Jump to content

3.3.2. Как се запознах с Ив. Вазов и Ст. Михайловски


Recommended Posts

КАК СЕ ЗАПОЗНАХ С ИВАН ВАЗОВ И СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ

АСИНЕТА

КАК СЕ ЗАПОЗНАХ С ИВ. ВАЗОВ И СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ

- очерк -

От началото на 1916 година работех вече като малка чиновничка в София. Връщам се в Цариброд за Великденска ваканция. В същото купе и Ем. Начев - народен представител, мой съгражданин. Представи ме на своя събеседник д-р Главинов - юрист - мургав, очилат и бръз. Препоръча ме така: „Нашата поетеса". Едва ли бях такава на моите 20 год., но вече ме считаха за „поетеса", защото бях печатала нещо в местния в. „Нишава". При тия думи на моя съгражданин, очилатия се облещи. „Поетеса!" - сякаш барут бяха подпалили наблизо... „Кажете, кажете нещо", замоли. Казах урока си и млъкнах смутена. Изведнъж той сякаш нарасна, почти извика: „Та вие бездруго трябва да отидете при Вазов, той трябва да ви види." Не се успокои, докато не му обещах, че ще му се обадя по телефона, а пък той, до тогава, ще е наредил вече как да стане запознаването ми с великия народен поет. Това приближаване лично до Поета, за мене, едва ли не беше свето Поклонение. В моето въображение, поетите си представях като божества, или великани, някакви неподвижни, но живи статуи от злато и сребро - издигнати високо, високо.
Д-р Главинов устоя на думата си. Поведе ме към бирария „Елит", за да ме запознае първо с някой си Иванов, приближен на Вазов, който ще ме и представи на Поета. Иванов ни чакаше. Висок, на средна възраст, блед, възрус. С просто, но много изискано елегантно облекло. Те си поръчаха ракия с ряпа, а на мене - чай. Уговаряхме, кога да стане славната среща, защото Вазов сега бил по обиколка в планината. Най-късно след две седмици е тук. Но нова среща с този Иванов не ми се удаде; човекът заболял тежко от синузит, отишъл на операция, после изгубих дирите му. Д-р Главинов много съжаляваше за него: високо интелигентен и много културен - почти европеец. Владеел пет модерни езика - обиколил света.
Запролети се. Между впрочем почнах да посрещам първите лъчи на Слънцето. Чак откъм „Лъвовия" мост тичах в ранни зори да стигна боровата гора, за да видя Чудото. Хоризонтът открит, хладно, роса, почти студ. Цялото поле към изток ниви, ливади - незастроено, празно пространство, до де око ти види. Далече Стара планина с бялата шапка на Мургаш. Снежната още Витоша розовее - невидим художник я облива с топли багри. Пристигам запъхтяна. След малко, ето го и То - великото чудо на природата. Всяка сутрин небето е различно оцветено. И слънцето сякаш е различно - ту малиново, ту златно, или пък застрашително червено. И всички тия цветове се втъкават в сребърните облаци - близко и далече...
В този ранен час, птичата гълчава в гората не е малка, а нестихваща и силна. Като че, птиците се надпреварят да викат и някому да изкажат своята неописуема радост. Гората ечи от писукане, чуруликане и шум от криле. Славеят вече е дошел. Неговият глас се отделя от другите мил, чист, упоителен. Боровете излъчват миризма на смола. По алеите нацъфтели бели, розови, жълти и червени храсти - росни, сочни, да им се не нагледаш. Нежна мирис пълни въздуха и гърдите го дишат с наслада. Гората - гъста - свежа. На места - непроходима. Хлябът що взимам за закуска, престава да бъде суха коричка (тогава беше гладория - купони), ами кой знае какъв сладкиш. Сега пък тичам към града. Сърцето ми ще се пръсне от радост. Така почвам да разбирам думите на Тогава, който ни напъти към този чуден подвиг: „Който иска да види Бога, да става рано през месец май, и да посреща Слънцето от гората."
