Jump to content
Ани

Петър Пампоров (1894-1983)

Recommended Posts

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

___________________________________________________________________________________________

На сцената излизат нови личности. Те се присъединяват към онези, които вече са започнали изпълнението на своите роли. Създават се връзки на любов и взаимопомощ, на духовно сътрудничество, на взаимно обогатяване. Постепенно се оформя един състав от истински творци на Духа. Те правят своя сцена животът край Учителя, приемайки всички негови съвети и упътвания за единствен път към съвършено изпълнение на Ролята. В движенията им, в словата им, в излъчването им има искреност и младежки плам. Те мислят, живеят и всеотдайно служат на Новото. Изпълняват ролите си с чистота и святост.

___________________________________________________________________________________________

ПЕТЪР ПАМПОРОВ

1894 -1983

Sila_i_Jivot_1995_1_2_23.jpg?fbclid=IwAR

Роден на 6 февруари 1894 г. В град Смолян. Завършил семинария в Цариград и философския факултет при Държавния Университет в София.Запознал се с идеите на Толстой и силно се увлякъл от чистотата им. Приел вегетарианството като по-висш морален начин на живот.

През 1914 година П. Пампоров се запознал с Новото учение на Учителя, а след 1920 година станал ревностен ученик на Учителя. Владеел френски език и есперанто. В разстояние на 9 години е обиколил почти цяла Европа /с изключение на Испания и Португалия/ с апостолския стремеж да проповядва идеите на Новото учение. Темите на сказките му са мисионерската роля на България, вегетарианството като високохуманна идея, Богомилството - движение раздвижило умовете в цяла западна Европа, и др. Навсякъде П. Пампоров организира и провежда курсове по есперанто, дълбоко убеден, че с помощта на този език ще се осъществи обединението на народите - една заветна мечта на всички хора, усетили себе си като граждани на света. Той пропътувал Европа без никаква парична помощ.Издържал се е със сказките, с курсовете и от гостоприемството на частни лица, трогнати от готовността му да подчини личното в полза на Цялото.Негова заслуга е образуването на няколко братства в Естония, Латвия и Литва. При едно негово завръщане след успешно свършена работа в чужбина евангелският пастир Марков отразява своите впечатления от дейността на Петър Пампоров в своя в-к “Български бранител”:

“Ако подобна творческа работа би се извършила от кой да е евангелски мисионер или православен владика,’ още повече, че името на България е въздигнато и прославено, кой знае вестниците как биха проглушили света, а ето тоя скромен културен труженик се връща с пълна кошница и остава известен за малцина. Но, семето, паднало в земята не е загубено. То ще даде плод и славата му е в бъдещето.”

Sila_i_Jivot_1995_1_2_24.jpg?fbclid=IwAR

При чешмичката "Ръцете на Рила" които дават

В България активността на П. Пампоров е със същата сила и себеотверженост. Той станал известен на обществеността със своите научни статии във вестниците “Зорница”, “вегетариански преглед”, Камбана”, “Свобода”, "Ново общество”, “Братство”, “Заря”,’’Учителски вестник”. Участвал и в създаването на сп. “Житно зърно”, където изнасял свои материали все със същия стремеж за повдигане на душите.

П. Пампоров е известен и със своята книга "Отче наш”, където представя философията на поляка Август Циешковски. Пристрастието му към темата за образованието личи и от малката брошура, която е издал със заглавие: “Целта на образованието, според Спиноза”.

Философският му ум се е впечатлил и от идеите на Емерсон. По този повод издава "в хармония с безкрайното”, според Р. У. Трейн, ученик на Емерсон.

Петър Пампоров напуска този свят на 4 януари 1983 г. Родолюбивото му дело остава в паметта на поколенията, и семето, посято от него дава вече плод. Сега няма европейска страна, в която идеите на Новото учение да са неизвестни. Светлите умове в тези народи възприемат енергията на една Нова мисъл, “посята” от П. Пампоров преди много години. Те откликват на неговия тогавашен стремеж: Единно, Велико Отечество - без граници и хоризонти! Вдъхновеното му слово звучи актуално и днес със своята сила и вяра в Доброто.

