Jump to content
Ани

2.1.43. Едди гьол, 21 юли - 22 август 1930 г., [Рила]

Recommended Posts

2.1.43. Едди гьол, 21 юли - 22 август 1930 г.,

[Рила]

22 юли [1930 г.]

„Елбур” е на 2220 м. Това е второто езеро - така прекръстено от Учителя. Третото езеро е Бал-дер-дару - значи „Мед на пътя”. Бъбрекът е Махабур. Сърцето си остава Сърце - то не може да се прекръща. Елбур

- значи „Благородният приятел”. Тук са нашите палатки, разположени по двата му склона.

Днес Учителят нареди коренно почистване на бивака; жилищата и всички обслужващи ни места. Кипи работа. Без нас тук са станували черда коне, та доста работа ни се отвори. Но, стотици чифта ръце не са малко, зад които грее едно общо сърце, пълно с обич и признателност към Учителя.

Коренно преобразование и на Белия Извор. Сега вместо дървен чучур, е донесен мраморен - във вид на две съединени шъпи, от които пада изобилната струя. Всички „садива” покрай него са отстранени, а млечно бели късове кварц отвред се сипят към него, които Учителят майсторски и грижовно нарежда покрай бистрите му води. Наистина, така с камъните е по-хубаво, а иначе ще се завъди жабуняк. С каква радост и с колко много песни разхубавяваме нашата Рилска чешма! Всяко камъче е одухотворено с едно име, или с една идея. Под „Царските особи” е Народното събрание - сиви големи гранитни късове, в които се събира вода от дъжда и са тъй удобни за сядане. Плочите околовръст и ситните камъчета що ги запълват - народа.

Колко е чисто и подредено! При него слушаме от Учителя милите му думи, нежните песни на солисти братя и сестри - певци, стиховете на Бодлера и трио от цигулка.

Учителят е на горния бивак, а ние сме отсам. Като голяма бяла птица е красивата му палатка, кацнала до високите кичести клекове. Покрай нея има и други палатки - на стенографките, на поетката Мара Белчева, на учителката ораторка Олга Блажева и на брат Боев.

Отсам са нашите: цял град! Но, затова пък, почти всяка вечер, нашето огнище очаква скъп гост. Учителят оставя горното огнище и ето го при нас.

Тази година имаме две гостенки латвийки от Рига - есперантистки

- първите ученички на Пампоров. Те са особени същества - тихи, кротки и говорят на един особено неразбран език. И ако не са познанията им по есперанто, руски и немски езици, биха си останали заключени за нас. Но затова пък, с каква жадност те изучават български език. Ето ги с български граматики в ръце, току-що са си взели урока от брат Боев.

Времето е хубаво, дните ясни и бездъждовни, нощите тихи и звездни. Като че ли сме в скутите на Едема. Учителят е с нас - нашата радост, нашето щастие - и на стари, и на млади; и на бедни, и на богати; и на учени, и на прости.

Палатките ни са по-угледни от ланските. Някои са заели военни брезенти, а един запасен офицер е домъкнал чак тука пленената палатка на Шукри паша... Отвътре тя цялата е обвита с червен плат и има величествен изглед. Само че, импрегнацията й е изчезнала и при по-силен дъжд...

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

24 юли [1930 г.]

Работим трудова. Пътят по езерното крайбрежие е недостъпен от тресавища и потоци. Но камъни дал Господ, ръце не липсват, па и воля за работа е на лице. В скоро време се опна удобен път по който може и дете да припка, по който може и в тъмна нощ да вървиш, без да се спънеш, особено за натоварените коне. Всеки поставен камък е грижливо опитан от Учителя и ако се окаже, че се клати, Той веднага го изважда, прави му удобно леговище, подпира го с други плочки, стъпва на него и чак тогава минава на друг. Такъв удобен мост направихме и над потока, що пада надоле от нашето езеро и разделя двата бивака. О, не малко работа падна и тука, не малко „невъзможни” работи станаха възможни, само при единия поглед на Учителя. (За плочата от езерото.)

Вечер и от двата бивака горят буйни огньове. Тази вечер Симеон е намислил нещо. Събра ни той на новия мост и ни накара да запеем. Изпяваме една песен и решаваме да направим визита на Учителя. Пеем „Братство, единство” и в такт маршируваме нагоре. Горният кръг се отвори и тържествено ни прие. Ние поздравяваме с вдигната десница, а те с лявата. Насядаме. Главните пращят, ние пеем ли, пеем. Заварваме там и 10 души чужди туристи. Опитват се да пеят и те с нас, по някакъв начин да изразят неочакваната радост.

Идва Учителят. Всички ставаме на крака. И той ни поздравява с дясната ръка, отговаряме му с лявата. Това е новия поздрав, който от лани е вече в употреба от нас.

