Jump to content
Ани

2.1.34. Еди гьол, 12-23 август 1929 г., [Рила]

Recommended Posts

2.1.34. Еди гьол, 12-23 август 1929 г., [Рила]

Новите хоризонти раждат ново въодушевление и будят близките и скъпи спомени за Мусалла. Спомени силни, особено за ужасния студ, вятър и мраз, от който сякаш замръзваше диханието ни. Как се върнахме от там с попукани до кръв устни и лица, как ужасният студ олющи лицата ни, като да сме били пърлени от огън. Но кой ти гледа това. И сега бихме отишли там, но нашите водачи ни зовят към нови хоризонти, нови прелести на Рила - прекрасният Еди Гьол [еди гьол (тур.) - седем езера]. Сега вече ни зове сърцето на Рила - ония чудни 7 езера, за които само сме чували, без да сме ги даже сънували.

Сега автомобилите ни минават през Княжево, Владая; спущаме се по дефилето на Люлин и Витоша покрай хубавите и спретнати селца Църква, Студена, Крапец, Друган и др., чиято големина и уредена околност говори, че е под бдителното око на една сериозна и веща селска управа. Дордето Самоковките села навяват унилост със своята бедност и неугледност, тука е съвсем обратното - благоденствие прозира през тия спретнати варосани къщи, с добре оградени дворове, от които надничат плодни дървета, отрупани със зрели сливи, круши и ябълки.

Просторни, богати пасища, пищни ливади, гъсти слънчогледови полета, високи, буйни царевични ниви с едри какалашки по тях, обширни зеленчукови градини покрай китни върбови речни брегове и гойни стада с чисти руна под свирнята на млад овчар - допълват картината на едно явно материално благополучие. Отгоре на всичката пищност, далечни и близки хоризонти блестят под едно лазурно небе.

Слънцето ни огрява над Перник. Автомобилите летят безспирно сякаш ободрени от красивите картини. От селските дворища надничат селяни в „белетине” с тесни шаячни беневреци [беневреци - тесни и дълги шопски гащи от бяла аба], с дълго дорамче [дорамче - горна дреха без ръкави], сега поради жегата препасано само с кожен ремък. Снежно бели са конопените им ризи - блестящи сякаш под изгорелите от слънце лица. Здравеняци мъже и жени; последните накитени със своите лъскави литаци [литак - женска шопска носи]. Ту през самота и тишина се спускаме, ту пък пресрещнати от черда яки, красиви говеда, които се заглеждат по нас с тъжните си големи очи. Ето и стада от овци и кози. Спущат се нанякъде с пълни вимета - благодатна кърма от майката природа за човека. Срещаме и жени, облечени със своите тесни литаци, обшити със „златен” пул, над бяла тантелалия риза, наметнали на гърба си бяла вълнена люлка, отдето се очертава пълното телце на нов българин или българка.

Само на няколко места пътят е малко повреден, иначе, останалият може да се каже прави чест на съответната управа.

Колко са гористи предпланинията на Витоша! Ако не следи, човек не би повярвал, че това е разкошен крайчец, от иначе оскъдния горист изглед на нашата хубавица Витоша!

Скъп роден краю! Като гледам твоята разнообразна хубост, неизразимо мило ми е всичко това, което си ти. Ти, това са горите, реките и планините; ти - това са плодните поля и градини; ти - това са твоите трудолюбиви синове и дъщери, които още по първобитен начин обработват земята ти, но берат въпреки това обилен плод за нас и другите, и се радват на изобилие и доволство. Колко невежествено и предателски звучат думите на оногова, който гледайки осакатената ни карта рече: „взети са само някои покрайнини - паланки и села”, пред които се очертава грозната ивица, поставена от съседи грабители. Но я да видят тия „някои незначителни покрайнини” какво богатство от хора и имот крият в себе си, от природна красота и стопанско благополучие. Я да видят как това българче от люлката пораства и вместо родния си език, почва да бръщолеви чужд, натрапен му от опасни „обединители”. Тогава ще разбере как боли, как страшно боли от такова пладнешко посегателство.

Слънцето се издига все по-високо и облива със своята бяла светлина красивите селища и сините очертания на Рила. О, тя ни кима отсреща с белоснежна кърпа, като с Осогово се препират - кому от двете ще гостуваме.

Дупница със своите разкошни лозя и градини е вече зад нас. Из ливадите гордо се разхождат дългокраки щъркели, чиито червени крака личат във високата сочна трева. Небето е синьо. Тук-таме малки бели облачета като цветя украсяват лазурната глъбина, като незнайни символи се реят, скрили за себе си своите потайни писмена.

Сапарево. Тютюневи полета се хлъзнали навред с яснозелени знамена. По стените на къщята гъсти гердани от сушени листа. По нивите берачи и берачки на тия толкова скъпоценни тютюневи листа, които сякаш са едничкото богатство на тия селища. По дворовете хармани; негде първобитни, а негде модернизирани свършачки и веячки. Църква и Студена имат прекрасни училищни здания, а също тъй спретнати чисти обществени заведения, улици и мегдани, дордето в Сапарево блещи само сградата на минералната баня. Тя е същинско богатство - Сапаревска златна рудница. Безброй посетители всеки ден - здрави и болни се наслаждават на това неоценимо благо, дарено от природата. От грамаден циментов резервоар издишат кипящите води на този грандиозен подземен живот. Сякаш някое пленено в земята чудовище издиша на възбог. Множество жени и деца се перат и къпят до обилните горещи курни и цепят въздуха от радостни провиквания. Ябълкови и крушови дървеса, ниско сведени до земята от плод украсяват чисти и спретнати селски дворища и навързани по тях дълги въжета с ослепително бяло пране.

Чакат ни конярите - куцовласи. Но какъв наплив от евреи тук! Боже упази, същинска напаст. Една сюрия мургави, мръсни, върколести еврейчета ни предлагат круши, бонбони, гевреци, хляб, всичко, разбира се на двойна цена... Някой от шофьорите бе набил едно от тях за тази им безочливост и то като живо одрано почна тъй силно да реве и пищи, като се запремета в смъртни конвулсии из уличния прахоляк. Не подозирайки за свойствени на племето му хитрини, ний се спускаме с купените от тях бонбони да го успокояваме. Колко парички прие то От нас докато благоволи да млъкне и се успокои.

