Jump to content
Ани

КОИ И КАКВИ СА БЕЛИТЕ БРАТЯ - Стоян Ватралски

Recommended Posts

БРАТСТВОТО НА ДЕЛО...

__________________________________________________________________________________

Когато се изяснява едно явление не е достатъчно да бъде обяснено с думи. Истински разбрано става то едва, когато тези думи се превърнат в дела. Едно е да знаеш какво е цигулката - за какво служи, от какво е направена, как се свири на нея, но друго е да можеш да извадиш красиви тонове от нея. По същия начин, едно е да знаеш що е Бялото Братство, а съвсем друго е да си го приел в себе си и да си поставил живота си на основата на неговите принципи. Малцина са онези, които тук на земята още са просветнали, ставайки служители на Бялото Братство. Защото е истина, че Бялото Братство на земята може да се изяви само като начин на живот, живот - служение, живот - посвещение в полза на Цялото. В поместените по-долу материали ще срещнете младеж, който след разговора си с един от Белите Братя, променя своя път и решава да посвети живота си на една по-висока идея. Ще срещнете и Братът на най-малките, дошъл тук да изпълни една велика задача в служба на човечеството. Вие ще срещнете и Ученикът, поставен на най-сериозния изпит тук на земята - да поеме несъществуваща вина и да бъде осъден в един несправедлив процес, но да остане верен на своя Учител, т.е. Верен последовател на Братът на най-малките. Ученикът приема затвора като място за служение и не нарушава своя душевен мир, въпреки нечовешките трудности, с които е заставен да се бори. В мислите си той е свободен, защото е свързан на дело със Светлината, с Белите Братя. Той знае: Истински брат е онзи, който се жертва за своите ближни, който е готов сам той да пострада, а не те. Това може само онзи, който е превърнал идеите на Бялото Братство в свой житейски път, в път на служение.

__________________________________________________________________________________

КОИ И КАКВИ СА БЕЛИТЕ БРАТЯ

От година на година все повече се говори и пише за новото и бързо растящо у нас религиозно движение, последователите на което се наричат от народа “дъновисти”; а от самите тях и от съмишлениците им - окултисти или Бяло Братство.

Говори се и не може да се не говори. То е интересно, знаменателно и, в някои отношения, загадъчно явление. Интересно, защото е оригинално българско: основано и предвождано от българин, то проявява голяма жизнеспособност и клони да стане интернационално. Знаменателно, защото макар съвсем младо, едвам 25 годишно, то вече брои по всички краища на България десетки хиляди ревностни последователи, които постоянно и с усилен темп се умножават. Семето е прозябнало дори и отвъд пределите на малка България. А загадъчно го нарекох, защото увлечените в това движение предизвикват спрямо себе си между нас българите най-малко три различни становища и настроения: едни ги посрещат със зачудено любопитство; други, с подозрение, страх и омраза; а трети, с надежда за удовлетворение на глада и жаждата си за Богопознание. Първите смятат дъновистите за странни, непонятни и може би, смахнати; вторите за “опасни сектанти”, “нови богомили” /калугерско разбиране/; а третите, за съвременните Божи люде, истински християни, носителите на здраве и спасение за днешния погиващ свят.

Днес за днес най-активни в случая са хората от второто становище. Насъсквани и предвождани от официалното духовенство, те прогласяват новото учение за деморализиращо и гибелно. Че то подкопавало устоите на народността, държавата, семейството и особено на черквата. Приписват на привържениците му странни, чудовищни, неморални постъпки и похвати, особено на техния водител. Той бил враг на християнството и се гаврил с него, като казвал за себе си, че е превъплътен Христос; от което било явно, че Дънов е или маниак или фокусник.

Кои и какви са тия загадъчни хора? Кое от трите становища е право? Как трябва да се отнасяме с тях? Да им се радваме ли или да им се боим? Да им съдействаме ли, или да им се противопоставяме? Длъжност на българската публицистика е да отговори искрено и вещо на тия въпроси. Длъжност на всеки писател и общественик е да знае къде стои спрямо тия хора и тяхното предизвикателно движение.

Ето защо и аз пожелах да се запозная с тези наши странни сънародници. Исках да видя и да чуя също и особено техния Учител Дънов; и да схвана с какви идеи той борави и с какви учения вдъхновява своите последователи.

И тъй въоръжен с Христовия ключ: “От плодовете/делата/ им ще ги познаете”, аз отидох на събора им без всяко предубеждение, да видя, да чуя и да науча, ако е възможно, самата истина.

Sila_i_Jivot_1994_1_2_13.jpg?fbclid=IwAR

Стоян Ватралски

Е, научих ли я? Това ще си отговорите вие, моите читатели. Аз само ще ви кажа какво видях и чух, и как аз разбирам видяното и чутото.

