Jump to content

Из моите спомени - Седир


Ани
 Share

Recommended Posts

Седир

ИЗ МОИТЕ СПОМЕНИ

(продължение от кн. 6 7)

Търсене на светлината

Не ме смущаваха някои нови въпроси, но все старите загадки, старите антиномии. Аз с настойчивост ги излагах на Андреас. Той ги изслушваше търпеливо и като отговор ми разправяше някой от епизодите на своя многообразен живот. Изобщо разказите му винаги съдържаха една дума, която наглед като че ли случайно казваше, осветляваше някоя от проблемите, които ме вълнуваха.

Една неделя, като го посетих, не го намерих в къщи и трябваше да го чакам няколко часа. За по-лесно минаване на времето Стелла ми показа старинни предмети в магазина. Като си дойде Андреас, разправих му каква лоша седмица съм прекарал, - седмица, пълна с умора, неприятности, разпри, нетърпение, отвращение и леност. Той слушаше с търпение скърбите ми и аз се чудех на този човек, който беше тъй скромен и прост, тъй жив и умел в обноските си. Той ми каза: - Ще имате още много такива седмици. Вземи власт над себе си. Намери мира в себе си. Този, Когото ти обичаш, Идеалното Същество, макар и да е още вън от тебе, но от време на време ще става твой гостенин. Неприятелите са около тебе. Но победата Му е сигурна и влиянието Му върху тебе ще бъде пълно. Вярваш ли, че Той не предвижда ямите по пътя, по които вървиш? Нищо не идва на човека, освен чрез собственото му желание. Погледни на лошия ученик. Той не е научил урока си предния ден и за да напише темата си, предлага топки на прилежния си съсед; като я препише, ще знае ли той урока си? Ще изгуби своето време и ще излъже и на изпита на края на годината ще блеснат невежеството и леността му. И така, не отказвай да извършиш работата, която подлежи да се извърши. Ако ти можеш да видиш духовете на съвременниците си, едвам на хиляда души би намерил може би даже не петима, даже може би не и двама, които търсят Истинската светлина с чисти подбуди.

Настъпиха такива обстоятелства, че множество седмици изминаха, додето посетя пак Менилмонтан. Този промеждутък от време беше богат на мъчнотии: приятелства, връзки - всичко беше за мен извор на разочарования. Големи съмнения и борби ме измъчваха; аз нямах тогаз още голяма опитност за чистилището на душата.

При следващото си посещение намерих Андрес на излизане. Той ме покани да го придружа. Любезността му като че ли бликаше спонтанно из него, като от един извор Вътрешна красота, очарование проникваше услугите му. Той обичаше посетителите си. И тези, на които правеше услуги, го виждаха, как се смущаваше тогаз. като че ли беше задължен: разбрах че той е човек в истинския смисъл на думата скромен.

Използувах пътя, за да му изложа опитите си за концентрация на мисълта и старанията си да дойда до по-осезателни резултати. Андреас ми каза:

Човешкият дух е познат само на тези, които живеят в атмосферата на Утешителя. Обаче всяко изпитание тонира дробовете ни и довършва модела на статуята на Словото, който модел всички носим в нас. Но сами, със собствените си усилия не можем да оживим тая статуя. Само Словото може да ù вдъхне живот, своя живот мнозина хора, заслепени, мислят статуята за жива. Те се привързват към нея и така тъмнината се увеличава. И мислейки, че отиват при Бога, те отиват към пустота. Обаче, някои от тях - тези, които гордостта не е съвсем завладяла - виждат грешката си и могат да чуят предупрежденията на своя ангел-пазител

При друг случай той ми каза: Ако ти и аз бяхме чисти, ако бихме моАи да се наречем деца на Бога, нищо в битието не би било скрито за нас; всичко бихме разбирали. Имайте предвид, че природата всякога работи по един и същи начин и чрез същия закон, по който се развиват звездите, управлява и житното зърно, и знанието, и добродетелите, и всичко друго. Виждаш ли тогаз, защо небесното царство може да се оприличи на синапово зърно? Виждаш ли, с какво вътрешно разбиране трябва да се изучава Евангелието!

