Jump to content
Ани

27. Лев Толстой и България. Бележки на съставителя Вергилий Кръстев

Recommended Posts

27. ЛЕВ ТОЛСТОЙ И БЪЛГАРИЯ

Константинов, Георги. Лев Толстой в България.

София: печ. Пряпорец, 1929, с. 3.

(Библиотека Свободна мисъл)

А.П. Семеновский, лекар, извикан от София Андреевна в Астапово, гдето Толстой вече е на смъртно легло, предава в своите спомени за последните дни на великия писател следния забележителен диалог между Душан Петрович Маковицки, който придружава Толстоя в бягството му и София Андреевна:

“София Андреевна пита за къде са тръгнали. Д.П. Маковицки със същия равен глас, със същата интонация, без да обръща внимание на повишения тон на графинята, отговаря:

- Далеко.

- Но къде?

- Най-напред в Ростов на Дон. Там задгранични паспорти щяхме да си извадим.

- А после?

- В Одеса.

- По-нататък?

- В Константинопол.

- А след това къде?

- В България.

- Имате ли пари?

- Пари имаме достатъчно.

- Колко именно?

- Достатъчно.”

Излиза, че Душан Петрович и Лев Николаевич взели от къщи всичко 32 рубли.../вж. сборник Толстой и о Толстомъ, новье материаль. Редакция Н.Н. Гусева. Москва 1924 г. Толстовский музей, с. 71/.

Същият факт, за който по време смъртта на Толстоя съобщава цялата европейска преса, се потвърждава и от записките на Александра Лвовна, дъщерята на Толстоя, която заедно с Маковицки придружава баща си в неговото тайно и мистично бягство. /Вж. П.И. Бирюковъ, Биография Льва Николаевича Толстого, том четв. с. 241/.

Кое е накарало този велик и неспокоен дух, който цял живот не можа да намери пристанище тук на земята, от която се отрече, да потърси прибежище за своето тъй голямо неспокойство именно в нашата малка и бедна духом страна - и то в момент на най-върховно напрежение, когато прави последна крачка и скъсва връзките, които са го крепили цели 82 години на тая грешна и свята земя? - В момент, когато мистичното сливане с отвъдното се сбъдва, когато мечтата и действителността са на път да се слеят и да изчезнат във вечността? В какъв ли ореол се е представила пред съзерцателния и кротък поглед на великия старец нашата тъй неизвестна страна, та той поиска да бъде тя праг между неговия земен живот и неговата вечност?

Толстой, който се отрече от себе си, от близките си и от родината си, за да се сближи с Бога - когато напусна своя дом имаше само едно желание: да бъде колкото се може по-далеч, да скъса с действителността, която тъй много го душеше в Ясна Поляна. За него беше безразлично къде ще отиде, стига да намери покой за душата си, да бъде далеч от миналото, от София Андреевна. И ако в неговото бягство от Ясна Поляна, което е и бягство от живота, се е мернала пред погледа му България - то не е, защото България е обетована страна за отшелниците, или защото Толстой е имал някакво изключително родство с нея. - България го е привличала като най-близката славянска страна, преди всичко. Но колкото и да има значение чисто практичната изгода за по-лесно избягване от Русия, не може да се не признаят и някои по-интимни подбуди, които са внушили на Толстоя да се упъти именно към България. От нея той има лични спомени: като млад артилерийски офицер през време на Севастополската обсада той взема участие в атаката срещу Силистра, впечатленията от която се запечатват болезнено в душата му и играят може би сетне решителна роля, по време неговия нравствен прелом. След освобождението ни, той се интересува живо за България, за нейната управа, за нейния народ, разпитва посетители и поклонници, които отиват от тук при него, и мечтае да види нашата страна като една Швейцария на Балканите. А освен това в България има толстоистки колонии, вестници и списания, с които той е във връзка, с които кореспондира, праща им свои ръкописи. Той знае, че в България все пак има една по-голяма свобода и идейна търпимост, той знае също тъй, че в нея има издигнати общественици, които не се страхуват да изповядват, че са негови ученици, че бивш министър и виден водач на политическа партия е превел „Война и мир”.

Когато през 1907 г. Христо Досев - един от най-симпатичните и строги последователи на Толстоя у нас - посещава Ясна Поляна, дава следната атестация за режима в България по онова време: „В България има пълна свобода на печата. Ний печатаме всичко, което искаме. Против нас имаше поход само от страна на реакционния печат... Но правителството не послуша съвета на своите доброжелатели. Ний продължавахме и продължаваме своята работа.”

„Колко хубаво е всичко туй! - възкликна Толстой. - А у нас това е невъзможно...” /Вж. Христо Досев, Близо до Ясна Поляна. 1907-1909 г., София, издание на „Посредник”, 1928 г. с. 6-7/. Ето тия по-интимни подбуди, безсъмнено са имали голямо значение, когато Толстой е решил да бяга към нашата страна...

За България Толстой се е заинтересувал по-определено още през 50-те и 60-те години на миналия век във връзка с тогавашната политика на Русия - особено през Кримската война, когато вече Толстой, млад артилерийски офицер, взема участие в боя при Силистра. Впечатленията си от тая злополучна война той излага във великолепните „Севастополски разкази”. За нас, българите, особено значение има едно дълго писмо, което Толстой пише до леля си и до брата си и в което излага между другото, и ужасите, които е преживяло българското население при оттегляне на руските войски. „И тъй, ще ви говоря за миналото, за спомените си от Силистра, пише Толстой. Там аз видях толкова интересно, поетично и трогателно, че времето прекарано там никога няма да се изглади от паметта ми... Щом като оставихме няколко български села, които по-рано бяха в наши ръце, турците навлязоха там и с изключение на младите жени, годни за харем, всичко друго унищожиха. Едно село, в което аз ходех за мляко и плодове, беше по такъв начин разорено. И ето: когато князът /Горчаков/ съобщи на българите, че който желае, може да премине с войските през Дунава и стане руски поданик, целият край се вдигна и всички жени, деца, коне, добитък се юрнаха към моста. Но тъй като беше невъзможно да вземе всички, князът бе принуден да се откаже от дошлите най-подир, и трябваше да видите колко тежко им подействува това. Той приемаше всички депутации, които идеха от страна на тези нещастници, разговаряше с всички, стараеше се да им обясни невъзможността да бъдат взети всички, предлагаше им да минат без кола и добитък, вземаше върху себе си грижата за тяхното препитание до като стигнат в Русия, като плащаше от собствените си средства за частни ладии да ги прекарат, с една дума, правеше всичко, което бе възможно за доброто на тия хора”. / Вж. ПИ. Бирюков, Биография Льва Николаевича Толстого, т. 1. с. 106, нат. Государственное издательство. Москва - Петроград 1923 г./

