27 ФЕВРУАРИ 1916 г. - 20 АПРИЛ 1916 г.

[Ани]

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

27 ФЕВРУАРИ 1916 г.

Четири писарки: Пенка Негенцова, Чапаринова, Люси Стоянова и - мойта милост. Още и двама други книговодители - младият Гладиев, студент и Цаньо Иванов, семинарист, машинописец. Деловодители - Петко Брадистилов и Малеев. Първият - все кашля и кашля, а вторият, все пуши и пуши. Люси ме запознава с имената на всички и почва да ме учи на „експедиторство”. Главата ми се замайва от тази нова дума. А то, просто ще надписвам пликове по даден адрес и ще ги записвам под номер в една книга. Заплата 90 лв. месечно.

Почвам пак с всички да сядам на трапезата, макар че моята млада роднина още ръмжи като зло куче, готова всеки миг да грабне хляба от ръката ми, и би го сторила, ако не е бастуна на баща й. Майка й също е непримирима.

МАРТ [1916 г.]

Времето се стопля. Дните наголемяват. След работа тичам към боровете. Отивам при онова борче, целувам го и му казвам, че сега ми е по-леко.

Един съгражданин ме завежда на социалистическо събрание. Там говорят разярено много хора. Чувам и прехваления Георги Димитров. Строен, червендалест, камък да стисне - вода ще пусне. На връщане сякаш се схумих, тъга някаква - не съм за тук. Нямам нужда да ми крещят. Не може ли по-тихо. Жилите им се издуват и очите кръвясали ще изскочат - зли псета. Близо до моста е Народният им дом. Горе изобразяват сърп и чук. Казват ми да се „организирам”, иначе загубена съм. Сякаш нещо ме души. Где да се организирам, защо? Нима човек не може да мисли, ако не се организира.

Отивам често при Саша. Тя иска тъй, това е същински празник за мен. Черпи ме, после ми свири на пиано, а после и от мен иска - поезия. Знае, че пиша. Прочетох й внушеното вече от д-р Козарев: „Небесна капчица”. Тя е във възторг от него. Кара ме да й го повторя. Тя сама се чуди кой ли ще е този д-р Козарев - такъв лекар няма при тях. Но, цяло щастие е да говориш за поезия пред едно такова прекрасно същество, да слушаш този дълбок симпатичен глас и гледаш лъчезарни сини очи с блясък на море под слънчеви лъчи. Понякога и моят стар благодетел влиза и кротко, кротко ми говори. Приличат си със Саша. Тодор Гладиев е влюбен в Люси, иска да се жени за нея, а това не бива да стане, защото Тодор трябва да следва. Саша има още двоица братя.

9 МАРТ [1916 г.]

Уших си нова клоширана пола с жикетче. Ковачев ми пише, че скоро ще дойде. Но за какъв Учител - Мъдрец ми загатна той?

Имам вече книгите на Кринчев и разплакана ги чета: „В страната на палмите”, „Всред Рила”, „Черният Кебар” - разказ. Струва ми се, че той ходи с мене. Произнасям името му със свещен трепет. Ти не може да си изчезнал, щом като ме водиш сега - скъпий, незаменимий. Само веднъж те видях и чух, но ние ще бъдем неразделни. Ето ръката ми, води ме -лъчезарен си ти. Очите ти божествени, склопени завинаги и звънтящият то като златна камбанка твой глас, сега е замлъкнал.

АПРИЛ [1917 г.]

Ковачев е вече тук. Шапка с цветя и панделки, чадърче, красиви обувки - той не може да ме познае. Правиме снимки: една - как бера маргаритки по ливадите, друга - замечтана до някой бор, трета - как чета, седнала на пейка. Говори ми за Кринчев. Книгите му - израз на самия живот. Ходил чак на Хеопсовата пирамида само с 40 лв. в джоба си. Мъченик, страдалец, велик. „Всред Рила” е прекрасна. Искам и аз да отида някога там. Искам. Неговият светъл Дух ще ме води. Той нали дойде и ме поведе „нагоре”. Пръв той ми каза: „Ти имаш хубава душа.” Той пръв и едничък, и никой друг. Струва ми се, че той е при Христа. Христос ме събуди и повика чрез него.

Ковачев разбира, че не му отговарям. Че общите снимки са само радостта на пролетта. Но все таки той още вярва. Скоро ще се установи в София и - тогава.

А София е хубава вече. Кой, кога и как я облече с великолепие? Отсреща Витоша я здрависва. Врабчетата сега са чисти и весело чуруликат. Улиците - да ти е драго да тичаш по тях.

Цаню Иванов ме ухажва. Учи ме на пишуща машина „Адлер". Често си тананикам. Казва, че имам хубав глас. Завежда ме хористка при Рамаданов в „св. Кирил и Методий”. Спевките правим в дома му, далече. Ужасно се нервира, когато нещо не върви. Грубичко гълчи и стрелка светкавици от хубавите си вакли очи. Пеем, пеем с часове - все руски църковни песни. И друг ме ухажва от метеорологичната станция, също хорист. Води ме там да видя орхидеите. Небивала красота! Че това не са цветя, а лица; образи на някакви неземни същества. И двамата с Цаню носят очила. Струва ми се, че хора, които носят очила, изобщо не виждат.

20 АПРИЛ [1916 г.]

Знаменито! Случи се нещо необикновено. На пишущата машина си преписвам едно стихотворение-„Той иде”. Цаню Иванов полюбопитствува от кой автор е и пр.

- Мое си е, казах простичко.

Очите му блескат под очилата и той го прочита още веднъж. - Тук вие пишете, че Христос пак ще дойде, но не с корона и мантия, а съвременен човек.

- Да, казах, само такъв мога да го приема: човек, приятел, събеседник.

Тогава Цаньо Иванов, семинариста, Цаньо с приятния тенор се приближава поверително и тихо ми казва: - Този човек е вече дошел.

- Но кой, скачам аз, това което пиша тук е вдъхновение, мечта; мисля даже химера, а не... Собствено, аз не вярвам, но ей тъй, пиша си.

- Не, каза Цаньо. - На земята е дошел този велик човек и то в нашата страна - един добър човек, който прилича на нас, но никак не си схожда с нас. Този човек трябва да познавате и вий - точно вий. Ковачев! Хрумват ми неговите думи, казани там в Борисовата градина. Той ми каза същото.

- Не, Иванов, не, извиках почти гневно. Добри, истински, велики хора има само на книга, рожба на душевен глад. Рядко, много рядко има милостиви сърца (Гладиева, кака), но всички други са вълци. Самичка зная какви „благодетели” срещнах, преди да си намеря работа. Отделих се от машината. Той нищо вече не каза, нито по-после дори. Но мен ме зачовърка. От време на време изплава в съзнанието ми: „Той е тука. Той не прилича на нас.”