– Да, казах аз, виждам широки хоризонти.

– Понякога у нас стават землетресения. Понякога дълбоките пластове на нашия дух се изкачват нагоре при светлината на съзнанието, а в същото време това, което е било високо, слиза в тъмната почва.

– Това е, може би, местото, дето е казано „Той смирява гордите и пр."?

– Хората не развиват в себе си достатъчно благодарност за всичко това, което им се дава отгоре. Ние сме неблагодарници.

И като каза това, Андреас се вдълбочи, с полузатворени очи, в дълга и мълчалива концентрация.

Думите на Андреас ме окуражаваха Пред мен се отваряха ясни хоризонти. Една сила се събуждаше в мен. Аз съзнах суетността на титлите и дипломите си, несигурността на моето знание и почувствувах дълбока благодарност към този гостоприемен приятел и тая тъй добра жена. След всичко това защо да търся, дали не бяха или не приятели на Дезидериус, с когото имах връзки в младостта си? Да възприема, да използувам това, което те ми предлагаха с такова доброжелателство, това не беше ли неразумно'

***

Преди два месеца получих от едно общество за научни издания поръчка да напиша доста голямо съчинение върху един въпрос от патологията. Изпратих ръкописа си преди няколко дена.

И един ден, като си дойдох у дома, гледам, че ръкописът ми е върнат под някакъв предлог. Това беше първото ми разочарование. Дните ми бяха за щастие твърде много заети, за да се спре вниманието ми за по-дълго време върху това разочарование. След две седмици, минавайки през площада на медицинското училище, видях една нова книга, третираща същия предмет, който аз засягах в книгата си. Прелистих я: това беше копие на моя труд, с изключение на някои незначителни изменения. Разочарованието ми беше същинско, искрено възмущение.

Трябваше тая сутрин да закуся с Андреас. Не бях още обмислил, дали да съобщя това на моя издател или да заведа дело. Стигнах до езерото Сен-Фарго с малко закъснение. Беше началото на юли. В предградията всичкият този дребен свят, хората, глупавите или трагичните думи, които чувах, минавайки по пътя - всичко това ме развеселяваше, интересуваше и подновяваше симпатиите ми към народа и възхищението ми пред неизчерпаемата бликаща сила, която той несметно харчи.

Едвам стиснах ръцете на Андреас и Стелла и цял погълнат от въпроса си, разправих им за огорченията си. Домакините се засмяха и ми напълниха чинията. За утешение Андреас каза:

Оставете това, издателят ви сигурно ви е сторил чест да не ви мисли за наивен и затова е действувал благоразумно. Сигурен съм, че не сте чели договора си с него.

Да, туй е вярно, признах аз.

– Добре, каза Андреас. Стелла, понеже той признава простодушието си, поднеси му още нещо...

И моите приятели ми угаждаха колкото се може по-добре, като че ли бях техен син. Не бях ли глупав да увеличавам със сръдните си злото, което ми причини измамата на един трговец? И аз изгоних от себе си всяка сръдня и поисках да вкуся само от красотата на настоящия час.

Веднъж, когато бях на обяд у Андреас. към края на обяда влязоха няколко души. Бях изненадан, като видях между тези 15 души лица, познати мен от духовните школи и общества. По-късно схванах, че тези гости не познаваха Андреас. Някои го считаха за церител, други - за един от първите членове на обществото на Алан Кардек, трети - за необикновен лекар; двама или трима го считаха за посветен в източните общества. Всички те говореха за конгреса на метапсихиците идната пролет. Андреас малко се месеше в разговора; той отговаряше доста уклончиво на запитвачите, казваше им, че не знае и че няма качеството да дава съвети. Аз обясних, че няма да го канят да приеме пост в конгреса, че няма да се произнесе името му. Той се съгласи. Обясниха му програмата, съобщиха му имената на организаторите и на ораторите; изложиха му целите, които преследваха. Той мълча дълго време и най-сетне се обърна към мен със следните думи:

