Jump to content
Ани

10. Бягството от затвора

Recommended Posts

10. БЯГСТВОТО ОТ ЗАТВОРА

Аз прескочих оградата им, вратата им широка и бягам. Там няма препятствия за мене и за по-голяма сигурност ме пращат веднага след второто залавяне в затвора. И прокурора нарежда да ми сложат една много тежка верига. Прокурорът беше някакъв чужденец, аз нямах понятие, не го знаех, не знам, че има такъв човек, кой е, обаче няколко дена, след туй той дойде в затвора. Той дойде уж така, но между другото запита кой е тоз, който избяга така от ръцете им, въоръжени с пушки и ножове и нали той мина покрай стаите така, но се спря така, погледна ме само да ме види. Аз бях с тежка верига така. Те стаите, ние лежахме, нямаше креват, но на земята така. На земята тюфлеци имаше за всеки един и не са ме извикали, нито ме разпитват, обаче дошъл да се разхожда само така. Гледай да ти кажа, много интересно изследването.

Сега нали у мене имаше една много страшна омраза против военен, против прокурор, против съдия, против полицай, всичко туй за мене абсолютно не го признавам, че е човек. За мен един прокурор, един полицай, един военен, това не са хора, туй беше напластено в моето съзнание. По-късно разбрах, че този човек, как да ти кажа, той е един млад човек, ама толкоз симпатичен, разбираш ли, то едно бяло лице, умно лице, тъй симпатичен, нали само един поглед съм хвърлил аз на него и то после, аз не съм го видял. Но и го гледаш и виждаш едно благородно лице, една човечна физиономия, една интелигентна физиономия, никакви следи да речем от някаква такава злоба, така жестокост, изостаналост, млад човек свършил правото, това е то. И с един поглед, това ми е впечатлението. Макар, че представите ми за такива още до късно така, пък и сега мразя полицаите, даже и сега. А и такова впечатление ми направи.

По-късно Табаков ми каза. А неговата квартира пък била непосредствено до затвора, от другата тия, дето съм ги преминал дворовете е била негова квартира там. Табаков ми каза, че той имал пиано в квартирата си, свирел на пиано и изобщо бил интелигентен човек, понеже Табаков беше и той горе-долу от тази махала, той го и познаваше. Ама прави ми впечатление, защото това е един вид, един вид противопоставяне на моите схващания, както са в мене така напластени. И да ти кажа, не мина и седмица, свалиха ми тежката верига и ми сложиха една лекичка така, защото тая ми беше много тежка. Нали те заковават я, разковават я, доста така, нали това става чрез върховния началник Стефанов, с негово нареждане. Да може да ме облекчат, както и да е. Малко по-късно, като че ли, да съвсем я махнаха много скоро и тогаз мисля след няколко месеца избягахме вече.