А Цаньо е все усърден да ме води на спявка и подире изпраща до дома. Коректен, строг, честен, лют, нервен, гневлив, ревнив, ревнив - би ме заклал като самаго Отелло, защото и онзи с орхидеите иска да ме изпраща. Придобрявам се с Цаньо, за да ми говори за „Онзи Човек”. И той ми започне нещо и - пак млъква. Каза, че ще говори с майка си.

Запознах се с Иван Йончев (и Злъчкин, редактор на „Барабан”). Мъничък, синеок, с къдрава коса. Много пие и ръката му трепери. Пише нежни стихове. Чете ми едно: „Какво са, о, татко, в небето звездите”. В сладкарницата ме гощава с чай и пирожки. С нас е и Бончо х. Бонев -многообещаващ белетрист. Добри, добри момци. Искат да им чета стихове. Йончев ги харесва, но казва: „Имат слънце, но много облачно”. Да съм се пазела от претрупаност, повторения и пр. Напълно хареса: „Как тъжно е в моята градина”. Отпечата го в „Барабан”. Сам ми го донася в канцеларията. - Лиричка сте, каза, както ми каза и Кринчев. Макар, че не разбирам що значи това, става ми приятно.

Хич не ме бива за писарка, обаче. Често правя грешки и Малеев ми се кара. Когато го чувам да крещи, цял вонящ от тютюн и без зъби, струва ми се, че виждам някоя зла вещица, цяла треперя.

Във влака към Цариброд Ем. Начев ме запозна с прависта д-р Главинов. И двамата решиха, че непременно трябва да се явя пред великия народен поет [Иван Вазов]. Чудя се как е възможно да стане това. Но аз все си мисля за Онзи Човек, за когото така загадъчно ми намекнаха Ковачев и Цаньо. На Христа прилича - твърдят и двамата. Излизал и между народа, но много рядко. Значи, все пак бих могла някога да го срещна. Ковачев не знае адреса му, а Цаньо е заключил устата си. Турям си наум всяка вечер след работа да отивам до Орловия мост. Сигурно ще го разпозная. И между хиляди пак бих могла самичка да го разпозная. Въпреки старанията ми, такова лице, което да отговаря на „моя” човек, не срещам. Нито походка, нито лице - не, няма такъв човек. Всеки ден излизам с определена цел. Жадувам за простор, искам да го срещна. Искам. Моля се.

Спевките при Рамаданов продължават и хорът ни в църквата „св. Кирил и Методий” изпълнява прекрасно руските църковни концерти. Пея с такова вдъхновение, с такава радост - сякаш съм пред престола на самаго Бога. Чудесният тенор Тодор - още с ученическа куртка изпълнява солото: „Серце чисто созижди во мне Боже и Дух прав обнови во утробие мое” и пр. Сякаш ангел пее. Лицето му розово и очите като синчец. До мене е Райна Тодорова - пее, не се шегува. Тя сякаш ме топли под крилото си и аз се сливам с нейния глас. Когато тя отсъствува, струва ми се, че пак е до мене.

И пак ме влачат на събрания в клуба на „тесняците”. Душно ми е там - изобщо, чувствувам се самотна между всички, още не на своето място. В хора е хубаво, докато пеем, после пак сама и чужда на цял свят. При „тесняците” още по-тежко.

До вратата на църквата стои стара чиста жена - баба Яна- бежанка от Кукуш. Давам й по някое левче и тя ме благославя. У дома онези пак вилнеят - пъдят ме. Кака ми търси квартира другаде.

Ще намеря ли Онзи Човек, за да му кажа всичко, всичко. Ако той не е като Христа, няма да остана при него.

Целувам боровете, на тях разказвам мъката си. Струва ми се, че те по-добре ме разбират, отколкото човеците.

Главинов ме среща и казва, че скоро ще бъда представена на Вазов. Някоя вечер ще ме заведе в „Елит”, за да ме запознае с личния посредник за това. Главинов е мургав и много пламенен - когато говори за умрялата си майка или за Достоевски, просто плаче. Чак от яката на ризата му изскачат корави черни косми. Бил 15 год. във Франция. Попита ме да му кажа, „ама искрено”, на какъв приличал. - На татарин, изведнъж казах, а той се опули слисан - мислеше, че ще му кажа, че прилича на европеец. После прихна да се смее и дълго се смя до сълзи, така че двойно изпъкналите му очила се тръскаха. Каза ми: „Ти си добро момиче”.

При Саша Гладиева е тъй хубаво! Тя ми свири и душата ми си отпочива. Самата тя е незадоволена. Трябва да върти цяла къща за да изгледа тримата си братя и стар баща. Да, нежната русокоса девойка.

Диренията ми по „Цар Освободител” не довеждат до нищо. Никой не прилича на Него. Веднъж само трепнах и забавих стъпките си след строен рус човек, с меки свилени къдри, разсипани по раменете. Чудесен профил. Сини, кротки очи. Загледах го с плахо ожидание. Той ли е? Едната му ръка държи елегантен бастун, а другата... дълга запалена пура. Отскачам като опарена и бърже го отминавам.

Тежко ми е. Събранията в клуба ми са досадни. Един след друг се качват на трибуната рошави, зли хора, викат, крещят, пълни с мъст. И ние ръкопляскаме като луди. После скръб, само скръб.

Букетчета теменужки за Саша. Букетчета момина сълза за Саша. Не отговарям на Ковачевите писма. Сама отивам на спявка при Рамаданов и сама се връщам дома.

Кака си има чудесно момченце. Вътре в синьото на очите има злато. Долепвам буза до меката му страничка и усещам блаженство - неговото блаженство. За него написах:

„Каква любов изпълва ми сърцето

Детенце взема ли в ръце.

Милувам, галя му лицето

И радвам му се от сърце.

И до забрава го целувам,

Но после плача в самота.

Че виждам колко малко струвам

Пред неговата чистота.

Борба велика нас ни дели.

Ний чужди сме си севга тук.

Пред нас невидими предели

Отделят ни един от друг.”

Йончев много го хареса; каза, че сега нямало „облаци”. Нарича ме „сестро”. Колко ми е приятно това обръщение! Тъй ме нарича и Сава Злъчкин, този който рисува папагалите - приятел на Йончева. Всъщност, този Сава е много добър човек. Има голяма глава и много добри,много човечни обноски. Наистина, тия двамата ме имат като своя сестра; затуй много се радвам, когато ги видя. Те веднага ме грабват и в онази сладкарница ме гощават с пирожки. Видях лично вдъхновителката на Йончев - онази, която той нарича „Земра”. Отгде й е измислил това име! Но тя наистина прилича на бедуинка. Но зле кашля тази стройна мургава и много красива девойка, също като Лена Станкова... Обича ли го тя, този болен, треперещ поет, който люби също тъй много и ликьор.

