Jump to content

Слово за Учителя


Recommended Posts

СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ

от сестра Паша Тодорова

Братска вечеря, 27 декември 1954 г.

Драги братя и сестри и драги гости,

 

Тази вечер ще изнеса живи и светли спомени от живота и делото на нашия любим Учител по случай десетгодишнината от неговото заминаване деня 27 декември 1944 г. статична дата, която не расте, не цъфти и плод не дава.

 

Обаче тази дата е неразривно свързана с друга една велика дата 11 юли 1864 година раждането на Учителя, изгряването на звездата на великото дело, делото на освобождаването на човечеството от материалния и духовния гнет, от материалното и духовно робство. Тази дата е написана със слънчеви букви на необятния небосвод, отдето човешката ръка не може да я заличи, нито тъмнината може да я обземе. На същото място и със същите букви е написан един от великите методи, с които Учителя си служеше за постигането на ценни неща, а именно: С любов и със светлина към мир, прогрес и свобода!

 

От тази дата 1864 г. до 1954 г. са изминали деветдесет години една епоха, която може да се раздели на три неравни периода, на три големи дълги дни: вчера, днес и утре.

 

Вчерашният ден е денят на вчерашното и недалечно минало, когато виждаме Учителя още млад човек, тогава познат с фамилното си име господин Петър Дънов, с факела на истината в едната ръка и с куфарче в другата, да обикаля България от град на град, от село на село, проникнат от великата идея да посочи на човечеството един от пътищата за себепознанието, а именно изучаването на човешката глава, да знае човек с какъв капитал разполага и в какви предприятия да се хвърли. Така обикаляше по своя неравен, негладък път сам, от никого не подпомогнат, с безкористно усилие и труд. Този период, вчерашният ден, може да се нарече“период на подготовка и труд“.

 

Един от учителите в Сливенската гимназия разказваше: “Един пролетен ден дойде директорът в учителската стая с един млад господин, препоръча ни го като господин Петър Дънов, голям френолог, който изучава и проверява своите знания върху черепите, иска да направи няколко измервания със своите инструменти върху главите на някои ученици. Ние погледнахме с недоверие каза нашият брат. Извикахме някои ученици, способни и посредствени. Господин Дънов седна на стола и без да вади своите инструменти, започна да казва:“Този ученик има математически способности.“ веднага ние побързахме да извадим тефтерчетата си да видим вярно ли е. Да, наистина, шесторка има. После посочи друг ученик:“Този пък има исторически способности, добра и силна памет.“ Пак поглеждаме тефтерчетата. Да, шесторка има. Значи той позна способностите на учениците, без да приложи своите инструменти, а ние гледахме в тефтерчетата и проверявахме истинността на думите му. След това пристъпи към измерванията си. Изпращането на господин Дънов беше с пълно доверие и приятелски чувства към него. Така работи господин Дънов цели единадесет години, след което беше приет и признат от всички ни под името Учител по вътрешно прозрение. Около него се събираха много хора, жадни за духовна наука и за нещо по-велико от всекидневното. Така се създаде духовното общество под името“Всемирно Бяло братство“, глава на което е Словото, а негов ореол великите добродетели, вечните принципи на живота Любовта, Мъдростта и Истината, от една страна, и правдата и добродетелта, от друга страна. Съработници на това велико дело са тъй наречените бели братя. Кои са белите братя? Това са всички добри и разумни хора по лицето на земята, хора със светли и широки умове, с благородни и възвишени сърца, с гранитна и диамантена воля, която не отстъпва пред никакви мъчнотии и препятствия.