Конярите ни предлагат баснословни цени. Явяват се и други, които подбиват първите с цената. Тогава първите отстъпват и ние ги предпочитаме поради здравите им охранени яки коне. Колко енергия изхаби Симеонов докато оправи тая работа. Най-сетне багажът ни е натоварен на 12 магарета и 6 коня и в 10 часа сутринта потегляме на път.

Ето го преддверието на Рила, същинска каменна пустиня. Натрошените камъни нагрети от августовско слънце издават адска горещина. Нищо утешително не представлява това преддверие. Голи скалисти сипеи, по които и човеци и добичета едвам напредват. И животни и хора плуват в пот. Слънцето напича и няма где да се скриеш на сенчица. Като че ли изобилен дъжд ни вали и това слънце, вместо да го суши, увеличаваше го по нас до висша степен.

Рила бавно разгръща пред нас своите чаровни страници - бор след бор, полянка след полянка, докато дърветата се сгъстяват до толкова, че изчезва всяка полянка. Нашият пешеходен кораб заплува всред Райска зеленина и свежест.

Горките добичета, колко много бой изядоха от своите стопани! Кървавите им хълбоци красноречиво говорят за безчислените дупчения от острата клечка на безжалостните им стопани. И те мълчаливо търпят всичко и му слугуват с трогателна покорност...

Сочна ливада. Из нея зрели боровинки и ягоди. Отстрани извисени борове и ели. Китен здравец из камъняци и шубраки се подава. Летни теменуги, жълтурче и чубрика миризлива навред присъствуват на това природно тържество. Сърненки и масленки, едри и сочни те викат да ги откъснеш и върху жарава със солчица да ги опечеш. Незнайни горски певци се обаждат скрити из гъстите клони. Студени, бистри извори привличат погледа и пълнят душата с възхищение, с преклонение. Навеждам се, играя си със студената струя... Дълги и къси борови шишарки като злато посипали земята, на дълбоки залежи така си и остават. Никому не нужни... Небето още повече посинява. Като че ли ще пламне от синина.

Ето Паничище. Горките добичета, как треперят нозете им от умора. Дълбоко зелено езеро приличащо на блато. Жаби с крясък се спущат към него с нашето приближаване. В него се оглеждат гъстите борове и като така то изглежда дваж по-тъмно, дваж по-зелено и непривлекателно. Сякаш самодивско сборище. Казват, че било пълно със змии. Мрачно се оглежда небето в неговите води, в които се губи неговия чист лазур. Не вярвам то с удоволствие да наднича на това място...

Бързо го отминаваме. Сега пътят е по-равен. Вървим без почивка, защото е леко и приятно по хубавия път. Борове, борове, борове. Нещо се белее отсреща. Едното е сняг, а другото е река Скакавица, лудо затичала по скали и усои, светнала от слънцето, като да се усмихва на целия свят. Сега вече е по-трудно! Едвам пълзим по стръмнината. Горките добичета!...

Най-сетне и покривът на хижата. Но защо ни е тя? Ще ни събере ли вътре? Наклаждаме огън и нощуваме вън. Колко е хубаво! Друго е небето тук; т.е. същото, обаче други са неговите изгледи. Боровата гора прилича на зелено тъмно море отразило по-живо блясъка на звездите. Хоризонтът, накичен със снежен венец, привлича погледа, сърцето... Огънят издава приятна грейка. Хубаво е, топло, като в стая. Няма ги тук пронизителните студове на Мусалла; тука сякаш е юга на Рила.

Още в ранина потегляме. Пътят става стръмен и неравен. Гората се сменя с клек и смрика, а по нагоре само скали и трева. Изворите заредяват. Тук таме дълбок и силен поток като с нож разрязал земята се спуща от незнайни висини.

Най-после, цели замаяни от умора, пристигаме на прочутото Рибно езеро [Долното езеро], което привлича риболовци на пъстърва, но не е обогатило нито един рибар, защото хубавата умна риба почти никак не се дава да я уловят.

Заник слънце. Лъчите му едвам докосват вече дивното грамадно езеро. По крайбрежието му стадо коне оглеждат в него стройните си яки тела. Събираме дърва, готвим се за тая нощ. От високо се спущат силни води идящи от друго езеро и с шум се спущат в Рибното. Като че ли това е успивна песен за страшно морните пътници. Грамадните огньове, поддържани от изобилно тук сухи дърва, до зори поддържат в нашите спални приятна грейка.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

14 август 1929 г.

Събужда ни златно утро, събуди ни сладката отмора на спокойната тиха нощ. Пак път, пак по стръмното нагоре - по-близо до другите езера, по близо до Дамка, Еленин Връх, Рупите, Калинините, за които бяхме тъй много слушали.

Второто езеро! То не е нито Паничище, нито Рибно - то е Лазурно езеро. Като във фокус събира слънчевите лъчи и ги отразява с двойна сила. То е Балдер Дару - прекръстено отпосле от Учителя - езеро, което съчетава всички Божии блага. Околността му прилича на разсипан приказен дворец. Нещо величествено и легендарно вее от него и цялата му околност, с шеметните върхове околовръст, накичени още със сняг, с хълмовете и скалите му, обрасли в клек, смърч, здравец и овчарски босилек. Отсреща е „Харамията”, като че застинал окаменял истукан на минало легендарно величие, запазил само на осанката си своята горда суровост и жестока надменност.

Малките палатки кацнали тук и там в оскъдно количество. Огромно огнище - подобно разкален костер [костер (рус.)-огън, клада]. Пламъците му чертаят върху земята голямо огнено петно, сякаш отразено от небето.