НОВИЯТ СВЯТ,

КОЙТО СЕ РАЖДА

Новият свят - това е светът на братството и любовта. В недрата на стария свят се ражда новият свят. Бавно, но сигурно расте и крепне новият живот, докато дойде ден, когато всичко старо ще стане безсилно и ще слугува само на новото.

Какво видях в Швейцария, Англия, Франция, Германия, Латвия, Естония, Финландия? Какво видях в Женева, Лагард (Южна Франция), Париж, Лондон, Манчестър, Берлин, Данциг, Рига, Талин, Хелзингфорс? Два свята видях - старият, който си отхожда, и новият свят, който идва. Два свята видях едновременно, но мене ме интересуваше новият свят - аз него търсех и за него ще пиша.

Швейцария - това е красивата страна на величествените Алпи, страна на най-високите планини в Европа, със снежни върхове и сини кристални езера - където човек е по-близо до небето. Като че ли планините са оказали влияние на народа - Швейцария, това е страната, където немци, французи, италианци - живеят в мир и съгласие. Федерация на свободни кантони - немски, френски и италиански - тези хора говорят най-малко 2-3 езика.

Швейцария е образът на бъдещето. Ако там - на планините - немци, французи и италианци, наречени швейцарци - могат да живеят в един съюз и да имат общо отечество, защо европейските народи /а и всички останали/ да не образуват един съюз на свободните кантони под знамето на едното, великото отечество - без граници и хоризонти? Нима всички хора не са братя, и цялата земя не е нашето отечество?

Женева - това днес е столицата на световните съединени щати - които сега са в своя зародиш, в идея, но които, ще дойде ден да бъдат действителност. Обществото на Народите - колкото и несъвършено да е - подобно на детските играчки - все пак то е велико начало, знамето на близкото бъдеще, когато войните ще бъдат един анахронизъм, една преживелица, подобно на инквизицията от средните векове. Съветът на народите - това ще бъде изпълнителният орган на новата мисъл и новите чувства, чрез който ще се турят в изпълнение дълголелеяните мечти - за мир и братско сътрудничество. Когато бях в Женева, на брега на прекрасното Женевско езеро, в палата на Обществото на Народите, откъдето се открива великолепен изглед на Алпите с Монблан - аз почувствах свещен трепет на бъдещето, на великото и славно бъдеще, което идва. Като че ли сините, кристални вълни на езерото мълвяха: така чисти и кристални ще бъдат чувствата на всички хора и народи един към друг. Като че ли снежните, позлатени от лъчите на изгряващото слънце Алпи мълвяха: така светли и чисти ще бъдат мислите на братските народи, които ще образуват общочовешкото семейство. Там, в Женева, аз почувствах, че това е наистина един международен град с нова атмосфера. Атмосфера, в която се носят новите мисли на мечтатели и пророци, несбъднатите мечти, които сега вече трябва да се сбъднат - мечтите за мир, разоръжение и братство. Ше се сбъднат не без борба. Но нали светлината винаги побеждава тъмнината?

Там, в Женева, аз бях гост на една вдъхновена жрица на мира. M-lle Alice Decoeudres - знаменита писателка и лекторка в института Ж. Ж. Русо и учителка на един клас за ненормални деца. С ненормални деца тя имаше резултати, като че с нормални деца. Тук аз видях великата сила на беззаветната, чистата любов. Alice Decoeudres - това е образец на любов и светлина, на един ангел, слязъл на земята само да слугува, на една доброта и благост, които знаят само да дават и да помагат, на едно сияние неуморно и постоянно. Вън от града, в една хубава вила посред разкошна градина, аз бях като у дома си, при сестра си, с която не бях се срещал с векове, а бях тъй близък, като че вчера съм се разделил. В Женева аз се срещнах и с Д-р Edmond Privat, вдъхновеният водител днес на есперантското движение, наследникът на Д-р Заменхов, пламенният оратор в Женевския университет, който безспирно работи за тържеството на мира, за свещена хармония между народите, за разпространение на есперанто. Бях чел неговите книги - “Животът на Заменхоф” и бях почувствал живия огън на неговото слово. Голяма бе моята радост, когато можах лично да се запозная, да поговоря с него, да ме облъхне нещо от неговия оптимизъм, от неговата вечна усмивка и жизнерадост. Като че ли в неговото лице - аз се свързах със световното есперантско движение. Още повече, че аз пътувах за Южна Франция - между миротворците - по негова покана.