И наистина, преживяното при Силистра не се „изглажда” от паметта на Толстоя през целия му живот. Петдесет години след това, когато при Яснополянския мъдрец идат на поклонение негови последователи от България, той още при първите думи с тях им припомня за тия свои преживявания, като ги допълня с някои и други подробности. Така, например, когато се запознава с Хр. Досев, Толстой веднага след неговите думи за режима в България, добавя: „Аз помня вашата страна. Това беше отдавна, много отдавна. Тогава аз бях офицер и трябваше да участвувам в действията на нашата армия - в него време бе току-що почната Севастополската война. Ний, след дълги страствувания, попаднахме на квартира в малкия градец Силистра, на брега на Дунава. Първата нощ там мина извънредно неприятно. И досега помня големите ваши дървеници, що ни ядоха тази нощ. После помня вашите талиги - на четири колела без пружини - тъй силно друсат, че не оставят червата на местата им... А народа ви! ... Високи, снажни, красиви хора. Никога не ще ги забравя. До тогава не бях срещал такива хора.” /Вж. Хр. Досев, цит. кн. с.8/.

Същите спомени Толстой споделя и с българският общественик и журналист Д. Ризов, който в 1899 г. прави едно посещение на Толстоя с цел да измоли застъпничеството му пред европейската съвест за облекчение съдбата на македонците. Това свое посещение Д. Ризов е описал прекрасно в статията си - „На гости у граф Л. Н. Толстой” /сп. „Мисъл”, 1900, с.151/. Интересно е да се отбележи, че по това време Толстой толкова много се е отчуждил от политиката, на която е смъртен враг, че когато Ризов, след дълго притеснение, се осмелява да му заговори за Македония, той го прекъсва:

„- Много срамно е, но длъжен съм да призная, че имам твърде смътни понятия за вашата родина. Зная само, че тя е някъде около Архипелага, че я владеят турците и че на християните живота там не е от най-добрите. Ала от вашите разкази се вижда, че тя е дълбоко нещастна страна”, /с. 171/.

И Толстой изпраща Ризов с голяма болка на душата си, защото по силата на своите убеждения, е трябвало да откаже застъпничеството си за тая „дълбоко нещастна страна”. Той, който е враг на всяка земна власт, не може да иска от света да се изгонят турците, защото знае, че след тях ще дойде друга власт, която макар и християнска, все пак е власт. И понеже е виждал колко много е огорчил със своя отказ патриотичния македонец, той се обяснява по нататък: „Вие сами се запитайте, какви особени добрини видя вашата България след освобождението си? Разумява се, вие имате сега български княз вместо турски султан, българска конституция вместо турска монархия, български чиновници и офицери вместо турски, свободен печат вместо цензура и пр.; но народа, работният народ, ония попукани ръце, които ви хранят, какви особени облаги са видели те от всичко туй? Не забравяйте, че аз гледам малко по-инак на света: вие стреляте наблизо и за това не дигате прицела на пушката си; а аз се мъча да меря по-надалеч и съм принуден да дигам целия прицел на своята пушка...” /с. 174/.

Д. Ризов, заедно с него и ние, които сме се настрадали толкова много, че дори и забравяме да мислим за далечното бъдеще, на където е насочен „прицела” на Толстоя, а сме доволни и от онова малко добро, което иде да облекчи страданията ни само с няколко грама, може да не възприемем теорията на Толстоя, но все пак, не може да не се удивим на оная строга идейна последователност, която той проявява дори и когато сърцето му е тъй развълнувано, както е било при разговора му с Ризова. Христо Досев ни говори за друг подобен случай, който също тъй от наше гледище и от гледището на един морал, който търси повече практически резултати, е доста интересен: „Получиха се от България - разказва Досев - лоши известия. Мобилизация по случай обявяване независимостта на България. Войска се движи към турската граница. Ужасът на предстоящото ме завладя. Та нима война? Пак сълзи, разорение! Аз отидох развълнуван при Лев Николаевича.

- Какво ви се е случило? - попита той с участие.

Аз разказвам и му предлагам да напише позив към българите, да им извика да се опомнят.

- Във вашия глас се вслушват, вас обичат и уважават у нас.

- От това нищо няма да излезе - отговаря Л. Н. с участие в гласа. - Ще напечатат, ще прочетат и тъй ще си потъне всичко това в морето на вестникарския боклук. Тая стихия не може да се спре с никакви думи. Тук е нужен по-дълбок преврат у хората, необходимо е разясняване на религиозното съзнание на народа. Съзнание на това, че всички са равни пред Бога, пред живота, че затова животът на всеки човек и същество има еднаква цена, че да се убива и причинява страдание на когото и да е - е грях, че това не трябва да се прави”, /с. 63-64/.

Колкото и да не се е интересувал от политическия живот на отделните народи, особено на малките, като българския, Толстой все пак не е бил съвсем равнодушен към тях. Той чете вестници, информира се от тях и прави своите разсъждения. Него го е интересувала съдбата на българското племе, за което се бори руската армия, на която той някога бе член. Не е имало интелигентен русин от онова време, в туй число и Толстой, Достоевски, Тургенев, който да не е мислил за отношенията на младото княжество към Русия, която го създаде. Лично Толстой се е интересувал от тогавашния княз, Фердинанд. Петко Ю. Тодоров дори подозира, че той го е осмял в „Плодове на просвещението” /вж. „Толстой в България”, сп. „Мисъл”, год. 17/. Пред Д. Ризова той е изразил протеста си по повод покръстването на тогавашния престолонаследник и днешен български цар Борис. Според Толстой, крайно осъдително е да се мени вярата на едно малко дете. /Вж. ц.стат. с. 166/.