Савата ме запозна с Кирил Христов. Какъв голям нос и какво голо теме! Савата си няма друга работа, накара ме да рецитирам нещо пред този „славен” български поет. Но хладното мълчание и снизходителна усмивка на този поетичен великан ме смазаха. Струва ми се, за дълго време не ще взема перото. При това, той заяви, че след Вазова, той е най-велик... Сам се хвали... Говори за някакъв свой роман, в който има някой си Младен, който ми се видя много вулгарен. Излязохме към боровата гора. Небето разтваря сини чадъри и гали бузите. Изпях „Разстрел”, научена от Цаньо. Савата е във възторг, а „великият” поет ме нарече „найода”. -Найда ли, попитах наивно. Те се засмяха тъй високо, че и аз се засмях без да зная причината. - Прави ти комплимент, каза Савата - не Найда, а „найяда”, безгрижна танцувачка от гръцката митология. Не ми стана приятно, натъжих се. И после, защо ми говори тия цинични глупости за своя герой... Прибрах се у дома скръбна и разочарована.

Тъжно ми е. Чувствувам се самотна и изоставена. Никъде не ме свърта,никъде не ми е добре на душата, само в гората - сама. Но често и там имам неприятности от различни господа, които мислят, че диря приключения.

В градската градина е тъй хубаво! Обичам да сядам там и да гледам пъстрата навалица хора. Гледам да седна до някоя стара жена, за да не оставам сама.

Д-р Главинов ме запозна с някой си Иванов. Заведоха ме в „Елит” да се почерпим. На мен заръчват чай, а те пият ракия със солена ряпа. Иванов обещава да ме заведе при Вазов. Но защо този Иванов не си бърше носа, а остава да лъщи грозно горната му устна? Гледам го, негодувам и едвам гълтам чая си. Хубав компаньон! Яд ме беше на Главинов. Ех, най-после се обърса, но след малко пак лъщи... После Главинов ми обяснява: някаква несполучлива операция на аденоидите. А този Иванов владеел 5 чужди езика и е израснал така да се каже все в чужбина.

Никога, обаче, не ще го потърся. Не мога да приема такъв посредник за никаква цена, па макар да знае и афганистански.

Крия се от злото девойче и тихичко се качвам по стълбите, за да си легна. Кака ми дири квартира, но моята заплата е тъй малка.

Цаньо ме видя да разговарям с Главинов и просто побеснява. Слага два капака от пишущи машини помежду ни, за да не ме гледа. Това ме огорчава. Омраза! За какво? Та аз обичам добрите хора, имам ги като братя; също и него. Изпърво каза, че заслужавам да срещна „най-великия Човек на земята”, а сега, освен че не ми дава случай да Го срещна, а още ме мрази... С какъв трясък поставя капаците! Из под очилата му изхвърчат искри. Какво иска този семинарист от мене? Това ли е, което ме чака тук. Това ли е, скъпа Софе, „великото ми бъдеще”?!

Престанах да пиша, престанах да се вдъхновявам, да се радвам. Сивота, мрак, ужас! Не зная ни пролука, ни изход. Работя между бреговете на две омрази - Люси Стоянова си обяснява охлаждането на Т. Гладиев към нея с моето приятелство в това семейство. „Подляла съм й вода.” Ние там даже не говорим за нея. Правя грешки по „експедицията” и Малеев ми се кара. Кара ми се и кака... заради късните спевки. Удари ми даже плесница, като ме видя да стоя пред една витрина с шапка в ръка. Казва, че това е цяло безобразие и че добрите момичета не правят така.

Колежките от Постоянната комисия ме наричат „момичето с розовите очила". Добре, че ги имам, за да не виждам тази кал, която ме обикаля. Само при Пенка Негенцова се чувствувам добре - при нея съм като под закрила. Всичко друго е кал, кал.

Един народен представител - широк-социалист намира, че съм много интелигентна. Възнамерява да направи от мен модерно момиче. Разсилните знаят кой звъни по телефона за мене - „оня пак те вика”. Него тесняците наричат „опортюнист”, нищо не разбирам. Но всичките - и те, и той, настояват да се „определя”, иначе върша престъпление.

- Борче, миличко борче, братченце, ела ми на помощ! Давам на баба Яна една паричка и тя ме благославя. В нейните очи и усмивка има такава чистота! Тя наистина ме обича. Как просиява лицето й, като ме види. А нявга е била болярка в Кукуш!

Гласът ми пресипна от спевките - Рамаданов казва, че това е „криза”. Не говоря, а шепна - каква ти криза - повече от месец, повече от два месеца. А защо пея на тия попища, облечени доле в злато и коприна? На тия богато облечени мъже и жени, които блестят още повече под запаления полюлей - тъжно ми е, тъжно до смърт. А природата е тъй хубава, тъй хубава!

Пролет, Великден, теменужки. Леко ми е на душата; ей тъй, само по себе си, леко ми е. Връщам се от работа. Минавам по „М. Луиза”. Вървя по десния тротоар. Срещам един старец-бял, чист, изкърпен, спретнат. Ходи наведен до земята. Подпира се на тояжка. Косата му е бяла, калпачето му протрито. И лицето му бяло - сини очи; левент е бил, хубавец е бил този дядо - отминавам го, после обръщам се, стоя и го гледам - той изчезва към джамията. Внезапно се затичвам след него. Настигам го и бръквам в кесийката си - всичките си пари... - Вземете, моля ви се, вземете. Щях да се разплача, той ме гледа, малко се изправя на тояжката си и ме гледа с озарено лице. Той не е просяк - той, той... Но тъй ми заповяда вътрешният глас. Благородна, почтена старост.

В душата ми радостни сълзи, на нозете ми крилца - не вървя, а тичам. Самата пролет пее в сърцето ми.

Нямам нито стотинка, нито стотинка. Но тъй ми е хубаво на душата, че бих умряла от блаженство. Отгде идва то? Кой ме накара да се обърна? Кой ме накара да тичам след него? Кой бръкна в кесийката ми и му даде всичките пари. В замяна пък ми остави злато - чисто злато - остави ми живот.

Запознах се с млад артист. Разбира се, подарява ми букетчета и ми прави компания. Красив, висок, едър, но сякаш тромав. Не ще да е много изразителен в ролите си.

Но защо той плаче, когато ми разкрива чувствата си. Рони сълзи като бабичка и тъй позьорство, сякаш е на сцената. Застава, поставя ръката на сърцето си, въздиша: - Ти си моята мечта, цял съм в терзания заради теб. Ах, да би знаяла, да би разбрала поне за миг.