В.К.: Е, как избягахте? С.К.: Сега виж какво, клозетите на затвора бяха на едно място с клозетите на Околийското управление. Понеже тях ги делеше една тараба, тъй да се каже, дъсчена ограда. Те турците са строили едното и другото, конакът, стария конак и затвора, и той бил турски, и ги делеше само тази дървена ограда, висока наистина, имали са предвид, че тук ще има затворници така, обаче когато ни караха на клозет, изкарват ни така един ред полицаи до клозета, който е в двора на Околийското, да речем някакви 30-40 метра. И сега ний там чрез този клозет направихме връзката с нашите другари, разбираш ли, връзка направихме, кореспонденция тайна. Той я водеше Табаков. И той пишеше. И даже не с обикновени букви, а с тайна азбука. Значи всяка буква отговаряше на един знак, тъй че дори и да го заловят туй писмо, не могат да го прочетат, трябва шифъра да имаш и кореспонденцията между нас в затвора и тия другарите ни навън, и специално Христо Кузманов беше душата на всичко, но се замеси и друг един човек и все така доста време продължава. Той я водеше. Аз де чел, де не чел, той ми разказва, защото аз не владеех този шифър. Както и да е, обаче дойде време да ни пращат двама ни в Русе на апелативен съд. В.К.: А него защо го държаха? С.К.: И аз да ти кажа не зная точно. Бяха ходили там в едно богато семейство, които не живееха там и разбили външната врата и са вземали дрехи, книги и веднъж дори и мен заведоха. Аз и не знаех къде отиваме, но и аз оттам, понеже тия, той, неговите синове, той беше най-богатия човек в Севлиево. Той е обиколил цяла Европа. В Цариград, като че е бил така. Имаше много литература на френски, на английски, на български всичко и аз се снабдих там с някои. Английски не бях учил, но френски, него заради туй, а и мен за участие в него. Аз, защото и мен ме считали така за участник макар и заведен, аз не знаех, че те преди туй ходили много пъти. И водейки кореспонденцията, те другите и чрез нашите познати и чрез сестра ми, сестра ми и тя е била в тази работа, тя знае кога ще ни пращат в Русе, пък и Табаков и той е знаел, че еди кога си ще заминаваме за Русе. Тогава знаеш, всичко ставаше пеш. И нас ни отправиха до Габрово пеш и оттам с влака ще ни пратят и бяха уговорили значи кога да дойдем, аз точно не знаех какво ще стане, щото нали, обаче Христо Кузманов в случая постъпи другарски, как да ти кажа. Понеже кражбата на съндъчето той знаеше, че туй нещо го гласяхме общо да го правим. Знаеше, че не го правя за себе си, а по идейни съображения. Той беше ми казал, аз да се върна преди туй, че трябва да направим революцията за себе си, че в смисъл, че да се сдобием със средства така, за да можем да финансираме акциите си. И Христо го е почувствал, тъй да се изразя като свещен дълг да ме освободи от затвора, защото не съм го сторил само зарад мене. Сега ние общо сме решавали какво ще направим. Изглежда, че той е поканил и Тинко Симов да вземе участие в Русе, обаче той е отказал и затуй после, когато ни освободи, така, че той се отнасял с голямо презрение към този Тинко Симов и го нарича така с неморални имена, обидни към него. Но по-късно се разбра, че е затуй, че той не се съгласил, отказал е и Христо намерил друг един човек от нашите, от анархистическата група от Дебелец и е взел него, той е дошъл. А по-възрастен от нас беше тоз човек. Той си пострада заради нас в какъв смисъл, в туй, че той после се страхува, че ще дойде работата до него, напусна тогава селото си и изчезна някъде и не зная после какво стана, дали се е върнал. Но изобщо тогава той не се е върнал в дома си, може би се е обадил само. Не зная, ние нали избягахме тогава в Румъния. Та заедно с друг те са ни чакали на седмия километър, там в Севлиево - Габрово, на една височинка там са били, ох, мъчно е да се говорят тези работи. В.К.: Това са етапи, през които си минал. Трябва да се знаят. С.К.: Станали са тия работи, те са отбелязани, отпечатани в дознанието на полицията, имало ги е. В дознанията там ги има и гражданите ги знаят, които са били. Както и да е, на една височинка така срещу там, където пък шосето по-долу върви, щото там е по-гористо, дървета туй-онуй, дето е по-открито, те са чакали там и щом са ни видели, че идваме веднага се слезли от там на шосето и към седмия километър, както ние се движим двама с Табаков, с белезници, една белезница за мене и за него. Моята ръка и неговата ръка в една белезница са. Значи, ако аз отида, той трябва да върви с мен. Не можем да вървим на различни места. Една белезница, моята дясна, неговата лява ръка, така беше горе-долу. Така бяхме и стигаме до една чупка така на седмия километър. Изведнъж изпъкват пред нас двама души, аз първия момент не мога да ги различа, но на 5-6 метра пред нас ги виждаме, те приближават към нас и като се изравняваме. Виж, туй никому не съм го разправял, нито на полиция, нито на познати, не съм го разправял. А после те изобщо не ме закачаха. Нали те знаят факта, аз го признавам факта, иначе за подробности мълчах. Както се изравняваме Христо вика „Здрасти”, „Здрасти”. Веднага застават двамата пред двамата стражари. Ний сме напред, стражарите зад нас и те застават с извадени револвери: „Горе ръцете!” Викат на стражарите: „Горе ръцете!” Сега, единият, по-възрастният изглежда, нали изплаши се и той не предприе никакво действие, замръзна така, ръце вдигна ли не зная, обаче замръзна на мястото си. Обаче другия, по-младия веднага свали пушката, искаше да реагира, да се бори. И стрелянето изглежда беше само от Кузманов. Тогава стреля Кузманов върху единия и после върху другия. Тоз, който беше застанал мирно, почина на място, а другия ранен остана. Другият загина там на място. Изглежда Христо е предвидел срещу белезниците да носи някакви клещи и веднага след 15-20 метра разкъса белезниците и ни освободи. Тя едната висеше известно време на един и после като се отстранихме повече, махнаха я и нея, защото се разкъса с клещите. Тогаз ние избягахме в посока на Дебелец, спахме през нощта в една гора, на земята. Обаче още първата сутрин, когато се събудихме на един връх над Дебелец, те му казват „Дялат”. Виждаме от Севлиево по шосето се задава конна полиция. И даже познахме единия старшия, който беше особено свиреп, така с още двама други и Христо веднага разбра, че са тръгнали да го търсят него, защото после разбрахме, че този от полицаите, който остана жив, той познава Христа, той живеел в тая махала и го знаел, и го познал. Знаел го още преди нападението и заради туй са ходили и после тормозили са баща му, брат му са ги били. В.К.: И после вие тръгнахте накъде? С.К.: Ами вижте сега какво. Ние преспахме първата нощ в Бяла. Огън си запалихме и спахме край огъня първата нощ. В.К.: Сега вие сте четири човека. С.К.: Ще ти кажа. Фактически самата първа нощ, по средата на пътя, защото те са 50 км. Ние не можем да ги минем тъй. Ние не вървим по шосето. Ние вървим и се крием така. Първата нощ бяхме четири. Той още не ни е напуснал тогаз, този четвъртия, непознатия, непознатия за мен. Пак от нашите другари, но по-възрастен от нас и спахме там и понеже сме бягали дълго време нали, ние се опасявахме, защото те са пратили конници след нас, не само стражари да ни търсят, така по посока горе-долу са видяли тоз живия, пък и други някои хора са видели какво става и спахме ний в една гора да го кажем поле и понеже сме бягали, бяхме се сковали, защото беше студено вече, късна есен, така гърбовете ни. Спомням си тогава, тоз четвъртия човек, той познавал някакво румънско разтриване. Постави ни на корем и ни разтри много хубаво по целия гръбначен стълб, така да се съживим. Това беше първата нощ, а втората нощ вече ние през деня не сме вървели, през нощта и затуй късно. През деня сме се пазили да не ни видят. И втората нощ стигнахме в околността на Дебелец, изкачихме така на един хълм, който е към Бяла, дълъг, горист и накладохме там един огън така, че Христо бе съобразил, та да се закрие от другия склон да не се види към селото, разбираш ли. Аз не зная, но той изглежда е съобразил и покрай тоз огън прекарахме. И на другия ден вече вечер, какво е било, що е било, то той влезе във връзка с другарите си анархисти. Кои са, що са, аз малцина познавах. Но влезна във връзка с тях и третата нощ спахме в една колиба, лозарска, в едно лозе.