И мислех си: ето, това е новият живот, това са зидарите на новия мир, светлите братя, които носят новите идеи за общочовешка хармония, за всеобщ мир между народите, за правда и ново възпитание. Посетих институт Ж. Ж. Русо, срещнах се с проф. Pierre Bovet - също есперан- тист, бях на гости и в класа на една учителка, където ми бе оказано трогателно гостоприемство - учениците и ученичките ми подариха картини като привет до България и българските ученици и ученички. Институтът Ж. Ж. Русо - е международен институт за ново възпитание - ето, това е новият свят, който се ражда в умовете на хиляди студенти от всички краища на земята. Поклоних се в музея на Русо - на неговия светъл дух, който в “Емил” е обезсмъртил поривите за нови, светли бъднини на природосъобразно, разумно, свободно възпитание.

Пак в Женева по това време се случи конгреса на теософските общества. Анни Безант, Ледбитер, Джинараджадаса и др. апостоли на новата мисъл - за единство на религиите, за безсмъртието на душата, за вечната еволюция, за вечната правда /карма/ и прераждането. Тези теософски общества навсякъде в света се бориха с материализма като философия и възвестиха забравените истини за естеството на човека като микрокосмое. И аз бях радостен да чуя еловата на тая, която в своите книги - “Езотерично християнство”, “Древната мъдрост”, “Мисълта”, “Човекът и неговите тела”, беше ми дала толкова надежда, вдъхновена сила.

И тук аз видях новото, което идва, новият свят, който се ражда. За мене формите на теософското учение вече не съвпадаха с абсолютната истина, защото Истината и живот, който вечно твори нови форми, дава нови импулси, но все пак - това бяха носителите на новото - душите, които жаждат за светлина и творчество, тях аз видях и бях радостен.

Ето какво видях в Женева. И в есперантското дружество аз говорих за чистотата, за въздържанието, за вегетарианството - новото, което идва, и така познах още няколко нови приятели не само по дух, а и по идеи. В Женева аз видях Духа на новия свят да работи и да твори.

Какво видях във Франция, в Лагард? Има един разказ от Емил Зола “Наводнението” - в който твърде жибо е обрисувана Бодната стихия. Лагард - това е едно село, близо до град Монтобан /към Тулуза/. В тази област р. Гарона придошла през пролетта - 1930 г. и много села са обърнати в развалини. Само каменната църква и замъкът оцелели. Почти всички други къщи изцяло или отчасти - са били съборени.

Сърцераздирателни сцени - каквито описва Е. Зола - са се случвали през това голямо и страшно наводнение - едно безспорно народно нещастие.

От Женева с влака аз слизам по течението на р. Рона до брега на Средиземно море - приветстват ни вълните - и след това отново на север - до гр. Монтобан с автомобил - пристигам в замъка на с. Лагард, където намирам вече организираните доброволци - от 12 народности - да работят безплатно. След голямата война у някои миролюбци - в Швейцария - идва идеята вместо чрез военни приготовления и военна повинност, да бранят своето отечество по съвсем нов начин, чрез създаване на връзки на обич и приятелство с другите народи, чрез служене и работа, чрез мотика и лопата, а не с пушки и топове. И ето конкретният израз: събират се в Лагард - немци, австрийци, англичани, французи, шведи, норвежци, холандци, датчани, швейцарци и пр. хора идеалисти - студенти, чиновници, учители, работници и работят в помощ на пострадалите френски селяни. Работят безвъзмездно. Френското правителство отпуска средства само за храна; квартируват в замъка: на долния етаж и в градината - сами си плащат пътните разноски. Идват и работят по 2-3-6 седмици - всеки, кой колкото желае. От май до октомври продължава работата. Тежка, физическа, уморителна работа по осем часа и половина всеки ден. Доброволна, строга, почти военна дисциплина. Само че без пушки и ножове. Не за война и омраза. Служене от любов, доброволно - за създаване на нови международни връзки, нови отношения. Представете си за момент: случи се някъде земетресение - напр. както бе в България - в Пловдивско. Веднага дойдат няколко стотин или хиляда доброволци от съседните държави /или от по-отдалечените/, работят безплатно.