Срамувам се да го гледам. Стеснително ми е. Защо така позира? Нищо не разбирам - отегчителен до смърт. Онзи ме води при орхидеите; за цветята говори, а ръцете ми стиска. Цаньо ме мрази до смърт. Опортюнистът иска да ме направи „човек”. Значи, аз не съм човек. Той ще „прероди” душата ми, ще я направи „нова, съвременна”.

Тъжно ми е, все така, много ми е тъжно. Често седя в градската градина и мисля, мисля. Докато някой не ме зазяпа и аз, ща не ща трябва да напусна хубавия градински кът.

По някой път се престрашавам и мило питам Цаньо: - Кога ще ме заведеш при майка си? Трае. Изгърми дървеното сандъче помежду ни и - точка.

Но Господ е добър, добър. Въпреки всичко, нещо в гърдите ми пее и през плача.

А какви подигравателни писма от моята родителка! Намерила ли съм „принца”, нали не приемам предложението нито на този, нито на онзи, сигур чакам „принца”, но хич да не си мисля такива работи, а да си налягам парцалите.

Мамините подигравки за „принца” ми напомнят за сиротото ми детство - във вехти дрешки, повече от каките, дълги дебели сплитки и голи помръзнали коленца, и шалче на главата. Настига ме някое дете изневиделица, дърпа ме за сплитките и вика: - Царицата, светицата, дзърр, дзърр! Царицата - фуу, светицата... За тях тия думи са нещо много обидно. Всички деца си имат прякори: Мута циганин, горила, пелтек, кютюк; мене пък туй измислили. Често пъти по гърба ми се стоварваше тежък, зъл детски юмрук, но нямаше кой да ме защити - защото съм сираче, а майка ми винаги заета с чужда работа.

Наистина, чакам нещо, но и аз самата не зная що е. Люси тъй силно ме блъсна вчера в коридора (уж случайно), че ако не се подпрях на ръцете си върху циментовия под, щях да си счупя главата. Ако блъскането бе случайно, но думите й не бяха случайни: „Поетеса проклета”.

Летен ден. Отивам при Саша Гладиева. Няма я. Жадувам за музика. Тъй някога ми свиреше Катя Динолова и на душата ми ставаше леко, леко. Сякаш се разтваряше нов свят, надземен, чист и много по-съвършен. От нея чух „Унгарска рапсодия”, „Риголето”, „Манджурски височини”, „Травиата”.

Натискам звънеца, никой не се обажда. Тръгвам по „Ивайло”. Редят се номера 5, 7, 9, 11, 13. Спира ме обща, хубава песен. Днес е неделя. Отзарана не ходих на хор, защото гласът ми още не е оправен. Кой ли пее? Колко хубаво! Това не е хор, а общо пение на много гласове. В двора множество. Малка къщица с отворен прозорец [къщата на Гина и Петко Гумнерови на ул."Опълченска” 66 - вж “Изгревът”, т. XII, сн. 1-33]. Ниска ограда. Отсреща тротоара стои жена:

- Кой пее тук, моля?

- Луди хора.

- Но те пеят много хубаво!

- Ех, да!

- Дали бих могла и аз да влеза там?

- Да, идете, те са добри хора... (Луди и добри, ето ти още едно чудо!)

Влизам в двора. Множество мъже и жени. Разтварят пътечка да мина. Вървя по нея и влизам в малък коридор. И тук хора, и тук се разстъпват да мина. Пристъпям. Сърцето ми тупка, тупка. Песента се прекъсва. Тишина. След малко, чува се тих глас, някой говори. Влизам в стаята, пълно с хора - седнали на столове. Жените с бели покривала на главите. До отворения прозорец, отгдето се виждат лица на онези в двора. Маса - върху нея саксия с цъфнала хортензия. На масата опрял ръце, седи човек. Заглеждам го с унес. Нозете ми приближават. Някой ми подава малко столче. Сядам и гледам лицето на този човек. Познах Го. Това е Човекът, когото диря. И сълзи, сълзи обилни, подобно на спасен корабокрушенец текат по бузите ми. Закривам лице с двете си длани и тихо ридая. Радост разтърсва тялото ми. Неудържима радост. Сълзите помагат да се отпуши бента - бента на страданието и радостта.

Какви са тия сълзи? Дайте им име! Сърцераздирателни, тържествующи, кажете. Водни потоци извират от гърдите ми, обливат бузите ми, дланите ми, падат по дрехата ми.

Той е, и никой друг! Той е същият. Той отговаря на сърцето ми. Той не държи пура в пръстите си и няма лъжа в очите му.

Той говори... За мене ли? Какъв глас! Гласът му прилича на плискане животворни струи, той е тих и дълбок, тих и силен, тих и благ, и мощен. Изпърво нищо не чувам, после долавям: - Може да сте сам в целия свят, може никой да не милее за вас, да сте нищо за другите, но има Един в света, който ви обича повече и от майка и от баща, и от брат и от сестра. Той ви обича.

Тия думи достигат до сърцето ми. Те приличат на херувимска песен - те са води за мен и аз пия жадно. Всички са отстъпили в този миг и една жадна, изморена млада душа утолява жаждата си.

Високо бият радостни камбани. Ечи небето от тържествена песен. Разгарят се огнени слънца - пърхат ефирни одежди на хиляди пеещи ангели. Гъсти редици пристъпват. Срещу тях иде една млада душа -разтварят се редиците, тя върви между тях, възкачва се разгърнала ръце и пее: - Ида, ида Господи.

Сякаш цялото Слово е за мене. За мен говори Той. А може би, за хилядите и милиони като мене. Радостни сълзи - победна песен на моята душа.

Цаньо е в двора. Вол ю-неволю - поздрави ме. Запозна ме с майка си. Тя ме покани да я посетя - „Генерал Паренсов”. Цаню й говорил изпърво. И Той излиза на двора - Човекът. Целуват Му ръка. Душата ми е пленена. Ръката ли Му да целуна!? Цялата ми душа е целувка. Приближавам се с бавни стъпки. Гледам Го. Познат, да, близък и познат. Къде съм Го виждала? И гласно изговарям пред Него: „Вие сте ми много познат. Като че ли някога, отдавна някога съм Ви срещала.” Той ме гледа. Видя ми се строг поглед. Струва ми се, да, строго ме погледна. Като майстор златар, когато опипва и преглежда метала, който му носят.

- Да, каза тихо Човекът, познаваме се.

- Мога ли да дойда при Вас, нещо да Ви попитам - казах, но Този поглед не ме оставя да бръщолевя, а същевременно си мисля, какво ли бих могла да питам този Човек. Но изрекох вече, късно е.

Цаньо ме гледа и се хили. Приближи се при мене и каза: „Оставих ви да се помъчите. Исках да изпитам до колко е силно желанието ви.”