– Не мислите ли, докторе, че ако членовете на този конгрес не са приблизително светии, той ще бъде осъден на безплодност? Ако участвуващите в него се надяват да блеснат с личните си качества, ако те са суетни относно своите трудове, ако се чернят един друг, ако събират изрезки от вестниците, в които са похвалени.... Важно е, никой да не се стреми да бъде пръв.

При друга една такава среща пак говориха за обединението на разните спиритуалистични школи в този конгрес. Андреас каза:

– Трябва да имаме усет за реалностите. В деня, в който двама спиритуалисти станат неспособни да си кажат лоша дума един на друг, те ще направят много повече за съединението на школите, отколкото 20 конгреса. Намери ми хора с добри чувства, силна воля и които са вече реализирали практичния идеал на религията, хора, целият живот на които е непрекъснато призоваване на Провидението и желаят да посветят всичките си физически и умствени сили на Първичната Причина и те скоро биха се разбрали един с други. Единният живот слиза и се въплотява в тях. Чрез Вечния Дух нашият безсмъртен дух се усъвършенствува. Само когато няколко души от разни течения се издигнат до Бога, там те стават едно, обединяват се. Вечният е един жив Бог. Ето това трябва да се опитва.

Веднъж заедно с него постих един болен в един краен квартал с едноетажни къщи. Посрещна ни едра стара жена, позната на Андреас и ни въведе в една печална стая до едно доста чисто легло, отгдето един човек отправяше към нас отчаян поглед. Той беше един от тези парии, които градовете изхвърлят с хиляди. Болният почна да плаче едновременно с жена си. Андреас. стоеше прав с шапка в ръка и ги слушаше внимателно, клатейки глава със съчувствие и изглеждаше, че размишлява. Най-сетне старецът престана с оплакванията си и каза: „Бог е несправедлив. Той е измислица на експлоататорите Няма Бог."

– Как, извика Андреас, добрият Бог не е справедлив ли? И тогаз вие ли сте справедливи? Трябва ли да кажа всичко пред жена ви, прибави той по-ниско, когато тя излезе за черпене-

И като се наведе, Андреас му пошепна няколко думи на ухото.

– Отгде знаете вие това, - извика уплашено болният.

– Мълчи, мълчи, отговори Андреас, с вид задоволен, че е могъл да предизвика обрат у болния. – Аз няма да кажа нищо, но човек трябва да действува право.

Жената влезе и каза:

– Ще оздравее ли добрият ми човек? Какво ще стане с мене?

– Ето моят приятел докторът ще ви каже това, каза Андреас.

Аз прегледах болния и видях, че от медицинско гледище с него беше свършено..., но Андреас беше там и аз казах:

– Този случай е твърде тежък. И би било истинско чудо, ако оздравее.

– Всичко ще се уреди, каза Андреас, само че не спорете вече помежду си и помнете, че има по-нещастни от вас. Тогаз довиждане след няколко дена.

Аз бях малко разочарован; очаквах да видя чудо.

– Защо не го излекувахте веднага? – попитах аз.

– Преди всичко не съм аз, който ще го излекувам. После той няма нужда да стане тутакси. Имат още няколко су. Може да почака още една седмица.

– Елате идната седмица, желаете ли в сряда? – ми каза Андреас на сбогуване.

