Jump to content
Ани

Петър Камбуров (1899-1969)

Recommended Posts

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

___________________________________________________________________________________

В Мировата пиеса са вплетени много и различни роли. Участници в третото действие са онези ученици, които са били способни да разширят своите роли и да ги обогатят творчески. У тях се е появил личен импулс да приложат принципите на Новото учение, като ги внесат в творческата си дейност. Участници в това действие са творците на Новото, те са пионери на онази епоха, която Учителят съгражда чрез силата на своето Слово.

В Третото действие Авторът работи вече с колектив не от човеци, не от актьори, а от души.

___________________________________________________________________________________

ПЕТЪР КАМБУРОВ

1899-1969

Sila_i_Jivot_1995_3_4_03.jpg?fbclid=IwAR

Роден в Стара Загора в семейството на Стефан Камбуров, собственик на печатница. В семейството има още три деца: Марин. Константин и Таня. През 1909 година дома им е посетен от Панайот Ковачев, един от пионерите на Новото учение в Казанлък. Той остава в Стара Загора за известно време по служба и често им говори за Учителя. Същата година Учителят минава през Стара Загора по време на една от своите обиколки из страната и отсяда у Ковачев. Те двамата правят посещения на всички семейства, запознати с новите идеи. Посещават и дома на Камбурови. След срещата Учителят споделя с Ковачев за децата: “Да се радва и благодари брат Стефан, че са му изпратили добри духове.” Учителят става желан гост на семейството. Високо хуманните идеи,които проповядва и сам прилага в живота си им отварят врата към един нов свят. Децата от малки свикват с разговорите за Учителя и с особените случки, които съпътстват всяко негово посещение в Стара Загора. В своите спомени Петър Камбуров е описал впечатления от една среща с него в най-ранните му детски години:

“През 1911 година Учителят отново посети Стара Загора, като обяви публична сказка по френология. Баща ми, като печатар отпечата два вида афиши, голям формат за разлепване на съответни места в града, и малки, които ние - момчетата от братските семейства разнасяхме на ръка по учреждения, сладкарници, кафенета и раздавахме на случайно срещнати лица. ... Тогава бях на 11 години. Чувал бях, че Учителят можел да чете мислите на човека и ако мислено се обърнеш към него за нещо, той ще ти отговори наяве.

Като видях, че салонът е вече препълнен, а от друга страна, че е вече време за сказката да започне, аз, който бях един от правостоящите в десния фланг на салона, дето бяха и родителите ми, Ковачев и много други братя и сестри, реших да проверя дали наистина Учителят може да чете мислите на хората. Отправих му следната мисъл: Учителю, салонът е препълнен, не е ли време да започнеш сказката? - в това време Учителят както седеше до масата на един стол, погледна ме в очите, после извади часовника си, погледна го, пак погледна мене, стана и започна сказката.”

Музикалната дарба, която по-късно прави известни двамата братя Петър и Марин Камбурови, те наследяват от баща си, който свирил много добре на цигулка. Един ден, той повикал 16 годишния Петър, дал му цигулката, и му предал първия урок - една лека хороводна песничка. В скоро време мелодията била усвоена, а след проявеното старание и воля, Петър наистина научил добре да свири доста хора и ръченици. Той дълги години продължил да свири по слух, без ноти. Усвоил народната музика, така както я изпълнявал баща му.

През 1919 година Петър отишъл в София за да следва право в Софийския университет. Той бил щастлив, че ще бъде близо до Учителя и ще слуша беседите му. В спомените си от това време той описва едно от най-силните свои преживявания - часовете, когато Учителя му предавал с любов и търпение чудната мелодия на “Идилията”. Това е съкровен разказ за силната връзка между Учител и ученик, при която ученикът възприема с радост и благодарност, а Учителят дава - с търпение и любов!