Всички се разотиват. Тръгвам си и аз. Усещам се изправена и бодра. Унилостта изчезва. Слънце изгрява в душата ми - „Има Един в света, който ви обича, Един е Той”.

Гласът ми се възвърна. Как пях в църква. Сякаш съм се покачила няколко стъпала по-високо и виждам света в нова светлина.

Добре, че не намерих Саша Гладиева, иначе, щях да пропусна най-важния и най-велик момент в живота си.

Разправям на кака. Тя се радва заедно с мен. В душата й никакво съмнение; казва: „Бог те обича, теб сестрице!” Сега спя върху площадката на стълбището. Колко е хубаво! Все тази картина пред очите ми. Той -същият и никой друг. Собствено, защо така и аз не зная. Защо тъй се радвам и аз не зная. Някаква увереност. Сякаш стъпват нозете ми на твърда опора. И где изчезна тази унилост?

На другия ден. Сякаш съм изопната струна върху добра цигулка. Измивам и грижливо изтеглям навитите къдрици зад ухото си, закопчавам високо блузата си и плаха тръгвам на чудното свиждане.

Да, „Опълченска” 66. Тихо почуквам на вратата. Сама не чувам почукнах ли, или не. Повтарям още веднъж, пак тъй тихо. Стоя до вратата и чак сега виждам колко е смела постъпката ми, дръзка бих казала, но вече е късно. Чукнах трети път, но вече по-силно. Чувам глас. Хващам бравата с чиста бяла кърпичка и отварям вратата. Той стои посред стаята. Посочва ми стол. Защо помислих, че Той трябва първом да седне; стоя, не сядам. Посочва ми стола - стоя като вкована. И Той стои. Разбирам, че трябва да седна. И Той седна.

Малка гостна, плетени столове, послана масичка в страни, долап за дрехи. Оглеждам се и не смея да Го погледна. Защо дойдох? Какво ще Го питам? Не е ли всичко ясно? Нали Той казва - треперя до последната фибра. Някакъв дъжд от радост ме облива и прониква сърцето ми. Неземна радост. Неудържима радост, цяла треперя - тялото, ръцете, лицето. Неизразим потрес, без име, без причина. Но радост е това. Неземна, велика. Изведнъж слагам чело върху дланите си и ридая. Сълзи, блажени сълзи извират от сърцето ми, ронят се от очите. Сякаш всяка клетка в мен, покачена високо, размахва победоносно знаме и пее: „Дойдох, дойдох”.

- Кажете ми истината, изведнъж вдигам главата си и Го гледам. - В сърцето ми едно, а отвън светът е друг. И пак плача, хълцам и оставям сълзите да текат.

Той посочва към касторената ми шапка, поставена върху масичката: - Когато човек се отдалечи от Бога, идват всички страдания в света. Той отмества ръката си от периферията на шапката към центъра. - А когато се приближи към Бога, страданията му намаляват, докато съвсем изчезнат.

Попита ме где живея, с какво се занимавам и на колко съм години. Попита ме за образованието ми. - Трябва да го продължите, каза Той.

Сега целувам ръката Му, обсипвам я със сълзи. Казвам:

- Плача от радост, цяла съм в радостен потрес, че Ви срещнах.

Той каза - тъй изправен до мен, гледа ме и казва:

- Цялото небе се радва, че ти идваш.

След себе си чух и туй: „Бог да те благослови!" Отивам си като новородена. Не ме е страх вече от нищо.

Цаньо се посмекчи. Махна барикадата от капаци помежду ни, но вече не ме кани на разходка и отбягва разговор. Грабвам изоставения дневник и почвам пак да си записвам. Всичко вече ми се вижда важно и значително.

Летните дни отминават. Иде август, септември. Кратка разходка до Борисовата градина, трогателни строфи. Ето го, наведнъж се изля „Спасителният фар”. Оживена, озарена и радостна - колегите ме закачат: влюбена ли си, цяла сияеш. Отивам на спевки, пея в хора и в сърцето ми нещо пее. Готвим .духовен концерт” за военния клуб. Работим усилено. Рамаданов не ни жали - крещи, вика, а по някой път се радва. Когато излиза хубаво, в красивите му строги очи трепка радост, доволство.

Не зная, да отида ли пак при Човека? Какво ще Го питам, какво ще говоря.

Концертът се състоя към есента. Нареждаме се на широката естрада. Салонът е пълен с публика - отбрана публика. Има доста свещеници, военни и цивилни лица. Рамаданов е пред нас. Покланя се на публиката, вдига палка.

Хорът ни е божествен. И пеем, и слушаме едновременно. Пея с вдъхновение и наслада. До мене е Райна Тодорова - гласът й е силен, уверен и мек. Но кого виждам на първата редица! Защо тъй силно заби сърцето ми от радост. Внезапно гласът ми проеча в щастливи обертонове и до очите ми се изкачват сълзи. Позна ли ме Той? Аз Го познах. И всред хиляди пак ще Го позная. До Него седи книжаря Голов [Димитър Голов - вж “Изгревът”, т. II, с. 197; т. XI, s. 371-402, 591-618 (протоколите му на съборите); т. v, s. 535 (показанията му пред полицията)] и още някой. Към изхода се бавя с някои хористи. Няколко свещеника нещо възбудено приказват. Между тях е поп Химитлийски - от същата църква в която пея. Лицето му е нежно, хубаво, прилича на апостол. Чувам го да казва: - Не може вече, трябва да се вземат мерки. Другите одобрително кимат глави. Очите им са отправени към група хора, които придружават Човекът. Ето ги към изхода - тихо, спокойно, с изящно достойнство. Дива омраза в очите на поповете. Химитлийски става още по-бледен. Изведнъж ми стана ясно, че те не Го обичат и Му се заканват.

Пак отивам обаче при Него, ей тъй, отивам. Онази радост на клетките пак се възобновява. Радост на клетките - чуден израз. Никога отпреди не съм мислила за такова нещо, а сега. Той ме пита какво чета. Препоръча ми „Съкровище на смирените” от Метерлинк. Каза ми пак да довърша образованието си. Имало вечерна гимназия.

Питам Го, защо там между простия народ, можех да пиша поезия, а тук, откак срещнах големи български поети, не ми се удава почти нищо. Той каза, че сянката на големите дървета пречи да се развият по-малките. Пожела да Му прочета нещо. По този начин, Той ме покани да отида пак.

Детенцето на кака умря. Кака се появи на стълбата бледа кат платно и каза тихо: „Стефчо умря!” Сякаш една светла врата се затвори пред очите ни. Написах: „Спи, детенце, спи!”

