Jump to content

Амриха


Ани
 Share

Recommended Posts

АМРИХА

(Разказ)

Да, ето, това е вече последната книга, която изчитам. Всички писачи под Нероновия скиптър са прегледани; те ми дотегнаха; все по един и същ начин пишат; не ме задоволяват техните умувания; нищо особено не пишат, това, което те пишат, всеки малко по-умен човек би писал.

С такова мъчително чувство захвърли младият римлянин Оронций и последната книга от своята грамадна библиотека.

Оронций беше висок, строен, около 30 год. мъж, живееше в един от по-крайните квартали на Рим, в една малка, но хубава спретната къща, заобиколена с доста голяма градина, засенчена с породисти дървета, които бяха образували една естествена граница между него и външния свет на удоволствията. В този притулен кът, той беше напълно се отдал на това, да задоволи своята неугасима жажда за знания и дотогава той беше прочел всички по-важни съчинения, с които разполагаше по онова време римската империя, престолът на която тогава беше зает от Нерон. Но всичко това далеч не беше в състояние да го задоволи; той беше недоволен, чувствуваше една празнота, една тягост, като че ли нещо иска да го задуши.

Една сутрин Оронций беше станал по-рано, отколкото си беше предписал. Времето беше великолепно: топло, свежо, пролетно утро. В него, без да знае защо, се зароди едно желание за разходка. Когато излезе вън от града по направление към изток, обърна се и зад себе си видя един с особена външност човек. Чертите на лицето му със своите хармонично съчетани форми, дълбокият му проницателен поглед, крепката му стойка вдъхнаха едно чувство на благоговение у Оронций чувство, което никога дотогава не беше изпитвал. Между тях по най-естествен начин се начена разговор от най обикновените.. Разговорът незабелязано премина към отвлеченото, където непознатият така увлекателно говореше, с такъв похват, така убедително, както може да говори само човек, който е проверил и изпитал всичко това. Оронций стоеше учуден: той мълчеше и слушаше; никога не бяха му говорени такива неща. Не само това, но никога не можеше да си представи, че един човек можеше да знае толкова и такива странни неща. Изгря слънцето, дигна се доста високо, а разговорът все продължаваше; времето минаваше съвсем незабелязано. Най-после странникът се спря и завърши с думите:

– Ние трябва да се разделим.

Тези думи като с нож прорязаха ушите на Оронций. Едно чувство на скръб го обзе, като кога човек ще изгуби нещо много ценно. Наистина този човек му беше особено добре прилегнал; в него Оронций видя оня бистър извор. който задоволяваше неговата жажда за знания.

– Откъде си? Защо не останете при мене още, запита със слаб и задавен глас Оронций.

При вас не мога да остана, отвърна странникът.

– Тогава аз не мога ли да дойда с тебе?

Малко мълчание, в което странникът потна в съзерцание, след което сладко и звучно се чу думата „може".

– Тогава къде живеете, накъде отивате, аз искам още сега да тръгна след вас.

– Аз ида отдалеч. от изток, от Индия, Египет.

– Ща дойда, искам да дойда с вас, па макар и на край света, възкликна радостно Оронций, като стисна ръката на странника и я доближи до устните си.

– Пригответе се утре. Преди да изгрее слънцето, ние ще тръгнем.

На другия ден сутринта, когато звездите страхливо бързаха да се скрият от погледа на дневното светило, слънцето, две фигури, приличащи на сенки, бавно и ритмично се движеха по широкия път, що излиза от източната страна на големия град. Това бяха Оронций и странникът.

Изгуби се Оронций за дни, месеци и години за своите близки и малкото приятели, които имаше в Рим.

Един ден, ден, в който нямаше живот, който да не се радваше на прекрасното синьо небе и на топлите меки лъчи на слънцето, привечер, тъкмо тогава, когато слънцето крачеше вече бързо към нощните си чертози, по пътя, който влизаше от източната страна на Рим, се движеше самотно един пътник. Личеше, че идваше отдалеч. Той имаше бавен, но ритмичен ход, в който не проличаваше никаква особена умора. Едва можеше да се познае, че това беше Оронций. Почти нищо не беше останало от прежните му черти. Какво можеше тъй много да измени неговото лице, климатът на другите страни или що? Не, само един нов начин на мислене, само един нов начин на чувствуване, само един нов начин на действия могат да нанесат такива резки промени. Това ново той беше приел от онези източни мъдреци на Индия и Египет, при които той беше заведен от онзи знаещ странник, който бе член от тяхното общество. Те бяха хора. които така много се различаваха от хората, които Оронций беше виждал. че не можеше да става реч за каквото и да било сравнение.

При тези хора на дълбоките истини, които бяха скрити за света, при тях той живя, при тях той се учи, при тях той се възпитава. Те му показаха пътя към истинското знание, задоволиха неговия жар, запознаха го с това, което никога не беше чул и никога не мислеше, че може да чуе. Животът му при тях внесе елементи, които дадоха ценен смисъл на живота му.