По-късно, по повод арестуването на г. Шопов заради отказа му от военна служба, Лев Толстой изпраща следното писмо до редакцията на българския вестник „Свободна мисъл”, редактиран от д-р Петков, в което дава съвети за пътя, по който трябва да върви българския народ, в своето духовно развите: - „Малките народи, като България, Сърбия, Швейцария и др. очевидно нищо не могат да постигнат чрез грубата сила. Те винаги в борбата чрез силата ще бъдат задушавани от неизмеримо по-могъщите държави Австрия, Германия, Франция, Англия и Русия. Ролята на малките народности не се състои да маймунствуват в подражаване на големите държави, да се предават на милитаризма и на всички ужаси и жестокости, свързани с него, а в това, че като са свободни от тежестите и грубостите на милитаризма, да вървят според силите си напред по пътя на нравствения прогрес, като указват и пътя на големите народи”... Малко бяха хората, които можаха да схванат великата мисия, която предписваше на нашия народ Ясно-Полянския пророк - толкова малко, както и в цяла Европа, която се оказа тъй неподготвена и чужда за една велика, нравствена и възродителна роля. И както Европа, таки и ние българите, понесохме и понасяме горчивините на своята слепота, за да разберем макар и късно, великата правдивост на ония съвети, които Толстой отправяше към всички ни...

В нашия обществен и литературен живот името на Толстой се среща непосредствено след освобождението. В осемдесетте години на миналия век, когато започват да си пробиват път у нас социалистическите учения, името на Толстоя се реди заедно с тия на Чернишевски, Писарев и Бакунин - повече като знамена на едно ново учение, без да се прави някаква разлика в идеите им. По-късно, през деветдесетте години, Толстоевия анархизъм постепенно се изяснява. Тогава се превеждат „Кройцеровата соната” /1890/, „Изповед” /1889/, „Възкресение” /1900/ и др., които правят цяла епоха в живота на нашата интелигенция. До 1900 година са преведени повече от 20 нравоучителни съчинения и статии на Толстоя. Техен преводач е главно Сава Т. Ничов - първият последователен проповедник на Толстоизма у нас, който особено засиля преводаческата си и писателска дейност след 1900 г. /Пълна библиография на Толстоевите съчинения, преведени на български до 1900 г. вж. в края на кн. „Защо се хората упояват и праздникът на просвещението в Русия”, с прибавление от преводача на статията „Истинско християнство” и т.н. Превел: С. Ничов, София 1899 г./. Главен издател на Толстоя у нас тогава е Т.Ф. Чипев.

Особено силно впечатление е направила „Кройцерова соната”, която се чете жадно от учителството, става предмет на живи разисквания и увлича значителна част от по-буйните и мечтателни младежи. Деветдесетте години на миналия век, изобщо са от най-буйните в живота на нашата интелигенция. Тогава се зараждат левите движения в политическия ни живот, кипва една идейна борба, в която доминира широкото течение за повече социална справедливост; в литературата надделяват понятията за утилитаризъм, за идейност; в семейството стария еснафски и патриархален ред се руши от една „модернизация”, която сама не знае къде извежда. И в този кипеж идеите на Толстоя, дошли откъслечно и още неразбирани както трябва, играят голяма роля. Какво голямо значение за личния и семеен морал е имал Толстой тогава, личи и от следните дръзки редове на Ст. Михайловски, който, види се, и тук дава дан повече на своята безразсъдна екзалтация, отколкото на едно дълбоко разбиране:

Толстой в „Кройцеровата соната”
За нова обич нов закон създаде,
Немедлено таз дрипел се печата
У нас, и като захар се продава.

/Вж сп. Мисъл, 1893, с. 425 - Нашите писачи и газетари/.

Животът и значението на Толстоя обаче се изясняват у нас и за писатели и за общественици едва в първите десет години на сегашния век. Тогава се заражда и една системна, организирана проповед на неговите идеи, която продължава и до ден днешен. Създават се колонии, общества, вестници, списания и цели издателства, които разпространяватТолстоевите и изобщо анархистично-християнски идеи, и по този начин движението добива един постоянен приръст. И по влиянието си върху българската интелигенция след 1900 г. Толстой има у нас само един съперник: Карл Маркс, както до 1900 г. му съперничеше Юго, който с „Клетниците” /Пловдив, 1888 г./ и „Парижката Св. Богородица”/Солун, 1890 г./ създаде цяла епоха. Разбира се, по численост Толстоевите привърженици далече не могат да съперничат с тия на Марксовия комунизъм. Но докато масовото увличане подир марксизма беше и е много външно, повърхностно и случайно и се дължи на чисто политическа проповед и демагогия - без да заляга дълбоко в идейното и религиозно съзнание на всички последователи, движението на толстоизма, който предполага лични предразположения, просвета и съзнание на подвиг и жертва, в името на едно колкото човешко, толкова и божествено добро, макар и да не достига големи размери, си осигурява едно постоянно и непоклатимо възмогване. Освен това, идеите на Толстоя, които се разпространяват чрез един тъй внушителен агент, каквото е неговото творчество, което по вдъхновеност и художествена ясност съперничи с евангелията, имат вечност - един живот, който не зависи от политическите и икономически условия на десетилетията. Тия идеи търсят приют в човешкото сърце и в чистата мисъл, те не търсят външен ефект и временна победа; за тях политическата облага е чужда - там е обречена вечността и към нея е устремен техния непретенциозен унес...

Първи значителен факт, който поставя на по-актуална обществена преценка учението на Толстоя у нас, е отказът на Г.С. Шопов от военна служба /1900 г.1. Скоро след това - 1902 г. започва да излиза и специален вестник „Ново слово”, който си задава за цел да проповядва изключително Толстоевите идеи. Редакторът на вестника е известния вече преводач Сава Ничов. Той, и след него Георги Шопов са първите апостоли на толстоизма в България, те пишат статии, превеждат, агитират Г. Шопов, след като излежава наказанието си за отказа от военна служба, става още по-разпален агитатор. На 1903 г. месец февруари, той започва да редактира и издава списание „Лев Н. Толстой” /София, печатница Гавазов и Чомонев/, на което главен сътрудник е пак той. На 1907 г. издава сп. „Живот”, което спира още след първата книжка. Освен това Г. Шопов става пътуващ книжар и издател. Той ходи от град на град, събира младежите и им предлага от книгите, които носи в куфарчето си /вж. спомените на Хр. Досев - Съчинения, том I, с. 71/. По-късно Шопов създаде цяло книгоиздателство, което печаташе съчиненията на Толстоя в хиляди екземпляри. Неговото издателство „Живот” по едно време беше първото в България. Той издаде почти всички религиозно-нравствени статии и съчинения на Толстоя, както и по-големите му художествени произведения. Превеждаше ги най-често самия издател или други Толстоеви последователи. Това издателство пръсна проповедническата литература на Толстоя в стотици хиляди екземпляри. Г. Шопов написа и една биография на Толстоя /"Как живя, работи и умря Лев Толстой”, София, книгоиздателство „Мисъл”, с. 306/, която е единствена на български език. Макар и да е комплексен труд, тая биография, поради искренния патос на автора е ценен принос в българската толстоистка литература. Същият Шопов все в духа на Толстоевите завети, преведе и други големи от към нравствено значение книги, като: „Живота на Исуса” от Папини, „Произход и значение на Библията” от Съндерланд, „Бягството на Толстоя” от Чертков и др. Това, което характеризира неговите писания - то е техния боеви патос. Неговият отказ от военна служба става достояние лично на Толстоя. Толстой по този повод, чрез своите задгранични приятели влиза в писмени отношения с Шопова. Две от писмата, които Толстой е изпратил до Шопов, когато последния е в затвора, печати и П. Бирюков в биографията на Толстоя /вж т. 4 с. 46 и 64, Государственное издателство, 1923/. Едното от тия писма е от голямо автобиографично значение. В него Толстой, който пише на младия Шопов, за да го успокои и да закрепи вярата му, прави следната изповед: „Благодаря ви, драги Шопов, че ми пишете често и ми изпращате тъй хубави вести. Много ми е приятно като виждам вашия ентусиазъм и живата ви надежда за скорошното тържество на истината, но минал вече този път, по който вие сега вървите, мене ми се иска да ви предупредя за опасностите, които се срещат по този път. Аз поне, откакто се родих за нов и истински живот, минах следните степени:

1. Възторг от познанието на истината.

2. Желание и надежда да я осъществя веднага.

3. Разочарование във възможността да се осъществи тя скоро във външния свят и надежда да я осъществя в себе си, в своя живот.

4. Опит да примиря истината със светския живот - компромиси.

5. Отвращение пред компромисите и отчаяние, или най-малко: съмнение в истинността на това учение и

6. Най-сетне: съзнаване, че ти не си призван да изменяш света в името на истината, че не можеш дори в личния си живот да осъществиш истината, както тебе ти се иска, но можеш без да се грижиш за това, което става в света /това е дело на Бога/, без да се грижиш за това до колко си последователен в очите на другите, според силите си пред Бога, да осъществиш истината, т.е. да изпълниш неговата воля.

“И само това дава пълно спокойствие. Тези степени, струва ми се, минава всеки човек, възраждащ се към живот. И опасностите при всяка от тези степени вие ще видите сам”.

Голямото автобиографично значение на това писмо се схваща от всички Толстоеви биографи и последователи /вж. Бирюков, т. 4, с. 64 н.т. и В. Булгаков - Толстой и моралист, превела А. Занова, библ. Възраждане, с. 55/. Г. Шопов е получавал и други писма от Толстоя, но както сам той казва, приятели ги взели и ги разкъсали за талисмани. В български превод тия писма излязоха в 1903 г. в брошурата „Кратко изложение от неиздаденото съчинение по отказа от военна служба на Г.С.Шопов /вж. и „Как живя, работи и умря Лев Н.Толстой”, с. 192 нат./.

Толстой е кореспондирал и с Хр. Досев /вж. брошурата му „Близо до Ясна поляна”/ с адвоката Хр. П. Шопов, който е искал от Толстоя да му отговори какво мисли за марксизма и др.

Голямо значение има писмото, което Толстой изпрати до Втория подготвителен славянски събор на м. юний 1910 г. заседаващ в София. Рядката предвидливост и великата човещина на Толстоя и тук се проявяват в един внушителен и сърдечен тон /вж. Втори подготвителен славянски събор в София. Издава Славянското благотворително д-во в България, с. 179, София, 1911 г./.

Сава Ничов със своите преводи, с вестника си и с библиотека „Ново Слово”, книгоиздателство Чипев и Г. Шопов със своята разнообразна дейност хвърлят първите семена на толстоизма у нас, които не закъсняват да дадат своя плод. Вече през 1901 г. се създава и първата толстоистка колония в с. Долна Баня, Самоковско, с членове: С. Ничов, Ненчо Илиев и Нешо Баиров. Колонията разполага с около 80 декара целина, отпусната от местния чорбаджия Сребърников, по ходатайството на Найчо Цанов.

Разположено между реките Бистрица и Марица, това първо свободно стопанство, коравата земя на което е трябвало да се кърти от нежните ръце на няколко вдъхновени младежи, ни напомня легендите свързани от свещените реки Тигър и Ефрат. Тук идели на поклонение и други новопокръстени толстоисти. Колонията ту се увеличавала, ту намалявала докато изчезне в непродължително време. В 1907 г. вече се образува ново свободно общество наречено „Възраждане”. Тук се събират неколцина млади и талантливи хора, които създават свое земеделско стопанство в село Алан Кайрак, Бургаско, не далече от тогавашната турска граница. Колонията започва да издава свое списание „Възраждане”, печатано лично от тях в селото и то с една ръчна печатница, която не е по-модерна от тая на Гутенберга. Душата на колонията са: Хр. Досев, Димитър Жечков и Стефан Андрейчин. Първите двама младежи със своята идейна и нравствена чистота правят чест на цялата българска интелигенция. Те са синове на милионери - но напускат семействата си, отказват се от богатството си, за да търсят утехата и смисъла на живота само във физическия труд и в приближаването към природата и Бога. Това общество става известно на Толстоя и той скоро влиза във връзка с него.

В 1907 г. След създаването на колонията, Хр. Досев постига една от съкровените си мечти: да види лично Лев Николаевича. Той отива в Ясна Поляна, заселя се близо до Толстоя и му става един от най-приближените приятели. С Толстоя той живее повече от една година и спомените си от тоя живот е изложил в една книжка, която излезе неотдавна: „Близо до Ясна Поляна” - 1907-1909 г. /София, издава коопер. др. Посредник/ От 1909 г. той почти непрекъснато живее в Русия, гдето се и оженва. Там и почина в 1919 г. За неговия живот и характер вж. предговора към съчиненията му т. 1 - „Разкази и статии” /книгоиздателство „Възраждане”/. В същия том е напечатана и обширната му статия за колонията „Възраждане”, гдето могат да се намерят много любопитни и важни подробности за Толстоевото влияние у нас. Хр. Досев вземаше участие в редактирането на сп. „Възраждане”. Освен това, той написа и отделна книга „Етика на храната или пионерите на вегетарианството”, /т. II от Съчиненията му, второ издание, с. 164/.