Сяда и той на кръга и ние запяваме. Първо „Аз съм бялото кокиче”, после „Тъги, скърби”, „Киамет Зену”, „Нева санзу”, „Благославяй, душе моя”.

После ставаме за вечерна молитва, поемаме пътя, гдето застанали до моста, между двата огъня, оглеждаме чаровната звездна нощ, и белия платнен град, накацал по хълмовете, притаен върху гърдите на майката природа.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

25 юли [1930 г.], петък

След молитва и закуска пак трудова. Довършваме почнатия път, засипваме го с дребни камъчета. След това сме при Белия извор. На бързо скована тарга, братя донасят един голям къс млечно бял кварц. Отдалече е донесен на тарга от 12 души той. През много стръмни и опасни места са минали носачите му, докато го донесат. Дори по мочурища са газили; цели увърдаляни в кал, едвам са го измъкнали от едно тресавище. Най-после, при множество радостни погледи, при бодрите ни провиквания, в присъствието на Учителя, камъкът биде поставен точно върху мраморните Ръце, за да налягат чучура.

Колко хубав и на място вече блестеше тук новия пазач на чучура - вековен пленник на калното блато - съсед и здраво звено между Царят и Царицата...

БЕЛЕЖКА НА СЪСТАВИТЕЛЯ:

За откриването и построяването на извора „Ръцете” на 7-те рилски езера при 2-то езеро виж в:

1. „Изгревът т. I, с. 556-558 - текст от Елена Андреева.

2. „Изгревът т. Ill, с. 166-168 - текст от Борис Николов.

3. Надписът на скалата, котвата, символите под стиховете и чертежите са изсечени с длето от Владо Николов, руснака от с. Мърчаево и Борис Николов.

4. Разчитане на надписа под стиховете, с датата на построяване. Това е 1930 г., 25. 7-12 часа, т.е. 25 юли (7) 1930 г., 12 часа.

5. Чучурът - във вид на ръце е издялан от Владо руснака.

6. За разчитане на надписите виж „Изгревът ...”, т. VII, с. 150 - текст на Драган Петков.

7. За разчитане на чертежите виж „Изгревът ...” т. XX, с. 1040 и сн. № 40, както и т. XIV, с. 439-440.

8. В „Изгревът”, т. XXIII на сн. № 43 се виждат надписите, чертежите и символичните цифри.

9. Разчитането на цифрите, чертежите е дадено в „Изгревът”, т. XXII, с. 1040, както и в т. XIV, с. 439-440.

10. За символиката по Емблемата с котвата виж в приложения лист, и в „Изгревът”, т. II, с. 178-181; т. IV, с. 589-590.

11. Построяване на чешмата „Ръцете” в снимки виж в „Изгревът”, т. XX, сн. № 29-32; общият вид на чешмата - сн. № 33-35;

Учителят пред чешмата - сн. № 36-37;

Учителят пред котвата и чучура - сн. № 38.

Каменар дълбае върху едната страна на „Кораба” следните слова:

„Братя и сестри, [майки и бащи,]

приятели и странници,

учители и ученици,

слуги и господари,

Вий, служители на живота,

отворете сърцата си за Доброто

и бъдете като този извор.”

Отдолу следните белези;

...................................................................

а отстрани на ръкописа следните геометрически чертежи:

...................................................................

Пее длетото и чука на каменаря, прекрасния Бориса, грее слънцето над доволни и радостни човеци и природа. Тих ветрец подухва и леко набърчква огледалната повърхност на езерата. Приижда тиха привечер и ние полека лека се приютяваме за всекидневния празник при огнището.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

27 юли 1930 г., неделя

Каква буря вчера! Вятърът катури множество палатки и развълнува потъмнелите сега води на езерата. Мъгливо е днес. Слънцето изчезна. Усойница пълзи из мащерката и се качва върху моят скалист трон. Как пълзи! Първом се простира цяла, изопва се, после се нагърчва и така се изкачва, върви. Каква отвратителна животинка! Напуснах своята наблюдателница, сякаш осквернена сега.

Вървя нагоре, спускам се към Бал-дер-дару - притисна ме мъгла, като неочакван враг и ми викна: - Стой! Цялата планина изчезна пред очите ми. Нищо се не вижда! Само ръката ми, сложена върху бялата хартия. А белият дракон все по-тясно ме обгръща, сякаш иска да ме задуши с хладните си ръце. Сякаш светът се свършва, изчезва завинаги и минало, и настояще, и бъдеще... А то мъгла, само мъгла, която може би след малко ще се пръсне и няма да остане от нея нито следа.

