Jump to content
Ани

11. Прехвърляне през Дунава в Румъния

Recommended Posts

11. ПРЕХВЪРЛЯНЕ ПРЕЗ ДУНАВА В РУМЪНИЯ

С.К.: Сега за Дебелец няма много да разправям. То има подробности, обаче не са съществени нещата, важното е, че тия наши приятели, каквито в Дебелец е имало доста и освен туй този Петър Ненов, който после стана мой зет, а той е бил главен организатор, нали с получените от баща ми пари направихме на трима ни нови костюми, поръчали са ги някъде, така облякоха ни с костюми, с връзки, с шапки, когато ще ни изпращат вече. Те организирали, аз не съм взел участие в тоя план, но те навярно между другото са криели и затуй, защото ако ние попаднем в полицията, да не се разкрие, че организацията е на този Петър, да не се разкрие на по-широко. Както и да е, взели са решение да ни прехвърлят в Румъния. И такова нали, при определено време ние тръгваме една нощ, пеша тръгнахме до Горна Оряховица. Да не се качим в Търново, да не ни познаят някои. Мене и Табаков не, но Кузманов може да познаят. Та до Горна Оряховица доколкото си спомням през разни височини така без редовен път и на Горна Оряховица се качихме на влака. Там се качихме на влака за Русе. Пък те предварително са подготвили в Русе всичко там, квартира и т.н. Тя квартирата, в която отидохме там изглежда беше именно на този Симеон Стойнов у когото беше първата среща с Кузманов, там дето Кузманов игра ръченица и дето се срещнах и с Тинко Симов, и с него се запознах. Тя или му е била бащина къща, щото и той беше тогаз на туй първо запознаване. Симеон Стойнов и той по-късно почина и той беше много интелигентен и благороден млад човек, много симпатичен, но не знам после какво нещо се поболял, нещо психически, той има една роднина тука живеят в Горна баня. Разбрах, че починал доста рано и то при едни такива странни обстоятелства, както и да е, с него се свършва. Да, той тогава е бил студент в Русе. В Русе е бил, не знам може би някакво педагогическо ли, щото той учител стана после, може да е бил пак в някакво педагогическо училище за учители пак, междинно де, не висше училище. И интересното е, че ний слязохме на русенската гара. А от Горна Оряховица до Русе пътувахме по влака необезпокоявани така тримата, облечени в нови дрехи, с връзки това-онова ни бяха наредили така и слизаме, и имаше един много интересен случай, но аз съм го забравил. Той е тъй да се каже с окултен характер. Защото той, зет ми, го е разправял на сестра ми, ама изчезна от съзнанието ми. Той почина и той отдавна и сега няма как нито от нея, нито от него да си спомня какъв беше точно случая. И въпроса е в това, че ний явявайки се на русенската гара е имало една почти 99% възможност да останем там сами, разбираш ли. И само поради някаква случайност туй е нещо иначе, някаква пречка се превъзмогна, за да може той в момента да ни посрещне там. Защото сигурно той не е знаел с кой влак ще тръгнем. Туй не зная, но той е бил там за да организира нашето приспиване, нашето престояване и нашето изпращане зад граница. Туй е била неговата роля, млад човек. Обаче имаше нещо, аз го забравих какво беше, щото той нещо мъничко го е задържало, ний както пристигаме на гарата, да речем, мръднем за една-две минути някъде и оставаме във въздуха там. Имаше нещо, но и аз забравих какво беше, което обусловило, че точно той трябва да бъде. И той ни поема и ни завежда у тая студентска квартира, у тия хора там и то изглежда, че и друг един там, като че е бил, който по-късно стана лекар, аз не знаех, много късно научих, че и той е бил там. Щото тогаз той е бил момче и не съм обърнал изобщо внимание, туй вече няма значение и не знам сега колко вечери сме преспали, може би две или три вечери най-много да сме преспали в тази квартира. И нали те уговорили всичко там, уговорили с някакъв лодкар, че един ли беше, двама ли. Един като че ли беше лодкар от тези, нали частни има на пристанището на Русе, лодкар някакъв.