ИЗ ЖИВОТА НА АНДРЕАС

Андреас няколко пъти ми е разправял за своите пътувания из източните страни. Веднъж ми каза:

– Бях завързал писмени връзки с няколко видни индуси и беше нагласено като пристигна в Индия да има до кого да се отнеса. Слязох на едно малабарско пристанище и се разхождах из градските улици. Току-що изминах индуския квартал, когато един човек от долната каста ме приближи и ме изведе вън от града. Там се качихме на кола и стигнахме до планината Гат. После почнахме да се качваме пешком по нея. Мъчнотията на пътя не ми позволяваше да се радвам на нощната свежест и красивите гледки. На съмване едвам имах време да хвърля поглед на изгряващото от морето слънце надясно от мене, защото трябваше да внимавам при катеренето си по скалите. Минахме през теснини, пещери, тунели и най-сетне излязохме на открито небе, дето видях останки от един стар град. Пандитите уверяват, че Декан съдържа множество умрели градове, унищожени от катастрофи или войни. По-късно се научих, че това място чрез едно землетресесение е заобиколено със стръмни скали, чиито гладки стени пречат на всеки опит за преминаване. Развалините бяха облечени с разкошна растителност и бяха обитавани от многобройни птици и маймуни. Това представляваше фантастична картина. Стигнахме до един храм, дето ни посрещна брамин, поздрави ме по английски, настани ме на една сенчеста тераса и поръча да ми донесат пресни плодове и питие, като ме покани също еднораменно да си почина няколко часа на едно походно легло. Но изненадата, очакването на непознати гледки ми попречиха да спя. Аз разглеждах храма. Красотата на формите, богатства в подробностите, мярката на пропорциите го правеха равен на най-прочутите паметници в Бенарес и Елора. Браминът се върна и ми казва, че всички тук са на мои услуги, поради високата личност, която ме е въвела тук. След това той прибави:

– Най удобният умствен метод за тук е следният: Да не чувствувате угнетение, да считате, че имате много време преде вас. Нетърпението, прекаленото бързане ще ви бъдат пречки, а не помощници.

Аз казах, че ще направя всички усилия, за да осъществя спокойствието, което е отличителният белег на мъдрите.

Този храм е един вид лаборатория и ателие. Учените, които работят в него, изучават физичните сили и то с помощта на твърде чувствителни инструменти, изолирани от магнетичните течения на земята и атмосферата. Санкиананда - тъй се наричаше моят водач - ми показа много от тези апарати. Чрез сила, която е независима от физико-химичните и флуидни сили, т.е. от една по-висша категория, те правят грандиозни опити, на някои от които присъствувах.

– Ние, европейците, сме още в азбуката на науките. Но също и източните народи, макар и те да знаят повече от нас, но и те учат една друга азбука.

Ето с какви думи ми описа веднъж Андреас изгрев слънце в Тибет при второто му посещение на тая страна:

– Най-низките долини са на 3000 м. под тебе. Чистотата на атмосферата, неизразимото мълчание, чудната игра на реките на хоризонта при внезапното показване на слънцето, всичко това се влива изобилно в душата и я обновява. Чувствувах ледения лъх на въздуха, идещ от вечните снегове и повтарях формули от Пътя на ученика, какъвто бях тогаз.

Андреас ми разправи за едно свое пътуване в Сиам и Бирмания:

