Jump to content

32. Колонията на „Възражданци” в България. В Алан Кайряк.


Recommended Posts

32. КОЛОНИЯТА НА „ВЪЗРАЖДАНЦИ” В БЪЛГАРИЯ.

В АЛАН-КАИРЯК

Досев, Христо. Съчинения. Т. 1, Разкази и статии.

София: книгоизд. Възраждане, [1923], с. 93-101.

Христо Досев

Нашето село Алан-Кайряк беше на 35 клм. от Бургас. Пътя от начало върви по брега на Черно море, а след това скрива в дъбова гора и тук-таме, излизайки на открити полянки, дохождаше скрит в сенките на дърветата до самото село.

Аз обичах да ходя по брега на ту буйно и развълнуваното, туй тихо играещо и ласкаещото се море. В моменти на униние, гледайки него, аз си мислех: „Трябва да бъдем подобни на морето - все да се блъскаме о брега на препятствията, постоянно и неуморно. Само така може да се извърши нашето дело". И унинието се разсяваше. И отново и с по-голяма сила ми се искаше да работя над себе си и да се боря.

Но не всякога обичах да ходя из онази мрачна гора. Нито една птичка, нито едно животно. Рядко се случва да срещнеш човек. Вървиш 7-8 часа, сам в тишината, в сянката. Понякога те напада скука, тъга.

Но ето най-сетне из хълма се показва Алан-Кайряк. Неговите стотина къщи са разпръснати по един склон на планината като стадо овце. А по-далеч, в низината, се вижда долината на реката. И пак планини и гори. В далечината на един висок връх се виждат, като бели петна, пограничните постове. Там хората са отделили с една въображаеми черта два народа, като са ги уверили, че те са враждебни един на друг.

Никъде не съм виждал толкова бедност и постоянна болезненост както в нашето Алан-Кайряк. Всичките му жители са разорени бежанци от Турция. Те работят от сутрин до вечер, живеейки почти полуглад. Треска и всякакви болести ги измъчват постоянно. Вървиш по улицата и нийде не виждаш здраво, свежо лице. Дечурлигата играят отпаднало, куцайки на тънките си крачка, с големи кореми и бледни подпухнали личица. Мъжете и жените са жълти и изтощени. Само разхождащия се търговец върви бодро, носейки с достойнство шкембето си.

Към тази беднота прибавете и пиянството. Цяла зима кръчмите са пълни с народ. Виното се лее на реки, а кръчмаря записва взетото на вересия. „Нищо, той ще си го изработи".

И въпреки тази забърканост и притесненост, селяните са добродушни, а понякога и весели. Печална гледка представляват техните хора. Всеки празник на площада се събираше народ да се повесели. Но от черните дрехи на мъжете и жените, тъжните плачещи звуци на еднообразната хороводна песен, отпадналото движение на самото хоро се хвърля в очи само едно униние на угнетения народ. Съвсем друго нещо са хората в средна България, в Балкана. Всички там се обличат в най-ярки дрехи. Жените, със свежестта на лицето си, със здравото си тяло и красотата и пъстротата на дрехите си приличат на цветя. Техните хороводни песни са весели и живи. А самото хоро се носи на дълга верига, прилично на вихър.

Нашето пристигане в Алан-Кайряк внесе в еднообразния живот на селяните едно разнообразие, нови интереси. Всички разискваха и обясняваха по своему причините на нашето поселване там. Но общия смисъл на всички обяснения беше един.

- Те са дошли да си спасяват душата! - говореха за нас селяните - нима може инак да дойдат доброволно при нас и да живеят с нас?

Нашето „постничество” /вегетарианството/, ги уверяваше още повече в това им предположение.

Въпреки това, че ние не ходехме в църква и свободно говорехме за всичките си възгледи, селяните се отнасяха с нас много добре. Като посещавахме кафенето и търсехме общение със селяните, ние се запознахме много бързо почти с цялото село. Ние проседявахме по цели вечери с тези добри, прости хора и разговаряхме върху болните за нас въпроси. Те се оплакваха от своя тежък живот, постоянния труд и бедност, но в думите им не се чуваше злоба към тези, на които са достъпни всички блага на живота.

Ние им говорехме за този изход, който единствено е възможен при тяхното положение. Да се възродят нравствено, като увеличат в себе си любовта, да развият помежду си взаимната помощ и да не поддържат онези, които ги разединяват, ползувайки се от техния труд, да си възвърнат естественото право на ползване от земята.

- Ех, това би било хубаво, само да могат всички наведнъж да се съгласят на това. А то ще започне някой сам, ще го пребият. А жената, дечурлигата! Никой нема да им помогне. Ще си пропаднат - възклицава някой.

- Не, това не е за нас - казва други. - Ние сме готови да се удавим един друг, а не да си помогнем. И кой знае докога ще продължава това!

Понякога Жечков донасяше цигулката си и свиреше. А той свиреше хубаво. И каква радост светеше в неговите големи, чисти очи, когато виждаше, че със свиренето си доставяше радост на селяните.

По молбата на селяните ние започнахме да устройваме в кафенето вечерни четения. За тях това беше интересно разнообразие. Понеже беше есен, работа почти нема, вкъщи скучно, а да играят постоянно на карти и да пият кафе и чай, омръзва.