Една нощ ни завежда така и ни предават на лодкар, качваме се на лодката и оказва се, че тоз лодкар пък иска, независимо от туй, че му е заплатено там каквото е искал, те са си уредили предварително сметките, той иска още да ни използва, разбираш ли, и ни спира там на някакво островче ли беше, какво беше, май че островче беше, ни спира и иска още пари, иска от нас. А ний пари май нямахме или почти нямахме, защото нали те в Румъния, не мога да си спомня пари дали сме имали, хич не мога да си спомня. Другите, ако са имали, аз за мене не съм имал. И като ни спря той там и под заплахата, че ще ни остави на туй островче, разбираш ли, аз не знам дали другите дадоха нещо, обаче аз понеже носех револверчето на баща си, което чрез Иванка, след избягването, тя ми го пратила пак. Аз го исках, но чрез Петра пак си го придобих туй револверче, то беше малко така и го носех, от немай къде, пък и то по някое съображение, че ако ни хванат в Румъния да нямам оръжие. Дадох му тоя револвер. Другите дадоха ли му нещо не зная, обаче той благоволи да ни изкара на румънския бряг през нощта и ний така някакви, какво да ти кажа, може би цяла нощ като сме бодърствували така сме заспали още там на брега в смисъл, гледай, нашите брегове са високи и Свищов, само Видин е нисък. В Русе също е висок, а отсреща е ниско и то там Дунава го залива пролетно време, значи те са места, които не се работят, а те се заливат. Само някои дървета така, като върби ли какви са били, растат там, но иначе друга растителност почти няма, защото може би доста месеци са наводнени. А ний не сме съобразявали, не сме могли да съобразим, че пък и тъмна нощ, не знаеш къде си, що си, виждаш така, ама да ти кажа, аз на сутринта ще му търся посоката. И сме заспали там някъде близко до Дунава сравнително, можем да кажем един километър напред, обаче сутринта, както ставаме и размърдваме, румънските граничари ни забелязват, разбираш ли. Идват до нас, приближават тихо до нас. Та граничната служба забелязват и ни прибират още сутринта на разсъмване. Прибират ни.

В.К.: И какво става по-нататък? Хващат ви. С.К.: В Румъния значи още сутринта ни прибраха там граничарите и ни заведоха, разбира се, там в полицията. То най-напред при техния военен, после след туй в полицията разбира се и сега спомням си, че през цялото пребиваване в Румъния по каквито и полицейски пунктове да сме ходили тогаз, не само, че никъде не упражниха някакво насилие, ами даже и грубо не се отнесоха и с думи даже така нещо. Така са били значи, не са употребили никакво насилие. Само първата нощ, туй беше така, че ни поставиха в едно доста трудно положение в такива, как ги казват, теснички такива килийки. Значи изправен си и може така малко да си ограничен, не можеш да клекнеш напълно, щом речеш да мръднеш, събуждеш се, и значи то е един вид те държи донякъде в безсъние. Някакви такива работи. Та първата нощ така престояхме и те в туй време са ни държали първия ден затуй, за да се споразумеят с Букурещ де и след туй ни изпращат в Букурещ.

В.К.: Вий какво им казахте, защо сте избягали? С.К.: Ний казахме, че сме дезертьори от българската войска. Дезертьор ди армата булгара. Толкоз. Туй си вървеше докрай. Така беше. Така се и бяхме нагласили, даже и провидението по-нататък ни помогна така да ги излъжем в туй отношение.