– Говорех вече индуски. Научих езика пали, за да мога да чета текста на свещените източни книги Веднъж пътувах сам из горите на Бирмания. С нищо не можех да избегна змиите. Оставих се на добрата си звезда. Високите треви, трънливите храсталаци и скалите на тези планини бяха обитавани от тигри. На втората вечер след тръгването почвах да ги чувам. Трябваше нощно време за спане да се качвам доста високо по дърветата. Вода намерих на шестия ден от тръгването си и пих дълго. Ориентирах се по звездите. Като дойдох до една река, направих си лодка от бамбукова тръст и лиани; с нея почнах да плавам надолу по течението на реката. След още една седмица срещнах. човек, каращ волове. Исках да се спра, но не можах. Няколко часа след тая среща чух далечен шум, който след време стана по-силен. Разбрах, че съм близо до водопад. За да на бъда завлечен от водовъртежа, слязох на брега изтощен върху купчина пясък и изгубих съзнание. Остра болка ме събуди. Раздираха ми гърба; една тежест върху мен ме смазваше; миризма на гнилост ме задушаваше. От лодката бях паднал с лице към земята; разбрах, че един тигър беше върху мен. Той не бързаше да ме отнесе. Грапавият му език лижеше кръвта, течаща от раните ми. Тъкмо щях да направя едно движение, когато звярът изпусна ужасно ръмжене и тежейки върху мен с всичката си тежест, задълбочи по-дълбоко ужасните си нокти в тялото ми. Мислех, че умирам от болки. Конвулсивните ми движения бяха обърнали лицето ми към речния бряг. Гледах над главата си страшната муцуна на звяра. Той не се занимаваше с мен, а гледаше нещо друго: потърсих и забелязах един човек с висок ръст,идещ спокойно към нас. Големината на страданията ми бяха върнали съзнанието ми: аз не чувствувах даже вече забиването на силните лапи в мускулите ми. Гледах идещия; той беше облечен с жълто-червен плат; краката и дясната му страна бяха голи и показваха чудесна мускулатура и съвършенството на линиите. Гърди широки, широки и развити рамена, издигната глава - величието на чертите му изразяваше необикновена сипа, както във физично, тъй и в духовно отношение. Той беше без съмнение европеец или брамин от чиста каста, с кожа бяла като на един провансалец[1]. Въпреки зашеметяването си, аз наблюдавах хармоничните движения на този човек. Исках да разгледам лицето му. Когато съсредоточих очите си, видях само морав облак, всред който забелязвах като светещи точки погледа му, Тигърът ръмжеше. Чух как силната му опашка биеше земята с шум, подобен на плющенето на камшик във въздуха. Човекът беше вече само на няколко стъпки от мен. Той се приближи и тури реката си върху плоското чело на звяра. Ужасните му мускули се отпуснаха; тежестта, която ме задушаваше, беше махната; жестокият звяр си отиваше, вървейки след спасителя ми, с спуснати уши и превити колене. В храсталака непознатият се спря, чух да казва на звяра: „Няма да те накажа, но не нападай вече хора". Звярът облиза голите крака на странния укротител и после изчезна в храсталаците.

Човекът ме вдигна, изми раните ми, направи ми превръзка с листа и я превърза с лиани; после, като ми приготви легло на една съседна скала, отиде да търси плодове за нашия обяд. След като ядох и спах, той се съгласи да говори. Ти отгадаваш, кой беше моят спасител, заключи Андреас, след една минута мълчание.

Една вечер, като дойдох у тях, заварих ги да правят приготовление за едно нейно пътуване - една нейна болна интимна приятелка я викаше и тя трябваше да тръгне незабавно с нощния експрес. Изпратихме я до гара Аустерлиц. След тръгването на експреса, Андреас ми предложи да направим нощна разходка по полето. Аз с радост приех това: нощна разходка с такъв един приятел беше цяло щастие. Предложих да вземем околовръстната железница, за да дойдем до-скоро до въздуха и мълчанието на полето. При разходката Андреас ми разправи за някои от спомените си от Азия:

– При първото си пътуване до Ласа изпитвах силна морална атака, подобна на оная, за която вие ми бяхте говорили. Но и други грижи ме бяха сполетели. Бях минал през Туркестан и оттам тръгнах за Тибет. Вече трети път съдбата ми ме водеше при снежните Хималайски самоти. Далеч да ме обезсърчат студът, умората, гладът, мъчителните изкачвания, опасните слизания, бурята, ужасните оптични измами - нищо за мен не се сравняваше с радостта да си напълня дробовете с ледения въздух, идещ от върховете и да се опия вечер от гледката на великолепния небесен свод, да вкуся от вълшебния изгрев и от трагичната музика на краските при слънчев залез, да се потопя в тихата красота на нощта, когато луната осветява дълбокото мълчание, нарушавано сегиз-тогиз от вика на някое животно, което е на лов в дъното на долините. Какъв мир чувствувах там! В този безкраен мир, неподвижен и богат с гледки, величието на видимата природа издига сърцето към „Невидимия". Изкуственото и безполезното падат като сухи кори. Тогаз най-слабата молитва, която извира от сърцето, може да отиде до Небето и Любовта да слезе в душите. Не е случайно, дето най-важните епизоди в историята са ставали на планините: Меру, Небо. Хорив, Тавор са места, отдето със свръхестествено усилие се издига молитвата на Учителите на Посвещението. Планинският въздух е по-чист; горският аромат развива гърдите. Обширните хоризонти изострят погледа. Прескачането на стръмните пропасти усилва мускулите; непредвидените катастрофи от снежните преспи подчиняват нервите на контрола на бързодействуващата воля. Самотата и тишината разширяват душата и я правят жадна да почувствува лъха от мистичните върхове.