Слизам - где, не зная. Душата ми е пълна с чудно тържество! Не, аз, душата, съм вечно жива и нищо не може да ме унищожи... Може само временно да ме отдели, но, аз не умирам... Изпълва ме величието на Бога. Стъпките ми не се виждат. Опират до вода - езерото. Гъсти млечни мъгли го покриват и то не се види. Сядам до него. До мен мащерка. Късам цветчетата й за чай. Чуват се гласове. Мъглата почва да се разпилява. Провиждат се скали, цветя, потоци; огньовете на двата бивака. Там чистят пак с гребла и дървета, присъединяват се всички. После запалваме тора, който мирише на изгоряла трева.

Идват ми на гости. Брат Симеонов ги предвожда. Едни вътре, едни вънка, нагласяваме се и пеем. После се черпим със зрели круши. Смях, радостна глъчка. Така ставаме и пеейки в хор се отправяме до една палатка, обиколена от множество смълчали се братя и сестри. Учителят е вътре. Среща ни с усмивка. Всички запяват с нас - тъй до вечерта. Брат Симеон е мощна музикална стихия, комуто и дървета, и скали отвръщат с песен. Гърми гласът му топло и задушевно, и акумулира в едно всички останали гласове.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

28 юли [1930 г.]

Махабур. Гимнастика на слънце и простор. Играем на слънце, а заедно с нас и милиони скакалци, кои[то] целувайки вълнените ни вещи, ги правят на решето. След това пак се проточваме по крайбрежието му, Учителя1 казва да нагазваме в хладните му води и се мием по посочения вече начин.

Някои отиват на Дамка, други се отправят към бивака, а трети - към скритите басейни на Бал-дер-дару и се къпят... Изпърво е тъй студено, че просто пищим, но после става чудно приятно. После се печем на слънце, докато се сгорещим и пак - цамбур - отново.

Бивакът гъмжи от наши и чужди. Дошли са търговци на дребно. Донесли са големи гърнета с мед, масло, яйца, тенекии, пълни с прясно овчо мляко. Куцовласите пък - пълни кошове пресен хляб и разнообразен зеленчук от дупнишките градинари. От огнищата се отделя приятна миризма на вкусни гозби. По клековете намятани одеяла и безчислено пране, под изобилните лъчи на слънцето.

Почва нарядът - за дърва. Мъкнем към огнището сухи коренища. Над Харамията се показва тънко рогче на млада месечина в другарство с блестящата Вечерница. След тях небето побелява от звезди. В палатките горят светлинки. Осветени отвътре, те приличат на големи фенери. Запалените огньове хвърлят върху тях тайнствена светлина.

И сега Учителят е между нас. Но лицето му е тъй мрачно! Внезапно той вдигна гневен глас: „Привидно благочестие! Не бива да го има тука! Така се заражда лицемерие и фалш, които могат да заразят недостатъчно мъдрите, недостатъчно добрите. Който не обича Бога, и Той не се интересува за него.”

Кънти гласът Му, макар и тих. Гори в очите му страшния пламък на Божествена Любов и Бащина грижа... Знаем, че ни люби Той. Знаем, и затова със страхопочитание и доверие приемаме навременното предупреждение... Събранието завърши с молитва. Загрижени, но отрезвени, отиваме към палатките си.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

29 юли 1930 г.

Днес изгрев слънце за пръв път е ясен. Няма мъгли, няма облаци. Направо се яви и понесе нагоре огнения диск. То иде и носи живот на света, и ние ставаме и го посрещаме с песни.

После - пак трудова. Слизаме в долината, гдето добичетата ни се изпотрепваха. Носим камъни и правим пътища и своеобразни мостове по тресавищата. Грамадни камъни се търкалят и носят от силни мишци, очукват се грижливо и се поставят на място. Между тях засипваме с дребни камъчета. Заставаме на верига (както на Витошката чешма), подаваме си камъни един на друг, и така в скоро време, пътят е готов. Учителят неотстъпно е с нас. Той отново преглежда клатещите се камъни, които могат да подхлъзнат и пътници, и добичета. Ръцете ни са кални, олющени, но лицата ни греят от доволство. Той е с нас. От снощната буря ни следа. Бялата му брада и коса блестят на слънцето, сякаш изпредени от брилянтени нишки. Лицето му сияе. Колко хубави са устата му под белите мустаци. Устните са едвам допрени една до друга.

След обяд се къпем, мием, перем. После тичам до Балдер дару -моят Бог - гледам лазурното езеро. В него се оглеждат още и белите скали и нестопения още по тях сняг. Тичам по скритите му хладни басейни. Там няма никой. Никой още не ги е открил. Бързо се цамбурвам вътре и после с тракащи зъби се пека на слънце. Приятна топлинка блика по жилите ми и хвърля руменина - запалва бузите ми.

