Jump to content

Къде е щастието?


Recommended Posts

Къде е щастието?

Крум Въжаров представя накрая на първия семестър в School of Religion работа на тема „Къде е щастието?“. Този текст говори за високото интелектуално и духовно ниво, което Крум е имал, когато е едва на 19 години. С тези идеи и разбирания за живота той среща Учителя в същата година и става негов ученик. Ето този текст.

Щастието е състояние на блаженство, състояние, при което не мислим за бъдещите моменти. Не мислим, защото сегашните ни задоволяват. Щастието е състояние, при което не се терзаем от нищо; червеят на желанията не ни разяжда. Когато сме напълно задоволени.

Задоволени в що? В нуждите на тялото ли? В прищевките, страстите на нашата природа? Нека си отговорим на тези въпроси... Нека погледнем на наялия се до насита с най-хубави ястия, на напилия се с най-скъпи вина, на задоволилия всичките си плътски страсти. Нека погледнем на угоеното му развратно лице и се попитаме: Щастлив ли е? Задоволен ли е? И ще отговорим - НЕ!

Гледайки на него, ние чувстваме, че зад тази външна маска на привидно задоволяване гори огънят на всичко - незадоволената страст, чревоугодие, суета. Чувстваме, че ниските желания го разкъсват и че той е арена на страшни битки. Чувстваме, че гори във вечен, неугасим огън... Но защо отиваме толкова далеч? Нека се спрем на нас самите. Нека анализираме чувствата си, различните състояния на скръб, радост, скука, блаженство, в които се намираме, и си отговорим напълно задоволени ли сме, напълно щастливи ли сме. Когато ядем, пием, спим; когато даваме пълен простор на проява на ниските страсти; когато животинстваме? И при безпристрастно, обективно анализиране ще установим, че при най-пълно задоволяване на тялото, на плътта, на нисшата природа не ще бъдем щастливи и че най-страшното наказание, което можем да си наложим, е да ядем, да пием, да спим; да дадем простор на проявата на всичко животинско у нас; да престанем да мислим; да четем, да работим. И ако това продължи един ден, не повече, ще почувстваме пустота, скука; страданието, което ще ни обхване, едва ли ще бъде по-малко от това на Дантевите гробници.

Не, не ще бъдем щастливи, не ще бъдем, защото сме задоволили само тялото, плътта, нисшата природа, а висшата, Божествената природа, духа сме пренебрегнали. Щастие, блаженство може да изпитваме само тогава, когато задоволим духа. Не направим ли това, ще страдаме; ще страдаме, и то ужасно.

Но явява се въпрос: Дали ще е достатъчно задоволяването само на духа? Дали не трябва да пренебрегнем задоволяването нуждите на тялото, задоволяването на нашата природа? Задоволяването на страстите, на животинското у човека изключва задоволяването на висшето на духа. Докато не се освободим от ноктите на плътските прищевки, не ще можем никога да бъдем щастливи. Не ще можем, защото духът е противоположен на материята. Духът е един цар, материята друг... И казва Исус: „Не можем да служим на два господаря, защото единия ще обикнем повече, а другия ще намразим.“

Трябва да правим разлика между нуждите на тялото и прищевките му. Задоволяване на нуждите е необходимо, за да можем да поддържаме тялото (жилището на духа) в добро състояние. Задоволяването на нуждите на тялото само улеснява задоволяването на висшата Божествена природа, но не я задоволява.

Разбираме, че щастие може да се постигне само тогава, когато сме задоволили духа, задоволили висшата природа, а не прищевките на плътта. Що ще каже да задоволим висшата природа? За да си отговорим на този въпрос, нека погледнем на заобикалящите ни и се опитаме да прочетем по лицата им състоянието на тяхната душа, на тях самите. Щастливи ли са, или не?

Нека погледнем на надвисналия се над книгите учен, който няма друга цел, освен да трупа знания. Който има за принцип „науката за науката“. Нека заговорим с него и ще почувстваме леда, що сковава сърцето му. Ще почувстваме студенина да лъха от него и ще разберем, че не е и не може да бъде щастлив.