Звезди. Те тихо отразяват блестящите си образи в спокойните води на второто езеро Ел-Бур. Песни. Песни без край. Цигулки. Бах, Григ, Шуман бидоха изпълнени тук в сърцето на Рила. Каква чаровност! Луната изгрява. Бавно се отправя нагоре, за да може да се огледа и тя в тихото огромно езеро. Тишина. Само песента на мощния бистър поток, който се влива в езерото, изтичащ от горните - които още не сме видели. Слушат ни звездите и Рилските върхове. Слушат ни и изворите на Рила, и чудните, чаровни езера, същински Божии дарове, дарове от най-избраните, най-скъпите на земята. Спим върху нарязана мека трева, като в люлки.

Още в 5 часа сме будни и се катерим по скалите. Горе ще посрещнем Слънцето. Накацали по скалите ние го чакаме... Големият огнен глобус изплава из глъбините и се издигна нагоре. Неволно устните шепнат молитва. Боже, колко е хубаво!

След закуска пак нагоре! Как леко се върви по тая благоуханна трева и бели скали! Какви прекрасни гледки всякога пред нас се показват! Всяка нова крачка ни завежда при нова прелест. Скалите блещят от слюда, като че златни и сребърни. Джобовете ни увисват с разни сбирки от такова „злато” и скъпоценности. Въздухът е напоен с благоуханието на безброй билки и цветя. Гърдите жадно го поемат с неизразима сладост.

Второто езеро Елбур - сякаш заслано с бял воал от мъгли. Когато те се вдигнат навярно ще видим и по него небесния лазур. Минаваме край третото. Четвъртото - Близнаците. Дивно видение е то! Наистина като два брата близнака - чеда на една майка, те и тук са неразделни -тихи, многоводни, отразяват в себе си шеметно високите скали, заедно с белия сняг по тях, заедно със смриковите кичури, заедно с тайнствените пукнатини и нарези по тях. Като че ли пътуваме по небето. Стъпваме по нежни бели цветица, от скала на скала, все по-високо и по-високо. Грамадни нацепени скали подобно величествена библиотека се изпречва пред нас. По „лавиците” и „томовете” й ние крачим напред, сякаш стъпваме по магически талисмани, които окрилят душата.

Не, това не са езера, а грамадни късове лазур, донесен от небето. Като разноцветни пеперуди нашите пътници са накацали по разкошния цветист килим. Колко е хубаво тука по нагретите камъни! Можеш с часове да седиш по тях и да се унасяш в благодатно съзерцание. Като че ли за миг ти се сливаш с природата и небето и ставаш едно с тях - безсмъртен, красив, неземен.

Ето го Махабур - Бъбрека. Не, то наистина е прелестно! Над него страхотно са надвиснали скали, натежали от преспи. В него се оглеждат и върхове, и нежната зеленина, и мораво-розовия цвят на разрушените скали [и] брегове отсреща. Вървим край него по тясната пътека и се провикваме срещу скалите му. Ехото връща удвоени виковете ни. Фигурите ни се отразяват във водата, сякаш някакъв блян.

Как хубав би изглеждал тука някой кораб и множество лодки. Не, по-добре е че ги няма, би се отнел божественият покой на планината. Задаваме въпроси: „Колко си години?” Ехото отвръща същото. „Обичаш ли ме?”

- Обичаш ли ме? - пита тайнственият ответник.

Заставам и викам: „Боже мой, Боже мой!”

- Боже мой, Боже мой! - отеква планината. Сякаш с услада изговаря думите ми, сякаш с тържествена богомолност. Внезапно очите ми се наливат със сълзи; задавена от сладостно ридание се захлюпвам върху скалите.

Небосводът е настръхнал. Но да видим и „Сърцето”. Ето го! Тъмно синьо мастилено. Из него късове лед сякаш плаващи бели лебеди. Наистина то прилича на огромно сърце. Наистина, сякаш то е най-хубавото езеро на Рила. Тук се застояваме и не ни се отива. Тъмните бистри води ни зовят.

Всички езера са свързани с потоци, които после дават силата си на Черни Искър [Седемте езера дават начало на р. Джерман, приток на Струма. Двете езера Чанак гьол (или Паниците) дават началото на р. Черни Искър].

Седмото езеро е също тъй красиво. Изглежда плитко, защото се вижда дъното му с бели камъчета, но я да нагази този, що не знае да плува и ще види, че никак не е плитко. Едно над друго, гледани езерата от върхът, изглеждат на светли кандила, грейнали под ярките лъчи в син лазурен елей.

Дамка. Под нея са Урдините езера, а над тях Еленин връх. А далече, хе, в облачната вие е гурнал глава свещени Мусалла. Пирин изглежда по-близо сега и може да се каже накъде е нейния Ел-Тепе.

Дъжд. Познатият Рилски студ ни лъхна. Бързо се спускаме надоле към нашия лагер.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

15 август [1929 г.], четвъртък

От високите зъбчати скали посрещаме изгрев слънце. Прекрасната гледка що се разкри, възнагради мъките ни по изкачването. Разнобагрена речна долина се открива пред нас с всичката си разкош и разнообразие. Изкачваме се по боровинкови урви и клек. Водопади шумят под нозете ни. Искаме да видим Чанак Гьол. Ето го. То като че ли извира и поглъща отново водите си. Никакво поточе не се отделя от него. То е винаги зелено и мрачно, отразило в себе си тъмните планини. От него право нагоре се заизкачвахме по сипеи... Едно малко невнимание и ето ни в пропаст. Цялото ни внимание е в нозете и ръцете, очите ни опират върху ронливите сипеи, о които се държим със свръхчовешки усилия. Как блести кварца, прошарен с рубинови гранати и слюда. Тук скалите са само от гнайс, ортокпаз и слюда. Няма ги глинените лиски от Елбур и Сърцето. Скали, прилични на огромни сфинксови глави гледат в езерото от шеметна висота, с поглед неизвестно какъв - на обич, закана или присмех. Ако не бяха жилавите треви, отдавна бихме се сгромолясали надоле. Големите ни джобове тежат от разноцветни камъчета... Тях ще занесем върху нашите работни маси.

