Jump to content
Ани

2.1.16. Втори ден на Великден, 3 май 1926 г., [Витоша]

Recommended Posts

2.1.16. Втори ден на Великден, 3 май 1926 г.,

[Витоша]

Мила и близка си ни, о Витоша! 150 души на ден Възкресение лазим по тебе, при теб празник да отпразнуваме, при теб да се повеселим.

Зелено поле. Синьо небе, ясно слънце, шумящи води, бял сняг по скалите, из леса певци пеят в изпревара. Всичко вика: Пролет, пролет! Цветенцата обърнали венчета към слънцето - леки поклони му правят -разлюлявани от тих вятърко. Лицата жар-зачервени, озарени, наистина като в ден възкресенски. Шапки отдавна не носим вече, кожусите също забравихме де са и защо служат... Слънцето еднакво ласкаво и топло грее както над нашите глави, тъй също и на тия тук сиви бели воловце, изкарани на паша. Далече в долината блещи диамантена лента на течаща река. Градът се губи в бяла непроницаемост, под която, като че ли си почива. Само златните кубета на два каменни храма блещят над тази белота. Въздухът е същинска благодат. Въздухът „там” доле и тук горе са две различни неща. Доле, той служи само за дишане, а тук освен за това, но и носи блаженство, пълно щастие.

С нас припкат деца. Но тук, няма старо и младо - всичко се е подмладило, всичко живо грее от радост. Едни дремят по нагретите камъни, други четат беседи от Учителя, негде се чува солфеж на нежно сопрано, носещо се из висините като нежна струя. В храсталака изпитници четат за предстоящата сесия. Горките! Какво ли им е на душата! Скоро - „мечка ще ги гази”, ответ ще дават на учители и професори, що цяла година са учили и упражнявали. Между тях съм и аз. Цялата прелестна картина на пролетта като че ли потъмнява за миг... Но, добър е Господ - както до сега и за напред пак добре ще изкараме. Цигулар отдалече свири Bersiaga. Колко е хубаво! Ще ти се да забравиш за всички изпити, професори и учители и да се отдадеш само на този чаровен музикален шепот. Но, уви! Друга е земната действителност. Хубаво, хубаво! Свири още, ти незнайни свирецо! Колко ти се радвам! Целувам твоята изкусна ръка, що може тия нежни звуци да изплита и разнася.

Стара селянка седи до чешмата и срича в буквар... Тя иска да стане грамотна, за да може да чете прекрасните „Беседи” на Учителя - иска да се просвещава. Забрадена е косата й с чумбер [чумбер (чембер) - забрадка], лицето, кое ли й се вижда. Сочи с пръст по едрите редки отпечатъци -срича, срича, бавно шават устните й - бавно се носи костеливият й показалец по букварчето. Очите й са тъй вглъбени; за нея като че ли нищо друго не съществува в този миг, освен това, което е пред очите й.

Децата припкат по поляната със сияющи лица. Техните весели крясъчета се носят свободно над простора.

Нареждаме се в два кръга - големия - външен сестрински, вътре в кръга братята. Учителят от средата изкомандва да седнем. Сам ни показа как да събираме слънчева прана. Колко хубаво! Прана! Що е то? Навярно онази жива сила, която сега навред твори избликнала из недрата на земята, засилена от слънцето - сега, през пролетта. Наистина тия плавни движения, тия тихи „гребания” из въздуха върху телата ни, като че ли ни изпълват с голяма живост и бодрост.

После - красивите безбройни наши песни. За обяд имаме и по малко прясна коприва. Учителят сам я приготви - изчистена, измита, с чесън и сол, завита в хартия, опечена под пепелта на огнището. Чудесна! Ядохме и в гърне сварен бял боб! На връх Великден бял боб и коприва. Но пък толкова вкусна бе всичката храна, тъй с удоволствие и охота я изядохме, като най-големите щастливци на света.

Пладня. Овчарите връщат вече своите стада. Звънът им се чува приятно, приказно. Слизаме и ние след тях. Слънцето и то си отива у дома. Свечерява се. Приятна, милваща дрезгавина обвива планините и пълзи по пътеките. Селото е зад нас. Пътят е пресполовен. Бодри стъпки ни отвеждат към града.

О, ний ще мислим за вас, вие кичести горски грани, вие струи чисти и хладни, вие цветенца, камъчета, буболечици, мухички и птиченца. Ще ви помним вас малки тревички с бисерната роса, теб, небе, чисто и лазурно, тебе, божествен въздух. Ще ви помним и не ще ви забравим. Негли вие ще ни светите в нашите задимени жилища и ще ни освежавате със сладкия си спомен.

Както кристалните поточета и ние слизаме към долината, да занесем със себе си твоята свежест, о майко природо, която тъй много днес ни даде. Сбогом, планинско съкровище! Твоята необхватна красота ще пълни нашите блянове и мисли, нашите сънища. Бъди благословена, майко природо!

Ти си наша, Витоша мила! И ти, възвишени - божествен Мусалла, населен с миролюбиви безплътни Богове. Ти си наш, милий, сладкодъхан здравец и ти, нежна теменужко и ти, куковиче красиво.

Пристъпя около нас вечерния мрак, а в душата ни светло, светло. Свети и грее в душите ни един чаровен, незалязващ ден-едно Божествено небе, едно любящо слънце - един Учител, който ни показа тая дивна красота.

Лека нощ, милий Учителю! Поклон и благодарност пред тебе, че ни отвори очите за истинската красота. Как тихо ни Ти изведе из нашия „Египет” към светлий Ерихон, гдето тече мляко и мед, гдето е тъй красиво!

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×