Нека си спрем погледа върху музиканта, художника, скулптора, писателя, които творят, за да получат похвали, да спечелят общественото уважение. Нека се помъчим да надникнем в техните души и ще почувстваме пустотата, разочарованието, що в тях цари.

Установяването на тези истини ще ни хвърли на първо време в недоумение. Как, нали определихме щастието като задоволяване на висшата природа; и нали и ученият, и художникът, и писателят, и скулпторът, и музикантът я задоволяват привидно? Защо тогава не са щастливи? Навярно са задоволили само част от висшата природа. Задоволили са я непълно, и затова страдат. Щастието, както по-горе определихме, се постига само при пълното задоволяване на висшата природа.

Нека погледнем на светналото от радост лице на работника, току-що свършил работата си, току-що изработил, сътворил нещо, без почти да очаква нищо от него; нека погледнем, вникнем в душата му, и ще почувстваме, че е щастлив.

Нека хвърлим поглед на кърмещата майка - и сияещото й лице ще ни заговори за мира, доволството, блаженството, щастието, що царува в душата й.

Нека се помъчим и си представим лицата на християнските мъченици, горени на клада; нека си представим всички тези, които са страдали, които страдат, които биват подлагани на най-жестоки измъчвания, задето стоят за идеите си, задето без страх засвидетелстват истината и искат по-голяма справедливост. Ще видим, че те ще възкръснат в нашето въображение леко усмихнати, сияещи. Звездата на щастието и при най-големите лишения и страдания грее на тяхното лице тогава, когато би трябвало лицата им да изразяват най- голямо страдание. И ние се питаме защо.

Ученият, музикантът, художникът, творящи за себе си, жертват ли? Дават ли нещо на другите? Не. Не, защото алтруизмът (даването) и егоизмът се изключват помежду си.

Те са егоисти, защото не творят безкористно, защото творят за награда.

Работникът, изработвайки предмет старателно, с любов, не за пари, дава от себе си, жертва, дава от силата, енергията си. Дава от търпението си, без да очаква възнаграждение.

Майката, кърмеща детето си, дава от жизнената си сила, без в момента да очаква нищо от детето си. Тя го кърми, жертва се за него, защото го люби.

Умиращият на кладата за идеала си жертва най-скъпото, което човек има, жертва живота си, без да чака възнаграждение.

При всички тях виждаме, че има даване, жертване, без оглед на възвръщане. При всички тези случаи виждаме, че щастието се обуславя от безкористното даване, жертване. Ясно е прочее, че щастието е възможно само при даването, при жертването; и при това щастието е толкова по-пълно, по-голямо, колкото жертването, даването е по-безкористно, по-голямо. При жертването имаме щастие, защото само при него е възможно задоволяването на висшата Божествена природа и на духа.

Видяхме, че задоволяването на висшата Божествена природа става само при акта на самопожертването, на даването.

Но защо именно при него имаме задоволяване на духа, имаме щастие? За да разберем това, трябва да видим що представлява човекът?

Тялото? Не - ако да беше то, той щеше да бъде доволен, щастлив, когато го задоволи. Но ние видяхме, че човек не е щастлив, нито даже когато го е напълно задоволил. Има нещо друго, и това друго е духът, самият човек. Тялото е само дреха, жилище на този дух, на този висш живот, на нас самите. И когато този живот се отдръпне от него, тялото умира, разлага се на съставните си части. Духът е, който го оживява; духът, или ние самите.

А що е духът, що е нашият живот? Нашият дух е част от всеобщия все- проникващ дух. Дух, който дава живот на всичко, що има дихание. Дух, от който произтича като от първоизточник всеки живот. Този всепроникващ дух е, който оживява мъртвата материя. Проявеният живот в материята е само функция от него. Формите в материята са само жилища, които той обитава. И този всепроникващ дух е, който одухотворява, вдъхва живот в малкото бебе. Или по-право, част от този дух се затваря, така да се каже, в материята и ние имаме човек. Ние самите следователно сме част от този дух, от този всепроникващ живот. Ние сме залив от грамадния океан на живота във Вселената.