Най-после сме горе, като че ли излезли от ада. Разкошен простор. Доле още един Чанак - но той е тъй светъл и чист, както ведро е небето днес. „Езерото на Чистотата” - го нарича Учителя. Възлизаме към Харамията. От него се гледа почти цялата Рилска долина. Колко чудесни гледки оттук. Погледът ни пада върху заспали скалисти великани, приличащи често на мумии, начумерени или учудени лица на природна игра върху скалите.

Като микроскопически петна се виждат Доспей Махала и Говедарци. Отвредом те огражда благоуханието на прекрасната девствена природа, напоена от благодатни билки и цветя.

Защо са го нарекли „Харамия”? Но тъй чудно му прилича това име! Загърнат със своята сива скалиста дреха, вирнал глава към облаците, взрял поглед към северозапад. Що мисли той, или що сънува? Орли се вият над него, които пропъждаме с нашето изкачване.

Слизаме, лъкатушим по опасния стръмен път към нашия слънчев бивак. Палатки се шаренеят там и по клековете се белее пране, също и одеяла от снощния дъжд.

Бинокълът открива върху отсрещния хоризонт движущи се черни точки. Викнахме - обадиха ни се. Ехо! Ехо! - гърмеше над скали и долове.

Тичаме. Замахваме кърпи и шапки. Обадиха ни се със същите знаци. Учителят! - възкликва някой. Наистина Него очаквахме сега. Всички сме вече на скалата за посрещане. Една малка сестра предлага да изпеем: „Небето се отваря”.

Най-напред пристигат конярите. След тях и пътници, между които личната блага фигура на Учителя. Гръмко запяваме с треперливи нотки в гърлата... Той пристъпя кротко и съсредоточено. Като слънце блести бялата му глава. Сълзи се търкалят по бузите ни. Издигаме десница за поздрав, а той - левицата, точно когато пеем стиховете:

„Той иде на Земята

безкрайно да царува;

живот във Истината

на всички да дарува”.

Спира се Той на ливадката до огнището и ние ред по ред се приближаваме да целунем скъпата му ръка.

Оставяме Го да си отпочине, а ние се втурваме за дърва.

Мъгли ни запритискват отвред. Харамията съвсем се начумери. Облаци закриват небето, заедно с луна и звезди. Духна вятър, разгони ни завчас и ние под оцъклено небе зъзнейки се гушим за сън... Изгаряме всички събрани дърва, и пак имаше до зори тракане на зъби.

На другия ден, след изгрев слънце, взимам дрехата си и бастуня и пак се запътвам към езерата. Настигвам жени чужденки, тръгнали за Рилския монастир. Едната е немска кореспондентка. Тя е възхитена от идеята ни да прекараме по-дълго из планините. Тя е възхитена от здравия ми волен изглед, от учителя, който знае къде да води учениците си и какъв род удоволствия да им създаде. Изведох ги до Дамка и им посочих пътеката надоле към Монастиря.

Струва ми се, че Рила е величествен български храм и аз тиха богомолка в него. Всяка скала, цветец, поточе, извор, езеро, за мен са живи икони, които ми се ще молитвено да целуна.

На третото езеро цъфтят бели лилии... Те издават чудно благоухание. Каква тишина! Птички, подобни малки рибки, подскачат по камъните с тих цвъркот. Мъх като маслиново кадифе обвива скалите в които искрят капките на снощния дъжд. Скалите - това са тук заточени великани, или самоволни изгнаници, що вечно гледат отсрещния хоризонт и очакват да стане „чудото” на света. Слънце блещи в езерото, като да изгрява от самото него. Тихо, тихо е. Тази тишина ти внушава да понижиш гласа си, дори да шепнеш...

Какъв дъжд ни окъпа тази нощ. Онези от шатрите останаха незасегнати, но да пази Бог нас малцинството! Наредихме се в кръг около шатрата на русенци. Там е пълно. Учителят говори. Огнището пращи във високи пламъци, които дъждът не може да угаси.

Някои си направиха колибки от клек, върху които хвърляха по едно платнище. Те приличаха на красиви кичести звънчета, от които запалена свещ осветяваше отвътре.

Музика, песни, въпреки дъжда. Дъждът престана по едно време.

Симеонов чете „Рибарят и душата му” от Оскар Уайлд. Свириха „Славянски .танци" от Дворжак и ноктюрно от Шопена. После всичко се приютява за сън. Ние се присланяме върху мокрия клек и уж спящи чакаме да съмне. Събуждаш се, цялото тяло те боли; може би си спал върху някой чепат клон или камък.

Но Учителят не ни оставя. Събуждаме се рано и потегляме да посрещнем изгрев слънце от скалите. След това носим камъни и строим огнището. Върху него печем розови печурки, събрани от високи чисти поляни.

Влага, студ, дъжд и следващата нощ. Звездите се надсмиват на нашите огньове и одеалца. Това, което губим през нощта, печелим го сутрин по канарите, очакващи изгрев слънце.

Уединявам се до Бъбрека. Там си изтървах молива с предпазителя. Той заплува навътре в езерото. Да плавам не умея. Ето го, отдалечава се. Завчас хвърлям върху водата голямата си брезентова пелерина и взех да я дърпам към брега. Тя ми донася моливчето.

Горе са нашите с Учителя. Радвам се, че съм сама, че тука няма кораби и лодки. Глупави размишления.

Присъединявам се към групата. Пак се изкачваме нагоре. Любуваме се над чудните Рилски кандила. Дишаме благодатен въздух, милвани от остър планински вятър, що всеки миг може да докара мъгли и облаци.

Небосвода се чумери. Но, ще видим и Сърцето. Ето го! Тъмно синьо мастилено. Из него късове лед-сякаш плаващи лебеди. Отвред е обковано от снежни преспи. Наистина то прилича на едно огромно сърце. Учителят се обърна към мене и за общо смайване и мое ми каза: „Подарявам ти това сърце!” Всички сърдечно ми честитяват великия „подарък”, а пък аз недоумявам и гледам като замаяна.

Всички езера са свързани помежду си посредством буйни потоци, които после поемат надоле и дават началото си на Черни Искър.

Седмото езеро е също тъй хубаво. Изглежда плитко, защото се види дъното му с бели камъчета, но я да нагази този, които не умее да плава и ще види че никак не е плитко...

