МАЙ 1916 г. - 20 ДЕКЕМВРИЙ 1917 г.

[Ани]

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

МАЙ [1916 г.]

Хазаите ми отстъпват будилника си. Бие четири. Скачам, обличам се и тихо открехвам вратата. Купих си кожени сандали - меки, удобни. Ето ме на „Нишка”, ето ме на площада. Подлитвам по .Дондуков", „Търговска”, двореца - „Цар Освободител”. София блести в хиляди лампи. Постовите стражари приемат моето бодро: .Добро утро” и не ме безпокоят. Ето ме в гората, езерото, разсадника - по алеите. Небето руменее. Звездите чезнат една след друга. Сякаш не опирам земята, а летя. Никого няма в гората -но тя се буди в хиляди гласове. Славея, чуй! Той е много щастлив. Ах, как пее, как извива гласчето си, но нямам време да стоя, а бързам за изгрева. Пристигам на край гората, а пред очите ми ниви и ливади. Стара планина се синее и отваря златни порти. През тях наднича слънцето. Гледай го, гледай го! Подскачам и плескам с ръце. За пръв път виждам изгрев слънце - за миг всичко се стопля. Сякаш земята само това е чакала - усещаш нейния отдих, нейната радост и прилив на нов живот. Да видя Бога. Него да видя искам! Зная, че това е символ, но не, това е една реалност.

Леко и радостно ми на душата. Обикновено девойче съм, но си имам крилца. Душата ми има крила - нозете ми обратно към града. Изваждам от пакетчето хляба и гриза на големи хапки. Колко сладко! Сякаш мед. Никога сухият хляб не ми се услаждал тъй много, както сега.

Първа съм в канцеларията - подреждам си работата и почвам. Колегите пристигат един по един сънливи, неотморени, запушват цигари. Съвсем бодра съм - кръвта тича по жилите ми като никога. Натрупали са ми много работа - трябва да работя и на машината. Полека лека се научих да пиша на „Adler” и то чисто, без зачертавания.

Учителят ме пита:

- Ще си ходиш ли за празниците?

- Не, защото последният път когато ходих мама строго ми заръча, ако не се оженя хич да не отивам при нея.

Той каза:

- Кажи й, че в света идва голям потоп; всички трябва да се качим по високите места, а когато той мине, тогава ще слезнем, градини ще правим и къщи ще строим.

Сестра ми доби ново момченце. Кръстихме го Петърчо. И то е хубавичко. Дали не е същото! Там чух за прераждането.

Имам си едно приятелче - Николчо. То живее на ’’Козлодуй" - долепя си челцето до прозореца и гледа. По-рано виквах да го виждам всеки ден. Заради него, по някой път пак слизам към какини, за да го видя. Заставам под прозорците и се гледаме. Сега то си подава главичката отвън и си приказваме. То е на 5 год. Няма си баща. Понякога до него стои и майка му. Николчо ме извика: „Лелко!” Майка му ме помоли да ги посетя. Николчо все й разправял за една хубава лелка. Винаги ще й бъда драга гостенка.

Горкият Ulius Mucke Zesar-от Potsdam в Русе, командировка и писма, писма. Най-после го върнаха тук. Mein Schatz [(нем.) мое съкровище] ми вика направо; просто се разболял за мене. Щом свърши войната, веднага ще ме вземе със себе си. Там ще имаме деца. Много деца! Радва се на моя напредък по немски език. В това той вижда гаранция за моята вярност... Говори още много неща, но кой му разбира. Разбрах, обаче, какво майка му е съгласна за мене. Помоли ме за снимка, да й прати. Между другите имаше една и от Ковачев. Обезумя от ревност. Изпадна в припадък. Със стиснати юмруци ме питаше кой е този. Не зная да лъжа; казах му, че е Freund [(нем.) приятел], само Freund и нищо повече, нещо като Kamerad [(нем.) другар]. Успокои се. Сините му очички светнаха. Как ме прегърна!

Усещам, че ребрата ми пукат. Но той е благодарен, че не лъжа. Даже плаче като дете. Този великан плаче от сърдечност към мене. Не ми е казал, че ме обича, но то си личи.

Приятно ми е, когато ме гълчи от ревност. Не е хубав, има широк разлят нос, но има такава хубава стоика и такива мили, добри, сини очички. Освен, че се виждаме често, но той ми пише почти всеки ден дълги, сърдечни писма. Иска винаги да мисля за него - винаги.

Пък аз гладувам. Хлябът от метлено семе е ужасен. Насищам глада си само когато отида в какини, или там - в „Опълченска”. Но това не мога да правя често... Военно време - магазините нямат за мене нищо -саздърма, кой знае от що е правена. Едвам я гълтам с този невъзможен хляб, който е с купони и то в ограничено количество.

И зълвичката се ожени, и тя доби момченце заедно с кака. Постоянно дразни кака, че яде хубави работи. Носи ги в къщи, слага на полата си портокали, шоколад, бял хляб, банички. Така през бременността, така и сега... Щом ме види, че пристигам, идва с благата си, изсипва ги на масата и почва да яде. Яде и се хвали, че в къщи има още неща - кашкавал, сирене, масло, мед, че вече й се отщяло, толкоз се е вече преситила. Ние с кака се гледаме само. Да, никому нищо не дава, а само се тъпче за повече мляко.