При тази светлина за нашата същност нека пристъпим към разглеждане на въпроса: Защо сме щастливи само тогава, когато даваме, когато жертваме, а не когато вземаме?

Ние сме част от всеобщия живот - залив в безграничния океан на духа. И когато заливът се откъсне от морето, какво ще стане с него? Ще пресъхне. Ако иска да не пресъхва, трябва да поддържа връзката си с океана. Същото става и с нас. Когато се отделим от общия живот, когато се отделим от океана на духа, когато се отделим от колективния и се ограничим в индивидуалния живот, за нас настъпва смърт. Ние пресъхваме, тъй както пресъхва отделеният чрез сушата от океана залив. Сушата символизира материята, плътта. Тя е, която ни отделя от живота в духа. Тя е, която ни затваря в егоистичния, индивидуалния живот и ни обрича на смърт. Избягване на духовната смърт, живеене е възможно само при акта на жертвата. При жертвата ние се сливаме с околните, с всеобщия живот. Колкото е по-пълно, по-голямо е жертването, толкова и щастието е по-пълно. Тъй както колкото повече суша прекопаем, толкова повече вода ще нахлуе от океана в залива. А водата, това е животът. Колкото повече жертваме, даваме, толкова и повече ще вземем. Дай - и ще ти се даде, ще ти се възвърне стократно, е законът, който управлява духовния мир. Без даване е невъзможно живеене. Без даване, жертване имаме смърт. Егоистичен живот и смърт са равнозначещи. Този, който иска да оживее за живота на духа, за истинския живот, трябва да умре за живота на материята, плътта, за живота на прищевките, страстите, плътските чувства и желания. Този, който иска да живее, да се роди за висшия живот, трябва да умре за нисшия.

Исус казва - никой не ще влезе в Царството Божие, ако не се роди изново, ако не възкръсне. Което ще каже да умре старият човек на материята в нас и да се роди нов човек, човекът на духовното. И ражда се, човек наистина за нов живот възкръсва, когато посредством акта на жертвата излезе от черупката на личния си живот. Докато по-рано, затворен в личните си егоистични желания, живее един живот, сега излиза из тесните рамки на индивидуалността, заживява живота на хилядите животи, заживява едно с цялата Вселена. Възкръсва за нов, неизмеримо по-голям, неизмеримо по-интензивен живот, живот, пред който по-раншният живот на отделната личност е смърт.

Чувството, което ни подтиква да жертваме, е любовта. Тук ще разгледаме постепенното развитие, растежа на любовта.

Първата, най-ниска степен на жертване имаме при материална работа. Когато даваме сили, ум, внимание да изработим, да сътворим нещо. И както при всеки акт на жертва изпитваме радост, така и при творенето на материални блага, при вършенето и на най-дребната работа, стига да я правим от сърце, с жертва, с влагане на целия ни ум, сила, внимание в нея, ще изпитаме радост, щастие - не важи каква е тя. Дали човек чинии мие, обуща прави, дрехи шие, или градина работи, влагаме ли всичко, което можем да вложим, правим ли най-добре, колкото можем, жертваме ли, с други думи, даже и при най-еднообразната, отегчителна и неблагодарна работа, можем да бъдем радостни, щастливи.

Това е уводът, първата стъпка, която трябва да направим, за да имаме щастие в живота, първата стъпка в развитието на жертването, в любовта.

Втората фаза в развитието на любовта имаме при любовта към някое лице. Особено това е характерно, когато лицето е от другия пол. Думата е тук за идеалната, платоническа, а не плътска любов. При тази фаза ние наблюдаваме как желанията на две души, които искрено се обичат, се сливат; ние виждаме, че скърбите, радостите на едната стават такива и на другата. Техният живот се разширява, става двойно по-голям. Всеки един от тях чувства другия като част от себе си. Чувстват се като едно цяло. Сливат се. Това особено лесно се постига при сродните души - тези, които са на еднакво духовно стъпало. При тях сливането става почти напълно. Срещнете ли ги, вие ги чувствате като едно неразделно цяло.

Тази фаза на платоническа, духовна любов към противоположния пол или към някоя личност е първата стъпка към всеобемащата, всеобщата любов. Характерно за нея е, че тя се развива най-пълно, когато се отговаря и от двете страни, когато има взаимност, споделяне.