Другият член от групата, Д. Жечков умира млад, през 1908 г. Постоянният стълб на колонията и списанието остава Ст. Андрейчин. Той е прекалено скромен и затворен и за това по-малко е известен на обществото. Неговото значение, обаче за разпространението на Толстоевите идеи е голямо. От 1907 г. до сега той неизменно стои пред списанието, което, като се изключат годините на войните, излиза най-редовно. Списанието има средно 2000 абонати и във всеки брой дава по някоя статия от и за Толстоя. Лично Толстой е бил във възторг от това списание - особено като е научил, че то се печати собственоръчно от авторите. До неговата редакция Толстой е изпращал направо свои ръкописи. Прочутата статия против смъртното наказание „Не могу молчать” е изпратена в ръкопис до „Възраждане” и излиза най-напред на български. Пред Досева Толстой е казал следните думи за това списание: „Да, да, аз получавам вашето списание, то е тъй симпатично! То е едничкото списание в света, проповядващо смело, напълно нашите идеи”. Ето и това списание е привличало Толстоя в България по време на бягството му. Последната обработка на „Кругъ чтежя”, завършена от Толстоя едва един месец преди смъртта му, излезе напечатана изцяло за пръв път пак на български език. За всеки ден, учение за живота, изложено в изречения. /Превел от авторския ръкопис Ст. Андрейчин, два тома, 712 с. книгоиздателство Възраждане 1924 г./

Освен като редактор на списанието и преводач Ст. Андрейчин е известен и с оригинални статии върху религията и етиката, някои от които излязоха и в отделна книга: „Осветлени въпроси” /’’Възраждане”, 48 с./. Той пише и стихове, събрани в две малки книжки: „Песни на мирния живот”, „Цветя на душата” и др.

Все около „Възраждане” се създава един кръг от писатели и поети, които чрез художествено слово проповядват християнския морал. Делото на тия писатели, обаче рядко надхвърля границите на „Възраждане” и за това неговото значение е преди всичко в областта на нравствената проповед. В този смисъл то дори стои изолирано от развоя на българската художествена книжнина и като че не желае да се сближи с нейната традиция и с нейните общокултурни задачи. По-значителни личности от този кръг писатели са: Илия Енчев, автор на три драми - „Тъмни зори”, „Въртоп” и „Забравен грях”, които не са лишени от известни достойнства като драматични произведения и заслужават да бъдат изнесени на родната сцена. От стихотворци по известни са: Н. А.Венетов, със сбирка „Стъпки по снега”, Йордан Ковачев с две сбирки „Моето утро” и „На невидими струни” и едно томче разкази „Искри”. Петко Топалов - рано починал, оставил стихове и легенди, събрани в едно томче „Песни и легенди”. От разказвателните форми най-обикната от хората на „Възраждане” е легендата. Легенди пише и Хр. Досев /т.1/, „Велико Самин”, издал три книжки: „Светулки в тъмата”, „Жертва и вяра и безверие”, които правят впечатление със своята простота и искреност.

Покрай списанието и библиотека Възраждане, съществуват и други периодични издания, които се списват в духа на Толстоевото християнство. Особено педагогично значение има сп. „Свободно възпитание”, редактирано от проф. Д. Кацаров - един от най-известните последователи на Толстоя в България, бивш действуващ офицер. Той е автор между другото и на една брошура „Учението на Лев Толстой” с мото: „Добротата разрешава всички противоречия” /юбилеен № 100 на книгоиздателство Възраждане/.

Създателят на катедрата по педагогия при Софийския университет, на която сега е титуляр г. Кацаров, покойния проф. П. М. Нойков, издаде в 1909 г. един капитален труд върху педагогията на Толстоя, който е рядък по значение не само в толстоистката, но изобщо в педагогичната литература. Без да е привърженик на Толстоя, проф. Нойков подложи на една обективна и обстойна критика неговите педагогични възгледи, от която сам Толстой се е възхитил. В отговора си до Нойкова, той пише, че е „приятно поразен от основателността и пълнотата на изложението”. За същия труд списание „Свободное воспитание”, списано в духа на Толстоевото учение, пише: „Това е най-сериозно и истински научно изследване, както по извънредното богатство на източниците, тъй и по безпристрастието с което са използувани, обмислеността на метода и точността на изложението. Оценката на автора е еднакво чужда както от голословно осъждане, тъй и на сляпата похвала” /вж. статията на проф. Д. Кацаров - проф. П. М. Нойков, сп. „Училищен преглед”, XXVI, 1439, с. кн. 9-10,1927 г./.

Отношенията на Нойкова към педагогичните възгледи на Толстоя се резюмира в следните заключителни редове на неговата книга:

“Толстой разрешава сполучливо въпроса за отношението на социалната детска и социалната простонародна активност, но въпроса за отношението на тези активности към активността на културното общество, черквата, държавата и другите обществено-политически организации той оставя незачекнат. Той излиза от този въпрос по същия начин, по който излизаше Руссо от въпроса за отношението на детската активност към обществената - като предава последната на осъждане. Това е един недостатък на Толстоевата педагогия, но този недостатък не намалява ни най-малко заслугата, която той си е придобил чрез разрешаване кардиналния въпрос за използуване на социалната енергия на децата и на простия народ за делото на образованието. Педагогията на Толстоя ще остане всякога от ценно значение особено за страни, които имат здраво селско население и жизнеспособна детска младеж”.

Други периодични издания: Сп. „Ясна Поляна” - излизало две години под редакцията на Велико Самин, 1922-1923, София; в. „Ново Общество” - редактор Ст. Баиров, София; в. „Свобода” - идеен орган на Толстоевите последователи, излиза редовно след събитията от 1923 г.; сп. „Наука и разум” - за обнова на живота от гледището на науката, редактор д-р М. Аджаров, Пловдив.

Известен писател, последовател на Толстоя е и Добри Юруков, автор на редица статии от религиозно и нравствено значение. Особено ценен е неговия труд, в който подлага на критика учението и дейността на известния у нас Григорий Петров /Григорий Петров, личността и делото, критически очерк, София, кн. „Посредник”, 1927 г. с. 196/.

От 1900 г. до сега четири издателства са издавали изключително съчинения на Толстоя: „Ново Слово /1903-1904/; „Живот” /повече от 15 години/; „Възраждане” /от 1907 г. до сега/ и „Посредник” - току-що изникнало кооперативно издателство от последователи на Толстоя, което предприема ново пълно издание на неговите съчинения. Освен тези издателства, Толстоеви съчинения е издавал Чипев, а в сегашно време издателство „Игнатов и синове” издаде в нов превод избрани съчинения на Толстоя в 15 големи тома.

