Jump to content

2.2.2. ВИЖДАНЕ В ТЪМНОТО задача втора


Recommended Posts

2.2.2. ВИЖДАНЕ В ТЪМНОТО

задача втора

Учителят в Школата, през 1923 г. загатна, че е добре да се научим да гледаме и в тъмното и, като че нищо не е казал, добави: Да се тръгне за Витоша точно в 12 час и да се посрещне слънцето от една висока скала (Вълчата скала).

Още рекъл - не изрекъл, ний го взехме за сериозна задача, която трябва да се изпълни. Специалният клас се нагласи по особен начин. Към 11ч. 30 мин. се намерихме всички в студентската квартира на братята Георги Радев и Георги Марков. Щом удари 12 ч. първом излезе един, след една минута - втория, после третия, така че, подир 80 минути се изтегляме всички по Драгалевското шосе. Приличаме на ято жерави.

Ясна звездна нощ. Няма вятър, няма облаци - тихо и свежо. Никой никого не настига, с никого не говори - такава е задачата.

Отдясно - горе - монастиря и доле - моста на реката. Поемаме стръмна пътека по „Вади душа” и „Зеленка”. Дордето се изкачим всички - някои вече се връщат от прицелната точка. През това време слънцето е изгряло и всички ние от различни места го посрещнахме. Като че не съществуваме един за друг - всеки вглъбен в дълбоко размишление.

Ако те надвие умора, никой ти не пречи да отдъхнеш, нова сила да вземеш и съобразявайки се с разстоянието, пак тръгваш напред. Сестра Сотирка от Варна, мълчаливо слага бонбон в устата ми.

Свърши се задачата, всеки отива у дома си с много впечатления: от великото звездно небе, от свежия въздух, от младата зелена шума по дърветата и свежа млада трева. Но в мене веднага остана идеята, самичка да изпълня задачата в бурна нощ, тъй както отначало я изрече Учителя.

Наскоро, връщам се въодушевена от изложбата на Борис Георгиев; мисля си за неговите бели сърнички, за неговите неземни образи, които рисува той, като че с неземна ръка. Слизам от Рисувалното училище към площад „Цар Освободител”. Момиченце ми предлага теменуги. Небето е мрачно, облачно. Силен вятър ръси капки дъжд. Далечна гърмотевица буботи. Няма слънце, сякаш е изпъдено от небесния свод. И ето, тъкмо днес - тази нощ решавам да изпълня задачата си. Приготвям се за път - една назаем взета мушама и новичките ми туристически обуща, що подобни такива получихме подарък, около 30-40 души от нашия брат Моис Коен - собственик на кожарската фабрика „Апис”.

При мен, в същата стая е и същата сладкогласна певица Сотирка, но нищо не й казвам за намерението си. Към 10 ч. тя заспа, пък аз четейки, дочаквам времето за тръгване. Часовникът ми е голям - джобен - старинна работа - чамуга, прилича на кромидена глава.

В 12 ч. без една минута с потаен трепет в сърцето излизам от стаята, обувам се вън и обличам чуждата мушама. Още не отворила желязната порта, черна котка се хлъзна пред нозете ми. В друго време бих го взела за зла прокоба и бих се върнала, но сега, нищо не може да ме спре.

Излизам от долната част на „Ивайло” и прекосявам към горната му част, поемам по булеварда. Неочаквано от съседните къщи, мъничко, зло пале и без да залае ме ухапа над петата. Тръпки ме полазват, но не се спирам. По небето, нито една звездичка. Дъждът се усилва. Вече съм вън от града. Градските фенери остават далеч зад мен. Става тъмно, много тъмно - finster - както казват немците от обикновеното dunkel. Съвсем непрогледна нощ. Горе на шосето, срещу „Луна парк”, точно отгдето ще мина цяла тълпа кучета се давят настървено със страшен лай; запречили пътя, няма отгде да мина. Почаках, но те не се отместват от пътя; стиснала зъби, почти с безразличен ужас минавам всред тях - тръпки от нозете до тила. Тези безсловесни животни не ми сториха нищо, дори не ми обърнаха внимание. Дълго още зад мене се чуваше тяхната силна врява, жестока и неумолима.

Пътят ми вече е открит. Само стъпките ми се чуват ... разкаляния път. Очите ми нищо не виждат, но стъпките ми усетили земята, сами се направляват.

Дъждът се усилва. Небето буботи задавено. Никой няма. От време на време някаква далечна бледа светлина лумва върху пътя ми и го осветлява на далечен хвърлей камък. Така от време на време и очите ми се ориентират къде се намирам. Неочаквано откъм тухларната фабрика изскочи голямо бяло куче и със страшен лай се нахвърли върху ми. Мислено му се опълчвам с всички сили. Почти ще извикам от ужас, но се въздържам... Нито се спирам, нито се браня, нито го усмирявам; и знам ли аз за колко пъти през това време виках на помощ силите небесни. Кучето ме обикаля, зъби се, ръмжи, лае, нахвърля се, отстъпва, отново се нахвърля с още по-голяма сила, но нещо незнайно му пречи да ме доближи и разкъса. Пръскаше се от яд; най-после предра от лай, заскимтя, отслабна и изчезна, като отдалечавайки се, още продължаваше да ръмжи ядовито.

