ФИЛОСОФСКА ДИСКУСИЯ

[Ани]

ФИЛОСОФСКА ДИСКУСИЯ

Проблемът за свободата, за свободната воля - философските концепции за детерминизма и ипдетерминизма - намират своя израз в различните системи на Материализма и Идеализма.

Проблемът за детерминизма и индстерминизма е един от главните въпроси на философията в цялата духовно-културна история на човечеството.

Мислителите и философите на античния свят са спирали своето внимание върху принципа на

причинността

. Още Аристотел е търсел причинната обусловеност между явленията. Тази връзка философът отдава на материална причина, спира се на активната формираща сила и така достига до първопричината. Той започва разсъжденията си като материалист и завършва изводите си като идеалист. Подчертавам това, за да покажа, че още в онази древна епоха започва това философско раздвоение, този философски възел, който през вековете и до наши дни все още не е развързан.

Няма да се спираме върху етапите на тази вековна философска дискусия. Целта ни е да видим главните линии на историческите философски предпоставки, чрез които да достигнем до великата идея за същността на Свободата.

Идеализмът

се състои от две главни разклонения: Обективен и Субективен идеализъм.

Обективният Идеализъм

изхожда от идеята, че всичко в природата е детерминирано. Според тази философска система духът, като абстрактно съзнание, е първопричината на нещата и явленията. Тази причина се намира и действа извън природата и човешкото съзнание. Най-видният представител на тази доктрина - Платон - разглежда всичко, което ни заобикаля, като сянка или отражение на идеите.

Всички теолози на Християнството са под влияние на Обективния

Идеализъм. Лайбииц е също негов представител. И Кант принадлежи към тази школа, макар че се е опитвал да намери компромис (без успех) между материализма и идеализма. Той считал, че може да помири науката и религията.

Хегел, който критикува Кант, е също един от големите мислители на Обективния Идеализъм. Според него материята не съществува. Абсолютният Дух създава всичко; той е негова основа. Хегел поставя фундамента на диалектичния метод върху базата на идеализма. Той разглежда материалния процес като логично развитие на Абсолютния Дух.

Обективният Идеализъм в своите философски изводи използва законите на логиката по пътя на знанието.

В противоположност,

Субективният Идеализъм

отрича причинната връзка между обектите и явленията. Тази философска система се базира на индетерминизма (неопределеността). Главните й представители са Беркли и Хюм. Според Хюм причинността не може да се мотивира чрез чисто логичното съдържание на понятията. Той счита, че опитът не е в състояние да обясни причинността. Тя може да бъде изведена единствено от самия субект, от същността на неговата психика.

Идеализмът, особено Субективният, дава предпочитание на догмата на вярата, която неминуемо ни води към религията, към статичната теология, израждаща се във фанатична догматика.

Тези две концепции са противоположни по естество и, за да се приближат до реалността, трябва да се съгласуват с Космичната Стълба на Реалността. Единствено тя е в състояние да хвърли мост между Обективния и Субективния Идеализъм.

Двете доктрини са се развивали през вековете под влияние на

Геоцентризма

. Това е един затворен свят, който търси причинността на земята, в ограничения и малък свят на сетивността.

Съзнанието е като сателит, поставен на орбита.

Той е в състояние да надхвърли границите на геоцентризма, да възвиси духа си по спирала към хелиоцентричното разбиране и дори да напусне Слънчевата система, за да търси причинността в Космоса чрез Космичния мироглед.

Няма да се спираме върху теориите на неокантизма, нито на неохегелианството. Но се налага да повторим, че опитът на Кант да примири материализма, признаващ обективния свят, е идеализма, отричащ обективната причинност и закономерност, излиза несполучлив. Грешката на Кант е, че тук не става въпрос да бъдат помирени материализмът и идеализмът, понеже, както отбелязахме, това са полюсите на една и съща реалност. Става дума преди всичко за тяхното истинско самоопределяне, да се намери мястото им в света на Живата Разумна Природа. Тези две концепции, също както емпиризма и рационализма, използват различни методи, имат различни гносеологични основи.