Следващата фаза е, когато любим някого без оглед дали сме любими, дали има отговор в любов от другата страна и несъмнено желание, но и ако няма или е в по-слаба степен, любовта ни не отслабва. Това наблюдаваме особено ясно при родителите и децата им.

При четвъртата фаза любовта се разширява все повече и повече върху все по-големи групи от хора. Излиза от рамката на личността и се разпростира върху племе, народ, человечество.

При петата и последна фаза имаме любов към Бога, към всеобятния живот. Любов към всичко, към человеци, животни, растения, минерали. Само при тази последна, най-висша фаза на любов може да имаме пълно, абсолютно щастие. Когато любовта ни достигне до това състояние, че ние възлюбим Бога с всичкото си сърце, ум и душа, възлюбим всичко живо, само тогава ние заживяваме с всеобщия живот. Възкръсваме за нов, грамаден живот, в сравнение с който по-раншният ни живот се струва смърт. И само тогава човек взема венеца на славата, човек се спасява, както казва Исус.

Всеки, даже и най-грубият дивак, ще достигне до най-последната фаза на любовта. На всеки син человечески предстои да вземе венеца на славата. Зависи само кога. Въпрос на време. Да се скъси дългият период от време, нужен за издигането на дивака до съвършенството на Исуса, е въпрос от най-голяма важност за човека. И всичките старания на богочеловеците, които са идвали между хората, както и тези на всички боговдъхновени писатели, художници, музиканти, скулптори, идеалисти, вестители на истината са били насочени към съкращаване на дългия период от време, нужно при бавното еволюционно развитие.

Ускоряване на човешкото еволюиране, на нас самите, по пътя на съвършенството може да се постигне по няколко начина. Ето някои от тях.

Четене на боговдъхновени книги, които карат сърцето на човека да се разтупти в любов към героите. Четене, при което ние се вживяваме в героите, страдаме и се радваме с тях, вдъхновяваме се от техните идеали, негодуваме заедно с тях против неправдите. И когато идеалите на героите са високи, когато героите са възпламенявани от любов към человечеството, то и ние се запалваме от пламъка на техния огнен дух. И следователно правим крачка напред в еволюцията си. Такива книги, които могат да ни приведат в трептение, в хармония с околните, са за съжаление твърде малко. Противните на тях изобилстват, ето защо трябва да бъдем много внимателни при избора на книги за нас и за другите. Ето някои книги, които можем да четем с полза за нас и които можем без страх да препоръчаме на жадните за истинска духовна храна: „Възкресение“ от Лев Толстой; „Братя Карамазови“, „Идиот“ от Достоевски, „Дейвид Копърфийлд“ и „Приключенията на Оливър Туист“ от Чарлз Дикенс.

Друго средство за подпомагане, ускоряване растенето ни в любов е музиката. При музиката и при любовта има нещо общо. Това общо е хармонията. Докато при музиката имаме хармония на тонове, звукове, при любовта имаме хармония на мисли, желания, постъпки, дела. За забелязване е, че повечето от истинските музиканти и композитори, повечето от истинските музикални души са пълни с благородство, великодушие, любов. Готови да жертват, да дават. Този, който не може да търпи дисонанси, несъзвучие в тоновете, не би могъл да търпи дисонанси, несъзвучие в мислите, желанията, делата си, в отношенията си с околните. Този, който обича хармонията в звуковете, не би могъл да не обича хармонията в постъпките, в делата си спрямо другите хора, хармонията в отношенията си с околните, хармонията в живота. А хармонията - това е любовта... Музиката, дори и за кратко, е отлично средство да ни издигне над ниското, земното, суетното и да ни пренесе в царството на духа, хармонията, в царството на Бога. Стига само да е изпълнена от добър музикант, и то от тъй чисто сърце, че да тупти в хармония, в любов към всичко живо - към хора, животни, растения. От такова лице, което не би могло да прегази пречупено, смачкано цвете. Музиката, изпълнена от него, би била наистина Божествена. Такава музика, слушана често, би ни приближила до Бога.