Небето е лазурно - сякаш ме гали... Навеждам се и целувам скалите около мене. Те мълчаливо приемат моята целувка. Мълчание ме обгръща, дълбоко мълчание. Безмълвието на природата ме потапя в неземен мир. Сякаш някой ме люлее в златна люлка и пази да не ме смути.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

1 август 1930 г., четвъртък [петък]

Горещо е. 35° на сянка. Какво ли е из низините! Трудовата продължава. Пак изравняване пътеки, пак мостове и безопасни бродове. Сега конярите не бият вече добичетата си... Идват и с широко усмихнати лица казват: -Ето, това се казва хора! Дали добичетата схващат промяната около нашия бивак!? Дали забелязват подсушените тресавища, бродове, изравнени пътеки? Или „глупави добичета, те нищо не разбират?” Дали е така, един Господ знае, който ги е създал. С известна цел, но тази цел, навярно не е за да ги мъчим.

Почивам си по цветните благоуханни хълмове. Хе, далече - едвам се забелязва Стара планина, а по-насам - Витоша се синее. Вече съм студентка и със себе си мъкна коли... Не ми остава време да ги погледна. Падащите води шумят, сякаш се радват, че ще слезнат към долината да служат на човека. В чиста ведрина и покой диша планинският Дух и пръска от своята сила из въздух и потоци, и крепи света. Колко е хубаво, хубаво тук! Какво необикновено щастие е да дишаш този въздух и да пиеш от кристално чистия извор на Бялата царствена чешма! Какво неописуемо щастие е да сме с Учителя, при чието присъствие и най-трудната задача става леко разрешима.

Слагам главата си върху възглавница от летни теменуги. Тялото ми почива върху разкошна постеля от мащерка. Пак змия! Колко е отвратителна! С дълбока погнуса и ужас я гледам как се гърчи и изправя върху отсрещната скала и се спуща в своята дупка. Боже мой! Как чудно си създал света, че до прекрасното, ти си поставил и омразното, еднакво да се радват на твоите блага. Радостта ми е помрачена. Блаженството ми е помътено пред този потаен враг на човека... Прибирам дрехата си и бягам от разкошното свърталище на грозната гадина... А може би, тая проклета гадинка, няма никакви зли намерения към човека. Но случайността - някое неочаквано външно дразнение, я прави да изсипе отровата си на ръката или ногата, които са я притиснали.

Отдалече по хребета пътници. Навярно, конярите с провизии. Слизам към чешмичката. Там събрани чужди туристи, правят снимка. Те не скриват възхищението си от чудноватата му, самобитно красива гледка. Толкоз много и разновидни бели камъни, събрани тук, и така хубаво наредени! Правят закуска, и после си наливат от ледено студената вода и пият, пият.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

6 август [1930 г.]

Всяка сутрин посрещане изгрева от скалата, после гимнастика, закуска. Понякога Учителят ни държи беседа. После на дежурства приготовляваме обяд, след което ходим по излети, къпем се, четем, пишем... Учителят не препоръчва студените бани... Тогава топлим вода в тенекии и се крием из клека. И там, под ясния поглед на небето, нагрявани от изобилните слънчеви лъчи - се къпем. Всеки, който се приближава към клека, трябва първо да извика: „Има ли някой". Ако не чуе отговор, тогава чак има право да заеме това обиталище.

Товаедневната програма; вечерната е друга: носим дърва, обикаляме огнището, пеем или слушаме солисти певци, цигулари или декламатори - стихотворци... Понякога посрещаме гости туристи. Скоро ни дойдоха 30 души мъже и жени - дошли специално от Дупница да слушат беседа. Оставихме ги за обяд. Отидоха си много доволни.

Вчера дотича разтревожен човек от хижа „Скакавица” да дири лекар при нас. (След малко той пристигна.) Жена му била страшно болна. След малко, ето, пристигна нашият д-р Кирил Паскалев и се отправиха тичешком надоле.

Тази сутрин той ни успокои, като каза, че жената съвсем се подобрила, като родила едно хубаво момченце... А горкият човечец, колко беше разтревожен, плачеше с глас, трепереше цял от умора и вълнение. Но Учителят му каза: „Всичко ще се оправи” и го изпрати с приветлив поглед.

- Момченце! Как ли ще го кръстят? О, то ще бъде голям юнак, щом е родено между китните борове, близо до Езерата. Дошла там преди седмица на кон, горката, не е мислила, че ще стане това чудо.

Правим излети. Едни на Дамка, други към Урдините езера, Кара гьол, Еленин връх, Рупите. Калинините върхове също мамят погледа -така блеснали на слънцето под ясното небе - приличат на Швейцарски Алпи.

Рупите са далечни, сякаш недостъпни. Там, сякаш още от създание мира, лежи огромна фигура на човек, застинал в нямо очакване към звездите. Някои го нарекли „Фараонът”. Отсам, в долината, са Урдините езера - 6 на брой - подобни чашки, поляни с разтопен тюркоаз.

Дамка е възел към Рилския монастир. Той е гол връх, на който има пирамида - указател. От тук погледът се рее от хубост на хубост, и не знае где да спре омаян и забъркан.