Големият будилник от съседната стая ми помага. Точно в 3 часа съм на нозе и припкам - улиците още пусти, небето звездно, оцъклено. Но кой ги гледа тях - Слънцето искам да видя, за него тичам в този ранен час. Венера блести отсреща, сякаш ме насърчава. Тук-таме по улиците нощна стража. Поздравявам ги бодро, познаваха ме вече - приветливи, добри хора. Изскачам на „Цар Освободител", прелитам булеварда, езерото - долното и горното; незабелязано и Разсадника е вече зад мен. На край гората съм. Ето го полето.
- Чакаш ли ме, мило Слънчице?
Не, то не ме чака, но аз здраво съм подранила. Няма го още златното. Стоя малко, ето го! Наднича с окце, то расте постепенно, уголемява се, излиза на хоризонта. Широка усмивка по цялото небе - разлива топлина и радост. Изтърколила се вече прясно опечената пита, що храни света. Сякаш още дими от червената жарава на пещта. Да пееш ли, да се молиш ли, да плачеш ли от радост!
Обикалям алеите и си чупя залъче по залъче - сладко - медено. Няма жива душа, но след някой ден, чувам дружна позната песен. Втурнах се и открих и други ранобудници като мен, що търсеха Бога в тия ранни пролетни часове. Присъединих се при тях. Всред множеството там - Учителят - Приятелят мил, обичен наш.Научавах песните все по-добре и по-добре. По някой път Той ни показваше и някои интересни гимнастични упражнения.
Една сутрин в гората, ето що стана. Връщам се към града. Пред мене - куче мопс - мъничко, грозно. След него - Вазов. Самият Вазов - прави си утринна разходка. Да, той е, народният поет, когото познавах по вестници, списания, учебници. Макар да не бе огромна златна статуя, но скъп и любим за мене... Отмина си той по съседната алея, и аз отприпках към града.
Един неделен ден се позабавих из гората. Птиците ме грабнаха и аз ги слушах. Но ето го пак грозното куче, а след него и Вазов. Сега, или никога! Моментално съобразих. Облегнах се на един бор и с разтупкано сърце запях една негова песен:
„Чакай, момне, стой да зърна
Тия очи сини,
Твойта кошница е пълна
С алени малини.”
Пея със затворени очи - нищо не виждам. Продължавам и втория куплет, но тъй пея с услада и възторг, сякаш съм някъде високо, високо:
„От зори си ги ти брала
С розови си пръсти;
Брала си ги и си пяла
Всред горите гъсти.”
Чувам леки стъпки. Отварям очи. Кучето, а до него, сам той, великия наш поет.
- Добро утро, чух топлия му глас. Свали шапка. - Много сте весела, госпожице! Засмях се гузно... - Много хубаво пеете, добавя той, каква е тази песен?
- Та Ваша е, засмях се аз, нали Вие сте я съчинили. Нали Вие сте поета Иван Вазов...
Две радостни приятелски очи се спряха върху мен.
- Бързате ли? - попита.
- О, не, днес е празник, не ходя на работа.
Покани ме на близката пейка. Слънцето се издига и през клоните ръси златни капки върху тъничката ми, розовичка рокля. Сякаш слага топла длан по усмихнатото ми до уши лице. Тихо и бавно ме разпитва той отгде съм, где живея, къде работя, обичам ли да чета...
- Да, отвърнах живо, много обичам да чета книги. Сега чета Хауптман, даже и... пиша понякога...
Стана що стана. Той почти се повдигна от пейката.
- Пишете?!
Веднага се засрамих, ами сега!
- А, пишете! Много ми е приятно, мога ли да чуя нещо сега?
Наистина се смутих; да можех да избягам, но късно вече... Та нали
това бе и моята голяма мечта да застана пред народния поет, да ме чуе, да ми каже...
Отначало, почти зашепнах, но постепенно се овладях и глас ми ясно се отчете:
„От Теб далеко ли съм, Боже,
На сух листец приличам аз
И вятъра ме весден гони,
И гина тъй от студ и мраз.
 
При Тебе ли съм, ставам мощна -
Скала гранитна съм в море.
Вълни напразно ме налитат,
Не ще разбият в мен сърце!”
Той сега наистина стана и с твърд глас рече: „Елате у дома, донесете всичко каквото сте писали.“ Подаде ми ръката си. Изтичах през благоуханните алеи, понесла в сърцето си една огромна радост.