Лицата ни са вече напукани и подути. Това са Рилските целувки, трябва да свикнем. Устните ни са само кръв. Не смеем да се усмихнем, защото болят. Ръцете ни също се напукват от слънцето и вятъра, но кой ти гледа, щом като сме в самото сърце на Рила, при Еди-Гьол - сапфирените езера на Рила.

Учителят с групата отива към Дамка, аз оставам да съзерцавам езерата. Гледам в далечината групата с Него. Слънцето ги облива със светлина, както и тия езера. Не приличат ли и те на духовни езера, които утре ще станат реки, ще се спуснат в живота и ще бъдат отрада за жадното човечество.

Спомням си за Сидхарта, който научил от света и книгите толкова, колкото простият лодкар на Ганг, който цял живот не се е отдалечавал от нея и не знае нищо друго, освен великата река. Тя, природата е велика учителка. И когато си скръбен или весел, отчаян или въодушевен, влюбен или пълен с омраза и отвращение, слушай реката - природата и тя ще даде ответ на въпросите ти, колкото и заплетени да са те. Чувай как шумят водопадите. А те са такива тук от незапомнени времена и тъй ще си пребъдат во веки. Не е ли тъй и с човека. Губи се, явява се; вечно живее, както тия потоци, ту заледени, ту подвижни са все едни и същи. И всичко това за благото на човека. А човек за чие благо живее. Въпроси, гатанки ми задава природата, шепне ми ги на ухото, на сърцето. И слънцето грабва същата тази капка от мътилките, издига я, пречиства я и отново я праща при изворите. Не става ли тъй и с човека. Тинята, не е ли това смъртта, която ни освобождава тлението, извлича от естеството ни предвечната същина, пречиства я и после й дава нова форма в някой нов човек.

Небето се чумери, сякаш гневно настръхва. Тъмни облаци, а тук-таме само някое светло прозорче към небето. Езерата потъмняват. Слизам. Пред мен далече пространни гори, оголени върхове, нагърчени и равни планини, като някакъв велик океан. Орел се вие из облаците, прави зловещи кръгове над земята. Вижда някъде стръв, след малко ще се спусне над нея.

Пронизващ вятър ме пъди. Треперят цветицата. Голички те зъзнат и не знаят где да се скрият. Глинени лиски, като равно издялани плочи са разхвърляни около Сърцето и Бъбрека.

Вали. Слизам по водопада между Сърцето и Бъбрека. Колко е страшно! Страшно и хубаво! Тича буйния поток, като че ли ще ме грабне и понесе със себе си...

Харамията е страхотен сега. Просто огън и жупел от него. Сякаш някой недоволен Бог сега ще започне да лее гърмове и молнии.

Мия лицето си на водопада, плискам се, сякаш на пук на дъжда. Край него снежно бели цветя и други червени като капки кръв. Как хубаво меришат. Едновременно с мене слиза и групата с Учителя. Той ни завежда до студения извор, между третото и второто езеро. Водите му са тъй ледено студени, тъй чисти, сякаш ей сега капнали от дланта на Бога. Сядаме до него. Изобилните му води клокочат изпод огромна скала, приличаща на старинен кораб, плувнал в неизвестността.

Учителят става, отива към него. Навежда се и почва да чисти дъното му. Полека лека всички взимаме участие в Неговата работа. В скоро време басейнът, в който клокочеше водата биде изчистен от тинята и на дъното му наредени бели кварцови камъни. За миг той заприлича на добре измита и вчесана красива девойка. Тъй също направихме с цялото му корито, като по края поставихме същи такива бели камъни, донесени в скутове и джобове от околността. Пренесохме разни цветя и мъхове и в скоро време тъй красиво го окичихме с тия природни украшения, че той заприлича на приказно самодивско кладенче. Разлятите води на това чудесно Божие благо прибрахме така, че вече покрай него може да се ходи по сухо, докато преди мъчно можеше да се приближиш до него. Околовръст послахме с глинени лиски - равно изрязани плочи, че от предишната обстановка не остана ни помен. Вместо курна, братята приспособиха дълбок дървен улей, притиснат с огромен кварцов къс, едвам домъкнат от околността, когото Учителят нарече Цар. Плочите, които го обнизваха, той нарече - народът. След малко каза: „Трябва и Царица”. Тогава братята се спуснаха из Рила да търсят Царица. Ние останахме да доукрасяваме чудесното изворче, като неуморно работехме под вдъхновението на една чудна идея, да го направим приказно хубаво. Десетки чифтове ръце за едно късо време от тая широко разлята вода и кал направихме вълшебно кътче за отдих, за беседи, па дори и за някой весел обяд.

След доста време, ето, поставена върху носило от клек, пристигна и Царицата. Братята я намерили близо до „езерото на Чистотата” (Горния „Чанак”). Първо я омиха хубаво от пръстта, после по Учителево указание я поставиха до Царя.

Времето се разведри. Мъглите се скриха и облаците изчезнаха до един. С тържество в душите си, озарени от радостта на Новото „Царство”, се връщаме на бивака. Заварваме грамаден куп сухи дърва, братята ги сграмадяваха върху огнището. „Хайдушки” огън. След приятната вечеря обикаляме огнището. Учителят е между нас. Музикантите се отличиха тази вечер. До прекрасното езеро, под мириадите звезди ние чухме арията на Бах и 12 соната от Паганини. Светлият глобус на луната изгря от Харамия, като някакво вълшебно око на нощта, дошло да чуе човешката музика, всред чаровната и тиха вечер. Езерото блесна от разпилените златни коси и засия като запалено от вълшебна светлина.

Огънят се разпалва съвършено и дава освен приятна грейка, още омайна гледка за очите. От него в надпревара тичаха чудновати пламъци, подобно омагьосани човечета, които ръкомахаха, движеха си нозете, тичаха, връщаха се по запалените главни. Сякаш надуваха уста и раздухваха пламъците. От някои клекови колибки-звънчета лумваше малка светлинка на свещ, що я осветляваше отвътре, че тя изглеждаше като слънчево гнездо на горска фея. Тъмни и царствени се издигат планините; далече се носи сладостния поток на нашите песни, сякаш сливащи се с песента [на] планинските върхове и мириади звезди.