При туй свое пътуване минах праз разни вътрешни и външни изпити. Там се срещнах с едно лице, което вие сте срещали вече, каза Андреас. Той пристигна с един керван от китайски търговци и намери, че здравето ми има нужда от по-мек климат и ми предложи да сляза с него км Индия. Аз приех. Колко очарователно беше това пътуване през мълчаливи долини, под сянката на борови и брезови гори; от време на време срещахме малки кафяви мечки и маймуни; сивият орел ни следваше от висините. Европейски планински цветя: лютичета. люляк, повет, съсън се увеличаваха, колкото повече слизахме към плодородните бърда на високия Непал. Стигнахме до Калкута. И в течение на тези три месеца колко живи уроци научих от този тайнствен спътник, когото не вярвах вече да срещна на тая земя.

* * *

Когато Андреас млъкна, слънцето беше се доста издигнало и беше вече топло. Той предложи да поспим 1-2 часа след нощната разходка на едно място, избрано от него. След това влязохме при един негов познат селянин чифликчия. След половин час престояване при него, продължихме разходката:

Стана дума за отварянето на вътрешното зрение. Аз казах;

– Нали има хора, които знаят, които могат? Има един човек, който е може би много далеч и може би много близо... Този, за когото вие приказвахте, казах аз, мислейки за спътника на Андреас, за когото той ми разказа сутринта. Аз не можех да не свържа този спътник със спомена за непознатия, който председателствуваше при погребението на Дезидзриус и за онзи минувач, когото бях срещнал сутринта при първото си поведение у Андреас.

Андреас каза:

– Труден път, прах, път без сенки, височини, тъмни проходи, дето разбойници простират примки в нощта (и внезапно гласът му прозвуча като удар на виолончело): – и когато краката се окървавят, когато човек се облее с пот, с издрани колене, с празен корем, пак трябва да напредва. – каза той с необикновено съсредоточаване на енергията.

МОЛИТВАТА

Всеки ще разбере интереса ми, който хранех към тези разкрития на Андреас, като се обърне внимание на обстоятелството, че въпреки многобройните неуспехи; които имах при търсене на истински Учител, бях запазил ентусиазма на младостта си и твърдата увереност в успеха. Тези, които са хранили същото чувство през целия си живот, ще ме разберат.

Андреас ме остави за малко време и четвърт час вървя сам по пътя. Когато отново се присъедини към мене, аз пазех мълчание, не знаейки, как да подкача разговора. Той заговори пръв.

– Да, докторе. вярвай ми, изпитите, за които говори Ямблих, после Рагуилския кладенец, олимпийските пещери, мистериите на Самотраки, подземията на Брамачария, драконите, които пречат на жълтия да се изкачи на колата на Неизменния, - пребиваването на някои от тези места или присъствието на някое от тези същества не изисква по-голяма енергия, отколкото непрекъснатото и просто всекидневно усилие към Светлината на Светлините. В това изкачване има моменти, дето никой - слушате ли, никой - не би имал достатъчно сила да си отвори очите, ако един ангел не е изпратен... Докторе, това ви говори за молитвата! Заровеният в земята камък не се ли стреми към светлината? Растението не пробива ли почвата, за да намери светлината? И зверовете се спират пред слънцето поне веднъж на ден. Океанът се повдига редовно при срещата на небесните течения, които го оживяват. Ако съвършенството и идеалите не съществуваха, Провидението би ли посадило чувство за тях в глъбините ни?