Третото средство е молитвата на християнина или съзерцанието, медитацията на философа. Когато говорим за молитвата на християнина, нямам предвид просещата, а тази, която не цели нищо друго освен контакт, съединение с Бога. Която премахва всякаква преграда и ние се сливаме с вечния всепроникващ живот.

Съзерцанието, молитвата са особено необходими тогава, когато живеем в атмосфера, напоена с мръсни, нисши, плътски мисли, чувства и желания. Тя действа на духа, тъй както действа топлата баня на тялото. И както банята е необходима, ако искаме да поддържаме тялото си чисто, така и молитвата, съзерцанието е необходимо, ако искаме да поддържаме духа си чист, неопетнен и съвестта си чувствителна и будна. То е необходимо, ако искаме да запазим или да придадем на духа си блясъка на сутрешната роса, огряна от първите слънчеви лъчи.

Има и други някои начини, средства за ускоряване духовния ни растеж. Но те всичките - книгите, музиката, съзерцанието - са без полза, ако не се стараем да живеем в любов, в любов към всичко. Всичко ще е без полза, няма да бъдем щастливи, няма да възкръснем за нов живот, няма да се спасим, докато не престанем да мислим за личното си благо, за себе си и докато цялата ни сила, енергия, ум, способности, всичките ни мисли, чувства, желания и дела не бъдат насочени към служба на другите.

Добре е да поясня какво трябва да разбираме под „В служба на другите“, тъй като мнозина го криво разбират.

Да служиш на другите, да жертваш, да живееш в любов към близки и Далечни, значи да даваш, а не да вземаш. Или изразено по-ясно: да даваш всеки миг всичко, що можеш да дадеш, и да вземаш само толкова, колкото ти е абсолютно необходимо за поддържане на съществуването си. Време е да премахнем убеждението, че можем да любим близки и далечни и да живеем разкошно, да трупаме богатства.

Време е да разберем, че не е милостиня, не е състрадание да даваме от излишъка, така както правят фарисеите, за които е казано, че по-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото такъв „милостив“ човек, богаташ да влезе в Царството Божие. Време е да престанем да мислим, че можем да лентяйстваме - и да живеем с мисълта, че сме добри християни, че изпълняваме Волята Божия, че живеем в любов към ближните. Повечето от днешните християни моралисти с едната ръка вземат хиляди, а с другата дават стотинки на тези, от които са взели хилядите, и това го наричат със святото име „милостиня“, „добро дело“, „благотворителност“. С едната ръка убиват, а с другата се кръстят! Каква полза, че сме обърсали сълзите на тези, които сме разплакали? По-голямо лицемерие няма и не може да има!

И докато не съзнаем тази истина и не превърнем в чувства и дела принципа на истинското даване, жертване, принципа на най-малкото вземане и най-голямото жертване, даване; докато не прегърнем този принцип и не заживеем в пълна любов и хармония с всичко живо - хора, животни и растения, - ще бъдат напусто всичкото ни четене и на най-боговдъхновените книги, опиването от музика и съзерцание, предаването на най-искрени молитви. Всички те ще бъдат мъртви, мъртви и... лицемерни. Ще бъдат мъртви, както казва и апостол Павел: „Вяра без дела е мъртва.“

И когато приемем живота си като жертване, като даване, когато заживеем в хармония, в любов с всички хора, животни, растения; към всичко, що има дихание, в душата ни ще зацарува хармония, мир, спокойствие. В душата ни ще засвири музика, пред която и най-прелестните, най-гениалните творения на великите композитори ще ни се сторят бледи, слаби сенки в сравнение със съзвучието, хармонията на музиката, що свири в нашата душа. И тогава ще настане за нас щастие и блаженство; ще почувстваме, че в жилите ни тече всемирният живот, че сме възкръснали, родили сме се изново. Умрели сме за живота на лъжливото, илюзорното, суетното и сме се родили за света на духовното, на реалното.

26 декември 1927 г., Атина Крум Въжаров

Jivata_vrazka_101.jpg

Ръкопис на „Къде е щастието?“ Факсимиле

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×
×
  • Създай нов...