Молитва. До огнището ние благодарим на Оногова, който ни даде живот и ни доведе тук. Огънят хвърля чудна светлина върху съсредоточените въодушевени лица, сякаш приел жертвата на молящите се. После лека полека всички се разотиват по своите палатки и звънчета за сън. Оставаме отвън „най-големите герои”, както казва Учителят. Студът е всепроникващ, но кураж, ние сме млади и весели; там където не достига топлината, има весели шеги, които разсмиват, отвличат вниманието.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

18 август [1929 г.], неделя, 13° t.

На Бъбрека сме. От там посрещаме изгрев слънце, пеем и правим гимнастични упражнения. После заставаме срещу скалата над него и й говорим. Тя ни отговаря по същия начин. Тогава по идея на Учителя, шестима мощни гласа взимаме акорд с основните тонове. Тържествено ни отвръща планината. Със същите тонове изпяваме първо „Любов”. С богати обертонове заехтява гиганта. „Благост”, - „Благост” отвръща планината със сладък упойващ химн. Като че ли ми се стори, че така ще е и при човешката молитва: Каквото отправиш нагоре, това ти отвръща и Небето.

Дълго още стоим пред Махабур - Бъбрека и му отправяме разни въпроси, хвалебства, привети.

Връщаме се със светло тържество в гърдите си. Сякаш сме чули гласа на Бога. Сякаш сме присъствували на богослужение в най-величествената катедрала на света. При най-голямото кандило - Слънцето.

Сега пък се заемаме с другото изворче под Махабур [виж “Изгревът, т. XVI, сн. 19-20]. Колко много работа падна и тука! Бели кварцови плочи и цитронови отломъци украсяват отвърстието му, а дъното посипано с дребни камъчета, донесени от далечното водно дъно в шапки, престилки. Водата изглежда сега още по-чиста и кристална. Доукрасяваме го с папрат, мъх, цветя. Донасяме от далече летни теменуги и здравец, и червени като пламък цветица. Всичко посаждаме в естествен безпорядък, че да изглежда само поникнало. Като че ли на това пусто място, където един обилен извор разливаше около себе си разлято води, които подгизваха в кал околността му, сега горските феи се събраха и запяха, решейки разкошните си коси до сладкия ромон на новия планински хубавец.,. Тъй пее сега буйният извор от своя чучур. В басейна му се отразява слънцето, небесната синина, а когато е мрачно, и облак тъмнокос ще се наведе и рошавите си къдри у него ще огледа.

Никой не знае: Този извор аз го наричам: „Изворът на Химавата и Асинета”. Тъй ще запееш в гърдите ми, ти ново вдъхновение, тъй обилно ще си, както и този извор.

Кацнала върху висока скала, пиша тия редове. Малка златна мушичка бръмка около мене. Слънцето приятно гали. Отсреща е Учителят, обиколен от ученици. Сега Той ще държи беседа и аз ще сляза да слушам. Камъкът, върху който седя е обсипан с едри и дребни гранати. Колко е хубаво! Ако ги изчопля, ще мога да си направя цяла огърлица. Но кой ще се мъчи, пък и тук им е по-добре, отколкото на чиято и да е шия...

Учителят седи от другия [край] на същата скала, като на трон. Вглъбен е в размишление. Той прилича на велик цар. Като че ли мисълта му е литнала далеч от нас. Но след малко заговорва, че човек трябва да знае когато почне една работа дали ще я довърши, или не. Всеки ден човек да има по една малка придобивка, иначе животът протича напразно, и тия именно дни, остават записани в книгата на живота.

Единственият път до радостта е скръбта. Без този път никакво приближение към радостта е невъзможно...

Баща, майка, брат, сестра, приятел - всички са вътре в човешката душа и напразно ги дирим отвън себе си. Човек имал в себе си някои запушени извори - дарби, на които, като на този извор да им даде направление да текат.

Вечерта отново се събираме до големия огън, дето големите сухи дънери пращят в милиони искри и яркочервени пламъци. Жарта е разсипала огнен харман, около който ние се приличаме и слушаме четенето на Давидови псалми и разкази от Михалаки Георгиев.

Всички си отиват по палатките. Няколко братя разговарят с Учителя. Но всички те ме гледат, викат ме. Един брат казва: „Феите на изворите ме помолиха да ти направим колибка от клек.” Тръгвам накъдето братът ме води. С нас е Учителя. Заставаме до една прекрасна клекова колибка-звънче, която тази сутрин се градеше незнайно за кого. - Тук ще спиш, каза Учителят и на лицето му сияеше широка доволна усмивка. - Заеми я под наем - смее се Той. Целувам ръката му, защото зная, че тия „феи на изворите”, е самият Той. Задавена от благодарствени сълзи коленичвам до моето звънче-палат. То е тъй хубаво! Гъсто е преплетено от кичест клек, през който се провират плахи лъчи от луната. То прилича на къщичка от дядо Мраз. Влизам вътре. Обтягам се върху мекото от трева легло. Колко е хубаво! То си е мое, мое! Никой няма да тъпче върху земята на която ще си почивам. Обличам дебели дрехи. Омотавам се с единственото си одеялце и лягам да спя. Луната високо се издигнала над Харамията, сякаш ще се къпе в езерото в потаен нощен час. Звездите приветливо надничат в моя дворец, сякаш да ми честитят радостта. Огнището още пръска пламъци и искри. Бивакът се спотаява за сън, а пък аз тържествующа собственица на този приказен дворец.

- Боже мой, Боже мой! Единствен Ти си, който бдиш за моето клетнишко съществуване. О, това не е колибка, а самата Божия длан, която ме гали, милва, всред този земен рай. Каква хубава, широка и топла е тази длан. От нея чувствувам пулса на божественото сърце, което излива към мен своята любов.