“През една студена февруарска вечер на 1920 год. пътувах за София. Трябваше да заверя семестъра си. Влакът пристигна на гара София към 4 ч. след полунощ. Слизам от влака. Вън е страхотен студ - до 20 градуса под нулата. Бях облечен сравнително леко и гологлав, защото на гара Ихтиман някой ми беше присвоил /откраднал/ шапката. Отправям се към ул. “Опълченска” 66 - домът на брат Петко Гумнеров, дето живееше и Учителят. Обикновено аз отсядах у тях. Спирам се пред пътната врата. Надявах се, че долу в сутерена някоя лампа ще свети, тъй като обикновено сестрите стават рано. Но нямаше никаква светлина. Само снегът и ледът отвън придаваха една лека видимост на нощта. Реших да почакам докато се разсъмне, докато светнат лампите. Клекнах до едно акациево дърво край вратата и зачаках. Но едва мина половин час и почувствах, че започвам да замръзвам. Схванаха ми се ръцете и краката, рискувах да се простудя. Тогава реших да почукам, но се колебаех, тъй като стаята на Учителя бе в непосредствена близост до пътната врата. Боях се да не го безпокоя. Приближих до вратата и посегнах с дясната ръка, уж да почукам, но пак се колебаех, не се решавах. Най-после бутнах вратата без да се чуе звук. В същия момент лампата на Учителя светна, отбори се вратата на верандата и Учителя наметнат с една голяма пелерина изтича по стълбището, дойде до вратата и без да пита кой е, отвори ми и рече: “Рекох, не бива да стоите вън, ще се простудите!” Заведе ме в сутерена. Събуди сестрите и им казва: “Този брат е премръзнал, по-скоро затоплете стаята и му направете чай да се стопли.”

Трогнах се до сълзи. В този факт видях величието на Учителя и си казах: Кой генерал, кой големец би си нарушил нощния покой да излезе от топлото си легло и да се притече и приюти в тази мразовита нощ един нищо и никакъв студент?

Наистина това бе Той, моят Учител, който всеки момент следи и направлява пътя на своите ученици.

Разсъмна се. Беше неделя. Към 10 часа Учителя държа беседа. Тогава Той държеше своите беседи в същия дом, като посетителите изпълваха двора. Той застанал пред отворения прозорец в стаята, говореше. Словото на Учителя прикова вниманието на слушателите дотолкова, че независимо от силния мраз, дълго след беседата, която трая само един час, останаха на двора, искаха да се домогнат до Учителя, да го поздравят, да му целунат ръка.

На голямата маса в трапезарията бе сервиран обяд. На трапезата при Учителя винаги имаше гости, било от провинцията, било от София, най-вече студенти. Това беше истинска комуна. Присъстваха около 20 души гости, в това число и аз. След обяда непринудено се започна разговор относно някои мисли от беседата и от личен характер. Накрая аз взех думата: "Учителю, рекох, искам да ви поставя един въпрос, на който моля да ми отговорите. Тази нощ, когато бях вън при пътната врата премръзнал, вие знаехте, че съм там. Защо не дойдохте да ми отворите вратата преди да я бутна?" Учителят отговори: "Такъв е закона на земята. За да се прояви Любовта, единият трябва да поиска, а другият да му даде, единият трябва да почука - другият - да му отбори. Иначе, ако единият не иска или не чука, а ти се отзоваваш, това върви по пътя на насилието."

Вечерта на трапезата пак имаше 15-20 души гости. Така се водеха интересни разговори. Времето прекарано при Учителя беше всякога много ценно и много приятно. Към 9 часа всички се разотидоха. Прибра се и Учителят горе в стаята.

За мене бе приготвена една кушетка в трапезарията, дето обикновено нощуваха гости от провинцията. Старата сестра Янакиева бе решила да измие чиниите, докато има топла вода. Тя се залови да мие и тихичко тананикаше някаква македонска, а след това и един мотив от "Идилията" на Учителя. Аз бях седнал на едно малко столче до печката и като я слушах как пее казах й: "Сестра Янакиева, ако имах цигулка бих хванал /възпроизвел/ тази мелодия без ноти. Аз съм слухар и ноти не ми трябват."

Взех от кофата лопатката за въглища и машата, сложих лопатката под брадата като цигулка, а машата в дясната ръка като лък и започнах да тегля въображаемия лък.Тя ме погледна, засмя се и продължи да пее тихо. В това време се чуха стъпки по стълбището - стъпките на Учителя. За да не ме завари с въображаемата цигулка хвърлих лопатката и машата в кофата. Вратата се отвори. Учителят застана при нея и държейки дръжката с лявата си ръка се обърна весело към мене и ме попита: "Искаш ли цигулка?" Аз бях изненадан! Не можех да допусна, че Учителя вижда през тавана, за да дойде да се отзове на едно такова дребно /нищожно/ желание, но като си направих преценка после разбрах, че това е било у мене едно чисто, съкровено, идейно бих казал желание, което той пожела да осъществи. Аз нищо не отвърнах, но сестрата поясни: "Той, братът, тъкмо беше взел лопатката и машата от кофата и свиреше с тях вместо с цигулка." Тогава Учителят рече: "Ела сестра горе, ще дам да донесеш на брата една цигулка да си посвири." Отиде сестра Янакиева горе при Учителя и след малко се върна с цигулка в ръце. Даде ми я и докато опитвах струните с пръсти, за да настроя цигулката, ето Учителя слезе и той с цигулка в ръка. "Ела, - казва - сега да свирим заедно."