Кака ми дава скришно парче питка, месена от черно брашно, с малко сиренце. Тъй ми е сладко, като че ям баница.

Чувам, че синодалните старци преследват Учителя. Тук-таме във вестниците по някоя заядлива статия. Такива глупости пишат, че би трябвало да се срамуват. Как не ги е грях да петнят този чист и свят човек! Колегите ми единодушно поддържат тия гадости. Само Негенцова не взима участие, а Цаньо Иванов вече си отиде. Заминаха с майка си за Трявна.

Не искам да пея вече на тия попища. Казах на Рамаданов, че напущам. Той ме увещава да остана; иска да знае причината. Целият хор влиза направо в операта. Не бива да изпускам случая. Мога тогава да оставя чиновничеството и да бъда там със заплата... Сбогувахме се.

Сега направо отивам на беседа, без да закъснявам вече от църква. Отивам по-рано, даже заемам стол. Запознавам се с братя и сестри. Стефан Белев [виж “Изгревът”, т. IX, с. 196-198 (Скандалът с Белева)] е знаменит човек - много начетен, голям езиковедец. Знае пет езика. Ненавижда Яворова. Нарича поезията му демонична. Негово жилище е „Ивайло" 13. Там ме отнесоха стъпките ми. Там „случайността” ме отведе. Но мене ми се струва, че няма никаква Случайност.

Брат Стойчев - много сладкодумен - някакъв чиновник, гледа ми на ръка. Чак към края на живота си могла съм да очаквам подобрение на условията, а до тогава... Чичо Петко потвърждава думите на брата; този живот, обаче, казва той, макар условията ми да са неблагоприятни, щяла съм да имам „големи постижения”, щастието щяло да дойде на края.

Кака Гина ни кани всичките на обяд при Учителя. Всички Му викат тъй, и аз - също. Тук има изобилно храна. Първо гъста вкусна супа от разни зеленчуци, после прекрасна яхния и бял месен хляб колкото искаш. После кошница с ябълки - прекрасни ябълки.

Дядо Петър Тихчев [виж “Изгревът”, т. Ill, с. 19-20; т. IV, с. 143; т. XXIV, с. 393-394] говори на жените. Темата е: „Вярата на Корнилий".Този старец има премила физиономия и знае какво приказва. Той е тъст на бр. Стойчев. Колко обичам да ги срещам и двамата! Брат Стойчев е тъй сладкодумен - сякаш мед капе от устните му. Особено се радвам, че той говори за Учителя с особена почит и обич.

Тука е първият ученик на Учителя Тодор Стоименов - разказва съня си пред всички: „Сънувам, казва, два гръцки парахода, натоварени с жито. Изведнъж потънаха и двата в морето.” Всички мълчим и се чудим на този сън. Тогава Учителят каза: „Така ще потънат гръцките работи.”

Дорде чакам ред за при Учителя седя на двора при френското грозде и уча немски. Щом видя, че стоварват нарязани дърва, веднага тичам и пренасям, без да ми каже някой. Или измивам всички съдини от трапезата. По този начин олеква на душата ми за прекрасния обяд, който е безплатен за мене и който ще ми държи три дни и три нощи.

Някой изпратил прекрасна бяла риба; кака Гина я сготвила, но когато я слагат на трапезата, почти никой не се докосва до нея, макар че е пълнена с чукани орехи, а отгоре с доматен сос. Господи, как можеш да не искаш подобна гозба! Само аз и чичо Петко ядохме от нея. Просто разкош. Дали царят е ял подобно нещо и с такова удоволствие.

Чичо Петко „тайно” ми дава ябълки за дома, кака Гина същото прави, все тайно. Вървя и се смея.

Днес Той каза, че идват големи изпитания за цялото човечество. Попитаха Го, кой ще пострада най-много. „Вълците, каза Той, едни други ще се изпоядат.”

Юлий ми показва свои снимки. Ето го в голямо множество цивилен, заедно с висока накичена девойка. С една карфица избождам лицето й. Той сияе. С това доказвам своята Eifersuchtigkeit [(нем.) ревност]. Смее се. Помислих, че ще ядосам Юлий, но то излезе тъкмо обратното. Показа ми снимка в работен комбинезон пред една огромна машина. Механик е той.

Гладна съм.

Среща ме баба Яна - бежанката от Кукуш. Видя ме когато си купувах от онзи ужасен хляб. Тя ме хвана за ръка и ме заведе у дома си. Чудила се къде съм. Мило й било за мене. Запита ме как съм и що работя. Ето я чистата й стаичка с червена ямбулия на леглото. В ъгъла масичка, покрита с бяла бохчица. Тя откри бохчицата: купчини бял хляб - половини, четвъртини, симиди, корабийки. Жените й давали от парастасите [парастас - служба за покойник, приношение].