Забравих да кажа, че Той ми даде пет „Беседи”: „Житното зърно”, „Важността на малките неща”, „Ето Човекът”, „Митар и фарисей” и „Любовта”. Когато извадих кесийката си да платя, Той спира движението на ръката ми с думите: - Вие ще ги платите в повече .

В „Опълченска” се запознавам с Паша Тодорова - учителка по химия [вж “Изгревът”, т. II, с. 201-204; т. Ill, с. 106; т. V, с. 596-615; т. IX, с. 457-460; т. XIII, с. 59-334 (спомените й), сн. 11-24] и в дневна, и във вечерна гимназия. И тя ми подарява няколко беседи и ме кани във вечерната гимназия. Но не съм ли вече стара да се уча!?

Подвързах си красиво „Съкровище на смирените” и другите книжки, които ми подари Той. Но нищо не разбирам - и те са мъчни като „Федон” от Платон и като драмите на Ибсен. Но все пак ги нося със себе си и колчем седна в градската градина, разгръщам ги, чета, ако и да не ги разбирам. Но както разбрах „Федон”, така ще разбера и тия, но иска четене.

Най-после Цаню ме заведе при майка си. Старата жена ме прие много любезно. Говори ми за Него. Очите й лазурно сини, тъй сияят, окъпани в такава радост, че без да запомня що ми тя говори, на душата ми става ясно, че съм на верен път. И тя ми каза: „Вие сте готова душа”. Подари ми четирите евангелия от Марка, Матея, Лука и Йоана, а също и псалмите на Давида. Всички свои книжки слагам в нова ленена торбичка и винаги ги нося със себе си. Псалмите особено ми допадат. Попаднах на стиха: „Приличам на врабче усамотено на покрива”; и още: „Както еленът желае водните извори, така душата ми жадува тебе, Боже! Жадна е душата ми за Бога, за Бога живаго.”

Саша Гладиева не харесва „увлечението” ми, а Пенка Негенцова нищо не казва - одобрява идеята за следване частна гимназия. Тя е студентка - почти сама се издържа. Но мен и на ум не ми идва да уча по-нататък. Вече съм 21 год. и вече е късно за мен, пък и тази алгебра - не, не!

При Него виждам и други хора. Учат песни. Той свири на цигулка. Когато иска, прави шепот върху струните, от който така силно тупти сърцето от радост, че едвам издържам. Вълшебна цигулка!

Хазяите - кака Гина и чичо Петко ме оставят на обяд. Тук е и Паша, и други възрастни и млади хора. Изобилен обяд без месо. Вегетарианство! Пък аз съм гладна винаги и тъй сладко се нахранвам, както незапомнено - отдавна. Може би не е прилично, че изядох толкоз хляб - и два пъти посипана гозба. Но чак, когато захапах ароматичната ябълка, разбрах „увлечението си”, но късно бе. Оглеждам се. Никой не ме наблюдава.

И Той се храни с нас, досущ като нас, но не така бързо и много. Чупи залците с пръсти и бавно дъвче. Води се тих, полушеговит разговор. Тук е и Гълъбов - стенограф от Народното събрание [вж “Изгревът”, т. II, с. 197-198]. Храненето започваме и свършваме с молитва. Измъквам се в кухнята и измивам паниците. Разговаряме с Паша върху вегетарианството. Тя веднага оставила месото. Мисля си, а пък мене ми се яде, много ми се яде месце, но нямам пари да си купя. Лекарят отдавна каза на майка ми, че месото ми вреди; изривам се цяла в сърбеж. Опитах се, но от подигравки може ли да се живее. Срещу нас в Цариброд толстоиста Манчо Бошнаков. Той не яде месо по убеждение. Сестрите взеха да ми викат: „Манчо, Манчо!”. Пак проядох и пак се подуха клепките ми.

Паша казва, че вегетарианството е по свобода. И нейната сестра още си хапвала печено агънце и кюфтенца от телешко. Надя, а не Аня. Аня е също вегетарианка.

Записвам се в курсовете на Базала в търговското училище на „Витошка”, значи, ходя два пъти седмично. Два пъти седмично са и спевките ни! Почти всяка вечер съм заета. Искам да работя нещо, нещо, което да погълне цялото ми естество. В курса влизат и доста напреднали по немски език. Ето тия красивите дами на предния чин, например. А повечето сме начинающи. Уча бавно, бавно - сякаш пипам в нощта. Той ни дава домашни упражнения. В клас ни поставя въпроси и ни насърчава да отговаряме. В града има много немски войници. Мода е сега, да се учи немски език.

Купувам си “Berlitz” и уча здравата. Едно изречение повтарям по 20 пъти. В единия джоб имам сгънати листчета с глаголи, в другия - съществителни. Не съм толкова тъпа. Удава ми се. Базала задава въпроси общо на класа. Но никой не става да отговаря - срамуват се. Даже и елегантните дами свеждат поглед. Но мен сърцето трепти - искам да отговоря на въпроса. Разбира се, доста неправилен е изговорът и конструкцията на изречението, и всички прихват да се смеят. Смее се и Базала, но казва: „Ето тъй се учи език. Сега ще изясним правилото и тя сама ще се поправи.” И почва стройният красив чужденец да обяснява и мен ми става ясно, ясно.

По-често се срещаме с Паша и правим дълги разходки. Тя много пламенно ми говори за „Учителя”. Запозна ме с Надя и Аня, своите сестри. И Аня е висшистка. Те винаги ме гощават. С Надя си хапнахме сърми с месо в лозов лист и кисело мляко. Но срамувам се заради хляба. Аз сама изяждам повече хляб, отколкото те трите заедно. Но те пък пият много чай. Види се, защото са полурускини. При тях е брат им Павел - ужасен пияница. Гледа ме враждебно и ръмжи срещу мене. Те ме предупреждават да не му обръщам внимание. При тях идва и едно много грозно, беззъбо момче, бездомен сирак, което те взели от улицата и му дали прогимназиално образование. Тия три сестри са като един човек (с изключение месоядството на Надя). Съгласяват се на всяко добро дело. Аня така хубаво гледа с гълъбовите си очи! И такъв хубав чай със сиренце ти поднася... А Паша ми говори как тя от своя страна намерила Учителя. В двора им, в бараката живее и някакъв си Станчо. Смачкан -криво израснало бедно човече. С какво богоговение той й вика: - Анке! Тя се грижи за него да е на топло и нахранен. И тя е учителка. Всичко би било хубаво в тях, ако не е този Павел, който пуши и пие на тяхна сметка и плаши гостите.

Аня ми свири на пиано. По моя път почват да блещукат вече светли звездици и почва да просъмва. Първо Саша, после Надя, Паша и Аня. Те всички имат вяра в мене и неусетно ме подтикват към работа, учение.

В „Съкровище на смирените” разбрах мъничко около „мълчанието” и нищо друго. Имало два вида мълчание - живо и мъртво мълчание.