Понякога погледът се спира върху странни писмена по скалите. Случайно или не, те са отбелязани в чудна симетрия и изисканост, та образуват странни видения... Кой ли древен мъдрец тук е поставил своите тайни писмена, за да ги разчита някой нов мъдрец.

Слизаме към бивака, но не през езерата, а по билото. Спущаме се по труден и красив път откъм Харамията. Спираме. Чешмичката всеки ден се разхубавява. Буквите са вече издълбани. А също тъй и една добре изрязана котва. Нови припаси на бели камъчета попълват разни празнини и довършват картината.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

8 август [1930 г.]

Днес наплив от туристи. Всеки по различен начин изказва възторга си от планината. Едни гърмят с револвери, други се провикват, колкото им глас държи, трети проглушават с тръби, а малцина, твърде малцина й се любуват с нямо съзерцание. Една луда глава се хвърли да преплава езерото и вечерта остана трескав да ни разкаже отде е...

Прииждат още и наши. Бялото селище се уголемява и още повече оживява.

9 август [1930 г.], неделя [събота]

Почва да вали дъжд и град. Мъгли и облаци надвисват, искат [да] ни глътнат. Хубавите палатки сякаш се надсмиват над съдраните, които пропущат водните струи. Загъваме се в одеялата, зъзнем, подхвърляме си шеги, пеем, утешаваме се с халвица. После пак слънце, пак простор. Нозете ни хрущят из дълбоки леговища от град. Обикаляме огъня, сушим дрехите си, от които се вдига облаци пара. Учителят ни е на гости. Седи върху сух повален дънер. Пеем песни и после, пак зъзнещи и весели, се прибираме в палатките си.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

10 август [1930 г.]

Едни мъгли си отиват, други на тяхно място пристигат. Беседа и гости за нея. Симеонов доведе и един чех. Някой си Тадуеш. Изпъна се той, като строен бор пред Учителя и го замоли да бъде приет в школата му, (сякаш се готвеше да не излиза от нея). После дойдоха и други чехи. Накпадохме още по-голям огън да ги сгреем. Те пристигат ей такива голички, като скоро излюпени пилци. Отде се намери в скута ми толкоз много насъбрана захар за чай! Всички почерпваме в големи чаши, и по дваж, и по триж. Как се радват помръзналите славянчета! С какъв блестящ младежки поглед следяха песните ни, като се мъчеха да пригласят.

Някои уморени се просват върху посланите одеяла. После всички задружно отиват да се представят на Учителя. Той им държи цяла беседа, която придружаващи ги българчета, студенти от Бърно, им превеждат. После целуват Му ръка, правят снимки и пеят чехския национален химн. Като видяха чешмичката, извикаха от възторг. Поискаха пак да им пеем. Просълзени си отидоха братята славяни златокоси, като взаимно си махахме отдалече с кърпи и шапки, докато изчезнаха зад хълма. Изпратихме ги до третото езеро и с голяма радост се връщаме на бивака.

Остана само Пан Тадуеш Немечек. Той сякаш имаше отделен план на действие от своите сънародници.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

11 август 1930 г., понеделник

От вчера дъжд, град, а днес осъмваме в сняг. Гъста мъгла обвива долини и върхове. Палатките са отрупани в сняг; земята цяла е заслана от бяла покривка. Кой смее да се покаже отвън? Двата бивака са потънали в мъгла и нищо се не види. Студ! Влага. Но що се чува? Учителят оттатък станал рано и сам запалил огъня. Боже! Ето го, обикаля палатките и ни вика горе при Него. Малки птички плахо прелитат, изненадани от Рилската милувка. Тичаме нагоре. Снегът мокър, прониква до измръзналите и без това нозе. Палатките се изравнили с преспите, цели отрупани. Вали, вали и сипе в очите. Горките птички! И те като нас се събират около прекрасния огън. Милият Учител! Стои там с белия си калпак, наметнат с пелерина и само прибавя нов клонак. Същински баща! Мъглата ту се сниши, ту се отдалечи, за да доведе нов снежен облак. Птички цвъркат, кацат наоколо да се стоплят.

Така до 4 ч. след обяд. После задуха студен вятър. Сгушена в палатката, пиша за този сняг всред лято и чувам гласове на нови гости -отриват снега и поставят нови палатки.

Горкият Пан Тадуеш Немечек! Цял помръзнал и забравен в палатката си, лежи и пъшка, увит в дадените му две одеяла. Донасям му горещ чай, хляб и сирене и той не знае как да ми се отблагодари. Как ме гледа със сините си бистри очи, сякаш дете гледа майка си. После ободрен скача, разхожда се из снега с плитките си, деликатни обущенца и се пъчи на снега с мушаменото си палтенце. Горкият! Подир малко му поднасям и топъл обяд. С възхищение гледам как хубаво се храни - яде - не се церемони; хапе намазаните с масло филии на дълбоко и добре накачулва лъжицата. Славен е Пан Тадуеш Немечек. Любезна славянска душица. Но кой е той и що търси тъй гол и неподготвен из българските планини. Никой го не пита, никой не се интересува за това. Той е наш гост, наш брат, наше племе. На колко места ми записа той адрес, но кой знай, няма ли да ме забрави, още щом стъпи по асфалтените плочи на Прага...

