Jump to content

3.3.1. Спомени на Олга Славчева, записани от Мария Райчева


Recommended Posts

СПОМЕНИ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА

записани от Мария Райчева

В 1918 г. се разболях тежко от испанската болест. Един роднина биде изпратен до мене да ме вземе и да ме заведе в родния ми град, че там поне да ме погребат. Из пътя бях много зле. Българските младежи се шегуваха с мене. Един французки войник седеше на другия край на купето. Стана, взе одеалото си и ме уви цялата. Слезнах на гарата и едвам си отидох в къщи. Там положението ми се влоши още повече. Задушиха ми се гърдите, не можех нито да седна, нито да стана. Прекарвах само на гръб, едва дишайки. Често биеха камбаните на умряло. Забраниха на сестра ми да ми казва кои умират - умираха другарките ми. Един ден турнаха до главата ми нови долни дрехи и новата ми рокличка. Всички плачеха около мене. Лекар идваше, но виждаше, че не може да ми се помогне и веднага си отиваше. Кимнах на сестра си да се приближи при мене и шепнешком й казах да пише на Учителя, че съм на смъртно легло. Това беше последното ми желание. Този ден повърнах кръв. Сестра ми веднага писа и на същия ден замина писмото. Вечерта към 9 ч. нашите отидоха да вечерят в кухнята. Останах самичка и веднага усетих прилив на живот. Рекох си: „Умирам, но за тебе, Господи, още не съм живяла. Искам да живея за тебе." Смъкнах се на колене от леглото си и много пламенно се молих да имам възможност да Му служа. Втората ми молитва беше ридание. Бях едва на 24 години. В това време влезнаха майка ми и сестра ми, силно изпищяха, защото ме видяха простряна, почти без дъх. Поставиха ме на леглото. Изпитвах безкрайно блаженство. Започнаха да ме обличат с приготвените дрехи, но аз махнах с ръка и казах тихо, но без задъхване: „Аз няма да умирам". В същия ден виждам една детска Гергьовска люлка, която се приближава към мене. Там седеше едно малко момиченце с усмихнато лице. Това бях аз, 4-5 годишна с бяла рокличка. Това дете се сля с мене заедно с люлката и аз седнах на леглото си за пръв път след 20 дена от разболяването си. Изпих една чаша мляко и заспах дълбок, укрепителен сън до сутринта. На другия ден станах и отидох до прозореца. С първа поща ми донесоха писмо от учителя: „Аз знам, ти си вече здрава, любовта е по-силна от смъртта. Пийте горещо кравешко мляко и варени картофи. Природата най-добре лекува, а истинските лекари са само нейни сестри милосърдни. Скоро се завърнах в София, целунах ръка на Учителя и Той многозначително ми каза: „Добре дошла!"
През 1921 година към Великден, трябваше да отида в Югославия, в Цариброд, да видя майка си. Тежка гранична зона. Пътувах с открит лист. Отидох при Учителя на „Опълченска" №66 да Му кажа, че заминавам за една седмица. Казах Му: „Учителю, Вие говорите в беседите Си, че в новата култура волът сам доброволно ще иде при господаря си, да го впрегне да иде на нивата, без да чака да го теглят насила. Ето, аз сама ида при Вас и Ви моля да ми кажете какво мога да направя за моите братя българи оттатък границата." Учителят изневиделица сложи на масата една раница и я напълни с беседи. Знаех, че листче българска литература не може да се пренесе. Турнах раницата на гърба си и се качих на влака. Слезнах на Царибродската гара. Прегледвачката ме вкара в една стая, погледа ме, погледа ме и рече: „Хайде, иди код матер!". Изгледа ми раницата и нищо не ми каза, без да погледне какво има в нея. Обърнах гръб и излезнах. Българските младежи ме срещнаха с радост. Жадни бяха за българско слово. Разграбиха ги наведнъж и с радост заплатиха всичко в динари, а тогава техните пари бяха по-скъпи от нашите.
Една майка има само единствено двегодишно момченце. Болестта му се развива бърже и лекарите не могат да му помогнат. Взимат го на болницата, да могат отблизо да го наблюдават и лекуват, но никакво подобрение не иде. Не я пускат да го види. Един ден тя отива на болницата. Успяла да се качи на прозореца на стаята на детето. То станало неузнаваемо, затворени очички, едвам дишащо. Не познало майка си, не я призовало. Тогава тя изчаква медицинския преглед, открадва се в стаята и грабва детето си, Настига я прислугата и иска да вземе обратно детето, а тя здраво го стискала в прегръдките си и пищи: „Убийте ме, но не си го давам!" Излиза и лекарят и казва на прислугата: „Оставете го, то и без това..." Майката отива в къщи и го оставя на леглото, почти без дихание, седи отчаяна и плаче: „Отиде ми детенцето!" Тя също живее край Изгрева. Идва й на ума да иде при Учителя. Той просто й казва: „Окъпи го с топла вода!" Тя негодува и казва: „Че нима аз не знам да си окъпя детето с топла вода, та той ще ми каже!" Седя си и не мърдам от стола, а детето ми вече издъхва, и негодувам, и негодувам. Изведнъж си казвам: „Ето гореща вода върху печката! Защо да го не окъпя още веднъж!" Детето е само кожа и кости, с голяма глава на тънка шия. Турям го в коритото, окъпвам го, слагам го на леглото, покривам го, турвам и кърпа на главата му, да го не хапят мухите. По едно време виждам, че то е дълбоко заспало. По едно време главичката му се мърда и чувам слабия му гласец: „Мамо, папо!" Детето ми оздравя!