Какъв завет е вътре и топличко! Не, няма вече да се препъват от мене и да ме прескачат край огнището, цяла изпоцапана от пепел и пушек. Кичури благоуханни борчета висят над мен. Отворът прилича на триумфална арка. Луната пак надникна и обля със светлина прострените ми за молитва и благодарност ръце.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

19 август [1929 г.], Преображение

В хладната утринна дрезгавина се движим към Бъбрека. Времето е ведро - ще имаме хубав изгрев. Върху скалата вече са се събрали доста. Там е и Учителя. Душата ми тържествува. - Боже мой, едничък Той виждаше моите самотни сълзи, че само аз от сестрите останах непригледана, сякаш немила и недрага под откритото небе. Но Той -Учителят - подобно Божествено око бди и чака... А понеже никой не се досети сам, Той я поръча за мен.

Като върволица жерави се точим по огромната ливада. Изток просветна. Венера и Юпитер почнаха да смалят обема си, да губят от чаровния си нощен блясък. Орион, като скъпоценна огърлица изчезна в своята съкровищница. Нежно розова вълна обхвана хоризонта. Долината плува в бяла мъгла. Изведнъж на небето блесна острието на светло копие; денят се раждаше. Следим мълчаливо великото чудо на деня. Устните немеят. Бялата мъгла в долината се обагри червено и като че ли слънцето се пукна и изля над света своя зрял наров сок.

Гимнастика. Грамаден кръг върху просторната поляна на Махабур. Учителят е в средата. Командва в леки и отсечени движения и пее: „Весел бъди, бодър стани...” Назад, напред нозете и ръцете ни. Разминаваме се един през друг. След това заставаме пак пред скалата и в до, ми, сол пеем „Аум”. Какъв божествено красив акорд. - Аум, Аумен - тържествено отвръща скалата над Махабур. Пак с основните тонове изпяхме „Бог е Любов!”. Като че ли ни отвърна ангелски хор. Като че ли заедно с нас пеят чудни природни същества, нетленни и невидими, скрити из планинските усои. Мощно ехти божественият хор в грандиозната природна катедрала.

Не я спираха никакви подпорни стълбове и куполи. Навред тя се лее, като благодатна струя.

Засвириха на цигулка. В миг върху отсрещната естрада се появиха те - природните свирци и изсвириха Баха, Шопена, Грига. Колко хубаво! Те като че ли знаеха това, което ще се свири отсам и бяха готови всеки миг със своите партитури. Като че ли сме в рая. Действително тук човек скъсва с „действителността” и почва да живее в един друг свят, пълен с невероятности.

Брат Симеонов свири последователно с рога си. Ехото му отвърна с утроено изсвирване. Колкото по скъсяваше изсвирванията си, толкова и ехото увеличаваше броя им.

Връщаме се пълни с вдъхновение. Отбиваме се при „Химавата и Асинета”, за да видим как пее новият извор. Той е весел. Самодиви нощес са идвали и са оглеждали в него прекрасните си лица. От тук ясно се вижда лицето на Харамията. То е тайнствено, зло, прилично на недоволен сфинкс. Единственото му око го наподобява на Полифена - циклоп, който гони малките човечета и иска да ги разкъса. Няма мъгла и облаци над него, но това сякаш не намалява мълчаливата му спотаена злина.

Учителят тук говори: „Един човек, който не обича всичките хора, не може да обича даже само едного. Това, което вие очаквате никога няма да се сбъдне, защото, ако се сбъдне, светът ще се свърши. Онзи, който обича, никога господар не може ла стане.” [добавена дата 14 септември 1951 г.]

Вечерта ни дойдоха гости. Делирадев - подпредседател на туристическото дружество, Мутафчиев - редактор на вестник „Обнова”, един момък и една красива мургава девойка. На огнището, Симеонов чете „Трите срещи” от Михалаки Георгиев. Музикантите свириха неща от Чайковски, Бортнянски и Лист. Гостите са очаровани от всичко. Особено сияе образът на девицата и момъка! О, да биха могли, при нас биха останали, но... Те, па и старите се мъчат да пригласят на нашите песни. Казват, че били много лесни за заучаване.

Всички те гледат Учителя. В техните погледи се чете сякаш следното: „Значи за вас са всички тия хули по вестниците и пакостната мълва!? Значи вие сте най-опасния човек в България.”

Месечината съвсем закръглена сега радостна се вози по небосвода. Тя къпе в езерните води своето голямо бяло кръгло лице и хвърля чудни сенки върху скалите и тъмната пелерина от боров клек върху хълмовете. Та това не бе нощ. Небето е бяло, сякаш празнуваха и горе някой звезден празник.

А и нашето огнище правеше чест на себе си. Брат Пампоров говори за впечатленията си от есперантския събор на запад. Бил в Будапеща, Загреб. Той каза, че дух на братство и човещина обхваща човечеството. Една мощна вълна, която сега облива човечеството и се мъчи да го спаси от една нова унищожителна война.

Запад е възхитен от Учителя. Пампоров чрез есперанто е пръв негов апостол и знаменосец. Чужденци се готвят да ни гостуват от далечния запад. България ще стане велик Витлеем, в който мъдреци от целия свят ще идват да се учат.

Моята колибка е тъй хубава. В нея си почива едно прещастливо същество, което днес се опита да нарисува къщичката си. Вътре е раницата ми, торбичка, одеяло, матарка, кожухче, бастун, шапка. Даже има място за още един човек.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

20 август [1929 г.]

Симеонов [Симеон Симеонов - виж “Изгревът”, т. 1.2.изд.2011, сн. 43, 45-46; т. VIII, с. 604-607; т. XVII, с. 709-712] ни буди със силния си глас. Не иска дълго време да се приготвим за път. Лягаме облечени, следователно, само да хванем тоягите и - толкоз. 4 часа. В езерото се оглеждат Венера и Юпитер. Също и Орион, Телец и лъчезарната Алдебаран.

Дордето се изкачим по скалите изток плувна в алени зари. Но слънцето сякаш бе пратило само своите предвестници, а то още се бави. В мълчаливо съзерцание го очакваме. Учителят ни даде мото за ума и сърцето: „Яснота и пълнота”.

Блесна изгревът. Като че искаше да изненада целия свят. Непостижима картина! Никой художник не може да я нарисува, никой!