Дава ми няколко големи парчета и ме благославя: Бог да ми помогнел, както и аз съм й помагала. Целувам чистата ръка на бедната стара женица и се чувствувам щастлива и богата. Дошла бежанка с гола душа, а някога - била нещо - показа ми избелели снимки. Облечена с широка копринена рокля, горе стегната в кръста - цялата от „джанфез”. Горката, сега, почти - само че не протяга ръка...

Да, има Един, който ни обича. Може никой да не знае и да не милее за нас, но Той ни обича повече от майка и баща, от брат и от сестра. Ето, не ме ли срещна днес чрез тази бедна душица, която раздели с мен своя залък! Господи! Очите ми се пълнят със сълзи...

Почти всяка сутрин припкам за „Изгрев”. Всяка сутрин той е различен. Ту окъпан в розови лъчи, ту в злато, ту в бяла дреха. Понякога наднича през облак, понякога - направо. Това е моята радост, истинска радост. Облечена съм в розова батистена рокличка. Гората вече напълно се е развила, боровите клонки подмладени с ясно зелени калпачета. По алеите различно разцъфнали храсти... Има и като моята рокля, и като слънчевия изгрев, и като слънчевия залез. Цялата гора благоухае и ечи от песни.

Официален празник. Не бързам. Скитам по алеите и ям хляб - питките на баба Яна... Пея, весело ми е, въпреки всичко. Кога съм в гората, всичко забравям. Дори и глада. Гората, небето - моите 21 години. О, пред мен е целия живот. Напред.

Днес - неочаквано щастие. Срещам го отдалече в гората. Познах го по кучето булдог. Това е скъпоценният човек! Познавам го от учебниците, от вестници и списания. Той е! Като не отидох при онзи европейски българин с мократа горна устна, така си и остана това запознаване - само мечта. Крилцата у мен отново затрепват.

Никаква самоизмама - Вазов [виж “Изгревът”, т. Ill, с. 101 “Защитата”]. Седи на горската пейка и се вслушва в песента на птичките. Ето го, той става, бавно върви и се спира до висок бор. Гледа нагоре; сигур иска да види пернатия певец. Сега, или никога, рекох си. Дойде ми чудесна идея. Заставам не далече до няколко борчета, но така, че той да не ме вижда. С ясен, звучен глас запявам една негова песен, която ние, царибродските певици си приспособяваме към позната мелодия.

„Чакай момне, стой да зърна Тия очи сини Твойта кошница е пълна С алени малини...

От зори си ги ти брала С розови си пръсти Брала си ги и си пяла Всред горите гъсти.”

Тихо завършвам песента и сякаш сама се вслушвам в нежния завършек. Неусетно, някой се изправи до мен. Той, обичният поет. Ласкав глас милва ухото ми: „Много сте весела, госпожице!”

Какво отговорих, не зная. Следният му въпрос се отнася до песента.

- Каква е тази песен, отгде я знаете?

- От Вас е, казвам смело. Нали Вие сте българският поет Вазов.

Той се усмихва. Казах му, как ние там, у дома, няколко сходни стихотворения можем да ги пеем на един и същи глас, защото си нямаме много песни...

- Ако не бързате, казва, нека седнем на тази пейка.

Та знам ли аз какво съм говорила и що ме е питал той. Но и книгата ми разгледа и за тевтерчето ме попита.

- Пиша стихове - нахално се похвалих. Леко треперя. Как изведнъж става това. Помоли ме да рецитирам някое, или да прочета от тевтерчето. Изведнъж се почувствувах тъй нищожна, че замълчавам. Но добрите хора имат особен ключ, види се, да отварят и най-добре заключените врата. Почнах със „Спи, детенце, спи”, после „Стълб мой” и спирам -достатъчно.

Той ме гледа кротко, благо и обичливо. Каза ми, че имал тази сутрин радостно предчувствие и то се сбъднало. Срещнал едно много симпатично добро момиче, което пише стихове и става рано за изгрев слънце. Чуди се как самичка ставам рано и припкам през заспалата София, и то заради слънцето. Покани ме у дома си. Поръча ми да взема със себе си всичко що съм писала и да му го прочета. Изпращам го до края на гората и се връщам отново да тичам из алеите доволна и щастлива.

Но каква омраза към Учителя от тия попове! [виж “Изгревът”, т. V, с. 257-358, 507-527; т. IX, с. 23-24 (спиране на събора в Търново 1915 г. от ген. Радойков)] Такива небивалици пишат. Умря най-злият владика Йосиф [виж “Изгревът”, т. XV, с. 681-683 - митрополит Йосиф, главен началник на военното духовенство през войната 1915-1918 г.]. Изложен е на показ в църквицата... Отивам да го видя. Грамаден човек - дълга бяла брада, високо чело. Умрял внезапно - не се стопила от него нито капчица млечице. Какво великолепие край него от горящи свещници, сякаш е някой цар. Гледам го и се чудя где седеше омразата му към Учителя. Как можа да допусне той тази гадост в сърцето си. Омраза, клевета, лъжа... До него на възглавничка е и короната му, патерицата на владишко отличие. Гледам го и се чудя. После сядам в градската градина и пиша впечатленията си в една тетрадка...