Не се мина много, и ето ме един ден ри него, с дебеличката си тетрадка. Той ме прие с онази негова кротка приветливост, която завчас пъди смущението и те успокоява. Това е то, неговата отеческа усмивка, позната на мало и голямо, на учено и просто. Въведе ме в светла ъглова стая с големи прозорци – към две улици. Обстановка – скромна: миндер с губери и плетени столове. По стените – картини и голям портрет на натруфена жена. Той приближи стола си до моя и някак приклони ухо... Внимателно изслуша няколкото стиховце, без да ме прекъсне. После ми говори как да избягвам повторенията, сгъстяването на еднакви съгласни в стиха. Нищо друго. Забеляза: „Вие пишете образно, живо. Работете! Изучавайте чужди езици – руски, френски. Така ще се запознаете с големите майстори на словото. Русите имат най-хубавите преводи на световната литература.“ Да чета Пушкин, Лермонтов в оригинал. Черпи ме с кафе. Извика сестра си – негова домакиня и рече: „Това момиче ще ми пущаш винаги, нека идва.“
През тия няколко години пак му гостувах. Веднъж му прочетох за това що преживях от величието на храма „Ал. Невски“ и непосредствено подир туй, радостта ми от природата – великата волност и възторга ми всред гората. От една страна – пищност: мрамор, лак, злато, сребро, картини, кандила, тамян и почти погребален напев от натруфените в сърмени одежди служители, а от друга – утро в гората, с цялото богатство от форми, багри, свежест, волност и благоухания. Той кротко сложи ръка върху ръкописа с думите: „Ако излизаше сега списание „Българска мисъл“, на това тук, щях да дам първите страници.“
Изведнъж заговори: „Но вие, не бива така сама да останете. Трябва ви закрила: трябва да се приобщите негде. Може би и да се омъжите. Или пък-да влезнете в някое религиозно общество.“
Тогава, без да се бавя, аз казах: „Аз слушам „Беседите“ на Учителя; Той ни каза да посрещаме Слънцето и тъй ще видим Бога.“ Той се усмихна – зарадва се.
- Хубаво, много хубаво - рече - и аз понякога ходя да го слушам.
Ето тъй стана моето запознаване с него - без посредници, без препоръка, само чрез неговата хубава песен.
Наистина, аз го видях след това на тия събрания, що ставаха на „Витошка" № 12, в училището на Ружа Иванович. Виждах го, но не му додявах. Как хубаво слушаше той! Между впрочем, той ме беше помолил, където и да го срещна, да му се обаждам, че той и късоглед, и далекоглед едновременно. Носеше двойни очила. На неговата възраст, друг би бил вече прегърбен старец, а той ходеше изправен като топола.
Неочаквани срещи сме имали не веднъж. Някой път ще отидем чак до Борисовата градина, друг път - в градската градина. Той ще избере къде да седнем - на тихо - уединено. Наклони гласа и слуша внимателно новите ми творби; радва се, намира „небето разведрено" и благотворното влияние на „изгревите" срещу обхваналата ме някога модернистична скръб на символистите. Да съм учела стилистика - закон формите на стихосложението. (Не разбирах що иска да каже.)
Когато му направиха юбилей, и аз му посветих нещичко. Не посмях да му го пратя. Той е получил толкова подаръци, просто да се смаеш - даже златен венец, че до моите стиховце ли ще дойде ред. Не, не, така си и остана.
При следующата ни среща пак разговор. Забравих да спомена, че ми подари веднъж „Юлска китка" с автограф. Зарадва се, че учех руски и немски езици. Казах му за моето посвещение по случай неговия юбилей. Защо не съм го пратила? Обясних му. - Не, трябваше да го имам, каза - това за мен щеше да бъде най-хубавия подарък!
Наскоро, той внезапно почина. Годината 1921 постави предел за мене - почнах образованието си като частна ученичка.
Междувременно д-р Главинов ме беше вече запознал със Ст. Михайловски. Съобщих на Главинов как се бях запознала с Вазов, и той, тъй се смя от сърце, че очилата му се клатеха
- Жена, ще учиш ти жена, вчера се излупило и вече знае какво да прави.