Август м. 1922 година. Голям братски събор във Велико Търново. Разделиха се на групи по градове и села, да дежурят в кухнята и в общата работа. Но аз не работех само в Софийската група, към която принадлежах, а работех с всички от сутрин до вечер. Когато ми напомняха, че дежурството ми е минало със Софиянци, аз казвах: „Бог е винаги дежурен!" След няколко дена стана много горещо и аз получих слънчев удар. Заливаха ме с вода, но нищо не помогна. Главата ми се цепеше от болки. Изпищях със силен глас и казах: „При Учителя!" Сложиха ме да седна върху сключените ръце на двама братя. Качиха ме в Горницата /молитвената стая/ при Учителя, сложиха ме на килима и си излезнаха. Учителят се приближи при мене и рече: „Моли се!" И дордето започнах, Той махна с ръка над главата ми и аз пъргаво скочих на краката си и Му целунах ръка. Той ме помилва по бузата и ме изпрати до вратата. По стълбите бяха тези, които ме занесоха и още други братя и сестри, жъдно очакващи да видят какво ще стане. Аз изтичах по стълбата и почнах да ги прегръщам.
През 1922 год., късно есента, почти в началото на зимата, снахата на хазяйката ми, бременна в 9-я месец, поради неоснователна ревност, с всички сили ми удари плесница по лявата буза по слепоочието. Веднага видях премина през мозъка ми искра. Моментално от двете ми очи почнаха да текат гурели. Всеки час трябваше да се мия, защото очите ми се залепваха от тях. Сутрин, като станех от сън не можех да виждам от слепените гурели по очите ми. След 1-2 седмици от дясната ми страна престанах да текат гурели, а тези от лявото ми око намаляха, но не престанаха. Затова пък се запуши слъзния ми канал на лявото око. Окото ми силно се зачерви и много ме заболя, затова трябваше винаги да го държа свито. Лицето придоби мимика на човек с едно око, а трябваше да чета много, защото следвах гимназията като частна ученичка, като същевременно се издържах самичка с шев. Учителят ми каза да слагам всяка вечер на слепите си очи пресен квас, но това ме облекчаваше само за 24 часа. Това трая цели 8 години. Завърших гимназия в 1928 г. и в 1929 г. влязох в Американската детска градина да следвам. Болките продължаваха, обаче. Следната година се записах и студентка по педагогика като продължавах да се издържам с шев и като давах уроци по немски на деца. Един ден, както четях Библията за 16-ти път, намерих в Стария Завет следния пасаж: „И прокажените Израилтяни отиваха при първосвещеника и той начаса ги изцеляваше." Тогава у мене блесна като светкавица мисълта: „Тогава и Учителят може! При Него ще отида! Той е по-голям от първосвещеника!" С изкривено от болка лице, не усетих как изтичах от ул. „Белчев" до Изгрева. Той ме попита какво има. Казвам: „Окото, Учителю, окото!" Той казва: „Туряйте квас!" Тогава аз казах с прострени към Него ръце: „Вие, Вие, Учителю!" Той усмихнато ме попита: „Кой ти каза?" „Ех, тъй, сама, както си четях Библията!" Тогава Той рече: „Помолете се, рекох!" Обърнах се с лице към прозореца и почнах „Добрата молитва". Едва-що съм изговорила само няколко думи, и усетих подухване на хладен лъх над главата ми от помахването на Неговата десница. Той не дочака да изкарам цялата молитва, рече: „Как сте?" „Облекчение, облекчение, Учителю!" Грабнах десницата Му и с изобилни сълзи, течащи еднакво и от двете ми очи, целунах ръката Му. Тогава Той ме помилва по бузата и рече: „Хайде, иди да си учиш!"
Момиченцето, което роди бременната жена, стана балерина в Народния театър - необикновено красиво и даровито. То умря от загнояване на слуховия нерв. Когато казахме на Учителя, Той рече следното: „Майката знае ли защо й стана това?"
Завърших детските градини и съм вече студентка втора година. Взех да чета усилено за изпит. Внезапно почна да ми се вие свят. Не смеех да си повдигна главата. Една сутрин, като си решех косата, в тила усетих много силна болка от гребена. Попипах да видя какво е - буца колкото яйце в тила. Тичам на Изгрева при Учителя. Аз казах: „Как ли съм се ударила без да усетя!" А Той каза: „Не е от ударено!" и стана много сериозен. Вдигна ръката Си я допря до буцата. До вечерта от буцата не остана следа.