„Случайно”, все случайно, запътвам се подир туй при Него. Случи се тъй, че Той е сам. Исках, ей тъй, да го погледам само, но Той рече:

- Носите ли нещо за четене?

- Не, казах, не мислех, че ще дойда.

- Ами тази тетрадка - и Той посочи към моя джоб.

- Това е дневник. Само дневник.

- Четете.

- На коя страница, питам.

- Четете писаното най-после.

Наистина, последните страници - писаното за владиката. Гласът ми особено подчертава следния пасаж: „Ти, Служител Божий, как смееш да гониш Божия пратеник! Как дръзваш, нищожний. Ето, живота ти свършва до тук и ще бъдеш забравен, и никой няма да си спомни за теб. А Той, светлият Учител, во век ще пребъде в нашите сърца.” Затварям тетрадката и слагам ръцете си върху нея. Погледът ми е насочен към Него...

Небивала красота в Него. Небивал, неземен образ. Той се претвори пред очите ми и сърцето ми не би изтраяло и би се пръснало мигновено от радост, ако това не е само един миг. После Великата порта се затваря и Той остава как преди.

Нищо не говорим след туй. В този миг душата ми стана безсмъртна -чувствувам вечния живот. Виждам Небето разтворено. Излизам с лице към Него. Бавно слизам по стълбичката и жадно Го гледам. Тайна. Целувам ръката Му и одухотворена от това, що видяха смъртните ми очи, с тихи стъпки си отивам.

- Бог да те благослови, чувам след себе си дълбокият вселюбящ глас.

На следната неделя виждам между седналите на беседата и Вазов. Учудих се, не, зарадвах се. Не му се обаждам, не се приближавам дори до него. Как хубаво слуша! Ето го милото благородно лице на прочутия наш поет - на прочутия, на любимия наш поет.

Паша ме завежда у тях на обяд. С Надя си хапваме печена кокошка, а те картофена яхния. Аня ми свири нещо от Шуман. Пием чай и тя ме изпитва по немски. Намира, че не съм си губила времето. После излизаме с Паша в Борисовата градина. Тя прилича на лястовица. Разискваме върху думите на Учителя, отправени за нас двете. „Вие, каза Той, с Паша сте млади души.” И сега се питаме защо не стари души, а млади. Може би затова, защото си нямаме домашни параклиси и не ни се е явила още св. Богородица. Но както и да е, ние с Паша лесно се примиряваме, защото щом Той го казва, значи има основание да Го каже.

Казвам й за Юлиус, че иска да ме води в Германия. Паша казва:

- Значи ти ще ни напуснеш, а?

- Да, казвам, но сама не вярвам. Защото такава грозна сцена ми направи тия дни, че просто ме ужаси.

Ковачев ме среща и ме изпраща до канцеларията. Поприказвахме си. Разбира се, няма никакво основание лицата ни да са печални. Още не отзвучали стъпките му по тротоара, чувам някой задъхано да произнася името ми. Що да видя - Olius Zesar Miicke. Неистов израз - немски Otelo. Овладя се, за да ми каже, че ще ме чака след работа.

Качваме се на трамвая и - в Борисовата градина. Потегляме по алеите. Мълчим. Donnerwetter, Donnerwetter [(нем.) израз, показващ гняв или учудване] - пухти моя дойчовец. Стиска юмруци и някому се заканва. Нищо не разбирам, но усещам, че за мен се отнася. Това е нов ураган от ревност - разбрах, за Ковачев се отнася. Стоял навярно някъде на „пусия”, за да види вярна ли съм му. И ето, хваща ме на местопрестъплението.

Стискам грубата му ръка, целувам я, но нищо не помага. Заплаках не на шега. Изведнъж рязко се отделя от мене и тръгва към срещуположната посока - отива си.

Ех, отива си. Става ми болно. Защо пък така? Не може ли да разбере, че и аз си имам познати. Вървя и бърша сълзите си. Ревнив! А как ще бъде това нещо в Potsdam. Може и да ме натупа, а! Обръщам се. На 20 крачки той стои и гледа към мене.

- Schatzi [(нем.) скъпа] - вика сърдитко и тича към мене. Разгръща ръце и ме стиска в прегръдката си: - Uli Otelo, Otelo. [(нем.) Юли Отело, Отело]

- He, eifersuchtig [(нем.) ревнив] - изговарям добре немската дума и той ме целува.

После се развесели. Пее немски песни. Казва: Ubi bene, ibi Patria. [(лат.) Където (ти) е добре, там е родината (ти)]

Един вид той ме плаши със сцени, за да му бъда по-вярна. Всъщност, Юлий не ми е съвсем по сърце, но тъй стана, че се сприятелихме, а той има добра душа. Завежда ме до в къщи и клати заканително с показалец.