Най-напред той ме накара да му свиря тропливи български хора, каквито вече свирех доста сериозно. След това започна преподаването на "Идилията" - Учителят изсвири първия пасаж и ме накара да го изсвиря и аз. След това - още няколко пасажа, докато я пресвирихме цялата. После Учителят ме накара сам да я изсвиря, като ме спираше дето допущах грешки и отново повтарях. Така се занимавахме с Учителя точно три часа, от 9 до 12 часа в полунощ, след което той отиде в стаята си.

Тези три часа преживяни с Учителя за мене ще останат паметни през хилядолетията!”

За да има възможност да посещава редовно лекциите в университета, Петър Камбуров започва работа на половин ден в печатницата на Лазар Котов. Живее в таванска стая при най- оскъдни условия, но е щастлив, че може да е в близост с Учителя. Интересен факт ни съобщава брат му Марин Камбуров:

“Интересно е, че Учителят насърчаваше всички да следват. Единствено на брат ми Петър, който следваше право в университета той каза: “Петре, правото не е в университета. Ти ще дойдеш при мене.”

В живота на Петър Камбуров се сменят бързо все нови и нови преживявания и опитности, които изграждат в него едно ново разбиране за живота. Той участва в много инициативи, които имат за основа общия братски живот и дейност. В работата си за Доброто, за Цялото е всеотдаен и безкористен. Житейският му път е изпълнен с неочаквани противоречия и трудности. Но той преодолява всичко с чистота, и с безпределна вяра в силата на Доброто.

След като открива специалния клас през 1922 г. Учителят поставя задачи на младежите от най-различен характер. Петър Камбуров е сред тези, които присъства всякога на лекциите и с най-голямо старание изпълнява дадените задачи. Той описва в спомените си интересна опитност при изпълнението на една такава задача, дадена от Учителя през 1927 година.

“В една от своите лекции на Младежкия клас Учителят даде задача, всеки ученик от класа за един ден да си представи, че няма пет пари в джоба си. Да отиде в града или селото, дето със собствен труд да си изкара прехраната. Тази задача решихме да изпълним групово братята: Борис Николов, Влад Пашов, Георги Радев, Иван Михайлов и аз. Какво да работим? Решихме да правим и продаваме мекици.

За тази цел построихме временен навес при работилницата на брат Бертоли, на видно място - откъм ул. "Раковски", дето има голямо движение. Инсталирахме един примус, една широка тенджера за олиото, кофа за тестото и тезгях за продан готовите мекици.

Започнахме. Брат Влад се грижеше за приготвянето на тестото и пущането на мекиците в тенджерата. Брат Борис поддържаше огъня и маслото, брат Георги Радев с два шиша обръщаше и вадеше изпечените мекици, като ги слагаше в тавата на тезгяха. Брат Иван Михайлов с бяла престилка продаваше мекиците, като от време на време викаше с висок глас: “Насам минете, мекици, насам топлите мекици, топли парят!” А моя милост с цигулката свирех “Братство, единство” и други песни.

Мекичарницата ни със своята оригиналност привлече вниманието на минувачите, особено на учащите се, които се спираха, купуваха си мекици и се позастояваха усмихнати и учудени да послушат безплатната музика.

Това продължи няколко сутрини с добър резултат. Приятелите докладваха на Учителя, който одобри идеята ни и ни насърчи.

През годините Петър Камбуров всякога е с цигулката си. Учителят го е посъветвал: “Ти гледай да не изоставяш цигулката!” И наистина, ученикът Петър Камбуров спазва този съвет. Където и да отиде, той свири, внася в душите на присъстващите енергиите на Новото чрез музиката на Учителя.