Можем ли ние да забравим проявената доброта, любов? Никога. Същото нещо аз видях с очите си, със собствените си очи в Лагард, макар и в малък мащаб. Осемдесет души - от които 20 души немци /най-много в сравнение с другите народности/ работеха съзнателно, без заплата - за да помогнат не на свои сънародници, а на чужд, даже враждебен народ /за немците/. Това бяха действително истински самаряни, които превързват пребития евреин, когото неговите сънародници бяха отминали. Един пример съобразно Евангелието. Един пример, който илюстрира новия свят, който се ражда. Защото старият свят е на омразата, насилията, неправдите, войните, престъпленията. Новият свят - това е свят на любовта, милостта, правдата, мира, свободата и подвига.

Аз видях в Лагард - новият свят, който се ражда. Аз го виждах всеки ден. С мотика и лопата тези апостоли на новото събаряха останките на старото, което беше рухнало под напора на стихията на пролетта, за да приготвят условия да се изгради новото, здравото. И аз виждах селяни и селянки французи - да проявяват дълбока почит, уважение и любов към чужденци, към немци, защото Божията Любов бе проговорила! ... Те ни носеха плодове, чай, канеха ни на гости. Техните домове, градини бяха отворени за нас. Защо? Защото ние имахме ключа на Любовта. Ние не воювахме с пушки и топове - за да разрушаваме и грабим, а с мотики и лопати, за да градим и помагаме. Мотика вместо пушка! Лопата вместо нож! Това, което пророкът Исайя пророкуваше. Това, което Христос заповядваше! Любете враговете си! Довчерашните врагове - немци, французи, унгарци, англичани - сега работеха рамо до рамо с песни и радост- творческа полезна, необходима работа! Наистина - това бяха шепа хора - но те носеха огън в сърцата си и светлина в умовете си - огънят на общочовешката братска любов и светлината на новата мисъл. Никога не ще забравя семейните общи обеди и вечери, където синовете на много народи като голямо семейство заедно се хранеха, а след това общите събрания на песни в градината, в която слушахме немски, френски, английски, български, унгарски и пр. песни. И най-после завършвахме с есперантските песни на братството и мира. Никога аз не съм чувствал по-дълбоко вложеното в тези вдъхновени песни, както тогава.

Ние всички бяхме братя и сестри. Сестрите готвеха и слагаха яденето. Братята работеха вън. Ставахме в 5 ч. Но ние говорехме различни езици. И това беше голяма пречка. Една вечер аз им говорих за гениалното творение на Заменхоф, за най-лесния и звучния език Есперанто, за възможностите, които ни открива той. Общ ентусиазъм и желание да учат Есперанто. Но как да стане? Няма време. Всички са уморени вечер. А друго време няма. Да стоим ли и да чакаме? Не! Въпреки умората почваме всяка вечер. След работа уроци - по директната метода с песни, разговори, анекдоти.

Почваме всеки ден през работното време да повтаряме леки есперантски изрази. Есперанто стана общата тема. Някои скоро ще си заминават - купуват си учебници да го учат в къщи. Други пристигат - бърже се информират и започват да посещават уроците. След няколко дни почваме да пеем есперантски песни. Всички се учудват, че толкова познати думи, че толкова лесна граматика! Все пак обаче, нужна е работа, упражнения трябват! И сега прелиствайки албума си, скъпи спомени възкръсват, мили приятели от разни държави по трогателен начин са изразили своята признателност, че с Есперанто те имат един ключ на сърцата и душите, ключ, който ни открива целия свят!