Наистина, взимам папката със стиховете си и отивам при поета. Тъй се зарадва! Извика икономката си - сопотянка - и й каза: „Когато и да дойде при мен това момиче, винаги ще я пускаш.” Поръча кафе - и сядаме на плетените столове в неговата гостна. Подканва ме да чета. Ето, редят се стихотворения едно след друго, той слуша. Накрая ми обърна вниманието върху сгъстените съгласни: т, с, ц, ш, ч и пр. Каза, че те не бива да са повече от 2 - 3 в стих. Иначе се губи музикалността. Спря се на някои образи, даде идея как да се разработят, за да бъдат по-завършени.

„Шъпнене” вместо „шепот”, както аз го бях поставила. Каза да уча френски или руски език. На руски имало прекрасни преводи на най-великите поети. Четох му „В Александър Невски”. Зарадва го много сравнението, което правя между ръкотворния храм и неръкотворния - природата. Ако излизала Българска сбирка, той би го поместил там. Но едно нещо тревожи поета -при сигурни хора ли съм. Имам ли „закрила”.

- Добре би било, казва, тук в този голям град да имате сигурен приятел, годеник, или пък да влезнете в някое религиозно общество.

- Но аз ходя вече при Учителя - отговарям...

- Отлично, казва Вазов, там е вашето място. И аз ходя да го слушам.

Не му казах, че го видях, не. Но много се радвам, че той не казва като Саша, че там си губя времето напразно. Подари ми „Юлска китка” и ме покани веднъж за винаги да го посещавам и дори да го спирам, където и да го видя. Милий, милий поете!

Сава Злъчкин ми казва, че Йончев е много болен. Взимам трамвая и в Красно село. Човешка развалина. Моли ме да му купя револвер, за да се убие - мъките му са ужасни. Нарича ме сестро, сестро. Иска да се моля за него...

Зная вече много песни: „Напред да ходим смело”, „Братство единство”, „Дързост в Христа, другари”; запознавам се с още сестри: Ана Динова, Пипелова, Савова, Ковачева - все отбор певици - възрастни жени, а пеят тъй хубаво. Райна Стефанова - шивачка - много кресливо пее и подбелва очите си. Защо ли така? Навярно и тя вижда видения. Завежда ме у дома на обяд и хвали шиваческото изкуство. Разбира се, загатва за някакви си особени преживявания, които никак не ми допадат. Също и Паша не се възхищава от тях. В същата къща живее и вдовицата Ана Динова с дъщеря и син. Тя ни чете псалми от Библията и ни накара всеки да си отвори да види какво ще му се падне. На мене се падна: „Ще ви пречистя със 7 огъня.” Тя обяснява, че под „огън” се разбира страданието, което едничко ни приближава към Бога.

При нея вечеряме. Пеем песни, че тавана се вдига - новата -„Напред, напред за слава, в бой за царя небесни”. Закъснявам за дома. Хващам се за бравата на портичката - Юлий - но този път не е гневен. Почти разплакан, че цял ден ме чакал, за да се поразходим; няма да ми се кара вече, оставя ме свободна, но веднъж да ме заведе при майка си, трябва да му бъда покорна. Целуваме се в тъмнината и аз се скривам в стаичката си.

Тази сутрин се зареях в гората. Чувам нашите песни. Тръгвам по тази посока. На открито голямо множество - нашите. Учителя с тях. Приближавам се, поздравявам. Една от сестрите казва:

- Защо сама идваш на изгрев, ела при нас.

- Но аз не зная, отговарям, че вие се събирате. Ако знаех, щях да дойда, разбира се. Това е сестра Янакиева [виж “Изгревът , т. V, с. 590]. Сини, ласкави очи - изящни пръсти - приветна усмивка.

Имам ново началство - полковник Софрониев. Осанката му вдъхва доверие. Има нещо рицарско в него. Почти не го виждаме. Работата е скучна, но що да се прави - с тези 90 лв. лошо.нс без тях още по-лошо. Макар, че хляба е малко и лош, но въздухът е прекрасен и нозете ми здрави и пъргави. Часовите ме познават и ме поздравяват в ранните часове. Всяка сутрин тичам към слънцето да го срещна заедно с птичките. Хазаите ми се радват. Кой им внуши това дълбоко доверие?!

- Оди, оди, керко, казва бабата, нека Господ и нас да благослови.

И Петърчо се разболя от дизентерия. Детето се сви като осланено листо. Устните му посиняха. Очите му потънаха, ръчичиките - костички само. Изстива.

Тичам при Него. Тичам като стрела. Плача - и това детенце на кака ще умре!

- Нищо, нищо му няма, казва. Нека го пече на слънце майка му.

Целувам ръка и със стисната длан тичам обратно. Среща ме позната,

иска да се ръкува с мен. Отскачам като топка. Стискам шъпата си от благословеното допиране на Учителя и пристигам. Едно врабче се блъсва в окото ми,но аз пак стискам шъпата си, за да не изпусна Учителевия дар. Викам от вратата: „Нищо му няма, како, нищо му няма, така рече Учителя.” Разтварям шъпата си върху болното коремче, проливам жарки сълзи върху излинялото му телце, плача пълна с обич и вяра.

И ето, Петърчо оздравя. Налива бузки, ръчичките му пак стават с дупчици. Гука и се смее. Изправям го върху коленете си - подскача на игривата ми песен. Каква радост в цялата къща! Всички повярваха.