Около 1930 година Петър Камбуров случайно научава за международния език есперанто и за благородната цел, която неговият създател Заменхоф си е поставил - побратимяване на всичките народи. Започва да учи есперанто с любов и упоритост. Усвоява го така добре, че сам започва да води курсове и дори през 1938 г. става съавтор на учебник по есперанто. Но цигулката е постоянно с него. Всякога, когато е в София той отива при Учителя, за да го поздрави. Следните откъси от неговата неиздадена книга “Моят път с Учителя” илюстрират две такива срещи:

“Ползвах домашен отпуск и на път за Арбанаси се отбих в София да се видя с Учителя. Пред входа на приемната му се бяха събрали няколко братя. Чакаха ред да се срещнат с Учителя. Аз ги помолих да ми отстъпят да ги прередя, като им казах, че никак няма да се бавя. “Искам само да се обадя на Учителя и да се сбогувам. Едва ли ще се бавя повече от 1-2 минути.” всички братя с удоволствие се съгласиха да ми отстъпят, толкова повече, че няма да отнема много от времето им.

Sila_i_Jivot_1995_3_4_04.jpg?fbclid=IwAR

Домът на 'Опълченска" 66

Вратата се отбори. Посетителят излезе и аз влязох. Учителят ме посрещна много весело. Покани ме да седна и започна да ме разпитва за живота ми в планината, /след прекарана болест той живее известно време в Рила - бел.ред./, за работата и пр. Аз му казах, че съм дошъл само да му се обадя. Обещал съм на братята, които чакат отвън, да не се бавя при него повече от 1-2 минути. “Нека почакат!” - каза Учителят. Разговорът продължи 20-30 минути. Аз не съм спокоен. Все за приятелите отвън мисля - ще си помислят, че ги излъгах. А Учителят продължава да ми говори. Минаха 40-50 минути. По едно време Учителят рече: “Аз се снабдих с една много хубава цигулка, искам и ти да я опиташ! Тя е в стаята ми горе. Хайде да отидем!” Излязохме с Учителя. Минахме край учудените братя и по стълбището се изкачихме в стаята на Учителя. Той извади цигулката от една прекрасна кутия и ми я подаде. Посвирих малко. След това той свири някакви непознати за мен мистични мотиви. Това бе за мен особено благоволение - истинско щастие - да ме покани Учителя в стаята си и да ми даде цигулката си да свиря, и той да ми свири! Велик, неповторим момент!”

“1943 година. Бях на Изгреба в София. Един прекрасен, слънчев, неделен ден, като всякога взех участие с цигулката си в оркестъра на Паневритмията. След Паневритимия Учителят ме повика и ми каза: "Рекох, искам тази вечер в 7 часа да изнесеш самостоятелен концерт в големия салон."... Вечерта салона беше препълнен, бяха дошли много посетители - братя и сестри от града. Учителят беше седнал на първия ред отляво. Мобилизирах всичката си смелост и започнах. Най-напред изпълних няколко народни китки, хора и ръченици, между които "Овчарската идилия", "Тежък камък", "С луковитски моми" и др. Във втората част изпълних няколко общи братски песни, които мнозина от салона придружаваха с пеене. В Третата част изпълних мистични Учителеви песни - "Идилията" на Учителя и др. Накрая завърших с "Махар Бену Аба", при която всички станаха като тихо придружаваха с пеене и завършихме с Отче наш. Целият концерт продължи около час и половина и по моя преценка и изказванията на мнозина - минал доста добре. След концерта бях поканен на вечеря у сестра Паша в "парахода", дето бяха поканени и други братя и сестри, около 7-8 души. На мене сервираха на масичката при Учителя, а всички останали се наредиха на общата голяма маса. През вечерята станаха изказвания относно моето изпълнение на народни песни, в които изобилстват четвърт тонове, които не се подават на един школуван цигулар. Учителят през всичкото време слушаше разговорите с весело изражение на лицето.

Тази беше последната ми среща с Учителя! “

Петър Камбуров беше окултен музикант. Той бе издигнал своя духовен живот до света, от който окултната музика беше снета. Неговият вътрешен живот съответстваше на възвишения свят на тази музика. Затова и въздействието от неговото изпълнение беше силно. То променяше хората отвътре.

Петър Камбуров си замина през 1969 година. Все още много от нас живо си спомнят неговото задълбочено и вглъбено изпълнение на “Идилията”. С нея ще го запомним: най-добрият изпълнител на “Идилията”. И с чистотата на неговите мисли, чувства и постъпки.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×