Така обновен и изпълнен с нов импулс, Оронций отново се засели в Рим. Един ден, разхождайки се из улиците на големия град, видя едно 10-годишно момиченце, грозно, изцапано, несресано, да играе по мръсната улица. Всичко това обаче съвсем не му попречи да обърне внимание на детето, не само това, но и да изпита, без да може да си даде сметка, силни чувства на симпатия. Той отива при него, запитва го това, онова, за баща му, майка му, но неговото гласче едвам изявяваше своето съществувание и едва можеше да даде, каквито и да било обяснения. Една стара жена, която се намираше близко там, чу техния разговор и спаси положението, като се намеси.

– Не, каза тя, то няма нито баща, нито майка, аз съм го прибрала при себе си, но едва мога да се грижа за него; няма кой да го гледа; аз едвам изкарвам за коричка хляб.

– Да го взема при себе си. Бихте ли ми го отстъпили? – каза Оронций.

– Вземете го, аз виждам, че вие сте богат и при вас то ще бъде добре, и колко още добре, отвърна бабата.

Оронций поправи дрешките му, благодари на бабичката, даде ù няколко златни монети, сбогува се и като хвана детето за ръка, поведе го към къщи. Бабата беше извън себе си от радост пред вида на златните монети. Името на детето беше Амриха.

Оронций реши в себе си да му даде по възможност най-доброто възпитание, с което можеше да се разполага. И наистина, тя начена усърдно да се занимава, като посещаваше школата на Сенека, запозна се с гръцката култура, с една реч, тя застъпи всичко, що беше в услуга на тогавашното образование.

Откак Амриха постъпи в школите, промените в нейното лице се извършваха поразително скоро, благодарение на това, че нейният живот се отличаваше с абсолютна безукоризненост по отношение на морал и усърдно занимание, което беше едно следствие и от влиянието, което упражняваше върху нея добре възпитаният и високоинтелигентен Оронций. Когато стана на 16 години, красотата ù можеше да съперничи с тая на най-красивите римлянки.

Още когато беше малка, беше наречена „приятелка на животните", поради нейната отзивчивост на страданията на хората и животните. И по-после тя проявяваше голяма нежност доброта и разумност спрямо всички околни, особено спрямо живущите в крайните квартали Покрай науката и философията, която Амриха изучаваше при най-видните тогаз учители, Оронций я запознаваше с онези дълбоки принципи и закони на природата, които той беше изучил. Тя проявяваше удивителна интуиция при изучаването на висшите знания на божествената наука.

Един ден Оронций забеляза че Амриха притежава и нещо, което другите нямат; това беше голямата сила, която се криеше в нейните ръце. Той видя, че когато тя искаше да вземе един камък от пътеката на градината им, простре ръка и камъкът сам дойде при нея.

Съзнавайки ползата, която може да ù донесе тази сила, както на нея, тъй и на околните, той реши да я насочи в един път, в който тя да употреби силата си за добро. А по това време непринудените ù обноски, отмерената ù и плавна реч с всякога подбрани думи ù придаваха особен оттенък на благородство. За нея се говореше като за същество, което пръска наоколо радост с присъствието си

Веднъж, когато Амриха минавала по една от главните улици на Рим, Нерон я сгледал и заговорил с нея. На края на разговора казал:

– Елате довечера в двореца-

Вечерта тя отишла. Нерон мислел да си поиграе с нея, да разполага с нея, както си иска, тъй като това той считал като нещо напълно оправдателно за себе си Влязъл при нея и с всичката надутост и жажда за удоволствие, я хванал.

Нито един мускул не трепнал от спокойната ù и крепка стойка. Тя вдигнала ръката си, и Нерон увиснал във въздуха. Той се намерил в чудо; никаква сметка не можел да си даде за това, което ставало с него. Чувствувал само страшно безсилие и никаква опора под нозете. Нейният строг, ясен и дълбок поглед го накарал да потръпне; уплашил се той и за пръв път почувствувал своето нищожество и че това слабо същество по-форма далеч го превъзхожда по съдържание.

– Моля ти се, извикал Нерон, – освободи ме от това положение и ще те оставя свободна.

Тя си отмахнала ръката и той се отпуснал на земята. Но Нерон, отвикнал да държи сметка за обещанията си, не мислел така лесно да се остави и посегнал втори път, но отново се намерил в същото положение. Тогава Амриха отворила вратата и си излязла. Пазителите преторианци се втурнали към нея с желание да я спрат, но всеки, който дръзвал да се доближи до нея, увисвал във въздуха.

На другия ден мълвата за това събитие се носела в целия Рим. Никой не смеел да безпокои Амриха; тя помагала на бедните и носела утеха на онеправданите. Нерон издал строга заповед никой нищо да не говори за нея.

Забрави се Амриха, но само в паметта на онзи, за които тя беше изобличение с безукоризненото си държане. Обаче хората на доброто я имаха за образец, пример за подражание и не я забравиха.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...