Студено, мрачно, бурно. Вятърът духа и пронизва до костите. Братята непрекъснато секат дърва и се борят със студа. Край нас и горките помръзнали птички, ужасени от студа, вече не се страхуват от нас, а заедно с нас се греят, трепкайки из въздуха с жален писък...

Привечер пристига и д-р Стоицев със сина си. Идват и братя Вълкадинови от Сапарево, да прекарат няколко дена при нас.

До вечерта се изясни. Вятърът утихна. Добре стоплени се приютяваме в палатките си.

Ведра нощ. Вън е бяло като ден. Палатките все още отрупани със сняг, сякаш сърдити някому. Моята палатка, половината от брезент, половината от клек, и на снега, и на луната дава да се провира из нея. Изведнъж става топло; чаровна нощ ни възнаграждава за преживяното бедствие.

На другия ден - нито следа от сняг и буря. Тръбата свири, зове ни пак. Като лалугери излизаме от палатките си. Природата е цяла заляна от злато. Облачното небе е разкъсано от светло сини ивици. Горе сме за изгрева. Изток гори в пламъци. Зарите осияват далечните облаци. Ето го! След бурята то е още по-красиво и лъчезарно. Сякаш изплакало тежка мъка, то сега сияе от вътрешна победа. Като че ли природата, потънала в сълзи, се хвърля в прегръдките му да изплаче мъката си от несправедливата обида на летния сняг. В този плач се топи снега и падат парчета скреж от гранките на клека. Тревата пак се явява свежа и сочна. Мъглите надвесени над планинските върхове се бавят, сякаш не им се отива. Буен вятър ги разгонва, но те още по-плътно се прилепят о скалите, като че си взимат завинаги „прости”.

Слънцето достопява снега покрай палатките ни. Постелките ни са изнесени на припек. Радваме се на топло слънце.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

13 август 1930 г., сряда

От Махабур посрещаме слънцето. После правим гимнастика. После се отправяме към Дамка. Езерата тъмнеят още в сянка. Точим се по стръмния път, като тайнствени поклонници. На Дамка стануваме стан. Слънце грее. Обядваме и лежим на припек, даже поспиваме. Чуват се цигулки. Чак тука се носят божествените мисли на Паганини.

Слизаме. Но не по същия път, а по билото, край Харамията. След дъжда, ето и гъбки. Берем и слагаме в шапките - довечера за вкусна вечеря. Ще ги печем на огнището. Доле святкат Урдините езера, а на Рупите още се излежава тайнствения фараон, дошел чак тука, навярно да гони евреите. Еленин връх е облян в слънце. Защо е наречен тъй? Коя е тази Елена, която първа се е изкачила там? Дали не кпнее тя за Ел-тепе на Пирин. Какво гледа тя към далечината?

Пълним джобовете си с малки и големи бели камъчета... Надоле, нагоре, все по стръмно. Просто се замайваш от стръмно. Най-после -край. Но защо се замеря Учителя с камъни? Същото правят и братята. Запълват някакво гмичко тресавище, за да можем да минем.

При чешмичката. Раниците се опразват, джобовете се изтърсват, шапките се изсипват. Чешмичката добива нови нюанси. Мием се на чешмичката, пием по някоя малка глътчица, и после към бивака - за ароматичен чай и почивка.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

14 август 1930 г., четвъртък

Днес има слънце и лазур. Затова пък, голяма група си заминава за София. Няма вече буря; тя дойде, направи своето и си замина. Тя приличаше на закъснял художник, който много късно донесе своята картина за „голямата обща изложба на Рилските художници”. Но привечер, още „художници” донасят бурните си картини. Небето се начумери тъй много, като че ли там горе изригваха вулкани и стелят небето с тъмно пепеливи гърмящи облаци.

Задуха ураганен вятър и както човешка ръка скубе бурени от градината, тъй този вятър Горянин скубеше една по-една нашите платнени жилища. Пъдеше ли ни вече, не зная. Духа вятърът и нещо говори. Палатките се издуват, като корабни платна, готови да полетят на някъде. Те сякаш се бранят, сякаш охкат, молят се за пощада. Слънцето ту се скрие зад облак, ту се яви и сипе жарава по земята.

Някои се улисват по мостчета, нови пътища, или затягат въжетата на палатките си; вземаха мерки за някоя нощна изненада. Но ето, че завалява ураганен дъжд, който, като че задъхан от гняв, не се махна, докато не потопи всичко под вода.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

15 август [1930 г.]