Но, зълвичката умря след кратка болест и остави сираче.

Главинов все пак ме запознава с поет. Това е Стоян Михайловски [виж “Изгревът”, т.III, с. 160, сн. 83; т. XV, с. 778-784 (Ст. Михайловски срещу Учителя)]. Завежда ме у тях - мъж, жена и храненик. Той ме прие с голяма радост. Остави ме да чета стихове; сам той чете свои: „Тежи ми, Боже, кръста на живота” и др. Остави ни и двамата на вечеря. Главинов го обожава. Каза: „Ето вашия учител.” (Разбира се, той нищо не знае за личния ми живот.)

Още до неделя след обяд ме завежда на протестантската църква да чуя словото му. Говори с подчертавания и ръкомахания. Говори с патос. Може и да те просълзи даже. Но разликата между Учителя и него е както между Слънцето и Луната.

Единодушно съм поканена от цялото семейство всяка неделя да им бъда гостенка на обяд. Нямам причина да им откажа, но се чудя как ще стане това, защото аз предпочитам да отивам в „Опълченска” 66.

Радва ми се и г-жа Михайловска. Готви хубави обеди и ме гощава богато. След това всички в гостната й се разговаряме върху изкуството.

Според него трябва да проуча речниците на Найден Геров, за да се сродя с народния говор. От него чух и чудната, и чужда за мене дума „фолклор”. Брат Белев, като лингвист ми обясни, че това значи да изучавам народното творчество. Това предполага да ходя в Народната библиотека и в Министерските сборници да чета отдела за народни умотворения. Дълга и широка...

- Химитлийски е при мъжа ми оттатък, казва г-жа Михайловска, също и Главинов - постойте при мене.

Завеса дели стаите. Госпожата нарежда слугинчето, аз стоя сама. Неволно слушам разговор. Гласовете ясно се различават. Ето сега говори д-р Главинов, после Химитлийски, после взима думата поета-философ. Оставам като гръмната. Заговор против Учителя. Св. Синод праща тази депутация до Ст. Михайловски с молба да държи публична сказка против новия антихрист. Свят ми се зави. Михайловски с „радост” приема. Чувам думите му:

- Морална елегантност е да пази човек вярата си.

Едвам изгълтах обяда си и право в „Опълченска”. Извинявам се на семейството, че имам неотложна работа. Там заварвам женско събрание. Канят ме да взема участие, но аз стоя в антрето и не мърдам. Те почват да пеят, поемат тихо молитва. Врата се открехва и Учителят е пред мен. Сега чак разбирам, че върша предателство. Но везната наклони към Учителя, виновна ли съм?

Хък-мък, разказах му случката. Помислих си, че ще се разгневи, или ще се закани, или ще се разтревожи. Нищо, нищо, нищо. Напротив, стисна ръката ми и каза: „Смелост! Смелост! Те всички ще си научат урока.”

Отивам си окуражена. Сякаш дойдох да взема кураж. Защото, наистина, тия попища са много, а Учителят е сам самичък...

АВГУСТ 1917 г.

Пак нов шеф - полковник Серафимов. Прилича на полицейски началник. Очите му остри, сякаш бодят. Поиска поотделно да му се представим... Какво има да ни гледа - писарки.

Всеки ден звънеца: зър - зър, прислугата: Пак тебе вика. Скачам с разтреперано сърце. Защо ли - свива се нещо под лъжичката ми. Страх...

Нищо, просто ме разпитва отгде съм и при кого живея. Каза, че заплатата ми е много малка. Мълча и заднишком излизам от широката двукрила врата.

Нямам кому да се оплача, защото по внушение на Синода Фердинанд интернира Учителя във Варна [виж “Изгревът”, т. I. 2. изд. 2011, с. 528-530; т. IX, с. 229-234], Ulius не разбира от тези неща. Смущавам се, охкам, губя се. Заповяда ми в неделя сутринта да се явя на работа. Но защо вика само мене? Казвам на колегите, те мълчат, гледат към преписките си - нищо. Стискам ръце, моля се, моля се. Но може би се страхувам без основание. Може би ще ми диктува нещо на пишущата машина. Не, Самоходова е най-добрата машинописка - пръстите й работят като светкавици.

Ето св. Неделя. Обличам се и тичам на работа. Стоя в канцеларията си и викам всички сили небесни - помощ! Звъни се. Няма разсилен, няма никой - звъни началството. Излитам до кабинета и почуквам. Среща ме строг поглед. Косата му е бяла като сняг. Няма няколко зъба. Стегнал се в лъскав мундир. Извика ме до себе си - прелиства някаква преписка, търси нещо, мърмори. Изведнъж става и ме хваща през кръста. Навежда се към главата ми и търси лицето ми. Но сила удесеторена от сутрешното припкане ме откопчава от „железните” му старчески прегръдки и го отблъсквам като гумена топка. Косите ми - разчорлени. Заставам „мирно”. Запъхтян, разгневен, ето що ми каза: „Ще ви дам да се разберете, вие!” Тичам по стълбите, излизам на улицата и заставам до ъгъла на „св. Спас”. След малко, ето го оскубания хидалго, гневно дрънчи със сабята си и величествено минава по другата улица с достойнство, че носи на плещите си тежестта от отечествените задължения.