По общата преценка на издателите, Толстой е най-много четения автор в България. Неговите романи „Война и мир”, „Анна Каренина”, както и „Изповед”, „Жив труп”, „Кройцерова соната”, „Силата на мрака”, „Кръг четива” и др. са претърпели по четири и повече издания. Цифрата на едно отделно издание достига и надминава 4000 екземпляра, нещо твърде рядко в нашата страна. В България има големи книжарници, като „Ясна Поляна” в София, които продават и издават изключително толстоистка литература.

Онзи, който би искал да има цялостна представа за грамадното влияние на Толстоя в българския обществен живот, не бива да изпуска из вниманието си вегетарианските кооперативни сдружения, които от година и година се увеличават. Изобщо, вегетарианството, което сега е в известна степен на мода у нас, е неразделно от разрастването на толстоизма. Днес в България има организирани в специален съюз повече от две хиляди вегетарианци. Почти във всички по-големи градове има по една или няколко вегетариански гостилници, а в София специална вегетарианска кооперация организира най-модерната и чиста гостилница в България. Освен това, в този момент у нас има три толстоистки колонии със свои земеделски стопанства, от които се препитават. Една от тези колонии е в село Ружинци, Белоградчишко, състояща се от 6 души интелигентни младежи с едно стопанство от около 30 декара. Друга по-малка колония има в Казанлъшко. Трета колония - Пловдивско, брои около 20 човека все със средно и висше образование, с едно стопанство от около 300 декара. До толкова, до колкото членовете на тия колонии стоят настрани от политическите разправии, и до колкото не пречат на местните църковни власти и представители, властта не ги преследва. Хр. Досев в спомените си за колонията в Алан-Кайрак изтъква, че дори военните власти не са били против тях, обаче им поискали да се отдалечат във вътрешността на страната. За отношенията на селяните към колонистите говорят най-хубаво следните редове пак из спомените на Досева: „Въпреки, че не ходехме на черква и свободно говорехме за всичките си възгледи, селяните се отнасяха с нас много добре... Ние проседявахме по цели вечери с тези добри, прости хора и разговаряхме върху болните за нас въпроси. Те се оплакваха от своя тежък живот, постоянния труд и бедност, но в думите им не се чувствуше злоба към тези, на които са достъпни всички блага на живота...”

„Ние започнахме четения на народните приказки на Толстоя. Само да можехте да видите с какъв интерес слушаха селяните разказа! Постоянно възклицаваха, поясняваха, смееха се или въздишаха. Особено им се хареса „Иван ахмака”.

- „Тъй, ахмак, тъй! - възклицаваха те. - А пък стария дявол, стария дявол! Чистият господин поработил с главата си - и се смеят.

- „Какво разбирате вие, се обажда някой авторитетно: - Вие мислите, че това е било истина? Това иначе трябва да се разбира. Това е казано за нашия живот. Трябва да има човек ум, за да го разбере”.

Влиянието на Толстоевите идеи не спира при неговите отявлени последователи - то отива далеч в семейния и личен живот на гражданите, особено на интелигенцията, гдето мъчно може да се наблюдава. Колко много мечтателни младежи оформяват характерите си под благотворното влияние на Толстоя, колко омраза, колко зло в помислите и желанията е предотвратил той! Няма интелигент, мечтателен идеалист, който да не е живял с Толстоя. Неговото влияние, постоянно или временно, върху личния и семеен живот на българския интелигент е почти несъизмерно. В България има издигнати общественици и политически водачи, които не само не скриват, но дори и манифестират привързаността си към Толстоя. Найчо Цанов, една рядка, цялостна личност, която играе голяма роля в политическата история на нова България, представя от себе си странно съчетание на християнин - толстоист и деятелен политик. Той, който тъй много е озадачен от духовната нищета на интелигенцията, който мечтае за една по-осезателна човещина и справедливост, под влиянието на Толстоя, дохожда до една концепция, до една идея за предназначението на издигнатата личност в общество като българското, която идея и до сега е неразбрана и чужда на българската интелигенция - това е идеята за самопожертвуването. Вече към края на живота си, той в знак на протест срещу режима на Стамболийски, с едно отворено писмо, се обричаше на гладна смърт. И ако не бяха приятелите му да спрат писмото, което е било вече сложено на печатната машина - той, Найчо Цанов, щеше да даде, пръв между политическите водачи в България, примера на най-силната, страшна и свята революция - революция, която не издига барикади, не лее кръв, която преражда съвестта и възцарява доброто с най-малко жертви, но която за това пък е тъй непостижима със своя идеализъм и себеотрицание! Много по-рано, още като журналист, за да докаже, че е готов да отговаря с живота си за онова, което пише, Н. Цанов приема да се дуелира с маджарския търговски консул във Видин, когото той е изобличил. Но на дуела той не стреля. Нещо повече - той отива с желание да го убият, като оставя и едно завещание, та в случай, че бъде убит, да се напечати то и да види света, че той е сложил живота си като протест срещу това „варварско средство за саморазправа”. Към края на завещанието си Цанов пише: ’’Желал бих препис от завещанието ми и главно от пасажа за дуела да се изпрати до великия в 19 век филантроп - мислител, Лев Николаевич Толстой, защото е възможно той да се съгласи да го издаде от свое име и следователно да му даде нужното разпространение” /вж. „Дуелите на Найчо Цанов”, събрал и нагодил Ц. Ангелов, Плевен 1912 г./ Доколко Цанов е повлиян в светогледа си от Толстоя показва и факта, че толстоистите го считат за свой човек и говорят за него с дълбока почит. Той е бил в постоянни връзки с тях, безпокоил се за всяко закъснение на сп. „Възраждане”, защищавал младежите - толстоисти, отказали се от военна служба. Когато Георги Шопов, поради отказа му е арестуван, Найчо Цанов пише специална статия „На тихо пристанище”, с която го защищава. Тази статия, печатана във видинския вестник „Народен лист”, попада у Толстоя и чрез нея той влиза във връзка с Шопова. Своя характер и светоглед Найчо Цанов отразява и в политическата си дейност, а и цялата Радикална партия, на която той е създател, дължи много за своята идейност и политически морал лично на Цанов. В нея той събра за активна политическа дейност почти всички идеалисти-интелигенти, които в негово лице виждаха призвания народен трибун...