Какъв мрак! Слънцето навъсено се яви на изток и пак изчезна зад настръхнал облак. Цялата природа му протяга ръце; всяка жива твар го зове на помощ. Какъв ужас нощес, каква небивала и непрекъсната стихия. Изглежда, че слънцето се смили - провря топлите си лъчи от тъмните небесни завеси и протегна ръка над горката земя. Тя задимя от пара, задимяха и палатките ни, и сложените на припек дрехи и постелки.

Учителят каза, че нощес имало даже няколко слаби вертикални труса. Същото потвърдиха и други. Той съобщи, че барометърът още спада и се очаква по-голямо влошаване на времето.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

17 август [1930 г.]

Пак дъжд и сняг. Всичко е накиснато от влага. Днес няма никакъв изгрев. Напразно го очаквахме да се яви на изток. Тъжна и кална е земята. Мъгли ни притискат и сугращица ни сковава. Даде ни се наряд за съборни дни. Значи, тук ще бъде той таз година. Мъгла. Нищо се не види. Тя притиска небе и земя, всява страх и ужас във всяка жива твар.

Днес дойдоха при нас няколко жени от Дупница, връщайки се от поклонение в Рилски Монастир. Разправят как се загубили, как се лутали без път из планината, заблудени от гъста мъгла. Как плакали с глас всичките, обвинявайки се една друга „че не си седели мирно, ами се юрнали по „Святого Йована”. Как една се престрашила пред другите и предложила да направят молитва... Горките жени, разправят, тъй се молили, тъй горчиво плакали, че за миг се раздигала мъглата, блеснало слънце върху пътя им и те видели някаква пътека. Решили само по нея да вървят и никак да не се отбиват. Тази пътека ги довела при нас...

Това съобщение ни донесе голяма радост. Прибрахме жените край огъня, дадохме им сухи дрехи да се преоблекат и сами насърчени от тяхната вяра, отидохме за още дърва. После обграждаме огъня и пеем. Така, сякаш пропъдихме мъглите и видяхме звездите отново.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

18 [август 1930 г.], понеделник

Изгрев слънце - рубин. Няма ги мъглите, отишли си облаците. До вечерта не остава никаква следа от бурята и дъжда.

19 август 1930 г., вторник

Великолепен изгрев. Над тъмно модри долини, точно до златната черта, що то само си е начертало, изгря прекрасното светило. Ний го чакаме с мълчаливо съзерцание. Накацали по скалите, ние му се любуваме с препълнени от благодарност сърца.

Учителят заговори. Това е първият ден на събора - тук на Рила. В пурпурни багри и лазур блести групата около него - събрани от целия свят - българи и чужденци, ние слушаме несравнимото Слово. Едни пишат, едни в нямо съзерцание, приклопили клепки, слушат, едва дишайки.

После на огнището, после на Белия извор. Слънцето вече огрява и двата бивака и разлива приятна грейка. Мием се на чешмичката. Учителят требваше с шъпа и ни плисваше по лицето. Така с всички. Колко радост ни донесе това. Небето лее над нас празнични лъчи. Сякаш природата празнуваше някакъв свой Великден. После правихме и гимнастика по 10 души. Към 10 ч. пак беседа.

Всички сме тържествено настроени сякаш още от снощи... До грамадния огън пеем, свирим, докато Симеонов даде нареждане тихо да се явим на горния лагер. Ето, дебнем като нощни разбойници. Никой не ни усеща как тихо пристигаме горе. Изведнъж еква мощният ни хор. Всички са приятно изненадани. И там висока пирамида огън. Главните една по една се ронят, както и нашите хубави песни.

И днес е тъй хубаво! Как ни лисна Учителят с ръката си - колко хубаво. Разбира се, всичко това се придружава с нашите песни.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

20 август [1930 г.], сряда

Слана. Слънцето огнено се изтърколи над хоризонта и завчас я стопи. След гимнастика и закуска, потегляме на излет. Тръгване от Живия извор, по стръмното нагоре. Небето е лазурно и майчински ни протяга ръце нагоре. Катерим се по сипеи, скали и тревисти хълмове. „Езерото на Чистотата” е също лазурно, както и небето. Почиваме си при него. Тук Учителят всекиму дава по едно малко бяло камъче за спомен, а също тъй и по една сливка. Колко хубаво ни дойде тя в тая жажда!

Горе сме на билото. Там лягаме върху гъстата мека трева и се печем на слънце. Правим снимки, пеем, разговаряме се, берем гъби... Връщаме се през Седмото езеро. Ето го и „моето” Сърце - огромно, бистро, дълбоко, което Учителят ми „подари”. И там почивка, разговори, песни. Към 3 часа сме на бивака, а след туй пак на чешмичката.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

21 август [1930 г.], четвъртък

След изгрев, на Махабур за гимнастика, която правихме с нови формули и песни. Тъй весело! Сякаш цялата природа излъчва радост и дружелюбие към нас, предусещайки, че вече ще я напуснем. Рила, сякаш иска да ни се извини за тупаницата, която ни даде, и сега се надпреваря към нас с неизразимо красиви дни и гледки.

