Jump to content
Ани

Д-р Методи Константинов (1902-1979)

Recommended Posts

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

___________________________________________________________________________

В Мировата пиеса са вплетени много и различни роли. Участници в третото действие са онези ученици, които са били способни да разширят своите роли и да ги обогатят творчески. У тях се е появил личен импулс да приложат принципите на Новото учение, като ги внесат в творческата си дейност. Участници в това действие са творците на Новото, те са пионери на онази епоха, която Учителят съгражда чрез силата на своето Слово.

В Третото действие Авторът работи вече с колектив не от човеци, не от актьори, а от души.

___________________________________________________________________________

Др. МЕТОДИ КОНСТАНТИНОВ

1902-1979

Sila_i_Jivot_1995_3_4_19.jpg?fbclid=IwAR

Роден през 1902 г. Завършва гимназия в Казанлък, след това учителства известно време. Запознава се с Учителя още през ученическите си години. Той влиза в живота му като безспорен духовен авторитет. Интересен е един спомен на М. Константинов от първите години край Учителя:

“Беше в ранните години на моя ученически живот. Беше ни дадена задача от Учителя в безлунна нощ, точно в 12 часа през нощта да тръгнем от Изгреба за Черни връх при следните условия: да излизаме един след друг през 1-2 минути като запазим появилото се разстояние до пристигането ни на върха. По пътя никой на никого не трябваше да се обажда, а да върви мълчешката. Забранено ни беше също така да се спираме по пътя, поради което всички бяха длъжни да се движат бавно и да изчакват предходящият да се отдалечи на определеното разстояние, познавайки по изгубване на шума от стъпките му. Аз тръгнах последен и носех на гърба си самовар. Когато бяхме преполовили вече пътя, почувствах страх и съмнение дали няма да се спъна някъде и да падна в някоя пропаст от където да не мога да излеза, защото зад мене нямаше никой, който да ми помогне в случай на нужда. Колкото повече вървях нагоре, толкова повече страхът ми се увеличаваше и в мене се явяваше желание или да настигна оня който вървеше пред мене, или да го извикам да спре и да тръгне заедно с мен. Но по този начин щях да наруша правилното разрешение на задачата и да произведа смут с нарушението на реда. Затова не направих това, но страхът у мене постоянно се увеличаваше и рискувах да наруша обещанието, и да спра някъде по пътя и да чакам изгрева на слънцето. Но в този момент, когато бях решил да прекъсна пътя си, аз мислено извиках Учителя да ми даде воля и да изпъди страха от мене, да изпълня задачата си. И ето какво стана: видях Учителя зад гърба си и веднага получих успокоение, вътрешен мир и реших да вървя към върха без спиране. От време на време поглеждах зад себе си, но Учителят вървеше след мене и аз вече не поглеждах, защото бях сигурен, че Той е зад мене.

Когато пристигнах на върха, другите братя и сестри на групи споделяха преживяното през нощта. Едни казваха, че видяли страшни работи в тъмната нощ, че ги било много страх и надали са щели да изпълнят задачата, ако Учителят не водеше колоната и ако Той сам не беше при тях. Братята, които бяха в средата на колоната претендираха, че Учителят се движел от страните им; тези които бяха в началото - че Той от тръгването до края бил на челото на колоната. Обадих се и аз: “Братя, Учителят беше зад мене дълго време от пътуването ни, как може да бъде това, че Той да води колоната, да бъде и около средата, а в същото време да бъде и след мене?” Те с подигравка ми казаха: “Мълчи бе, хлапе, кой знае какво си видял в страха си, та сега претендираш, че Учителят бил зад тебе! Това не може да бъде, ами по-добре мълчи и никому не казвай, за да не ти се смеят.” Аз млъкнах, обаче и до ден днешен не съм разколебан във вярата си в моя Учител, защото в по-нататъшния ми живот с Него, аз получих още много уверения, че това е най-малкото, което Той може да стори.”

Често Методи Константинов разговаря с Учителя на дълбоки философски теми. Веднъж той отива на “Опълченска” 66, където живее Учителя и запазва спомена от това гостуване за цял живот. Впечатленията му четем в неиздадената книга “История на Бялото Братство” от Николай Дойнов:

“В 1922 година през месец март отидох при Учителя в пределно скромната му квартира на ул. “Опълченска” 66. След приятни и полезни разговори, които имах с него, беше станало късно и той ме покани да нощувам там. На сутринта в ранни зори тръгнахме заедно. Пресякохме града и се насочихме към зеленеещата се в далечината борова гора. Когато стигнахме до нея, тръгнахме по хубавата и живописна пътечка през млада горичка, където за първи път минавах. Славеите разнасяха своята чудна песен, въздухът беше така чист и ароматен от горски и полски цветя с аромата на борова смола. Гърдите дишаха свободно, мисълта се извисяваше свободно високо над прозаичното всекидневие. Учителят бавно пристъпваше, мълчалив и сериозен. Най-после пристигнахме на една чудно красива поляна, обсипана с утринните росни капки, които блестяха като брилянти, разхвърляни от щедрата ръка на Природата върху зеления килим на свежата трева. Поспряхме се за малко и Учителят каза: “Тук е мястото, където всяка сутрин посрещаме изгреба на слънцето”.