На 14 август той ме изпъди от работа под предлог, че не му станах на крака, когато влезе при чиновниците. Всички седят по столовете си и работят. Но той мен обвини. Вълкът се кара с агнето, че му мъти водата, а горкото агне е доста надоле от него в планинското поточе.

Обзима ме ужас. Кака настоява да се върна у дома... Ако тук е мор, там ме чака сигурна смърт. Не, не, не...

Излизам на изгрев. Срещам се с братя и сестри - унили. Правим гимнастика, разговаряме се, ала - тъга, тъга по Учителя. Моята тъга е още по-голяма... Настига ме стражар. Закъснели. Пратени да ни разгонват от гората. Този по мене - излезе едноселец. Добър, смирен човек. Четях си книжка - защо ще ме гониш. Заговорихме - излизаме даже роднини - Знеполец. Отметна чантичката си, извади бял хляб и ми подава хубав резен. Отиде си. Оставам да чета, да се моля и да разполагам с времето си както искам.

Подир седмица срещам познат - г-н Карев от Русе. Дойде чак у дома. Видя обстановката ми и Библията на масата. Разправих му одисеята си. Ще помисли и после ще ме потърси. След два дена пристига и ме завежда на „Мария Луиза” в ангрос. магазин на Рафаел Камхи. Бахар почна да ме учи как да превождам писмата върху една преса. Магазинът е пълен с всякаква галантерия - тантели, шевици, платове, сукна, лен, коприна. Рафаел Камхи е голям господар. Мъничък, жълт човечец, дребен като японец, но може би - милиардер.

Сега заплатата ми е 120 лв. Работата ми не е тежка, но иска много тичане. Трябва да разнасям и писма по разни учреждения и кантори. Не е по силите ми. Това тичане с папка в ръка ме уморява и унижава. Чак сега виждам колко много ме е оскърбил полк. Серафимов.

ОКТОМВРИЙ [1917 г.]

Хубава е София сега. Като че ли не есен, а пролет идва. Но моята клета душа е ранена. Юлиус ми се обажда от провинцията, рядко ходя в Михайловски и преустанових курсовете по немски. Често отивам при кака и се занимавам с оздравялото дете.

НОЕМВРИЙ [1917 г.]

Бахар ме ухажва. Често наднича в моята стаичка и ме гледа с тия зачервени болни очи и клепачи. Почивах си, чета псалмите. Той вима книжлето с нечистите си пръсти и чете... Тази вечер ме завежда в „Сплендид” на вечеря. После на кино. Старае се да държи коляното си до моето. С разни хитри движения, местя се малко по малко. Оставих и кино, и всичко. Цялото ми внимание е в неговото коляно. Роня горчиви сълзи и се моля, моля. Чува ли Бог молитва отправена от едно кино... Господи, Господи, спаси ме.

Свършва се киното. Бахар ме води на пасти. Разточителен човек. Моля се и се моля, и пак се моля. Довежда ме до „Нишка”. Подавам му ръка и нехайно казвам: „Благодаря сърдечно и лека нощ! Нека Бог ви възнагради за вашата постъпка.”

Бахар е човек. Стои със зяпнала уста, после бърже отмята шапка и казва: „Няма защо да ми благодарите - приятен сън!”

Смъквам се на колена в стаята си и горещо благодаря на Бога, че ме спаси по чуден начин. Този евреин не би се посвенил да нахълта в тихата ми чиста стаичка, ако не беше... Бог.

При Учителя идват, както казах, много и различни хора. Ето неколцина с дълги коси, с дълги бради, все на апостоли приличат - агнета божии: Спас Димитров, Величко Чакъров, Моис Коен... Чак сега се сетили да ме спасяват. Губела съм си времето при „онзи”, а виждала съм ги как целуват ръка на „Онзи”, богоговеят, а сега лаят по петите му, когато мислят, че стадото е без пастир. Спас ме кани у тях да ме гощава, но тъй малко гозбица сипва в чинийката и тъй малко хлебец в панерчето, сякаш за болни. На трапезата и други „послушници” - все такива бледи и мършави. И той има параклис, но много по-голям и богат. Действително, с хубави картини се е оградил, но предателска душа е той. Хули Учителя, безсрамния, казва че не ми е мястото там и че той, самият Спас, ще ме упътва по-нататък.

В. Чакъров ме води на неговите спиритически събрания. Лудория. Припаднали жени, разтърсени долапи (дали нямаше някой в тези долапи). Една жена полудя, буквално полудя. Не се засрами този синеок и нежен апостол-вълк. Но и той похули Учителя, макар че на трапезата Му седя и пр.

М. Коен ме влачи на теософски събрания. И той иска да ми покаже правия път.