 

Този период е периодът на днешния ден, на настоящето, наречен период на усилена, безкористна и неуморна работа. Така се работеше до годината 1944, 27 декември. От този ден е началото на третия, утрешния ден период на жътва, когато любовта иде да бере своите плодове. Началото на“утрешния ден“ жътвата, е 1944 г., краят не се вижда. Той върви успоредно с вечността, най-дългия период. Интересно е, че всички, които го познаваха като господин Дънов или които го познаваха като Учителя, и тия на утрешния ден, които го приемат също като Учителя, казват:“Това беше една и съща личност, един и същ образ, една и съща въплотена идея, един и същ служител на вечните принципи.“ Към него пристъпваха, посещаваха го, влизаха и излизаха от стаята му с едно и също благоговение. Защо? Дали това не е увлечение? Всеки знае силата и трайността на увлечението. То е слама, която очаква една кибритена клечка да драснеш, да пламне и да изчезне.

 

Спомням си думите на посетители на големите художествени галерии в Москва, Париж, Лондон, Италия да казват:“Влизаме в тези галерии с благоговение, а излизаме с още по-голямо благоговение, защото виждаме художествените картини в оригинал.“ всеки търси оригинала. В оригинала е Божествената искра, в оригинала е Божествената светлина. Така и ние при Учителя влизахме и излизахме със същото благоговение. Там слушахме в художествено слово да ни се говори за живота в оригинал. Всеки е недоволен от отклонението, което е направил в своя живот. Ние слушахме да ни се говори за живот без примеси, без утайки, за живот като наука и изкуство, като музика и песен, като хармония и мелодия, живот като принцип и сила, живота като съзнателно движение, живота като разумност. И още много слушахме за живота в оригинал, всичко чисто, без примеси, без утайки. Не ще ли влезеш с благоговение, не ще ли слушаш с благоговение?

 

В каква форма се изливаше Словото на Учителя? Съществуват много форми на речта. Учителя не избра формата на пропаганда, която задължава човека. Той не избра и ораторската реч, която стряска човека. Той не избра и философската отвлечена мисъл, която понякога замайва главата на човека. Той не си послужи със строгата реч на моралиста, която изобличава и настройва слушателя срещу себе си. Той избра най-естествената форма за предаване на Словото беседата при най-задушевна и приятелска обстановка. Така той поставяше съзнанието на слушателите на по-високо ниво. Там предварително с песен и молитва той започваше беседата. Една беседа, това е словесна екскурзия, в която Учителя имаше крайната цел да стигне високите върхове на Словото. В тази словесна екскурзия той ни посочваше всички забележителни места отляво и отдясно и казваше по нещо за тях, но целта беше високите върхове. Стигнем ли там, там ни оставяше, и всеки според степента на своето съзнание постепенно слизаше. Не е чудно, че когато братя и сестри от провинцията, от цяла България, идваха да слушат Словото само един път в годината по нямане на възможност, казваха: “Чухме една беседа, но тя ще ни държи влага за цяла година.“ Значи така са се качили, че докато слязат от високите върхове, има какво да учат.

 

Често Учителя казваше: “Учете се от всичко, но доброто дръжте. Учете се от външния свят. Учете се от светските хора. Учете се от децата. Учете се от простите хора.“ По този случай си спомням една хубава опитност към края на Общоевропейската война. През един ноемврийски ден имаше беседа. Когато всички братя и сестри, всички посетители почнаха да се разотиват, една проста, скромна на вид жена се приближи до Учителя и каза: “Минавах случайно по вашата уличка и видях, че в една малка бяла къщичка влизат, влизат много хора и никой не излиза. Питам се: да е учреждение, днес е неделен ден, не се работи. Казах си: и аз ще вляза. Влязох и чух, много доволна останах. Сега не зная как да се обърна към тебе. Господин докторе ли да ти кажа? Господин професоре ли да те зова? Сине мой ли да ти река? Учителю ли да ти кажа? Господи ли да те нарека?“ Тук тя се спря. Нямаше къде повече мисълта й да се издига.“Чух и разбрах, че много неща знаеш, моля те, кажи ми кога ще свърши войната?“ Учителя я погледна и тихо й отговори:“Скоро ще се свърши войната.“ Жената продължи:“Да, но положението от ден на ден става по-тежко.“ „Едно знай каза Учителя когато нещата стават тежки, когато положението се сгъстява, когато болестта идва към своята криза, настъпва краят. Скоро ще се свърши войната.“ „Много ти благодаря!“ каза жената и излезе.