Учителят каза, че днес всеки нека отиде където иска - един вид сбогуване ще бъде...

Но с кое първо да се простим? Дали с прелестните езера, дали с високите върхове, дали с мощните планини-Рупи, Кабул, Калина, Харамия, с кого? Дали с цветята, птичките и росните капки - боли душата! Цял месец по тия райски дебри, цял месец почивка в цветистите благоуханни скути на Рила. Каква работа отсега! Червената студентска шапка трябва да се оправдае с добри изпити...

Разваляме палатките. Свързваме денкове, чистим отново бивака. Всичкият горивен материал от нашите „хижи” (клек и папрат) сграмадяваме върху огъня, който с луда радост пръска мириади искри всред чаровната нощ. Цигулките късат от сърцето песен след песен, пълни с тъга за планината. Внезапно тъгата се сменя с весело хоро, около прекрасния голям огън. Наловиха се млади и стари. И горе същия огън, но тихо е там като в храм, а край нас шумно, диво.

Спим на открито небе, защото багажът е стъкмен за товарене. Тихи шушукания до огъня, гдето гледайки блестящите звезди, заспиваме нежно галени от топъл ветрец.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

22 август [1930 г.], петък

Конете пристигнали - почиват, за да поемат тежкия товар. В 7 ч. всичко е готово. Слънцето огря и двата лагера, когато потеглихме на път. Сбогом, Рила! Сбогом, Елбуре, прекрасни! Благодарим ти за всичко.

Там горе - обща благодарствена молитва. После слизаме надоле; зад нас една по една изчезват божествените хубости на Рила.

Сбогом, Рила, прекрасна Благодетелко! Няма скоро да вдишаме твоя Божествено чист въздух и да вкусваме .твоята „жива” вода. Сбогом, прекрасна Рило! Сълзи по очите, които с дълъг поглед изглеждат скриващите се хубости.

Боровинките са тъй много узрели и канят на беритба. Но чака ли се при пътуване? Всеки иска да бъде напред. Аз сама водя своя натоварен кон и го пазя от хлъзгане и падане. Неотклонно очите ми са в кроткото силно животно, което сигур схванало моята грижа, се подчиняваше на волята ми. Конярят - куцовласът Янко мълчаливо ми благодари за тая помощ.

Ето ни, стигаме на Сапарево, гдето се прощавам тука и с хубавото конче. Сякаш топло и приятелски ме гледат големите му красиви очи.

Но тук, неочаквана беда. Сюрия стражари и дедективи ни искат „лични” карти. Лицата ни са олющени от Рила, кръв по устните ни от нея; не виждат ли кои сме? Граждани се взират в Учителя, запитват го нещо, но Той нищо не отговаря. Смеят ни се, че сме изгорели. От 260 души екскурзианти, намират само 5-6 лични карти. Кой им е дал тая заповед и с каква цел, не се знае.

Тръгваме. Зад нас „натоварената със задача” полиция останаха да се чудят що да правят. Защо се задоволиха само с 5-6 лични карти? Защо не ни задържаха нас, тия, които носехме олющени от слънцето и вятъра лични карти и нямахме книжни със себе си, и до днес не зная.

На Дупница си купуваме плодове. И там любопитни тълпи към нас. А нашият фасон - за никъде. Смачкани шапки и рокли, скъсани обувки, попукана кожа по ръце и лице. Неизразимо щастлив изглед. Клонче смрика на шапката, бастун, непременно бастун.

Рано влизаме в София. На Изгрев ни чака ураганна радост. Автомобилът на Учителя е просто понесен на ръце. Колко пламенни целувки сложиха върху добрата му блага десница. Всички гръмват в хорова песен:

„Благословен от Бога, Ти,

Учителю на Любовта...”

Изненада! Всекиму се даде по кофа гореща вода да се окъпе. Каква благодат! Лицата, косите са набити от прахта по шосето. Но още една изненада! Викат ни на обща вечеря. Камбанката възвестява сбор. Всичките 12 глобуса на Изгрев горят, всички ламби на школата, а също и тая от балкона на Учителя. Масите послани с бели покривки. Пред всекиго четвърт бяло меко самунче и чиния, в която мили сестри в бели престилки, наливат ароматична картофена супа. Тичат братя и сестри, надпреварват се да услужват и да ни разпитват за Рила. Най-сетне, така измити и нахранени, така преизпълнени с щастие, се прибираме в чистите си меки легълца за сладка отпочивка (в гостните сестрински стаи).

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×