Уроците по немски вървят. С учебника още по-добре. Уча цели пасажи наизуст. Искам да свикна с изговора. Но все нещо смешно става. Даде ни се за домашно да образуваме изречение с Genitiv Wessenfall [(нем.) родителен падеж]. Между другите изречения съставих на тетрадката си следните изречения: - Wessen Hande sind schon und weili? Die Hande des Herr Basala sind schon und weiss. [Чии ръце са хубави и бели? Ръцете на г-н Базала са хубави и бели.]

Никой път не е преглеждал домашните ни, но този път, за нещастие -дойде ред и до мене. Изтръпнах. Дано не прочете последното изречение. Но той прочете. Именно последното изречение прочете. Сгушила съм се на чина и не смея да го погледна. Но г-н Базала е преди всичко учител. Веднага мина към устни въпроси и към Einzahl [(нем.) единствено число] и пак от Genitiv. Погледна ме насърчително с особена усмивка в умните му благи очи - това ме насърчи и аз почвам да уча още по-усърдно. Колко му благодаря, че не взе под внимание моите упражнения върху красотата и белината на ръцете му! И тогава, и в последващите часове, той е винаги мил и внимателен към моята любознателна особа. Взимам живо участие в устните упражнения в клас и често чувам да ми се смеят, че не поставям глагола, където му е мястото.

Но защо знаещите не взимат участие - не вдигат ръка? Може би и аз трябва да постъпя така. Но той иска, сам посочва, но не всички се съгласяват да се излагат. Колко се радвам, когато и мен посочи. Цяло щастие е, когато обичният преподавател те покани. Отговорите ми са винаги несносни, предизвикват смях, но по този начин се учи, казва г-н Базала. За сега - това е моята стихия.

Есен, студ, жикетчето ми е късо и тънко. След работа става късно и аз не ще мога да отивам при Учителя. Казах Му, тогава Той ми съобщи, че държи публични сказки в неделя сутринта. Значи в неделния хор до 9 14 часа и от там бегом на „Витошка” 12 - така ще стане. За половин час ще мога да изприпкам от черквата до там. Запълва се животът ми, ето, винаги има за какво да мисля.

Ето ме на ул. „Витошка” 12 - това е училището на Ружа Иванович [виж “Изгревът”, т. V, с. 490-491]. Задъхана от тичане идвам, когато Той вече говори. Голяма навалица. Всички столове заети, а ние отзад, стоим и слушаме. Слушам и по нещо си записвам в тевтерче. Г-н Гълъбов стенографира. Върху бялата послана маса е Библията. Той чете от нея и после говори върху определен стих. Всичко що говори ти се струва познато, сродно. После всички пеем обща песен. Някои от тях учихме при Него в „Опълченска”. Лесно заучвам песни - само да я чуя и - готово.

Запознавам се с братя и сестри, тук си викат така един на друг. Това особено ме радва. Йончев и Злъчкин така ми викат „сестро”, а тия малко по-другояче: „сестра”. Мислят, че съм студентка. Да, и Паша мислеше тъй. Но това звучи тъй чуждо за мен, тъй чуждо и далечно, както Монт Еверест. Не е лъжица за моите уста. Чакай, първо гимназия трябва, че после Университет. Не е за мене.

- L’amour!? [(фр.) любов] - казва ми днес един немец.

- Liebe [(нем.) любов] - отговарям. Той сияе, че зная немски. Просто закача се. Показах му учебника и тетрадката.

- So, so [(нем.) така, така] - хили се русото, зачервено от студа войниче и веднага застава от лявата ми страна, за да ме придружи. Рецитирам му откъслеци наизуст. Чуруликам на немски. Той е във възторг, този дойчовец. Казва се Julius Zesar Mucke. Значи той се казва Юлий

Комаров на български. Стигаме до канцеларията. Моли ме за Wiedersehen. [(нем.) да се видим отново]

Нали немският „Вертер” ме накара да почна дневник. Животът е така преплетен. Чета Гьоте - случайно. Уча немски - случайно, срещам Herr Комаров все случайно. Не, нищо няма случайно - всичко е написано в самия човек, а то само се открива полека лека, като му дадеш условия. Не жадувах ли за нещо велико, още едвам достигнала ключалката на вратата; още когато играех с другарки, никога не изпадах в забрава - зная, че има нещо друго, още друго нещо по-хубаво, по-съвършено, което ще дойде.

Тежка зима, люта зима, дебел сняг и премръзнали бузи за новата 1917 година. Не можах да си купя по-дебела дрешка - не.

Новата колежка Самоходова много ми се радва; говори много. Думите й текат една след друга. Все за високи идеи говори, морал и възвишеност. Хубаво, така е, мисля си, но според „Съкровище на смирените” не е така. Не приказвай толкова. Чапаринова - адски мълчи, Самоходова -адски приказва. И двете имат „видения” и говорят за святост. Очите на Негенцова се смеят. Само очите. И Малеев, и Брадистилов, и те двете са от Панагюрище. Всички ли панагюрци пушат като Малеев, кашлят като Брадистилов и говорят по два различни начина за святостта.

Немецът ми се обажда чак от Потсдам. Дълго, хубаво писмо. Сама си го чета и превеждам - писано е с латинска азбука - полека-лека го разчетох. Той ми прави сериозно предложение и ме моли да му остана „Treue bis zum Grabe”. [(нем.) вярна до гроб]

Работим на студено. Радиаторите едвам пущат по малко топлинка. Изплетох си топли ръкавици. Но те изчезват от ръцете ми след два-три дена. Дадох ги на тая бедна жена, която върти шарманката и дава късмети с бели мишки. Ето я, стои на „Позитано”, върти ръчката - руса, слабичка, изтощена, годините й не можеш да определиш - цял ден на студа. А шарманката пее, пее. Тя е сега с моите ръкавици, просълзена ми подвикна: - Жива и здрава да си!

Няколко време не ходя нито на спевки, нито на „Беседи”. Кашлям и се гуша в тънкото жикетче. Ех, ще ми мине. А тук, нашите момичета са облечени модерно. Люси е просто очарователна. Самоходова също. Онези от Постоянната комисия - като от журнал изрязани. Моите обувки скъсани и често гмичкам до кости мокра в лапавиците.

Чета си книжките, които не разбирам, и все чакам да стане „още нещо”. Най-добре разбирам Псалмите:

„Господ е пастир с мой, не ще бъда в лишение...”

Почва запролетяването. Времето се затопли. Купувам си дървени сандали и тропкам с тях по паважа. Но те скоро се изхабяват и гвоздеите направо пробиват ходилото...

Сега живея на ул. „Нишка” №... Хазяите ми се радват: Чулата пее -харно ке се живит. Само 90 лв. заплата: 40 лв. наем и останалите за хляб и - вода.