Смути се душата ми и омалне духът ми (Давид). Тогава викнах към Господа и Той чу гласа ми, дойде и ме спаси. Няма никой край мене, но има Бог. И днес, сама в стаята си, падам на колене и се моля с ридание. Господи, подкрепи ме; смутена съм, огорчена е душата ми. Вият като вълци, искат да ме грабнат. Стани и спаси ме. Хулят Учителя. Добрият приятел. Чистият. Светлият Учител. Подгониха Го, а нас вълци искат да разкъсат. Не сълзи, водни източници очите ми. Скръбта ми достига до своя връх. Тогава в душата ми блясва просветление, блясва успокоение, блясва чист и светъл неопетнения с нищо образ на Оногова, който утвърди стъпките ми към Бога. Той - Учителят. Да бъде благословен, да бъде благословен!

Бахар е бутал книгите ми в чекмеджето. Познах. Отварял псалмите. Той се промени - сякаш добри мисли има на главата си. Признава, че работата не е по силите ми. Трябва да ходя пеш по кал, студ, дъжд. Трябва им колоездач и по-силна ръка за пресата. Днес си говорим като приятели. „Карайте още, казва, ще видим.”

20 ДЕКЕМВРИЙ [1917 г.]

Бахар ме вика на дългия тезгях. Негова роднина го моли да й прати плат за палто, а той иска аз да го избера по мой вкус. Посочих тъмно блестящо дамско сукно. Тогава той взема големите ножици, отрязва три метра, загъва го в дебела хартия, завързва го здраво и ми го подава: -Нека ви е честито, г-це, вие го заслужавате. Оставам смаяна. - Така постъпваме ние с добрите хора.

После отива към касата, брои пари и тях ми подава:

- Ето ви три заплати обезщетение. Вие вече сте свободна. Ако нещо съм ви огорчил, прощавайте.

Прибирам книжките си от чекмедженцето и - сбогом.

Юлиус заминава за Галиция. Изпраща ме тази вечер на гарата и плаче като дете. Той ще се върне, тогава ще дойде и ще ме отведе там при майка си в Потсдам. Качвам се на влака с убеждението, че една важна страница от живота ми е вече отминала.

Утре следобед сме със Софето по линията. Пълен влак от София пристига - германци. Чувам някой да ме вика. Юлиус тича към мене и пред всички свои другари и Софето ме прегръща и целува. Сега не плаче. Като стрела се качва на бавно потеглилия влак и вика: ,,auf baldiges Wiedersehen.” [(нем.) До скоро виждане]

Цариброд, [1917 г.]

Приеха ме не с отворени, но с нападателни „обятия”. Одисеята ми в София от 23 месеца е засегнала отрицателно въображението на майка ми. Но ето ме с 2-3 роклички, топли обуща, ново палто и даже малко пари. Залавям се веднага с къщна работа. Но Бека е при нас, защото мъжът й е мобилизиран и моята помощ е повече от нежелана. Сестра ми не иска и да погледне моите книги, макар и тя самата чете романи. Гледа ме с насмешливост и мълчи като дявол.

Писмо от д-р Гологанов. Онзи туберкулозен офицер, с когото се запознах в боровата гора. Каква топлота и сърдечност! Неговото обръщение към мене е високо човечно и братски чисто, Той не забравя онази чудесна среща в слънчевото утро в гората, когато болен и отчаян, срещнал една светла душа, една сестра, едно добро момиче - самата пролет за измъчената му душа. Не съм се отвратила от него - болния човек; вдъхнала съм в душата му вяра и надежда и то без да му говоря, ей тъй просто, само с присъствието си. Радвам се на писмото! Ето светли и насърчителни думи за мен от един умирающ човек.

Г-н Михайловски също ми пише. Ето писмото му в розов плик с дупчици по края, които се откъсват, за да се отвори самото писмо. Такива писма той писа и на кака да бди над мен. В това си писмо той ме гълчи, че не съм му се обадила лично при заминаването, иначе, той не би ме оставил да сторя това. Непременно да изуча речниците на Н. Геров и народното творчество.

След някой ден сандъче книги от него. Няколко тома Иполит Тен. Но този човек ме надценява в очите си. Чета и нищо, ама съвсем нищо не разбирам. А такива тежки томове - не можеш да ги вземеш нито в джобовете си, нито да ги мъкнеш в ръка.

И Главинов се обажда. Съжалява, че не успял да ме запознае с Вазова, а не знае, че сама разреших тази задача и съм вече в числото на обичните му и благонадеждни млади парнасци. Дали да му пиша как се запознах с него, как взе при себе си моите ръкописи на пишуща машина, за да ги прегледа самичък. Дали да му пиша неговите думи: „Смятайте се веднъж и завинаги поканена при мене!”

Не, няма да му пиша. Не поверявам никому красивите си тайни. Благородната Саша Гладиева винаги ме полива със студен душ за Учителя. Изкажеш ли хубавото - намалява се, изкажеш ли лошото - увеличава се. И за Бахар не казах никому...

Знае ли Главинов какво велико значение за мене има доверието на Вазов. Знае ли той как запя земята под моите стъпки и сякаш небето запя заедно с мене тази велика животворна песен: „Учителя, Вазов, Учителя!’’. Та нали и той беше в делегацията против Учителя. Не, няма да му пиша.