Емпиризмът

, който има за обект света на формите и явленията, на всичко онова, което е крайно и осезаемо; и рационализмът, опериращ с психичното, което е абстрактно и нематериално, разглеждат Реалността в тези нейни два аспекта. Тяхната противоположност може да се изясни само чрез Първата Космична Причина. Тя се изявява чрез Самодвижението на тези две противоположности - Материята и Духа, свързани в Космичното Единство.

Материализмът дава форма па нещата и явленията, рационализмът - съдържанието им, а Космичното Начало - техния смисъл.

Във философията на идеализма

Хегел

се явява като идеолог в своя апогей. Той разглежда света като органично и психично цяло, което се развива по пътя на промените чрез единство на противоположностите и чрез преминаването на количествените натрупвания в качествени изменения. Хегел извърши една революция във философията, като постави философски основи на диалектичния метод. Преди него идеалистичните доктрини говореха, че в природата „скокове" не съществуват и че всичко се движи и развива, следвайки една бавна еволюционна линия, съгласно природните закони. В противовес на това Хегел смята, че без „скокове" развитието в природата и живота е немислимо. Това преобразование той смята като логическо развитие на Абсолютния Дух, който се проявява чрез борбата на противо­положностите. Според Хегел, животът носи в себе си елементите на своята собствена смърт. Нещата изчезват в своята противоположност, следователно те имат някакъв край.

Ние се спираме по-подробно върху постановките на този философ, защото той стои на границата между идеализма и материализма.

Неговите разсъждения са основателни единствено по отношение на материалния свят - светът на формите и явленията. Що се отнася до

съзнанието

, то не изчезва, а се трансформира подобно на звуковите вълни, които преминават в електромагнитни, когато се фиксират на магнетофонната лента. Както знаем, тези електромагнитни вълни могат отново да се декодират в звукови.

В

последните няколко десетилетия

науката отбеляза колосални открития, не само в света на емпиризма - посредством ядрената физика, модерната химия, радиоастрономията..., но също и в областта на метапсихичните изследвания. Със своите остарели схващания,

философията изостава

. Тя трябва да се трансформира и да отговори на изискванията на новата епоха с един ултрамодерен стил.

Що се отнася до

диалектиката,

тя не е откритие на

Хегел

, тъй като е била позната и в античния свят. Но Хегел представи диалектичния метод в нова светлина. Според него този метод не търси една абсолютна и затворена философска система, а обратно: философските системи от всички времена са само етапи от непрекъснатото развитие на Абсолютния Дух. По този именно начин, той отстрани архаичните и консервативни ограничения на старите философски доктрини. Той аргументира еволюцията на явленията, които преминават от едно състояние в друго чрез

отрицание на отрицанието.

Хегел разглежда всички социални, научни и художествени течения като идеологични форми, т.е. като етапи от развитието на разума. Той твърди, че това развитие се осъществява чрез „

скокове

". Ще поставим един важен въпрос, който ще разгледаме в следващото изложение: от къде произлизат прогресивните елементи на съзнанието при тези „скокове"? Както е известно, според Материализма съзнанието е продукт на материалното развитие. От къде този продукт черпи сила, за да пресъздаде заобикалящата действителност?

Хегел има заслуга, че сля гносеологията - теорията на познанието, на която Кант бе идеологът - е диалектичния метод. Последният се развива под знака на Идеализма. Хегел разглежда природата не само като състояние на покой и неподвижност, на застой и неизменност, а като състояние на движение и на непрекъсната трансформация. Причината за това движение и трансформация се намира не вън, а вътре в самата природа. В природата и в обществото развитието се извършва по силата на вътрешните, присъщи на обектите и явления, противоречия по силата на

„самодвижението"

.

 

Маркс

, от своя страна, подхвана тази идея на Хегел, но вече под знака на Материализма. Според него нещата и явленията не са абсолютно дадени и безусловни, а се намират в развитие в течението на вечната промяна. Според

диалектическия материализъм

всички явления и събития се раждат от

единството на противоположностите

. Тази противоположност е източникът на тяхната вътрешна движеща сила, т.е. „самодвижението".

 

Ние нямаме задача да разглеждаме диалектическия материализъм от гледище на неговите интерпретаторски школи, като тези на механистите или идеалистите меншевики и т. н. За нас е важна философската същност на историческия материализъм. Диалектиката, по отношение на нейната философска същност, е метод за разглеждане на света, като история на борбата между противоположностите.