През 1933 год. бях вече студентка 6-и семестър. Много работа и много труд по изготвянето на моята теза. Хазяите ми живееха в два етажа и тавански стаи. Аз заемах сутерена - стая и кухня. Влизаше се през кухнята в стаята ми. Учех само в кухнята, защото само там имаше комин и можеше да се постави печка. Един ден, без предупреждение, вратата на кухнята се отваря и хазяите ми, мъжът и жената, с техните слугиня и готвачка, натоварени с легло, постелки и куп други потреби, почнаха да нареждат в кухнята спалня за тяхната слугиня, като ми казаха да прибера моите неща. Наредиха стаята и аз нищо не можех да кажа, само се ужасих как ще уча, толкова повече, че тя си имаше приятел, когото често срещаше. Тогава, много натъжена, отидох на Изгрева. Той беше на поляната, веднага позна, че съм неразположена и ме попита: „Какво има?" Разказах Му случката с хазяите си. Той вдигна десницата Си и рече: „Не нам, не нам, Господи, а на Името Си дай слава!" Целунах ръката Му и с недоумение се върнах през гората - какво значат тия думи?! Когато се върнах в къщи, от донесените вещи нямаше следа, нито се повтори повече подобно нещо. Там щастливо завърших университета.
Есента през 1927 г. имаме братски събор на Изгрева. След свършването на събора, някои от провинцията оставаха за още някой ден. Един селянин, брат, остава и той. Учителят се приближава при него и му казва: „Умееш ли да сееш"? Ето тука има жито в едно чувалче, посей тази нива, тя е разорана". Това е плодна градина, под чиято лоза по средата понастоящем е гробът на Учителя Той взе чувалчето и изсипа житото в една кофа. Взе да сее. Ходи по браздите и сее, и сее. По едно време вижда, че житото почти се свършва и с него не може да досее останалата значителна част от нивата. Тогава той оставил кофата и отишъл до Учителя, който стои към средата на нивата и казва: „Учителю, житото се свършва, няма да стигне за цялата нива." Учителят не отговаря нищо, дълбоко замислен. И продължава братът да говори на Учителя: „Може би ще трябва да отида в града, да купя още, но вече се свечерява." Учителят продължава да мълчи, все едно, че никой няма при него. Тогава, казва, братът селянин, се засрамих от себе си и си рекох: „Ще ида да сея, та каквото ще да стане!" Взимам кофата и почвам да сея, а житото не се свършва. Сея, сея, и вече посях и последната бразда и чак тогава житото се свърши. Тогава, развълнуван отивам при Учителя и извиквам: „Учителю, житото се преумножи!" Учителят само му подал ръката си и без да му каже нещо, си отишъл.
Една сестра има четирма синове и едничка дъщеря, която се разболяла тежко от отравяне на кръвта. /Тогава имало много такива заболявания със стопроцентови смъртни случаи./ Кризите са чести и болките нетърпими. Лекарите напразно се мъчат да я спасят. Подложена е на строга диета. Храни се само със сокове от зеленчук, моркови, домати и плодове, но болестта се усилва, кризите стават все по-нетърпими. Тогава майката отива при учителя. Той й казва да пие горещо мляко и да яде варена царевица. След три дни, дъщеря й, която с жажда пие горещото мляко и яде царевицата, след опротивелите й сокове, оздравя съвършено. Подир един месец лекарят плахо звъни на тяхната врата и с голяма предпазливост пита явилата се майка: „Какво става с Вашата дъщеря? Тя беше много болна." Майката радостно отговаря: „Добре е, тя се сгоди!"
Същата жена решава със синовете си да скрие в къщата си един голям македонствующ - твърде благороден човек. Стъкмяват му спалня на таванската стая и го очакват да дойде, защото е преследван да бъде убит от македонската организация. Но на тая жена й идва на ума да попита Учителя за този случай, да види какво ще каже Той. Учителят се замисля дълбоко и я гледа тъжно. Той й казва: „Малко ли ти са твоите мъки? Не знаеш ли, че ония са много зорки и заради него ще избият синовете ти." А тя все стои и гледа към Учителя и желанието й да помогне на оня човек не я напуска. Учителят я погледал още веднъж, махнал с ръка и казал: „Е-е хайде!" Като влиза в къщи, големият й син я среща с радостно лице: „Мамо, Шк. е повикан на много по-безопасно място." Така Учителят спаси дома ми от едно голямо нещастие.
Една интелигентна, много културна жена заболява сериозно от ларингит,поради непрекъснатото преподаване на английски език в своите курсове. Болестта бърже напредва и пречи на дишането й. Отива при Учителя и Му казва:
- Учителю, отивам на операция!
 
- Отложете, казва й Той.
 
- Не, настоява тя, обещала съм на лекаря, предплатила съм!
Той още веднъж й казва: „Отложете, рекох!" Тя не послуша и при операцията кръв напълни дробовете й и тя почина от задушаване.
ГОРНИТЕ СПОМЕНИ СА МИ ДИКТУВАНИ ОТ СЕСТРА О. С.

Петровден, 1962 г.

М. Райчева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...