Николай Дойнов продължава:

“През това посещение у Методи, тогава млад, пълен с живот и енергия, се заражда идеята да си построи тук палатка и да остане да живее в нея тъй като преди това Учителят му казал да остане в София, за да се запише като студент по философия. Наистина след три дена, в първия ден на пролетта - 22 март, както отбелязва той, кацна една бяла палатка на Изгрева. Тази палатка е била подарена от италианеца Бертоли, вече съмишленик на Братството. В тази палатка Методи е останал да живее до месец ноември, когато през една нощ силна буря я разкъсва. На сутринта Методи отива в “66” и Учителят го прибира там. След два-три дни той се настанява в дома на наши съмишленици. При този случай Учителят му казал: “До сега изучаваше законите на светлината, а сега ще слезнеш да учиш законите на тъмнината.”

Методи Константинов се записва да следва философия в Софийския университет. Годините на студентството преминават в непрекъснат контакт с Учителя. През 1926 г Учителят решава да проведе летния събор на Братството в София, на Изгрева. За провеждане на събора е взето разрешение от властта, но се случва инцидент. Николай Дойнов изнася този факт, като ни показва друга страна от личността на Методи Константинов:

“Сутринта в деня на откриването на събора, нашият брат Методи Константинов, както той ми предаде, придружавал Учителя от дома му на ул. “Опълченска” 66 до Изгрева. Приближавайки до там в гората ги посреща една сестра и им казва да не отиват на Изгрева, защото той е обкръжен от стражари. Положението, както казала тя, било много напрегнато. Учителят внимателно погледнал Методи и той, както самия той се изразява, светкавично разбрал неговата мисъл. “Аз помолих сестрата,” - казва Методи, - “да придружи Учителя обратно до “Опълченска”, след което се отправих направо до домът на министър-председателя. Така интуитивно долових мисълта на Учителя и затова като стрела се спуснах нататък. Домът му беше близо до моята квартира и знаех къде е точно. (По това време министър-председател на България бе Андрей Ляпчев.) И наистина, ако бях закъснял само две-три минути, нямаше да го заваря, тъй като е трябвало да замине за Варна с автомобил, флуидът, с който ме изпрати Учителят, беше така силен, че когато аз приближих до министъра, никой не ме спря. Той, като че ли ме очакваше. Хвана ме под ръка и ме запита какво желая. Аз му казах следното: “Г-н Министър предстедателю, днес е нашият съборен ден. Вие лично разрешихте този събор да се проведе на Изгрева. Днес ние бяхме изненадани, когато ни обкръжи полицията и искаше да ни разпръсне. По чия заповед става това, на нас не ни е известно.” Той почти нищо не ми каза, върна се у дома и след малко заяви, че всичко е уредено. Аз му благодарих и отидох при Учителя, като отново го придружих до Изгрева. Като пристигнахме там, нямаше нито следа от стражарите. Изнасям този факт между другото и затова, за да подчертая колко мощна е мисълта на Учителя.”

Често М. Константинов се допитва до Учителя по всякакви въпроси от личен и обществен характер. Но като философ, го вълнуват повече въпросите от космичен характер. В съзнанието му битуват идеи за обединение на човечеството, навлизането в Новата ера на Духа, живот за Цялото. Не е доволен от своето образование в Софийския университет и ръководен от стремежа си да достигне по-високи върхове в своето развитие, той отива в Полша и защитава докторат по международно право. След 1935 година се връща в България и работи последователно в Министерството на вътрешните работи и в Министерството на финансите като юрисконсулт.

Връзките му с Учителя са постоянни. Разговорите им - дълги. Ученикът иска да си обясни явления, закони и принципи, които наблюдава като проявление в света. И Учителят търпеливо, постепенно и с много любов въвежда неговия търсещ дух в света на Реалността, такава, каквато само Учителите могат да покажат.