Заведе ме той на „Парчевич" 55 в ъгловата къща на „Витошка". Направо ме запозна с философа-поет. Някакъв инстинкт ми подсказа нито на Вазов да кажа, че се познавам с Михайловски, нито на последния за Вазов. Не зная защо - ей тъй.
Отблизо виждам изправената малко горда фигура - човек с голяма глава, високо философско чело, едричък нос - песимистично завит към устните, гъсти нахохорени вежди и добри, предобри сини очи. Г-жа Михайловска също тъй е прелюбезна с мен. Двамата сърдечно ме канят и на обеди. Това става всеки неделен ден. Тя особено настоява, защото (довери ми), че г-н Михайловски само при гости слизал да се храни с нея, иначе - в своята стая, където не припущаше никого.
Стария поет, като го гледа човек, ще рече: този човек е сърдит човек, но не, той има добро, нежно сърце и чудесно чете своите стихове. У тях се събираше малко общество - негови почитатели - ласкаеха го.
Чудно, мисля си, Вазов нито веднъж не ми прочете нещо свое, а само внимателно следеше как се развивам, а този, почти не ме изслушва - макар, че още отначало отсече: „Лиричка" и „Орел и по нокет се познава!" С насълзени очи веднъж ни чете: „Тежи ми, Боже, кръста на живота..." (Чудех се защо говори за страдания и кръст, тъй като живееха в хубава обстановка, ядяха бял хляб, избрани ястия, а не нашия оскъден просеник и то с купони.) Това обстоятелство ме наведе още тогава на особени разсъждения, че не винаги материалната обезпеченост води към оптимизъм и светъл мироглед.
И той ме насочи към чужда литература. „Особено руската", викна той, като свива големия си юмрук върху масата. Но когато през 1922 г. му поднесох „Сутринни лъчи", той ме нахока здравата; захвърли я непрочетена.
- Защо бързате да печатите, викна ми той, на вашата възраст се пишат само глупости. После му мина гнева, но книжката ми не прочете.
Г-жа Михайловска тайно ме заведе на тавана, при един голям сандък, пълен до горе с цяло едно издание (конфискувано от самия автор) - негова първа стихосбирка. Прехвърлих няколко странички: „червени устица", „мили очички", „бузички"... Разбрах тогава, защо ме нахока той, но нямаше право за случая. Моята първа стихосбирка беше изцяло лишена от подобни неща.
По „Цар Освободител", па и у дома си, ме запознава със свои приятели: „Моята ученичка!" На сестра ми, при която живеех писа няколко писма, особено да бди над мене, да ме пази и закриля, „да се не погубя" в тази шумна столица.
Прекъснах службата си за няколко месеца и се върнах дома. Той ми пишеше, наставляваше. Прати ми едно сандъче, Господи Боже, с томовете на Иполит Тен. Нищо, нищо, ама нищичко не им разбирах.
После, ето ме пак отново в София; той ме заведе при някой си Моллов, който веднага ме назначи от едничката казана думичка на философа-поет: „Тя е автодидакт." (Пак не разбрах и това).
Пеех в Рамадановия хор. Дадохме голям духовен концерт във Военния клуб. Там, между първите столове на посетителите, обиколен от свои приятели, видях и Учителя. Гледах Го от естрадата и заради него пях още по-пламенно:
„Сердце чисто созижди во мне, Боже,
и дух прав обнови во утробие мое, во утробие мое!"
След свършване на концерта, се отправям към изхода откъм ъгловата част на зданието. Там куп свещеници възбудени и гневни, търкалят очи към горния вход, отгдето излизаше голяма част от публиката, измежду които и Той - с приятелите си.
„Трябва да се вземат бързи мерки, говореха поповете, представете си, и даже публични сказки държи."
