Jump to content
Ани

2.1.26. Димитровден, 8 ноември 1927 г., [Витоша, бивака Ел-Шедар]

Recommended Posts

2.1.26. Димитровден, 8 ноември 1927 г.,

[Витоша, бивака Ел-Шедар]

Ранна сутрин. Звездно небе. Зорницата е вече 3 остена по небосвода. Сириус и Орион са още всред небето, ясни, блестящи скъпоценности. Плеядите едвам мержелеят, като че под бледата светлина на залязващата пълноликалуна. Полето още спи в дрямка, облъхнато от тих есенен ветрец, кой с лека пръчица сваля вече от дърветата пъстрата им шума.

Градът трепти в хиляди светлини. Той спи сладкия си предутрин сън. Като че ли е покрит със звездно покривало - друго - под звездите безбройните електрически крушки.

Витоша огромна се откройва на безоблачното небе. Тихо е и тайнствено. Не се чува нигде ни кучешки лай, ни кукуригане на петел. Но щом влизаме в селото, изневиделица, тихо и незабелязано ни наобиколиха цяла тълпа кучета: мъничета, бели, черни, пъстри, рунтави, гладки. Весело въртят опашки, радостно скимтят около нас и ни гледат с покъртителна ласкавост и доверие. Ако искахме можехме да оберем цялото село - тая купена с комат хляб стража, щеше без сражение да предаде в ръцете ни Драгалевската крепост.

Видяхме, че те решително са наши съучастници, но ние нямахме завоевателна цел, така че крепостта ще си остане непокътната завинаги.

Излизаме над водениците. Утринно мерцание отделя деня от нощта. Хоризонтът озарен в оранжева светлина. Ето я „Зеленка”, хубавата поляна, що достойно носи името си, потънала в разкошна зеленина. Стоим горе и броим всяка минута, не, всеки миг, защото Слънцето може да ни изненада. А ние искаме да видим първия му лъч, първата му светлинка всред това лазурно небе.

Ето го! Златен остен проби небето и задълба широка дупка. Направи отвор, светъл кръгъл отвор, за да се яви слънцето. Постепенно то провря цялата си глава и като хвъркат змей се издигна нагоре. Малките къдрави облачета, що невинно се рееха, изведнъж заруменяха от слънчевата милувка. Като че ли цялата природа се развесели и освежи. Витоша съвсем се открои на слънчевия фон, блестяща, млада, чиста. Дрехата й блести - зелена копринена сега изпъстрена с жълти и кафяви шарки от жълтеещата шума. Клен, габър, леска, дъб - вече свиват своите знамена, отиват си и на техните прощални плакарди блестят ту златни и червени, ту кафяви и бледо зелени писмена. Отиде си лятото. Ранната есен плисна от престилката си нови цветя, нови слънчеви привети.

Бързат поточетата подобно немирни деца, стиснали в устните си по някое пурпурно листо, тичат да го занесат някому... Бият се в бяла пяна, въртят златните кафяви листчета, играят си с тях, връщат ги, подхвърлят ги и после със смях ги пускат по водата да си вървят. Небето сега е синьо, много синьо, чисто и съвсем ведро. Като че ли човек не върви към Витоша, а към този неизмерим небесен свод, където се крият неизброими тайни за човека...

Новият път е тъй хубав! Трудоваци го правиха, хвала им! Завои. Една след друга изчезват зад тях групи пътници. Те всички отиват на Ел-Шедар. С какъв устрем вървят за там, с каква радост.

Чудно, хрумна ми, като вървим из тия гори зелени, не приличаме ли на ония наши братя хайдути, които нявга са се борили за правда и за свобода. Само, че не носим оръжия. Торбите ни вместо съчми и патрони, са натъпкани с разни Божии блага, които горе ще унищожим. Вместо сабя френгия, дългия праз чака в раниците ни да го хруснем със солчица. Вместо бомби - самуните. Тежко на неприятеля! Просто ще го довършим с тия ябълки, круши, маслинки и халва... А за „шестгодишното вино” не питай. Наш Цеко - вече е отлетял горе огньове да прави, божествено питие да приготовлява, а из пътя друг носи водните чайници.

Пристигаме. Учителят вече е изпреварил, седи на припек заедно с братя и сестри, а също и стенографи, които не дават да падне от устата му нито една дума. Брат Боев непрекъснато записва. Огнището разстлало широка жар. Върху него се печеха много червени тумбести пиперки. Всеки се нареждаше за гощавката както си знаеше.