Друг голям политически деец на съвременна България, Димитър Драгиев - един от създателите на Българския земеделски народен съюз, идеалист, който тъй си прилича Цанова, също не скрива школуването си при Яснополския отшелник. В своята политическа изповед, като полемизира със Стамболийски, тогавашния министър председател на България, Драгиев казва: „Един морал има само, който е необходимия цимент на високата материална, на високата веществена култура човешка - той е християнския морал: никой друг не може и няма да бъде. Аз зная, някои ще ми кажат: християнски морал! Християнският морал е останал 2000 години след днешното човечество. На тях аз ще отговоря с думите на великия Толстой: не християнският морал е останал 2000 години след днешното човечество, а човечеството е още 2000 години назад, далеч от християнския морал /гласове: „вярно”, ръкопляскания/. Няма по-висок морал и не ще има през вековете от този: да обичаш ближния си като себе си, да обичаш и врага си. „Който иска да върви след мене, казва Христос, нека се отрече от себе си” - Себеотрицание проповядва християнския морал!” Като говори за онова, което го различава от Стамболийски, Драгиев казва: „Моят Бог е Христос, неговият Бог е Ничше, богът на германския император. Според учението на моя Бог, силният трябва да подпомага слабия; според учението на Ничше, силният трябва да смачка слабия...”

Iвж. Д. Драгиев, Една политическа изповед, стенографирана реч, с. 8 и 102, София, 1919 г./

Д. Драгиев е един от първите преводачи на Толстоя в България. Негов превод и издание е брошурката „Как да се премахне злото в света”.

Далече по-слабо, дори никакво е влиянието на Толстоевото художествено тържество върху българската литература изобщо. Пушкин, Гогол и Тургенев са влияели на българската литература много повече, отколкото Толстой. Българските писатели, които по стара традиция често пият от живителните сокове на руската мисъл и руското художествено слово, се отнасят към делото на Толстоя само в един ням възторг. Те го четат и се удивяват на неговата божествена ширина, обаче школа от него не правят. Но Толстой дори и в Русия е изолиран като художник. Гений като него е неповторим. Толкова велико е неговото дело, че всеки чужд опит да се сближи с него би се явил като жалка пародия. Както и изобщо в художественото творчество школата, повторенията са опасно нещо и за тях се говори само в условен смисъл. Как може да се повторят стилът, изразните средства или духът в произведенията на известен автор? Но все пак, гениалният художник е и учител в живота - той е учител и като художник. Само че школата в тоя случай би имала оправдание, ако може да научи учениците да отидат по далече от учителя или пък само да получат една предварителна подготовка, за да знаят как, като художници, да пристъпят в живота. В този смисъл все би могло да се набележи едно макар и далечно влияние на художника Толстой и в България. За него говори и Пенчо Славейков в хубавата статия за Толстоя, в която го сравнява с ливанските кедри, с които някога хората са мерили вечността: „Сянката на Толстоя, пише П. Славейков, се простира и над нас, над нашия културен и нравствен живот, както и на Тургенев, както на безчетно други гениални представители на руската мисъл и дело, кръстниците на нашето дело и нашата мисъл. И аз живо си представям благото изумление на великия старец, когато един наивен и безсловесен нашенец е нарушил неговото спокойствие в Ясна Поляна, само да го види, за нищо друго -само за да го види! На Толстоевия въпрос: „С какво се прехранвате вие?”, нашият беден брат наивно отговаря: „С хляб”. А освен с хляб, ние се храним с храната, която Толстой ни дава в своите творения и примерите на своя живот. И когато Тургенев от смъртното си легло се обръща към Толстоя с известния си въззив: „Велики писателю на руската земя, не хвърляй перото от ръката си!” - той е дал израз на желанието на милиони почитатели на великия писател на руската земя, които са чакали от него храна за душата си. В това число и на нас”. В друга своя статия Пенчо Славейков конкретно отбелязва влияние на Толстоя върху творчеството на П.Ю. Тодоров. Дори и сам Петко Тодоров съобщава за свое школуване при великия писател. Това школуване, обаче е повлияло повече на човека П. Тодоров, отколкото на художника. Все пак не може да се отрече, че за тая спокойна човечност и нравствена чистота, която лъха от идилиите и драмите на Тодорова има дял и школуването у Толстоя, особено като се има предвид личната изповед на нашия писател.

Дори при самият Пенчо Славейков, който обичаше тъй много да манифестира близостта си с автора на Заратустра, ние бихме открили в известни моменти на творчеството му влияние от Толстоя. Но трябва да подчертаем това влияние е крайно повърхностно. Едно дълбоко проникване в художническата стихия на Толстоя и у нас липсва. Изключение прави, може би само Йордан Йовков, чиито първи разкази напомнят Севастополските разкази на Толстоя, а великолепната му легенда „Шибил” по своя спокоен епичен замах и със сюжета си е родствена с „Хаджи Мурад”. П.Ю. Тодоров подозира, че и Антон Страшимиров е повлиян от Толстоя - в произведенията „Смутно време”, „Среща” и „Вампир”. Но все пак много по-интересно е да се наблюдава какво е отношението на нашите писатели към Толстоя, изразено в изповеди или статии, отколкото да се търси някакво несъществуващо художествено школуване у него.

Толстоизма, като обществено явление у нас, не е останал незабелязан от българските писатели, и не са малко произведенията, гдето героите са Толстоеви последователи или пък гдето явления от обществен и психологически характер са осветлени от гледището на нравствената философия на Толстоя.

Както вече отбелязахме, известността на Толстоя в България датува от времето, когато той е минал почти всички нравствени кризиси, когато на няколко пъти се е отрекъл от миналото си, от художественото си дело и е известен повече като апостол, отколкото като художник. Ето защо нашите писатели и общественици определят отношенията си към Толстоя като имат предвид и двата дяла на неговото творчество и на неговия живот. Някои от тях като че не правят разлика между Толстой след осемдесетте години и Толстой - автора на „Война и мир”, „Анна Каренина” и пр. - и то с тенденция да държат сметка повече на неговата нравствена проповед, отколкото за неговия художествен гений. Иначе не бихме си обяснили как Ст. Михайловски би дръзнал да определя книга като „Кройцерова соната” с епитета „гнусливо книжле”. Иван Вазов, изглежда също тъй е държал строга сметка на проповедите на Толстоя, които ако се съди по романа му „Казаларската царица”, гдето един от героите е „толстоист” - е разбирал малко своеобразно.