По външен изглед хора като хора, граждани и селяни. Но пак имаше и очебийна разлика. У жените липсваха къси рокли, рязани коси, деколтирани гърди, напудрени и боядисани лица. Като че ли модата тук бе обгорели от слънцето лица. Вместо модни шапки, всякъде личаха бели забрадки. А у много мъже липсваха колосани яки - тези модни халки на западната цивилизация. Голямо множество бяха облечени в бели дрехи, внушавайки и оправдавайки идеята Бяло Братство. Хубаво име. Хубав символ и лесно изразим - външно, ала не тъй лесно осъществим вътрешно. Как можем позна бяла ли е на еди-кого-си душата? Отчасти по носията и думите, повече по лицето и очите, а най-вече по обноските и по делата.

Удари час за вечеря. Поканиха ни на трапезата. По право, на една от трапезите. Защото, разбира се, хиляда души не могат да се хранят на една трапеза. Та имаше варненска - за варненци, търновска - търновци и пр. Нас ни настаниха на пловдивската. Поканени любезно, седнахме както всички, на постлани черджета.

Свирна тръба за молитва. Всички стават на крака. Станахме и ние. И хилядното множество като един човек изрече: “Няма любов като Божията любов, само Божията любов е Любов.”

Sila_i_Jivot_1994_1_2_14.jpg?fbclid=IwAR

На Изгрева с Учителя

След това насядахме пак. Като всяка вегетарианска трапеза, тя беше проста и постна, ала богата до разкош със засмени лица, братски думи и благи чувства. Млади и стари, особено младите ни обслужваха с грижливи ръце и приветливи лица. Разговорите се въртяха все около Учителя и учението. Преди да станем от трапезата, изпяха се възторжено, с участието на всички, няколко свещени песни. Всичко, особено пеенето, ни направи силно впечатление, защото някои пееха със затворени очи, с лица екзалтирани и унесени. Най-сетне, по знак на Учителя тръбата ни изправи пак на крака, и съборяните изрекоха едногласно: “Само Божията любов е Любов!”

С това се свърши тая паметна за нас вечеря с Белите Братя.

След вечеря полковник Б. ме разведе да разгледам лагера. Всякъде, из палатки и дворища, владееше чуден ред и образцова чистота. Да не вярваш на очите си, че си в България. Тези повече от хиляда души, от всички възрасти и класи, живели денонощно тук близо седмица, а никъде нямаше ни мирис, ни смет, ни хвърлена помия, ни люспа или кора от плод, никъде късче хартия. Който е виждал български лагер или група на екскурзия само един ден, мъчно ще повярва възможността на това, което в лагера на дъновистите е хубав факт. Тоя ред и чистота свидетелстваха, както ми казваше брат Б., за присъствието не само на дисциплина, но и в тия хора имаше и високо съзнание. Съзнание тъй желано и тъй рядко у нас.

На разни места из лагера видях следните няколко надписа, назначени за умствена дисциплина. При склада за провизии и хляб: “Търсете и живия хляб.” Край една пътека: “Чисто сърце, Светъл ум, Диамантена воля.” Край друга пътека: “Мисли, право мисли!” При слънчевия часовник: “Вложи Истината в душата си и свободата, която търсиш ще я намериш.” Макар не всички оригинални, обаче, всички те са чисти, възвишени и творчески мисли.

Петър Дънов, създател, водител и душа на това оригинално и грандиозно движение, си струваше да бъде слушан, и ако е възможно, преценен. Аз ще се опитам да предам впечатленията си за него по-после. А сега ще кажа само следното: Аз най- първо го съгледах пред една от трапезите, около пет метра откъдето аз седях. Дънов заемаше тихо, не демонстративно своя авторитетен трон. Той седеше върху бяла възглавница на бяло столче, а ние всички седяхме на трева или на постлани черджета. Макар безгласен, той беше съсредоточие на всички погледи и внимание. Вглъбени жени стоят около него и с тихо благоговение и нежни ръце му услужват с умиление и страхопочитание. Те не искат да знаят кой ги гледа и какво мисли за тях. Те смятат това не труд, а висока и свещена привилегия.

Мъже и жени говорят за Учителя с преданост и вяра, и гледат на него като властна сила, свръхчовешка и свръхземна. По негова заповед и позволение, или заради него, половината от Белите братя и сестри биха отишли на мъченичество, като първите християни, и биха отишли с песни. Всички за всичко се допитват до него. И като го питат и се сбогуват с него, благоговейно му целуват десницата. Според “Църковен вестник” в България има 15000 дъновисти. Според други, от 40000 нагоре. Тъй щото, след Св.Синод, г-н Дънов брои най-много последователи в България. И то с авторитет, какъвто Синода никога не е имал. Оше по-чудно е, че Дънов е постигнал този си чуден патриархат и продължава да го владее, без оръжие и стражари, без шарилки и дрънкалки, без анатеми и подкупи. Светия или магьосник, пророк или маниак, това е човек със свръхчовешки постижения през първата четвъртина на Двадесети век. Такъв човек не заслужава ли да се посети и изслуша?