След такива разговори често в съзнанието на ученика изпъква мисълта: “Учителят дойде да събори религиозните заблуждения и да ни покаже как пряко да общуваме с Първата причина, с живота на (Цялото.” в последното той е убеден, защото е свидетел на великата пълнота, която Духът на Учителя излъчва.

След 1937 г. Методи Константинов издава книгата “Нашата външна политика”, в която подробно са разбити идеите за славянското единство, за мира и справедливостта, за сътрудничеството на народите. Той се движи из онези среди, които не остават неутрални в настъпващите военни години. Това положение му създава известни затруднения, които той с помощта на Учителя всякога се старае да разреши. И наистина, има големи въпроси, които само намесата на Учителя може да просветли, може да развърже... Такъв е и следния драматичен момент от биографията на М.Константинов. Понеже е известен във висшите среди като добре владеещ полски език, той получава заповед да придружи ешелоните с български евреи, обречени да заминат за концентрационните лагери в Полша. Той отива веднага при Учителя за съвет и помощ. Учителят говори малко. Методи Константинов скъсва заповедта си пред него, а с това доказва и своята готовност да пострада, но да не стане причина други да пострадат. Методи Константинов участва със свои статии в сп. "Житно зърно”. И там, както и в повечето свои разговори той излага представите си за бъдещия строй на човечеството, основан на висшите принципи управляващи целия Космос.

През 1944 г, когато Учителят живее в с. Марчаево, Методи Константинов често го посещава и му носи новините от разбушувалите се сили на световната сцена. Два дни преди да отпътува обратно за София, Учителят дава възможност на своя ученик да преживее един много силен момент, оставил спомен в съзнанието му за цял живот. Методи Константинов го описва по-късно в свои спомени:

“Една октомврийска вечер отидох да видя пак Учителя. ... Той ми каза следните думи: “Аз свърших моята задача тук на земята. Аз ще си замина. На вас духовете ще ви заключа на земята, но за да не се огранича ще ви оставя ключовете и когато си завършите вашата работа тук на земята, да си отборите и дойдете при мен.”

Тези тежки думи паднаха като мълния върху моето съзнание, душата ми за първи път изпита ужаса на бездната. Толкова силна беше болката ми, че заплаках. Томове бях изчел за невидимите светове, за скритите сили на природата, за великите закони на Битието, но всичко бледнееше пред моя личен опит с това Космическо същество, което разбирах със цялото си същество, със сърцето, ума, душата и духа си. В лицето на този Пратеник на Небето, който дойде с мисията да завърти колелото на историята, да тури начало на нова епоха, аз спонтанно с целия си вътрешен живот го чувствах и виждах като мистична чистота, като безкрайна Светлина, като безкористие, което дава като един Извор, и нищо не иска.”

След заминаването на Учителя от физическия свят Методи Константинов преживява кризата, която става съдба на много наши интелектуалци не пожелали да изменят на своите идеи. Отказвайки се да служи безропотно на новата власт той остава без работа и постъпва в бригадата на известният италиански майстор на мозайки Бертоли. Физическият труд не пречи на философски настроеният ум да твори. Но Методи Константинов знае, че няма издателство в България, което да издаде негов труд с идеалистическа насоченост. Той не се предава. Въпреки всичко написва своите книги. Но ги издава във Франция: през 1963 г. излиза от печат “Новата култура" в епохата на водолея, а през 1972 г - “Световна астросоциология. Новото човечество в светлината на космическата астросоциология.” И двете донасят европейска известност не толкова на своя автор, колкото на Учителя. В последната книга четем:

“Новите мистични вълни, които намират израз в словото на Учителя, сега проникват в аурата на земята, за да я пречистят и подготвят за постепенно настъпващото възшествие подобно на идващата пролет, когато цялата природа започва да се пробужда. Мощната мистична вълна ще завърти колелото на историята към пътя на съвършенството във всички области на живота.”

Като предан ученик, Методи Константинов вписва в своите книги онези велики идеи, които Учителят му е поверил в разговор. Той е честен. Цитира думите на своя Учител на всяка страница, анализира ги, доказва правотата на мненията му, но не се изтъква! Скромността е качество на ученика. То е основа на много други добродетели. И понеже учениците на Учителя са донесли от миналото едни добре изработени характери, затова именно на тях бе поверено да изнесат истината за своя Учител. Това стана с появата на книгата "Учителят" през 1947 г. Един от съавторите на тази книга е Методи Константинов. Тя е приносът му към великото Дело, което Учителят избърши в продължение на един човешки живот. Защото за истинския Учител, могат да пишат само истински ученици!

Методи Константинов си замина през 1979 г. изживял един пълноценен живот, духовно осмислен чрез приложение на принципите на Новото учение.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×