Колко по-щастлив би бил човека, ако крачейки из своя път носи всеки ден в сърцето си по един изгрев... Колко много красота в света, а малцина са тия, които я ценят и умеят да й се радват.

Запяваме: „Изгрява Слънцето” - придружена с плавни движения. Тук накацали върху скалите, ние приличахме на някакви неземни същества, слезли за малко от висините върху земята. „Изгрява Слънцето” - ръцете се издигат нагоре като за молитва, „праща светлина” - разтварят се ръцете като лъчи, „носи радост за живота тя” - ръцете бавно и нежно се слагат върху гърдите. А думите „сила жива, изворна, течуща” се изразяват с бързи движения на бликаща струя.

Учителят е за леките и грациозни движения. Кой повече или по-малко сполучливо се опитваме върху поляната на „Махабур” в грациозни движения, всред одобрението или смеха на околните.

Хвърляме палта, шапки, кожухчета. Сега, като пъстроцветни пеперуди тичахме по пищната ливада.

После Учителят даде нова песен:

„Весел бъди, бодър стани;

грижите на живота са товар безполезен.

Теб животът мило те зове:

Весел ти бъди, бодър ти стани

и всичко живо ти с любов повдигни.

Весел бъди, бодър стани (2)

В живота радост носи”

и т.н.

Денят употребихме за къпане. Топлим вода до „Царят и Царицата” и скрити из скалите се къпем. Колко хубаво! Слънцето ни къпе и то с топлите си лъчи.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

21 август [1929 г.]

Учителят говори за чистотата. Без нея не може да се постигне нито знание, нито сполука, нито любов в света. Без чистота Бог не може да се всели в човека. Чистотата води към живот, а нечистотата към смърт. Чистотата е първата стъпка на ученика в духовния живот, след нея иде светостта, а след нея служението. Чистота, Святост и Любов са аналогични на служене, почитание и обич. Да служиш на Бога - значи да имаш почитание към себе си и обич към ближния. Това е служение на Божествения Дух, който работи във всички. Почитание на душата, която носи всички съкровища. Доброто, красивото ще намериш в себе си и ще го почиташ, а след това като го намериш в другите ще го познаеш, понеже си го намерил в себе си. Обичта към другите е да виждаш себе си в тях.

После правим гимнастика боси по ливадата. Нареждаме се по един по цялото крайбрежие до езерото на Божествената песен Махабур. Засвири рог. Първом по три пъти мием лицето си, после по три пъти мием ръцете си и после - нозете си.

Езерото отразява нашите фигури в себе си. Като че ли от водата ни гледат други същества - чисти и красиви, които ни кимат отвъд този свят.

Стенографките на Учителя днес празнуват 8 годишен юбилей, затова раздават бонбони, локуми и малки късчета плодове.

Този ден и дъждът ни окъпа. Моята колибка е мокра, подобно всички самодивски жилища.

Разговаряме се за предстоящето пътуване. Болка свива сърцето ми. Нима ще напуснем това райско място.

Тичам нагоре да се сбогувам със скали и цветя. Целувам ги и оросявам със сълзите си.

- Скъпи ми, не ме забравяйте, изпращайте ми от вашата неувяхваща свежест, когато такава не ми достигне доле.

И те сякаш мълчаливо се съгласяват с мене. Сякаш ми дават своето съгласие.

- Не, няма да те забравим, наша мила приятелко, певице драга!

Из пътя ме настигна млад турист - Измирлиев, красив чист юноша - братовчед на поета Смирненски. Боже мой, каква чистота и красота излъчваше това лице! Разговорихме се, поседяхме при Царя и Царицата. Учителят ни завари - усмихна се. После Измирлиев си отиде нагоре, а пък аз разправих на Учителя за разговора ми с този обичен чист младеж.

Учителят каза, че утре всеки да иде където си иска, защото е вече последния ден преди тръгване и, че времето клони към разваляне. То се нахмури. Задуха студен вятър. Хубаво е да има едно платнище върху колибката ми, но тъй ще й се развали фасона и няма да прилича вече на самодивско жилище, а на циганска катуна. Не, тъй си е по-хубаво.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

22 август 1929 г., четвъртък

Волна тичам по канарите. Като сърна, която е дома си и познава всички кътчета. Нито следа от снощната буря и дъжд. Вместо унилост тя ми донася бодрост. Не ходя, а хвърча от скала на скала, от езеро на езеро. Утре заминаваме! Привлича ме човек при Махабур. Той плава в малка гумена лодка и мери дъното й. Колко е съсредоточен. Чакам го да извади канапчето и го питам. - Най-дълбоко е то - казва собственикът на „Лазур” г-н Паунов - млад асистент по физика. Той сам е направил своята лодка. Ето го, с две малки лопатки пори мастилените води на езерото и се вози като лебед. Той казва, че вижда дъното на езерото. Завиждам му.

23 август 1929 г., петък

Благодарствена молитва. Керванът от натоварени коне и магарета потегли. Прощален поглед към нашето изоставено селище.

Небето реве от буря. На Сапарево всички се нагласяват в автомобили, но за мене място няма. Стоя на дъжда и се чудя що да правя. Изведнъж вратцата на последния автомобил се отварят и се подава красивата сребърна глава на Учителя. Кимна ми. Разбира се, веднага се намери място и то широко, широко. Потегляме всред ураганен дъжд. Зад нас се затварят бреговете на огромни пороища. Друган е под вода. Автомобилите летят, а зад тях се съединяват луди пороища в грозен и мътен мощен поток.

Учителевият автомобил се изтегли най-напред. Измъкваме се през Радомир, Перник и рано сме на Изгрев. Другите едвам достигнали до Дупница, дето преспали. На другия ден в Друган - страхотия - издавени стари и млади. Мътната стихия отвлякла чистите бели къщички, заедно с покъщнина и стока.

Небето гърмя, трещя и рева цели три дена. Земята се преобърна в кална локва. Погрозня природата, изгуби своята прелест. Слънцето за дълго се скри от нас. Остави на воля да се налудуват разярените природни стихии.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×