсява казармата с лозунги и други видове украса. (Войникът, който вършил това, бил освободен с набора си.) Възлагали му големи задачи - та когато войниците почивали, той отивал в ателието и работел до късно вечер. Не го освобождавали и от наряди. През онази зима имаше големи студове - температурите спадаха до 20 градуса под нулата. Една вечер бил на пост, да пазят танковете и оръдията, не го сменили. Той изстинал така, че получи схващане на ръката си и изкривяване на устата. Лекуваха го десетина дена в болница и пак го върнаха в казармата, като там продължил да пие лекарствата. През същата година се разболя от хепатит, а след това и от коремен тиф. От казармата вкъщи си дойде болен. Проф. Темков каза, че това са три от най-острите болести - и понеже той ги е прекарал само за една година, организмът му почна да се изтощава. Обикаляше по болниците, дадоха му пенсия, но какво от това, след като той стана мъченик и за себе си, и за всички нас. Синът ми загуби всякаква вяра във всички.
Аз реших да го заведа при Петър Димков - в една пряка уличка на „Пиротска". Отидох и го записаха за вторник. В този ден му предложих да отидем да търсим рамки за картини по „Пиротска", а като стигнахме до пряката уличка, му предложих (той беше в добро настроение) да отидем да видя един възрастен лечител за главоболието си, тъй като той вече е излекувал моя позната. И след като влязохме в антрето, му предложих да попитам и за него. Той ми отговори: „Майко, къде си тръгнала, това, не виждаш ли, че е билкар? Не искам нищо да питаш за мене.
Професори и най-добрите лекари са ме лекували, никой не ме излекува напълно. Та сега билкари ли ще ме лекуват?". Отговорих му: „Добре, като не искаш, иди си. Аз ще вляза да видя какво ще ми каже." Влязох и разказах всичко на Димков. Той ми отговори: „Ще ти дам едни билки, които са полезни, да ги пиете като чай. За него не мога да дам никакви наставления, щом пие лекарства. Аз преглеждам зениците, в тях е записано всичко - като прегледам чрез тях целия организъм, зная каква е болестта и какво мога да му предпиша. Но това ще стане само когато имам възможност да го прегледам.
Малко по-късно прочетох една книга от Духовната академия за живота на Йоханес Брамхам от щата Охайо. Роден през 1909 г., лекувал всичко, дори и от разстояние, стига да му се пише писмо. Преписах на ръка цялата книга. За мене той е един от преродените Апостоли на Христа... Наскоро за Нова година получихме честитка от владиката дядо Йосиф, назначен за духовен представител на България в Ню Йорк и Торонто. Много се зарадвахме и ми мина през ума, че желанието ми да се свържа с Йоханес Брамхам може би ще се осъществи само чрез него. Но не се осмелих да му пиша... Идвал ни е на гости - когато сме го канили, винаги е идвал. С чичо ми работеха заедно във Врачанската митрополия. Изоставих мисълта за писмо - казвам си, ако трябва да стане, ще се нареди... Един ден през пролетта отивах към Музикалното училище по покана на класната на моята внучка и чувам, че някой ме вика: „Радке, Радке, чакай!" Спрях, обърнах се и видях, че един духовник ми маха с ръка. Изненадана виждам дядо Йосиф с духовни дрехи, не като владика, сам. Бавно дойде до мене, подаде ми ръка, а аз му целунах ръката, нали знам, че е владика. Седнахме на една пейка и той почна да ме разпитва за всички близки. Поговорихме и за неговите близки. И му казах: „Едно нещо ни мъчи - синът ни в казармата се разболя и още не може да се оправи... Надеждата ми е във вас - искам да се свържа с Йоханес Брамхам от щата Охайо - за мене той е прероден Апостол на Христос." - „Права си, такъв е! Само че преди две години си замина. Но ние имаме такъв лечител и в България - известен е по света." Разказах му за злополучния си опит да заведа сина ми. Той ми отговори: „Е, тука мога да ти помогна. Лили Димкова пристига в Торонто, ще прави изложба, аз ще й помогна в уреждането на изложбата и ще я помоля тя да говори с баща си да се уреди среща за сина ти." Разделихме се - той доволен, че е видял близък човек, аз обнадеждена, че се явява една искрица за сина ми.
Не се мина много време и се обадиха по телефона, че може да стане срещата с Димков. Веднага потърсих Йотка и Емилия Михайловска и като ми дойдоха на гости, им разказах от игла до конец всичко. „Казвате ми, че сте много близки с Димков. Искам сега да ми уредите срещата с него, където той каже." - „Готово, Раде, ще видиш, че сме близки, а и ти си наша близка приятелка." След три дена се обажда Йотка и казва: „Раде, утре си у нас на обяд. Направи една от хубавите питки с пентаграма, аз ще приготвя постно ядене. Ще дойде и Павлинка, а също и още една наша съседка. Това ще бъдем. Внукът ми ще го вземе с колата и след това ще го закара пак вкъщи."