Рязна ме нещо. Разбрах за кого се отнасяха тези думи... И наистина след някой ден, по чудно съвпадение съм при стария поет. Позвъни се. Изведнъж нахълтаха д-р Главинов, поп Химитлийски и още един свещеник. Ние веднага с госпожата минахме оттатък, зад дебелата завеса, но по неволя, всичко чухме [виж "Изгревът", т. XV, с. 778-786]. Дошли при него с важна мисия. Светия Синод възлага на г-н Михайловски да изнесе публична сказка във Военния клуб против опасния еретик, който разваля добрите нрави, освен това, свободно се движи всред обществото. Преди още да завърши разговора аз се измъкнах и право на „Опълченска" № 66. Помолих хазайката за разговор с Учителя. Изпърво се спрях: предателство ли върша аз сега и срещу кого? Но сърцето ми знаеше верния отговор. И щом Той ме прие в малката гостна с плетените столове, аз веднага, с разтревожен глас му съобщих за готвения заговор. Останах учудена от впечатлението, което произведоха моите думи. Нито се изненада Той, нито побледня, нито се разтревожи, нито пък се закани някому. Лицето Му светна към мене с думите: „Смелост! Смелост!" Разбира се, Михайловски изнесе исканата сказка, оповестена чрез афиши, обаче аз не я посетих.
Мина се някое време, случи се тъй, че не можах да отида на обяд при моите добри приятели. Сърдиха се - чакали ме, приготвили даже вегетарианско, направили и халва...
- Къде се губи, къде беше този неделен ден, почти едновременно ме запитаха те.
- При Учителя, изплъзна се от езика ми. Стана нещо неочаквано. Сякаш някакъв електрически ток ги отблъсна и двамата. Облещиха се сините приветливи очи. Изпускаха светкавици.
- Кой учител? - кресна той - не знаеш ли кой е твоят учител? Кому викаш учител? На „оня" ли там, там ли ходиш, а?
- Не се меси, поглези се г-жа Михайловска - тя един ден ще разбере, но късно ще бъде.
Издържах мълниеносния поглед. Той вдигна дебеличкия си показалец и изкрещя: „Не знаеш ли, че е МОРАЛНА ЕЛЕГАНТНОСТ човек да пази вярата на своите деди, на своя народ. При учителя?! Вън! Кракът ти да не стъпва вече тук. Ти си загубена вече!"
Госпожата се сепна. Опита се да примири разлютения Стоян, а той все викаше и викаше: „Тия млади трябва да ги обърнем с главата надоле, за да ги освободим от разни такива и онакива идеи.'
Не дочаках да почне да ме спасява по този начин и завчас офейках. Не усетих как слезнах по стълбището и се намерих на улицата.
А вече напредвах като частна ученичка. В 1927 г. бях вече седмокласница - насочена от Учителя, не само аз, а и други не малко, и подпомогната от безплатни частни уроци от плеадата учени, които се намираха при Него. Самоиздръжка, непосилен труд... Но що?! Планини прехвръкваш при тия Учителеви песни, екскурзии на Витоша и Рила, при това Негово топло и живо слово! Шеметен път по нисши и висши академии, което трая едва ли не цели две десетилетия.
През пролетта - 1927 год. срещам пред сладкарница „Цар Освободител" мастития поет с палто, пелерина, бастун и висок астраганен калпак. Осмелих се да го погледна. Поздравих го даже. Той се спря. Изведнъж, като че нищо и не било, цял засмян подаде ми късата си мека длан:
- Защо не идвате у дома? Как сте с образованието си?
- Седмокласница съм - отвърнах.
Зарадва се искрено. „А, тъй ли, значи напредвате! Бихте ли дошли да ми помогнете в преписване на новите ми драми? Вземете един гратис - в Народния театър."
Благодарих, обещах да се отзова у тях, но след като издържа поправителния си изпит по логика в Първа Софийска девическа гимназия.
В театъра съм. Гледах: „Кога се смеят боговете". Будевска отлично игра неподвижната, а после и оживялата статуя. Артистът Кършовски игра много разпалено в ролята си на божество. Стори ми се, че по би му подхождала ролята на Самаго Зевса, и то, когато захвърля нещастния Хефеста от Олимп, та чак на остров Лемнос, и така окуци на вечни времена великия майстор ковач. И пак Зевс, но при друга роля, когато например хока и се кани да набие ревнивата си съпруга.
Похвалих се на Учителя, че Михайловски ми е простил за моето еретичество и ме моли да му помогна в преписване на драмите му.
- Иди, зарадва се Той, иди!
Но докато аз се наканя до есента, добрият човек внезапно напусна света.
Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...