Моите любезни гостоприемци бяха семейства зап.полковник Б. инженер С., наричани в това общество брат Б. и брат С. Те и мен тук наричаха и третираха за брат.

Званията “брат” и “сестра”, докато са нови и пресни, са наистина мили и топлят сърцето. Сладка е мисълта, че сме деца на Бога, следователно, братя и сестри. Помня, колко хубаво ми се видя това, когато, преди години за първи път чух методистите да се здрависват и означават така. Но уви, аз до- живях да науча, че кога изфиряса чувството, когато изчезне братвенството на дело, същите думи стават баят, банални и нещо по-грозно от гавра. Дано Белите братя и сестри никога не изпитат това душевно огорчение и разочарование.

Както бяха ми известили още от вечерта, всички станахме рано, към 4 часа, набързо се облякохме, поизмихме се и се отправихме за поляната всред лагера. Беше хубава нощ, обещаваща ясен летен ден. Месечината грееше приветно, звездите почваха да бледнеят пред пукващата се зора, която бе обявена от Зорницата, блестяха, една копраля над хоризонта.

Когато малко след 4.30 часа стигнахме голямата сред лагера поляна, аз бях изненадан от неочаквана гледка. Може би по-право е да кажа, че моите изненади започнаха засилено да се нижат. Там ние заварихме може би до 500 мъже и жени, а други едновременно с нас прииждаха на групи и тихичко заемаха местата си в стройни редове. Още в пръв поглед три неща ме изненадаха, най-малко три: че толкоз хора бяха самоволно там толкоз рано, че всички стояха и продължаваха да се образуват стройни геометрично правилни редове и то без никакъв видим или гласен разпоредител, е че там владееше невъобразима за такова множество, пълна, тайнствена тишина. Сякаш, че това множество стоеше със страхопочитание пред живо някое божество в тайнствен някакъв си храм. Тук личаха набожно благоговение, безупречна дисциплина и чуден ред, на които един соколски вожд, един параден генерал би завидял. Редът беше тъй правилен, щото отдето и да погледне човек, виждаха се прави редици от човеци, поединично стоящи, равномерно на два метра един от друг. Мъжете гологлави, стояха отдясно, а жените в пребрадките си побеляваха лявата половина на полянката. Всички с лице към изток, стояха прави, неподвижни и безмълвни като статуи.

Две са отличителните черти на Белите братя: лоялна, беззаветна преданост, заедно с благоговейно доверие към Учителя им, и братски, любезни обноски помежду им. Първото, по своята голяма сила, изненадва. Второто, по своята морална хубост, плени.

Гибон и всички историци свидетелстват, че това бяха отличителните качества на първите християни и че тези именно качества им дадоха победата над всякакви неприятели от тогавашния свят и култура. Културният било елин или римлянин, гледаше на тях отвисоко, с презрение или насмешка. Ала общолюдието, изморено от себеубийствените ежби и омрази, при вида на християните, казваше:

- Я вижте, как се любят помежду си!” И един по един се прилепваха към тях. Вие, които се чудите, или питате защо дъновистите напредват, по-добре се запитайте: днес няма ли нужда и жажда за братски живот?

Ето това са в бегли черти Белите братя, дъновистите.

Хора усърдни, които гладуват и жадуват за правдата. Които копнеят за “братство-единство”. Пластични души, защото са пияни с виното на едно старо- ново учение на братолюбието.

За Дънов този хиляден свят, както и хиляди други из България, които не са могли да дойдат на събора, са пластични души, гъвкава глина в ръцете на грънчаря-учител да прави от нея какъвто си ще съсъд. И той изглежда, че не е злоупотребил със своя небесен мандат. Създал е от тях честни люде. Искате пример? Ето го. В лагера “Изгрев” имаше до едно дърво поставен сандък или долап, наричан “пощата". Всеки изгубен предмет, от игла до часовник, се търсеше и откриваше там. Защото, който намери нещо чуждо, там, на “пощата” го оставя. И “нищо”, казаха ми, “през всичкото време на събора не се загуби”. Е, читателю, така ли е на вашия събор, пазар, панаир? Така ли е по вашето село? Там вероятно е както у нас, а именно.- близо половина от плодовете на моето стопанство аз неволно деля с “нощни ортаци”. Онзи ден цяла прогимназия ученици ми обраха две дървета круши. Не зная дали и учителите не са били с тях, защото и досега не са дошли за извинение или обяснение. Изобщо хищната ръка на българина е като лепка за всичко чуждо, което пипне. А тези хорица, невероятни българи, не само не крадат, а си дават труд да търсят стопанина на каквото намерят чуждо. Това не е ли чудо?

Стоян Ватралски

Из книгата “Кои и какви са белите братя /дъновистите/”, изд. 1926 год.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×