И следващата нощ вече бяхме в дома на този Марко Цеперски, който после стана агент на милицията. Там беше четвъртата нощ. И там сме прекарали през всичкото време трима. А пък този четвъртия човек, непознатия, той ни напусна след първата нощ, след като спяхме там навън и след като той ни разтрива. След туй той вече изчезна, обаче не се е осмелил да се завърне в селото си, може да не е имал истинско желание, уплашил се е човека, а може покрай Кузманов, да не го хванат, че има връзка с Куманов и че е участвувал при освобождаването ни. Изобщо не се е явил тоз човек в селото си и нищо не съм чул за него. Значи заминал е някъде така. А ний след два месеца ли, колко ли беше, понеже тук се намеси. А при самото наше освобождаване се намеси друг един човек, когото аз не познавах. Този човек се казва Петър Илиев Ненов. В.К.: При кое освобождаване? С.К.: На шосето, друго няма, гдето застреляха единия стражар, а другия раниха, та това е дето ни освободиха. Този човек по-късно се ожени за сестра ми. Той като ученик и тя като ученичка може някаква връзка да са имали. Той после се оформи като партиец, на комунистическата партия, техен човек стана. Обаче тогаз игра една от главните роли при нашето освобождаване. В смисъл за връзката, организирането, за настаняването и за прехвърлянето ни в Румъния. Той изглежда нали така имал връзка със сестра ми, или пък тогаз, пък може и по-рано да се е познавал, може да е имал някакви чувства към нея, не зная как-що, но и до нея се е допитвал за някои работи, за мене къде, що съм. Но организационната работа той главно я изигра. Той ученик ще е бил още тогава, ученик ще е бил в последните класове. И като ни настаниха там у тоя Марко Цеперски. Те имаха един, как да ти кажа, интелигентен, авторитетен, солиден човек - Пенчо Тодоров се казваше пак от Дебелец. Сега каква професия имаше, не съм разпитвал, не съм имал контакт много с него, само веднъж или два пъти ни е заобиколил там. Обаче те са решили да пратят именно него в Севлиево и да потърси сестра ми. Чрез сестра ми да се доберат до баща ми, за да искат финансови средства от него за нашето прехвърляне, за да може да избягам. Тия неща не са толкоз важни, ама какво да правиш. Дадох му писмо до баща ми така, така и той е дал на този човек пари, дали е имал личен контакт не зная, но виж, е станало със сестра ми. Пък после доколкото разбрах, този интелигентен и благороден човек, голяма част от сумата, която баща ми му дал, я задържал за себе си. Това по-късно го узнах. И какво излиза: „Идеите са си идеи, а парите са пари”, с голямо значение за човека. После се разкри. Той после обясняваше, че някъде са го задържали, че бил дал подкуп да го освободят. А той това си го измисли. А пък си ги задържа за себе си. Казваше се Пенчо Тодоров. А лично на мен той ми харесваше по външност и обноски. А като бях в Румъния бях взел неговото име и се наричах пред румънските власти Пенчо Тодоров. Другите двама се казваха по собствените си имена без второто и третото. Така Христо се казваше Христо Николов, вместо Христо Стоименов, а Стефан се казваше вместо Стефан Табаков някакво друго име, което сега забравих.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×