По едно време се чу команда. Нареждаме се в кръг и почваме гимнастика. Сетне Учителят ни построи по двама в кръг. Всеки хвана другаря си за ръка - повдигнаха се хванатите ръце в дълга арка. Това - едната половина. Другата половина бързо мина през „живите двери”. После ролите се смениха. Те образуваха арка, а ние преминахме през нея. Сега пък всички сме в „арка”. И чудо! Учителят изведнъж се спусна под арката и почна тъй силно да бяга, като че ли тичаше да изгони някого... Всички с глас от сърце се смеем. Всеки се стремеше да направи арката по-висока, за да може милият бегач да мине по-лесно. Но ето и други се затичаха по този своеобразен свод, нареден в окръжност. Двама по двама се подгониха първо братя, после сестри, като гонените с всички усилия се пазеха да не бъдат заловени. Още няколко двойки, още няколко двойки, и млади, и стари, надбягвайки се с всички сили. Всички се смеем колкото ни сила държи, като насърчавахме ту беглеца, ту гонителя. Някой път с всички сили викахме да бъде хванат беглеца, а в друг случай пък крещяхме след него да избяга по-бърже и по-далече.

После насядахме около Учителя. Колко радост има във всинца ни! Приличахме на бодри юноши, девойки и деца, които са си добре поиграли. Пяхме „Фир фюр фен”, „Махар Бену”, „Светъл лъч от горе слиза”,,Давай, давай”. Занизаха се като бисерен гердан нашите чаровни песни. Тъй леко и свободно се лееха гласовете, с такава услада се извиваха, споени от чудните слова, като че наистина сме на небето, а не на земята. Естествено след това дойде молитвата. Как се молихме, с каква жар. Като благодарни деца, които са получили от майка си нещо много мило и скъпо за тях. Всеки чрез свещените думи на молитвата, като че изказваше свой заветен копнеж. Като че ли душата се отказваше от тялото, за да се слее по предвечно сродство с Великото и Прекрасното.

След това почна концерта на храненето. Той дойде като най-съвършени рефрен на гимнастиката, песните и молитвата. Всеки се заема да подготви „инструментите” си, че щом се даде знак, веднага да почне изпълнението.

Наредихме се в нов кръг, само че седнали. Отвориха се раниците. Върху бели кърпи се извади съестното съкровище. Даде се знак -молитвата. Изведнъж се чу дивна музика на 150 чифта лъкове и цигулки... Боже, каква хубава музика! Всеки слушаше своята цикулка и здраво държеше лъка - десницата - към бялото, меко самунче. Колко много ябълки, круши, грозде, чушки, хляб и сирене! Колко много халва, сърмички, орехчета и маслини! Всеки раздаваше на съседа си и никъде нямаше недостиг. Партитурата беше пълна, сложно написана, но добре от всички изпълнена. След някое време, всички музикални бойни припаси изчезнаха безследно. Превърнаха се в сила и енергия, сля се с вечната сила и енергия, с вечната песен на живота.

Сега вече нямат думата ни Аристотел, ни Юм, нито Мил, които донесох заедно с цялата осмокласна етика да уча. Скоро обратно в раницата! Вий не сте за тая музикална зала. Не зная, ако древните и съвременни етици по-често изкачваха планините, водени от Великия Учител, надали биха заплитали така философията си, че да мъчи нашите бедни умове. Ще минат столетия; може би и по-малко. Човечеството ще се върне към чистата майка природа и ще роди нови гении и нови мъдреци. Защото, друго е въздействието на кислорода върху мислителния апарат, друго -кабинетния въздух, или на монашеската килия... Ще се роди нов Адам и нова Ева, и светът ще се поправи - т.е. ще се възвърне към прежното съвършенство.

Нали не мога да ги науча тия философи, затова измислих нови...

Пладне. Едни ставаха от сладка дрямка на припек, други, от четене беседи. Но всички вече почнахме да се прибираме за път.

Слизаме през Симеоново. Ето я и юзината, Боровата гора. Ето го „Изгрев”. Никаква умора.

Сънят донел със себе си сега най-пухкавата си постеля, най-меката си възглавка и ни кани при себе си.

Чудно, на Витоша открих, че част от псевдонима ми в Асавита е взет от тайнственото библейско име „Мелхиседек”, ето: Хелмира в Асавита - Хелми-Ра.

Спомням си, когато го дращех днес върху хартията, озарена от радост за чудното откритие, внезапно погледът ми падна върху Учителя, който ме гледаше. Особен бе този поглед; нещо трепна в душата ми, като че сам Той ме насочи към това откритие.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×