Лак лумва дрезгавата светлина - и туп, туп, туп - нозете ми плискат по пътя. Гърдите с жадност поемат свежия въздух. Майският дъжд мокри лицето ми и леко прониква през вехтичката мушама. Далече отсреща всред мрака напира огромния гигант планината. Отдалече ме гали нейния суров и здрав дъх... Колко е хубаво! Внезапно, без да чувам стъпки до мен се изравни непознат човек. Веднага ми заговори. Какво - не чувам. Посреща го моето непроницаемо, мълчание. Тъй усилено мисля, както никога... И той, подобно на кучето не може да ме приближи, въпреки желанието си. Някаква сила неизвестна и за самата мене му пречеше да стори това. Мълчание - такава е задачата ми. Неговите непрекъснати въпроси искат да ме предизвикат да говоря. Но, нито думица, нито глас дори. Никога духът ми не е въставал с такава неизмерима сила; аз го пъдех, забранявах му в безмълвна и страхотна борба. А той все говори и говори; настоява да му кажа коя съм, где отивам, защо отивам - защо съм самичка и пр. О, Молитва, ти незримо оръжие - „остра сабя дипленица, що се дипли дванадесет пъти”, както казва народната песен. Най-сетне, той изварди мигновена пролука, спря на пътя и се загледахме лице с лице. Бурна нощ. Сама всред мрачната нощ. Враг. Той говори, ръкомаха - пък аз, няма - безсловесна, по-твърда от гранит му отправям такъв пронизващ светкавичен поглед, що събира всичките ми душевни и физически сили. Не познавах себе си. Веднага той се отмести и подобно на кучето изчезна, мърморейки нещо - силно разгневен.

Селото. Непроницаема купчина от жилища. Отляво - селските гробища. Но те не ми вдъхват такъв ужас, дори и най-малък страх... Но този мой неканен спътник съвсем не изглеждаше да ми е брат, от голямото човешко семейство.

Всред селото. Нищо се не види. Внезапно чувам ободрителния шум на голямата селска чешма. Буйните й води обилно се изливат в препълнените каменни корита. Навеждам се към дулото и пия в шъпата си; плисвам се по лицето.Насърчена поемам нагоре. В ляво, това ще да е кръчмата, в която спирахме някога да пием чай на връщане от снежните екскурзии с Учителя. Още ми е пред очите, как Той седи на стол и усмихнато ни гледа докато всички ние - стари и млади пеем, че тавана вдигаме от песни. Тогава запевчик диригент беше висок брат от военната музика. Той помагаше и с флейта. А кръчмарят и жена му, разнасят чайниците с вряла вода, уж се усмихнали, но очевидно, по-биха се усмихнали, ако биха си похарчили готовата вече греяна ракия, макар че ние си плащахме за горещата вода.

Да, в дясно се виждат стари върби. Минавам край тях, а доле се чува радостния шум от падащата вода на планинската речица. А ето и бодрата песен на дванадесетте селски воденици, наредени като гердан покрай нея. В някои от тях през малкото прозорче мъждука слаба светлинка от газениче. Няма куче, няма никой. Само силния тътен на водите що удрят върху воденичарското колело.

Свежест, мек повей. Дъждът престана. Но вместо да поема към „Бери душа”, тръгнала съм срещу течението на реката. Сбъркала съм. Планината ме грабна. Полазих нагоре през шубраките. Провирам се. Горската шума изтърсва водните капки, мокри лицето ми, ръцете ми. Лъхва ме здравец, блесват светулки. И все така, до широката поляна здравец и светулки. Изпъплих. Земята се очертава. Различавам храсти от трева. Уморена съм до смърт. Мокра - до кости. Сядам да си почина. Искам да заспя. Зъзна от студ и влага. Искам да сложа главата си на ей този камък и да спя, да спя.

Но, не зная как, в мене, в самата мене, зло лице се долепя със светкащи очи. Ясно чувам думи - отчетливо - като че всяка една е нагорещен гвоздей: Мора - смъртна мора ме грабва - подобно онзи непроницаем мрак в природата що беше взел да се оттегля: „Защо си тук? Кой те изпрати? Погледни се на какъв си хал! Защо не си спиш сега у дома? Това ли ви учи Учителя? Това ли ви е Школата?" Зъл - унищожаващ смях - злораден глас кискащ - светкащи очи - алчни уста - отвратително лице - смях - Школата - Учителя - ха-ха-ха. Дълбае в гърдите ми нечистата сила. Съмнение хлуе в мен. Кръв капе от сърцето ми... Отрова тече в жилите ми - тялото ми е омаляло - труп - оловна маса, а той все чака отговор, чопли в сърцето ми със закривени нокти. В сърцето ми една плаха светулка се готви да загасне - но в миг блесна, възгоря, пламна. Скачам и викам със силен глас: „Сега Слънцето ще изгрей!”. Зловещият образ мигом изчезва.