Пристигам в 12 часа. Те бяха се събрали и насядали около масичката в хола. Като влязох, поздравих всички. Димков предложи: „Нека сестрата дойде и седне до мен на дивана - има място, - и посочи къде да седна. - Не искам никой да се притеснява."
Ама той бил страхотен събеседник! Главата му пълна със събития, няма никаква склероза, а беше на 95 години! Като почна да ни говори от Фердинандовото време, когато е бил младши военен, та свършихме с Живковото, на което ние бяхме свидетели. Помнеше имената на всички с дати, къде какво е станало. Много се смяхме, накара ни и ние да си припомним някои събития... Създаде се една весела атмосфера. Димков каза: „Абе, младежи, много ме развеселихте днеска!" Обърна се към мене и каза: „Виж какво, сестричко, синчето ти няма да разбере как ще го накарам да ми разреши да му прегледам очите с лупата. Това е много важно за мен. Чрез нея аз виждам състоянието на целия организъм... На мене два пъти ми дават отрова и аз се спасявам, защото знам какво да взема и как да се спася. Сега отивам до Пловдив в една вила на мой приятел. Никой няма да знае къде ще бъда и кога ще отида." Мене нещо като че ме бодна в сърцето. Казвам му: „О, брат Дим- ков, моля ви, недейте отива, Вие сте в Сатурнова дупка, щом сте пред рожден ден. Моля Ви, недейте отива!" - „Аз, като се върна, ще ти се обадя, да дойдеш и ме вземеш с кола." - Отговорих му: „Аз не се безпокоя за нищо, освен за вас. За кола не се безпокоя, това ще се уреди, зетьовете ми имат коли. Само за вас се тревожа! А защо не докарат болното дете тука, при Вас?'. - „Казаха ми, че са взети мерки и никой няма да знае кога ще отида." Веднага ми мина през ума за случая с Брежнев и му казах: „Тоя голям човек, какъвто беше Брежнев, го доведоха руснаците чак тука при Вас! Това беше голямо събитие." - „Да, права сте. Който има нужда, той идва - отговори Димков. - Но понякога се налага и аз да отида. И тоя случай е специален... А Брежнев ми предложи да ми плати за прегледа, а аз му отговорих, че пари не вземам, та на него ли ще взема. Той пожела с нещо да се реваншира - да направи нещо за мене. Аз помислих малко и се сетих за Учителя Петър Дънов. Казвам му: „Имам молба към вас, със сигурност знам, че няма да могат да ви откажат. Молбата ми е следната: разтревожени сме всички, че искат да извадят Учителя Петър Дънов от мястото, в което той е пожелал да бъде поставен. Разрешено е от Георги Димитров да го положат там, дето той е посочил. А Учителя е помагал на всички, които са търсили неговата помощ. Това се знае от цялото Политбюро. Учителя Петър Дънов беше и най-големият лечител. Достатъчно беше само да сложи ръцете си на вас, и щяхте да оздравеете веднага. Такава сила имаше той. Аз съм негов ученик и лекувам с билки и правила как да живеем, за да не боледуваме. Затова той е Учител, а ние сме ученици. Които спазваха правилата на Учителя, имаха дълъг живот." Брежнев ми отговори: „Това ще наредя да се направи веднага, като ще оставя и една сума, да знам, че като дам, и аз ще получа." Казаха ми, че оставил голяма сума в съвета, казал да се направи ограда, да не се пипа тялото на Учителя, да влязат във връзка с ръководството на Братството."