И в празник - след обяд, когато всички са свободни, общи песни в градината, триумфално шествие с песни из селото - /песни на различни езици и есперанто/ до площада всред селото. Всички селяни и селянки заобикалят певците - борци за нова култура, за нов живот - вестители в днешния свят - на новия свят. Не е ли това образът на новото: всички народи в обща работа, с музика и песен творят радостен и красив свят?

Вместо армии с пушки и топове - които да се учат да разрушават и убиват - доброволци, които веднага с аероплани и тренове пристигат на мястото на общото бедствие и веднага дават нужната помощ. Ще има ли тогава врагове? Та това е най-голямата лъжа, че другите народи са наши врагове, че те искат да воюват, че те ни мразят. Никой народ не иска да убива, да воюва, да мрази. От векове взаимно народите са мъчени, разделяни и отравяни от едно лъжливо възпитание. Новото, което идва - туря край на тази лъжа. Цялото човечество е едно велико семейство, един организъм, всички народи, малки и големи - са еднакво важни и ценни, а най-важното е единството и хармонията на цялото, защото в него е здравето, щастието, напредъка.

В Лагард видях едно скромно, но велика начало на новия живот, на новия свят. Нови отношения между народите, не въоръжения и война - а взаимна помощ и братска любов, нова религия, ново възпитание, нов порядък. Тъкмо по заповедта на Христа. Н там аз почувствах, че няма нищо по-велико от примера на дейната, чистата, безкористната Любов. Че само тази безкористна братска Любов, която обхваща всички души, без разлика на положение, народност, раса, може да бъде основа на нов живот, на нов обществен строй. Няма защо да разрушаваме старото. То само ще рухне, то умира. Нужно е само да творим новото - още сега, в този момент, тука и навсякъде. И мен ми стана ясно, че това, което става сега в Лагард, то е миниатюр на това, което скоро ще става навсякъде. Защото новото съзнание се пробужда навсякъде, новата любов се запалва в сърцата, новите, положителните методи се опитват вече и дават чудесни резултати, новият огън пламти и разгаря и искрите му хвърчат навсякъде и възпламеняват душите.

“Любете враговете си!” Обичайте всички хора, всички народи. Обичайте всички живи същества. В Любовта е живота, радостта, творчеството, щастието, безсмъртието!

Какво видях в Париж? Париж - сърцето и умът на Франция, Париж, градът на веселието и удоволствията! Париж - кокетката на днешната култура, който изпитва и съблазнява и погубва. Има какво да види човек в Париж - с музеите му, картинните галерии, Айфеловата кула, Булонския лес и пр. В Лувъра вие ще видите историята на изкуството и великите творения на всемирните майстори ще затрогнат душата ви. От Айфеловата кула вие ще видите целия Париж - с неговото величие и нищожество, с неговите хоризонти и с неговия дим, с неговата култура и техника и с неговата бедност и неправди.

А вечер по осветените булеварди, между пъстро общество - видението на стария свят, който залязва и който е все пак още силен да погубва много и много души в мътните си вълни!

Но и в Париж аз видях новия свят, който изгрява. Въпреки, че хората пият виното като вода, и да пиеш вода вместо вино - значи да бъдеш чудак, все пак и в Париж, и във Франция, страната на виното и удоволствията има смели борци за чист, трезвен живот. Аз намерих една шепа от тях в ложата на I. О. G. Т. - начело с проф. Легрен, който ме прие ласкаво и още по-ласкаво приветства България в мое име. Макар че ние сме малък народ, груби и невъзпитани външно, в българския народ има пориви, стремежи, идеализъм, готовност за жертви. Новите, идейни движения показват това. Приемът, който проф. Легрен - въздържател и вегетарианец, рядък по своята искреност човек - е намерил в България, му е открил душата на нашия народ. Проф. Легрен е голям приятел на България и не намира думи - и в печат и в сказки да хвали новата, младата, идейната България - на ентусиазирана младеж, която иска да освободи българския народ от едно страшно и позорно робство - робството на алкохола. Робство, което ни коства стотици хиляди жертви и милиарди данъци, робство, толкова страшно, колкото и войната, а може би и по-страшно! ...