У мене просъмва. Заедно с това изток възсия. Слънцето наднича, окъпано от дъжда. Сякаш ме потърси в планината да ме види - мене -мъничката буболечка, полазила по роената трева, сега блеснала в мириади бисери. Сълзите ми се ронят по страните и шепна: „Учителю, Учителю, Мили!” Лъчи целуват очите ми. Велика радост ме обзима. Ставам лека -перушинка. Искам да литна. До нозете ми бял цветец вдигнал роена чашка към мен - шепне: - Накичи се, вземи ме. Тичам надоле и пея. Земята и тя пее под стъпките ми - „Благославяй, душе моя, Господа!” Слънцето възлиза високо. Ето и селото. Отминавам го. А там, до каменната ограда, на пътя, отгдето ще мина - двуколка - с млечни гюмове и - човек до нея. Селянин - с бели беневреци и дорамче (не тукашен), като че ли мене чака. Тихо ме запитва, сякаш прошепва - „В града ли?” Да, кимам, а той с красив жест, несвойствен за един селянин, посочва двуколката да се кача, да ме отведе в града. Сяда и той от лявата ми страна, леко дръпва поводите, кончето припва с всички сили. Гумените колелета леко се търкалят по гладкия път. Земята е глътнала дъжда, оставила е само свежестта.

Дървета, къщи, ниви, градини, всичко остава назад. Градът се виднее - огромен и чист - възроден от дъжда. Небивала радост. Кой е този, чието лице не смея да погледна, нито да му заговоря. Тих, съсредоточен, Той не задава въпроси, не говори, не свирка, не бие коня - като че и Той изпълнява задачата на мълчанието. Странен човек. Иначе би ми задавал ред въпроси: „Отдека си, на колко си годин, имаш ли си деца, дека ти е старецо?” Но не мога да не призная, че огромната ми радост иде от този строен и мълчалив спътник. Какво присъствие! Душата ми гори от неизпитано до днес блаженство. Неудържим порив от велико щастие. Кой е той? Не смея да го гледам - само мисля, мисля. След всичко преживяно тази нощ, сега се возя с този непознат човек, към когото усещам безгранично доверие.

Лети красивото яко добиче. Лозенец - моста. Тука Той спира и пак тихо: „До тука, нали?” Слизам - едвам изговорих „Благодаря”. Колата отприпна в дясно, пък аз - се затирих у дома, преобличам се и право на „Опълченска” 66. Учителят като че мене чака. Лицето му е особено - светло сияние пада върху образа Му. Вижда ми се малко задъхан - пристигнал е бързо отнякъде.

Посочва ми стол. Разправям за задачата си - от черната котка, от палето що ме ухапа, за пълчището кучета на шосето срещу „Луна парк”, за бялото куче от тухларната фабрика, що искаше да ме разкъса, за дръзкия човек, що ме проследи по пътя, за бледата светлина, що падаше през облаците и за миг осветяваше правата посока - за светулките и здравеца. Като стигнах до зловещото присъствие на Отрицателя, лицето на Учителя стана особено сериозно и само тук ме прекъсна: „А ти какво му отговори?”

- „Сега Слънцето ще изгрее!” И отново продължавам аз - как Слънцето ме погледна, как бялото цветице ми проговори и за чудния колар. Тук спирам. Сълзите ме задавят. Той мълчи. Лицето Му е непроницаемо - прилича на съкровище - скрито под девет заключалки.

Ставам да си вървя. Той ми подава ръка, целувам десницата Му и питам: „Какво ще кажете за всичко това?” - „Ти добре изпълни задачата си” - бе късият Му отговор.

Десетки години минаха оттогава. Сега цялата картина е отново пред мен. Всичко това що срещнах тогава сякаш се повтори, но в друга форма... Растителният, животинският и човешкият свят ме здрависаха. Усетих присъствието на Ангела на Любовта. Одобри ме Божествения Дух на Учителя. Преди зори, в ранна пролет в планината ме лъхна здравец. Пред очите ми се будеха светулките и тихо водеха по стръмния път една малка буболечка. Това малко същество застана смело срещу духа на Отрицанието. Слънцето се яви навреме. Посрещнах го с песен и сълзи.

Планината ми даде бяло цвете. Срещна ме Божествения Колар. Кой е той и сега се питам. Никой не може да ми отговори. Но познанието на Великото е многократен процес. То не е само миг. Кого да питам - и въобще да питам ли. Кой ще ми каже? Но душата ми е осведомена. Тя познава нещата и няма нужда друг да и разкрива Истината. Да изпълним добре задачата -Коларят ни чака; Той ще ни отведе до края.

4-6 ч. сутринта писано, 13 март 1961 год.

Прочетено на Витоша пред братя и сестри на 20 март 1961 г., след като прочетох беседата от 1925 г. под заглавие „Двете свещени положения”.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...