 

И наистина, войната скоро свърши. Аз се заинтересувах и проследих жената, която се загърна хубаво в своята дреха и закрачи към пътната врата. Тя не се спря да пита: Кой е този човек, от каква нация произхожда, кой го кара да говори. Тогава си спомних един велик закон, казан от Учителя: “Който учи истината, той никога не се интересува от дребните неща.“ Това научих от тази проста жена.

 

Учителя много говореше за живота. Питаме се: “За кой живот?“ Друг един хубав пример ще отговори на въпроса. Учителя сам отговаря. Бе 1920 година. Беседа. Учителя говори. Отваря се вратата и една неканена гостенка застава сред стаята. С негодувание и протест се обърна тя към Учителя: “Докога ти ще заблуждаваш тия хора? Докога ще ги отклоняваш от пътя? Докога ще объркваш техните умове?“ Навярно доволна, че изля своя гняв, нямаше какво повече да каже. Някои от нашите братя със силни и здрави мишци може би се канеха да хванат гостенката под ръка и по-деликатно или по-грубо да я изведат вън. Обаче Учителя отправи поглед към нас, после се обърна към жената и каза: “Сестра, аз имам една вина, аз съм първата пролетна птичка, рано подранила и дошла най-рано от всички дружки и със своята песен оповестявам на целия свят: Иде пролетта на живота. Иде новото в света! Иде новият живот! Иде новият ден! След мене ще дойдат хиляди и безброй още пролетни птици и със своето чуруликане и те ще оповестят същото. Иде новият живот! Иде новото в света!“ Неканената гостенка погледна, разбра нещо, поклони се и излезе мълчаливо.

 

Сега идвам към последните дни от пребиваването на Учителя между нас на земята. Това бяха дните около 24 25 декември 1944 година. Учителя тихо шепнеше нещо на себе си, но остро ухо чу последните думи:“Завърши се една малка работа.“ Пет думи: Завърши се една малка работа. Това са за нас не пет сухи думи, които стенограф не хвана, а вековете на бъдещето ги отпечатаха. То е ребус, загадка, то е откровение. Ние усилено забродихме в нашата мисъл какво означават тези думи? И тогава си спомням едно хубаво писмо на Учителя до един от неговите ученици, в което разказва една легенда:

 

В древността, в далечното минало, съществувало някакво царство, наречено царството на Адитите. Единственият и възлюбен син на неговия цар пожелал от своя баща да има вечно горяща свещ. Бащата решил да задоволи желанието на своя син. Събрал всички мъдреци, всички адепти, всички философи на царството си да намерят такава вечно горяща свещ. Замислили се адептите и мъдреците. Един от големите адепти съобщил на царя, че може да се намери такава свещ, като се превърне сърцето на една чиста, проста и любеща овчарка в такава вечна светлина. И наистина, сърцето на една чиста, проста и любеща овчарка се превърнало в такава вечно горяща свещ. Царският син се зарадвал на своята придобивка. Ден и нощ той чел на тази светлина. Ден и нощ придобивал все повече знания, с които радвал себе си, своите близки и своя народ. Това е легенда. Но днес и в миналото ние сме свидетели на една действителност, на една опитност. Пред нас бе тази вечно горяща свещ. Всеки, който се докосне до тази свещ, той се ползува. Той запалва с нея своята малка или голяма загаснала свещ и продължава като царския син да се радва на тази хубава светлина.