В Париж аз се запознах и посетих трейдюнионите - едно извънредно симпатично обществено движение на реформи в живота. Това са хора, които съзнават, че съвременната цивилизация се изражда, че народите по пътя на алкохолизма, месоядието, тютюнопушенето, градския живот, войните, отиват към гибел. И те надават зов за опомняне, за събуждане от хипнозата на егоизма - за възраждане, за нов природосъобразен, чист, трезвен живот в лоното на природата, за природосъобразна - растителна и плодова храна - предимно в естествено, сурово състояние - вегетарианство и вегеталиянство, за мир, разоръжение и за ново възпитание. Близо до Париж те имат лятна колония, където всред природата живеят на палатки, приучвайки се към естествените условия на братския живот.

В самия град те имат няколко вегетариански гостилници. Аз посетих гостилница "Питагор”. където имах и сказка за България и новите реформени движения. Понеже между тях имаше група есперантисти - моята задача бе по-лесна. Аз още един път се убедих, че Есперанто е незаменим като средство лесно и достъпно за всички - за общение с всички народи и за опознаване с новите движения. Най-симпатичното в това движение “Trait-d Gnion”, както и самото име показва, е връзката на новите идеи - тука ние намираме обединени в едно цялостно движение обосновано научно от техния водител Demarkette - идеите за въздържание, вегетарианство, природосъобразен живот, пасифизъм, ново възпитание, есперанто. Всичко това е колкото разумно, толкова и наложително. Обаче в другите страни, напр. Англия, Германия и пр., аз видях че съществуват отделни съюзи за борба с алкохолизма, с никотинизма, с месоядието, с войната и пр. Мен ми се струва, че с общи усилия - обединени - на религиозна, научна и философска основа - всички тия движения трябва да се слеят в една мощна, буйна река - всъщност те се допълват и подпомагат и затова заедно те могат да представляват голяма сила. Новата култура ще бъде култура на синтеза, на обединенията, на хармонията. Всеки на своето място в правилно отношение към другите. Един много ценен урок от Франция. Може би защото френският народ е заплашен най-много от израждане.

Аз видях в селата хилави, слаби, изродени деца, плод на алкохолизма и разврата. Това чака всички народи, ако вървим по същия път. Новият свят обаче, е свят на трезвеност, чистота, целомъдрие; свят на хармония, здраве, природосъобразен живот, свят на справедливост и работа в обществото; на мир и хармония - в международния живот.

Във всеки случай и в Париж - крепостта на стария свят /защото всички големи градове са крепости на старото/, и там аз видях новия свят, който ражда и сочи утрото на светло бъдеще. Има навсякъде борци, има навсякъде творци, има навсякъде светли души и пламенни сърца. Нима не е Франция, която даде виктор Юго, Русо, Ромен Ролан и плеада светли мъже, които се бориха за светлина, братство и свобода.

Франция за мен е Франция на светлото, разумното, доброто. Преди сто години от Франция се носеше това новото, което идваше и раздвижваше света.

Да търсим навсякъде доброто, разумното, положителното - това е методът на новата култура. Защото всичко лошо и неразумно е само непроявено добро. То ще порасне, ще се разбие, ще просветне, ще узрее като Добро. Във Франция съществува едно религиозно обществено движение, твърде радикално, близко по социалния идеал с нашите едновремешни богомили. То се нарича християнски социализам и има за цел да осъществи общ. идеали на Христа за Царството Божие, без насилие и кървави революции. Водител на това движение е Paul Passy - наричан дядо Павел: На югоизток от Париж - в красива местност е тяхната колония “Liefra” /Liberte, egalite, fraternite/.

Още в Женева аз се запознах с една негова последователка, която ме посвети в принципите на това учение, което всъщност е Христовото учение. Благородни и искрени души от цяла Франция се обединяват, за да приложат учението на Христа; отричат частната собственост, насилието, войната, като несъвместими с Божията любов. Не е ли това новият свят, който се ражда в недрата на стария? Не е ли това изгревът на новата култура?

Петър Пампоров

сп. Житно зърно год. 6,

кн. 5-6

В Мировата драма Петър Пампоров изигра блестящо ролята “Пионер на Новото”.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×