В.К.: И след това какво стана? С.К.: В Букурещ обаче доколкото си спомням дали отначало тръгнахме пеш или към края, обаче знам, че май, че към края беше, да, отначало с влак и после пеш така ни караха известно време през няколко села и това беше една неприятност или то ний не сме го почувствали, щото не ни засегна, не сме го усетили. Но констатация на един факт: нашите пазачи не са ни нагрубили, нито са се отнесли нещо, но си спомням, че през едно населено място, като че ли село или гара е било, тогаз вървяхме вече пеш. А тези жителите там, населението като разбираха, че сме българи и че сме заловени, те не могат моментално да разберат по каква причина или защо, просто като че ли искаха да се нахвърлят върху нас и с някакви думи, които аз така ги изтълкувах, така ги разбрах, че те искаха да кажат, че сме разбойници. Задават ни въпрос, ний вършили сме това в някакъв смисъл. Виж какво сега, то изглежда, че някаква пропаганда е имало там, че българите вършели жестокости, че очи вадели, че уши рязали, ей такова нещо, което не е отговаряло на истината, обаче внушено им там. И заради туй, туй го казвам, за да има една представа как в населението, така се инжектират неверни представи, които да поддържат неприязън, антагонизъм между народите. Та тия хора ей така се отнасяха към нас, като към престъпници, но от пазачите никой не е посегнал, нито да ни нагруби даже с думи. И тогаз, и по-късно. Туй така от самото население го проявиха. И ако те биха се опитали да ни нападнат, сигурно щяха да ни защитят онези, но не са. Туй е впечатлението до пътуването до Букурещ.

В.К.: Те с какво ви караха? С конвой? С.К.: Виж какво, във влака съм забравил как бяхме, но по-нататък изглежда, че някъде, където са ни спрели, не знам защо влака не отиде чак до Букурещ. Свалиха ни и тогаз ни присъединиха към друга някаква група пак арестанти, които нямат никаква връзка с нас, но криминални наверно така и станахме една верига към десетина души заедно с тях, и бяха така ни вързали, така един о друг. В.К.: С въжета? С.К.: Не въжета, някакъв синджир и всеки един привързан по веригата, така една редица към десетина души, и така пристигнахме една вечер в Букурещ. Аз за пръв път пристигам. Всъщност нали бяхме видяли преди това и Русе. Но както и да е, така, пристигнахме в Букурещ и така пеш, и ни отведоха „сигуран с женерала” се казва, това е Обществена безопасност, както имаме, но „Централа де Женерала” - Държавната сигурност. Отведоха ни там и нали, когато пристигнахме по вечеря, значи на другия ден са ни изследвали, защото ние късно пристигнахме вечерта, едва ли са ни разпитвали нещо тогаз. Бяха ни сложили, те дали не бяха ни разделили, май че на първо време ни бяха разделили, но ний като че ли преди да ни разделят се бяхме разбрали какво да говорим, но отгоре ни се пришепва какво е обаче, еди-кой полк, командира на полка тъй се казва, нашия началник на нашата дружина, тъй се казва капитан или така.

В.К.: Вие никога не сте служили войници. С.К.: Не сме служили войници, обаче не знам откъде дойде тази идея от трима ни, обаче сговорихме се да знаем кой е началник, командир на полка там да речем, на гарнизона и непосредствено началници, мисля, че трима такива си ги бяхме заучили. И значи те точно туй ни изпитваха, пък сега да проверят дали наистина сме „дизертьори ди армата булгара” и дали наистина ще се спохождат въпросите, и тези въпроси на трима са ни задавали, разбираш ли, за да ни проверят поотделно.

В.К.: Преводач имаше ли? С.К.: Е, преводачи имало е, имало, те си имат българи навсякъде, щото ние не знаехме. Ние знаехме само „буна диминяца, буна зия”, добро утро, добър ден, само туй сме знаели. Има преводачи. И изглежда, че непосредствено след туй ни събират в една стая, след като са ни разпитвали, туй им било достатъчно да разберат, че наистина командира на полка е един, да речем на ротния командир същия и там някакъв отделен, туй е било изпита. И значи след туй вече не са се съмнявали в нас, щото моя баща е такъв и такъв, на другия какъв и едни подробности такива. Обаче приеха го така като истина и никакво насилие, никакъв тормоз.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×