 

И наистина, завърши се една малка работа. Всеки видя тази вечно горяща свещ дали отвън или отвътре но във всеки случай тя е нашият пътеводител. Какво получи и разбра всеки от светлината на тази вечно горяща свещ? Жената разбра своето велико предназначение и застана сред човечеството като равноправен член. Ученият разшири своя умствен кръгозор, пое нова насока на своята мисъл. Алхимикът осъществи своя древен блян превръщането на материята. Новият химик се домогна до една от тайните на живота и успя да раздроби материята на безброй малки частици, което днес обещава на човечеството не разрушение, а вечно благоденствие, обещава материални и духовни чудеса. Лекарят обърна нова страница на своята работа. Той разбра, че бъдещата медицина е медицина на здравите хора. Социологът намери безболезнено решение на всички социални въпроси. Педагогът откри ония вечни методи, които водят първо към себевъзпитание и после към възпитание на своя ближен. Музикантът при тази нова светлина на вечно горящата свещ промени всички струни на своя инструмент и запя нова песен за благодарност към Онзи, който го е дарил с тоя Божествен дар. Поетът и писателят настроиха своята лира на нов глас. И потопиха своето златно перо не в черното мастило, но в нектара на великата любов. Туристът се свърза с живата разумна природа и разбра, че от нея черпи истинска обнова за една благородна и съзнателна работа в живота. Младият пое пътеката на вечно зазоряване, а възрастният и старият разбраха, че тяхната работа е към мъдростта и вечното усъвършенствуване. Болният осмисли своята болест и разбра, че само със смирение ще се излекува. Здравият разбра, че задачата му е да помага на слабите и болните. Бедният разбра смисъла на беднотията, богатият смисъла на богатството. Така се заличи вековната вражда между тях и те си подадоха ръка за взаимопомощ. И още много, много хора и същества се ползуват от светлината на тази вечно горяща свещ наследство за целия свят.

 

Дотук бих свършила да говоря, ако в момента не виждам въпросителните погледи на българския народ и на България. Те ме питат:“Ако това богатство е за целия свят, за нас нищо ли няма.“ Обръщам се към българския народ с думите: И за тебе има дял, и то богат дял. Този, който донесе вечно горящата свещ, той повдигна нивото на твоя духовен живот. Казвам: Радвай се, че от твоята среда излезе онзи, когото не познаваш, но който работи за тебе. С тази светлина той издири всички кътчета на твоята земя и дето намери целина, разора я, обработи я, натори я, превърна я в чернозем и пося в нея семето на новия живот, семето на вечния живот. Българският народ ще ме пита:“Голям ли беше този човек?“ Не го знам колко бе голям, но ръстът му мъчно се определя. Аз ще кажа: За мене той е Учител, за мене той е големият работник в света. За мене той е строител на новата духовна мисъл.

 

Сега се обръщам към България и казвам: Малка и велика Българио! Ти имаш голям дял от това богато наследство. Казвам малка, защото ти сама измерваш своите граници. Казвам: велика, но ти не знаеш защо си велика. В тебе се роди, живя и работи на твоята почва и условия онзи, който посади семето на истинското Дърво на живота. Той намери най-здравата почва да го посади, отдето никой не може да го изкорени и никой не може да злоупотреби с неговите плодове.

 

Около това дърво се създаде велик оазис. Там идат и ще дохождат жадни да утоляват жаждата си и да лекуват болките си. Ще каже някой:“Какво от това, едно дърво? България е пълна с дървета.“ Но това са плодове, които не гният, които остават във вечността. И си мисля, ако ти, Българио, си определена да изиграеш ролята на Йосифа от Египет, при когото идваха гладни да вземат жито за цяла Юдея, не е ли велика твоята мисия? Да бъде благословено това дело!

 

Сега завършвам пак с последните думи на Учителя, тихо изречени един два дни преди заминаването му, които стенограф не хвана, но ехото отнесе далеч във вечността. Това бяха думите, в които ясно се чете за кого и за чия слава работи Учителя.

 

„Да се прослави Бог в Бялото братство и да се прославят Белите братя в Божията Любов.“

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...