Аз останах дълго време на тъмния път, за да си повторя тези думи. Те ми се струваха тъй скъпоценни и окончателни! Никога не бях чувал подобни. Чувството ми бъркаше да разсъждавам; всичко, което можех да направя, беше да ги запечатам в паметта си.

ТЕОФАН

Анареас ми каза:

– Човекът, за когото искахте да ми говорите, докторе, е същият, когото сте видели някога при погребението на Дезидериус. В Европа той се нарича Теофан. Аз го срещнах за трети път в Ласа, дето се бях установил, идейки от Сиам, но след извършването на голям кръг през Китай, Монголия и Киаща.

Винаги с удоволствие си спомням за тези пътувания, за тези пътища през джунглите или степите, за силуетите на събудените зверове във високите треви. От време на време виждам черната къщичка на някой отшелник, после редките другари в пътуването: англичанин или американец или някой туземец, облечен в бяло; възприемаш величието на високите вечни снегове, като че надвиснали над главите ви величествената меланхолия на пясъчните или тревни пустини. Така се научих да намирам хубавото, кое то царува в всичко и навсякъде.

Бях напуснал Деканските брамини, защото уморен от сухите изучавания на окултната физика, надявах се да проникна по дълбоко в индуската душа. Пристигнал в Бенарес, снабден с всички писма за необходимо въвеждане, тъй че презрението което вдъхваме на ориенталците да бъде само леко недоверие Защото учтивостта на тези хора е една приятна ирония за онзи, които знае истинските чувства спрямо „тези, които ядат крави" - както те ни наричат. В няколко месеца наши виновници или учени не могат да спечелят доверието на един ориенталец; всяка една от двете раси, източна и западна, се смята по-горна.

Изпърво се впуснах в изучаването на естествените науки, но от моите опити не достигнах до задоволителни заключения Тогаз предприех пътешествие в Ява, после към равнините, след което се връщах в планините.

При второто си пребиваване в Хималаите имах изпити, чието разяснение ми даде после Теофан при четвъртото си посещение при мен.

Тъй като знаех да пиша тибетски, получих висок ранг в йерархията и бях помощник на главния астролог в едно селище, наречено Перун Мебру.

Една сутрин през това време отново се видях с Теофан. Той имаше все същото лице, както преди 20 години, но изразът на тези черти беше изменен, макар и всички линии на тялото му и всичките му движения да носеха отпечатък на същата свръхчовешка мощ.

Теофан ме съгледа и дойде при мене засмян. Хванах ръката, която ми подаде и едно неизразимо чувство ме обхвана, почувствувах се в едно море от светлина, в една кротост и безкрайна сила. От сърцето до върха на пръстите всички клетки на тялото ми трепереха от същото чувство на освобождение, като че ли бях излязъл от дъното на една тъмница на чистия въздух, който облъхва върховете при слънчев изгрев.

– Как сте, – ми каза той, – и как е Стела?

При тези спомени Андреас прекъсна, за да се усмихне тихо, и после продължи:

– Исках да му разправя за дейността си в зрялата си възраст, но той ми каза: „Скоро ще се видим" и ме напусна с един чуден поглед, който вие може би ще научите. Тези, които го придружаваха и които се бяха спрели на известно разстояние, продължиха пътя си заедно с него. Аз останах да гледам атлетическия му силует, додето при един завой на пътя той се скри от погледа ми и аз дойдох на себе си от онзи екстаз, който ми беше причинила срещата с него. Такава беше третата ми среща с него.

(следва)

-------------------------------------------

[1] Прованс – провинция във Франция.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...