Излизам към Борисовата градина. Търся моите борчета - хе там към водоскока. Борченца, борченца - ето ме пак при вас. Нозете ме болят от сандалите и сядам на пейката. Водата в езерото шуми и слънце ме грее. На един дъх написвам: „Благослови ме, татко, Творче благи”. Милото слънце как ме стопли! Върнах се пеш, с тия лоши обувки, до моето ново жилище на „Нишка”. Затварям се в моята мрачна, но чиста и красива стаичка. Господи, Господи, научи ме, подкрепи ме!

Отдавна не съм отивала при Него. Нито на Беседа, нито при Паша. Но, в неделя ще отида - така не може. Нали исках да Го срещна, значи да ме научи на нещо, а сега се гуша по пейките и оставям да ме овладее отново скръбта.

Ето що каза днес: „Който иска да види Бога, да става рано през месец май и да посреща слънцето от боровата гора.”

Да видя Бога - искам да Го видя. Още малко - и месец май. Да, ще ставам и ще осъмвам в гората.

Как ме погледна Той! В погледа Му няма ни укор, ни запитване. Не, не може да се изкаже. С една реч - топлота. Ледната буца в сърцето ми пак почва да се топи. Усещам сълзи в очите си.

И Рамаданов ми се зарадва: - Хе, къде се губиш, младо момиче?

Борисовата градина сякаш е рай; по лехи и пътеки цъфнали храсти - червени, бели, розови, жълти. Толкоз рози и теменуги, толкоз свежест!

Влизам в „Александър Невски”. Ечат стъпките ми по мраморния под. Гледам по стените. Нарисувани стени. Не ми се харесват. Липсва всяко художество. Приличат на залепена хартия. Такива ли са били евангелистите? Такава ли е била Дева Мария? Амвони за владиката, за царя.

Елеонора умря. Видях я в малката църквица на „Екзарх Йосиф”. Видях жената, коятр е носила корона. Горката, горката жена! Може ли да е щастлив човек пред смъртта? Защо горка? Тя не е носила дървени обувки с гвоздеи впити в ходилото. Да куцаш от болка и да се радваш на пролетта - възможно ли е?

Така. В тази огромна църковна зала изпитвам подтискащ ужас. Сякаш Бог побягна и от сърцето ми. Обикалям навред, все същото -празно, пустота. Излизам и се отправям към градината. Отдъхнах си като след погребение. Олекна на гърдите ми. Събувам сандалите и боса газя по тревата. Хубаво, хубаво! Навлизам в гората. Изведнъж тя става моя. Всеки бор е мой, мой брат, който има отношение към мене.

Небето ме милва, слънцето ме гали. И то е мое. Нямам нищо ли!? Не, не! Слънцето е мое, небето - всичко е мое, с изключение на 1 чифт хубави обувки. Гората - цялата е моя, заедно с птичките, с мухичките, с пеперудите. Тук чувствувам присъствието на Вечния. Тука съм си у дома. Сандалите нанизани на пръст, а нозете ми газят меката трева, топлата земя.

Откакто четох стихове пред Него, в мен се възстанови отново връзката ми с Музата. Благодарността у мен и Доверието ми върнаха тия нежни крилца на душата. Седя на земята и пиша: „Стълб мой”, „Цар мой”. Целувам редовете и ставам отново. Подлагам кърпичката си там гдето е гвоздея и се приютявам в стаичката си.

Обичам свободата над всичко! „Там” никой не ме кани. Никой не ме заведе, даже криеха от мене. Може би ме заведе някой „невидим” и аз много Му благодаря.

Цаньовата майка ме покани на Молитвено събрание във д-р Иванова. Събраха се много жени от всякаква възраст и социално положение.

Помежду си, наричат се „сестра” и „брат”. Внезапно дойде и Той. Колко е строен, изящен; не можеш да говориш за възрастта Му. Косите Му - светло кафяви, прошарени със сребърни жици. Има и няколко братя - струва ми се Гълъбов и някои още учители от тукашните гимназии. Направихме обща молитва. Произнасят наизуст „Добрата молитва” - много съдържателна -цяло евангелие. Тя е от Него. Така казва една сестра, която е до мене. Достойна ли съм да бъда при Него? Достойна ли съм да гледам лицето Му? Приближавам се и както всички останали, целувам ръката Му. Докосвам тази ръка. Не, Той не е като нас, макар да е облечен като европеец, макар да носи бяла яка и бяла връзка на гърдите си.

Той си отиде. Иванова ме задържа да ми каже, че имала много „видения”. Явила й се сама св. Богородица и някои от апостолите. Тя има две чудно красиви дъщери и един чудно противен идиот. Ужасно е да се гледа...Съпругът й е ветеринарен лекар, червендалест, с голяма бемка на бузата. Тя казва, че и дъщерите й имат видения. Струва ми се, че виждам тук Самоходова. Приличат си като капки вода. Аз нямам нито едно видение. Но какво по-велико видение от това, да срещнеш Човека, който носи светлина за живота ти, към когото можеш да имаш безгранично доверие!

Саша Гладиева е много скептична по отношение на моето Слънце. Тя намира, че там ходят само отчаяни от живота и може би си губят времето. Черквата дава всичко.

Забравям да кажа за молитвената стая на Иванова - завидно домашно параклисче. Картини, картини - св. Богородица, Тайната вечеря, Възкресение, Възнесение, Петдесетница и др. Кандило гори и пред Разпятието. Тайната вечеря обхваща половин стена - обкръжена с тежка бронзова рамка.

Разбирам отгде идват „виденията”. Обстановката създава и блянове и сънища, па и видения. Защото и аз сънувам Люси Стоянова, какината зълвичка, а по някой път, Господи Боже, и моята родителка. Но, чакай, има изключения. Сънувам наскоро: Земята гори от всички краища. Купища развалини и овъглени трупове. Безпътица. Лутам се да си найда път, но напразно. Далече и високо сякаш над земята множество народ със светли дрехи отминава и пее... Сърцето ми бе с тях. Внезапно някой застана до мене и ме изведе.

Още един скоро след този. Намирам се в подземие, обградена отвредом с дебели, яки стени. Никакъв изход. Един тесен тунел води нагоре. Ужасна мъка. Задушвам се. Искам да излезна от тука. Олеквам, промъквам се нагоре. Пред очите ми блясват хиляди светлини - политам. Тялото ми остава доле.

Разказвам това на Човека. Той каза да си го запиша. - Носите ли нещо за прочит, казва. Отварям тетрадката и чета новите стихове. Като Му ги чета, сякаш в мене се множи радостта и сигурността. Сякаш израствам пред очите си и стъпвам по-сигурно по майката земя.