В 1910 г. по случай смъртта на Толстоя, Пенчо Славейков, д-р Кръстев, П.Ю. Тодоров и Г.С. Шопов устройват едно поменно събрание. По тоя случай П. Тодоров предлага да се направи апел към правителството, в знак на почит към паметта на великия писател, да се освободи от затвора Миньо Г. Попов, последовател на Толстоя, затворен поради отказ от военна служба. Предложението се възприема единодушно, апела е готов и се подписва първом от П. Славейков, после от д-р Кръстев, Тодоров и Шопов. П. Славейков предлага да бъде поднесен апела за подпис и от Вазов. Тая мисия се възлага на Шопов. Ето как сам той описва срещата си с големия български писател: „Помня как намерих Вазов у дома му, в работния му кабинет. Изложих му своята мисия, поднесох му апела със сложените вече върху него 4 подписа, но той отказа да подпише със следните жестоки думи: „Бих подписал за един убиец, но не и в случая. Аз съм националист и не мога да отреча себе си!” Този отговор на Вазов не се е харесал дори и на политиците Т. Тодоров и М. Маджаров. Но нам се струва, че той е продиктуван не защото на Вазов липсваше човеколюбив или от омраза към Толстоя и последователите му, а главно поради факта, че инициативата за тая амнистия е произлизала от една враждебна нему група. Все пак, Вазов, който написа толкова разкази и стихове, които по топлота не са далеч от Толстоя, с тоя си отговор го е доста прекалил. При друг случай, по повод проповедите на Толстоя за непротивление на злото с насилие, Вазов заявява, че Толстой не знаел що нещо са турци!

Толстой е видял турците, водил е война дори срещу тях на българска територия! Той е видял и много нещо по-страшно от турци... Изобщо, като се изключат Михайловски и Вазов, всички български писатели таят една дълбока почит към мислителя и апостола Толстой. За него П. Тодоров пише: „Поразителната прилика, която виждаме между един от последните портрети на Толстоя и образа на Бога в „Сътворението на Света” от Микеланжело върху свода на Сикстинската капела, не е съвсем случайна. Навярно и най-гениалните усилия на фантазията на живописеца не са могли да намерят по-висше изражение за образа на Твореца, в деня на неговия вдъхновен замах, от това, в което сияеше между нас през последните години на живота си образът на великия писател на руската земя”. /Вж. „Стихията на художника”, Златорог, Г. II, с. 317./

Всички български списания по време смъртта на Толстоя издават специални книжки, посветени на неговото дело и на неговата памет. П. Яворов, който е минавал за марксист, в своите „Хайдушки копнения”, като разсъждава за доброто и злото в живота, се сеща за Толстоя и изразява отношението си към него по следния парадоксален начин: „Аз никога не съм бил християнин в чувствата си или поне никога не съм се кланял на християнските начала: нито даже когато техните корени са в земята, като например у Толстоя, този гениален проповедник на човешкото вскотяване”. /Съчинения т. Ill, с. 63 - вж. също „В полите на Витоша”./

Съвсем противоположен в отношенията си към християнството и към Толстоя е друг съвременен голям български поет Николай Лилиев. Цялото негово творчество е пропито от дълбоко религиозно чувство и самоотричане. За това монашеско отричане и смирение, за което ни говори лириката и личния живот на Лилиев, безсъмнено, голям дял има Толстоевата проповед. И с право един критик, когато е търсил по-дейните и цялостни последователи на Толстоя в България е изтъкнал, че Христо Досев е идеалният последовател на Толстоя чрез делото, а Николай Лилиев чрез поетичното слово. Но ние ще трябва да добавим, че това слово е и дело, толкова по-свято, колкото по-неразделна е връзката между него и сърцето, което го е родило....

Такова единство между жизнен и творчески идеал, подклаждано от едно чисто християнско, толстоистко светоразбиране, наблюдаваме при двама от най-големите български художници: Владимир Димитров - Майстора и Борис Георгиев. Тяхното творчество е въплощение на божествено чисти идеи, както и личния им живот е само един стремеж за приближаване към Бога и деятелното добро.

В тая посока - да се изучи аскетично начало в новата българска книжнина и изобщо в изкуството, гдето ще се открие голямото влияние на Толстоевия светоглед - заслужава да се направи специално проучване. Владимир Димитров - Майстора в един разговор за смисъла на живота и изкуството заяви като свое дълбоко окровение: „Всички философии и всяко изкуство започва и свършва тук, при Толстоя...”

Примерите, които наведхме до тук, са достатъчни за да дадат представа за онова масово влияние, което е имал Толстой у нас - влияние, което се простира далеч зад личния живот, далеч и зад отявлените строги последователи на толстоизма и достига до цели организации и до върховете на обществения живот. Ето защо, може да се каже, че от всички славянски страни, след Русия, най-голямо влияние Толстой е упражнил в България. Българинът, със своята склонност да търси разумно обоснование на всеки факт преди да го признае за полезен, със своята прекалена разсъдъчност е естествено предразположен към една религия, като тая на Толстоя, гдето е прочистена всяка мистика и екзалтация, гдето истината на Бога и истината на човека са тъй просто и нагледно съединени.

БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ Д-Р ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ

1. Виж в „Изгревът” т. I, първо издание, 1993, с. 256-260 „Учителят и толстоистите”. Виж в „Изгревът, том I, второ издание, 2011, с. 297-300.

2. Поместваме публикацията на Георги Константинов „Лев Толстой и България”, защото е хубава и дава представа за това учение и движение, когато мнозина толстоисти стават дъновисти и обратно. И накрая става едно смешение, което трае и досега. Школата на Учителя Дънов е една, а всичко друго е второстепенно.

3. „На гости в Ясна Поляна”, запознанството на Георги Шопов с Толстой и първите стъпки и преживелици на толстоистите в България. Мнозина от последователите на Учителя се подвеждат по толстоистите и се загубват във времето.

4. Тези книжки са антикварна рядкост и дори ги няма по библиотеките, затова публикуваме този материал, за да не се загуби и да се познава обстановката в България с различни идейни течения по времето на Школата на Учителя Дънов.

5. Аз заварих толстоисти на възраст над 65 год. Понеже бяха вегетарианци бяха за годините си запазени, с буден ум. Но те не можеха да признаят, че Толстой е тръгнал за България, за да се срещне с Учителя Дънов. Затова публикуваме този материал.

6. Те смятаха, че Толстой е много по-велик от Петър Дънов.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×