Аз казах на брат Димков: „До днес никой не се е обадил. Оградата от тел е разкъсана, влизат злосторници, крадат ни лейките, маркучите, мотичките, разбиват катинара на сандъка и пейките. Невена Неделчева и Драга Михайлова са се уговорили с братя от провинцията да докарат пак бодлива тел и оградни храсти. Аз от десет години помагам на Невена Неделчева в засаждането на цветя. Един камион овча тор прегоряла ни докараха братята за градината. Правим каквото можем. Сестрите и братята, които са останали, са вече възрастни, едва преживяват с това, което имат. Млади хора не идват, че ги е страх. Аз вече се пенсионирах, затова съм по-смела, пък и знам за кого работя, затова не ме е страх. А Димков ми каза: „Много ти благодаря, сестра, че повдигна този въпрос. Още утре ще се обадя в съвета, ще им кажа, че братята от провинцията ще докарат тел и ще почнат да градят градината." След три дена отидох в градината, две сестри ме посрещнаха и казват: „Ела, сестра, да видиш, вчера дойдоха трима тука, размерваха и ще докарат пясък и павета, искали да постелят алеите с мрамор." Но една сестра-поетеса реагирала: „Не, в никакъв случай с мрамор! Ние сме тука по всяко време, това е нашето място. През зимата в студ и дъжд не искаме пързалки, а нашите хора са повече възрастни. Учителя беше скромен, той не е по външния блясък. Павета пб може." Но хората от съвета искали да се срещнат с ръководството. Като разбрах това, щом си отидох у дома, веднага се обадих на брат Георги Йорданов, той имаше телефон. Обеща да отидат с Драга в съвета, така и направили. Архитектът им казал: „За външната ограда имаме архитектурен план, а за вътре, какво вие ще садите, това си е ваша работа." И така, съветът си свърши добре работата, но това е дело на нашия многообичан брат Димков, който е в сянка. И това, което стана, беше наредено свише, но после някои неща станаха снише. Отидоха любимите лозички на Учителя, които бяха пълни с грозде. Насадиха чемшири, борове, та заприлича на софийските гробища... Отидоха и любимите „каламфири" (така ги е наричал Учителя). Той е казал: „Най-ароматните цветя идват от най-далечните планети, които ограждат Бога. Засадете ги тук, и с цветята ще се доближите до Бога. Те ви лекуват, те ви говорят." Това било най-любимото място на Учителя - там той си отпочивал. Като се върнал от Мърчаево, един ден, седейки на пейка под лозичките, той посочил с ръка: „Ето, тука ще бъде положено моето тяло, до лозичките." Присъствали са брат Жеков, сестра Йорданка и брат Ради, който работел постоянно в градината и се грижел за нея. Брат Ради е прероденият патриарх Евтимий - позирал е на скулптора Марков за паметника. Той бягал от Марков, не искал да му позира. Учителя му казал: „Недей бяга, иди при него - Марков е бил твой ученик и то от най-любимите ти." Тогава брат Ради се съгласил да му позира. Като направил рисунката, Марков си отишъл. Учителя попитал: „Какво стана, Ради, свърши ли се работата със скулптора?". А Ради отговорил: „Свърши се, но тоя път му държах кръста с лявата ръка." Учителя се засмял, понеже му знаел характера...
Срещата ни с брат Димков не стана, защото от Пловдив го докараха мъртъв. Същите сестри отидохме на гробищата да се простим с него. Е, бяхме на гробищата, но до ковчега беше невъзможно да стигнем, даже до мястото не можахме да се приближим. Толкова народ на погребение не съм виждала! Но той ни е видял, че сме били там... На другия ден отивам към 10 часа в една наша сестра, която беше голяма приятелка на Димков и ясновидка. Предния ден я търсих няколко пъти да й кажа за Димков, но телефонът не отговаря, а и тя живее самичка. На сутринта отивам право при нея, а после ще пазарувам за вкъщи. Звъня на вратата и тя ми отваря, но сериозна, липсва й приветливата усмивка. Влизам в стаята и я питам: „Марге, къде беше вчера? Няколко пъти те търсих по телефона" - почвам предпазливо, да я заговоря. Тя ми отговаря: „В Кюстендил, при брат ми." - „И кога си дойде?'. - „Преди час." - „Затова не си чула, че вчера погребахме брат Димков." Тя казва: „Знам, затова съм тъжна." - „Кой ти каза?'. - „Той беше тука, преди ти да дойдеш. Каза ми: „Дойдох да се сбогувам с тебе, Марге! Вчера те нямаше. Знаеш ли, Марге, колко много народ ме изпрати, но с плач, а Братята горе ме посрещнаха с песен. Сега ще отида да ми дадат номера. Чакат ме пак всички братя и сестри." Влезе през вратата, без да му отварям, и излезе през терасата на балкона и ми помаха с ръка. Ето така разбрах, че си е заминал."
Стоя и я гледам като гръмната. Тя се ядоса: „Ти още ли не си разбрала какво съм ти разказвала за майка си, за Учителя и за много други хора?'. - „Не - казвам, - че се съмнявам, вярвам ти всичко. Не по-малко чудеса ми показаха и на мене, наяве и насън." Но, без да искам, стоя като закована пред тия видения. Знам, че светът е един, че има „горе" и „долу", че отгоре ни виждат - всичко, което правим. А малко са тия, които оттука виждат какво става горе. Ако всички можехме да виждаме какво става горе, по друг начин щяха да бъдат нещата на Земята... Но това е Божията работа.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...