Ние започнахме четенията си с народните приказки на Толстоя.

Само да можехте да видите с какъв интерес слушаха селяните разказа! Постоянно възклицаваха, поясняваха, смееха се или въздишаха. Особено им се хареса „Иван ахмака”.

- Тъй, ахмак, тъй! - възклицаваха те. - А пък стария дявол, стария дявол! Чистият господин поработил с главата си - и се смеят.

- Какво разбирате вие - обажда някой авторитетно. - Вие мислите, че това е било наистина? Това иначе трябва да се разбира. Това е казано за нашия живот. Трябва да има човек ум, за да го разбере.

И започват се разяснения, спорове.

На другия ден вече почти цялото село знаеше за Ахмака. Като ни срещнат селяните питаха:

- Е какво, днес ще четем ли пак?

- Ще четем, непременно.

- Е, донесете тогаз нещо подобно на „Ахмака”.

Числото на посетителите в кафенето се увеличи. На нашите четения дохожда и попа - отчаян пияница.

Той беше добродушен към нас.

- Нищо, нищо - казваше той - живейте си. А лятос, като ви сгази баба треска, ще протегнете крака. Тогава ще има за мене доходец - и той примигва от удоволствие със своите замръзнали стъклени очи.

Нашите отношения със селяните ставаха все по-определени. Онези, у които имаше само празно любопитство към нас и нашия живот, скоро се отделиха от нас. Само се поздравлявахме приветливо. Другите пък се приближиха повече към нас, посещаваха ни, общуваха с нас и ни помагаха във време на нужда. Особено се сприятели с нас крайно бедния старец дядо Ангел. С нисък ръст, бодър, весел, с игриви, добри очи и със свободен, любознателен ум, той беше доволен от своя живот. Той ходеше по гората, разглеждаше къде има пчели, ловеше ги и ги преселваше при себе си. Той нямаше нито педя земя и затова се наемаше на работа у хората. Като си направил нещо подобно на плетен кукурузник, покрил го със слама и го измазал с глина, той живееше доволен и от това.

Той ни носеше често подаръци. Като видял, че ние носим на ръка бакърите с вода, той ни направи и донесе една прекрасна кобилица. А когато имаше пресен мед, донасяше ни го и ни гощаваше.

Ние имахме още няколко такива другари. Но врагове немахме.

Подозрително ни гледаха само местните власти и военните, и гражданските. Пазачите започнаха по-често да посещават забравения дотогава Алан-Кайряк и да ни следят. Често се явяваше при нас и началника на местната погранична стража - поручик Михайлов.

- Лошо място сте избрали вие за поселване - казваше той приятелски. - Ако си живеехте в централна България, никой не би ви побутнал. Но да живеете тука, на самата турска граница - не може, ние нема да ви позволим това. Със своя живот и своята пропаганда вие ще правите хората меки. А нам тук ни трябват такива хора, които да бъдат готови всяка минута да стрелят срещу хората по наша заповед. Аз ще пиша за вас до началството си и съм уверен, че ще получа заповед да ви изгоня. А дотогава си живейте в мир.

Лесно е да си представите нашето положение - да започваме дело очаквайки всяка минута разрушението му от странична, груба и враждебна сила. Но, все пак, трябваше да се работи. Кълбото се беше търкулило и трябваше да се изтърколи докрай. Ние се предавахме по малко в работата си и забравяхме за грозящата опасност. След това се оказа, че тази

опасност е била въображаема. На донесението на Михайлов, че в Алан-Кайряк се поселили няколко вегатарианци и на въпроса му какво да прави с тях, началството отговорило: „Да не се закачат, докато не се провинят в нещо друго”. За това ни каза самия Михайлов.

Между това ние уреждахме нашата печатница. Пренесохме машината, буквите, каса и хартия. Печатницата се помещаваше в бившото общинско управление. То беше една малка къщичка с три стаички, сред селото без двор. На нас оставиха двете стаички, понеже третата беше заета с книги. За това помещение плащахме годишно много малко. Освен това, дадоха ни безплатно една стара изоставена кръчма. В нея готвехме и перехме и там нощуваха двама от нас.

Когато закипя печатарската работа, селяните и децата идваха на тълпи да гледат как се печатат книги. И всички се чудеха, че това било толкова просто.

Когато им казахме, че на всички наши книги ще бъде отбелязано, че са печатани в Алан-Кайряк и че тези книги ще се разпращат не само из цяла България, но и зад граница, даже в Америка, те казваха с удоволствие:

-Тъй, тъй, нека! Сега целия свят ще узнае за нас. Ще се научат, че на света съществува Алан-Кайряк.

Но от нас, от нашия живот, деятелност и идеи се интересуваха не само жителите на Алан-Кайряк. За нас говореха и разпитваха вред из околността, на десетки и стотина километра. Много околни селяни търсеха и купуваха нашите издания, записваха се за нашето списание. Всички ни познаваха под името „бракята" - за това, че живеем братски живот и всичко у нас е общо. Забелязваше се, че нашата колония, като хвърлена подкваса, раздвижваше умовете. Преоценяваха се всички ценности и църквата, и държавата, и военщината, и политиката, която толкова разединява нашия народ, и много от онова, върху което е сложен живота на хората. Само това осмисляше нашата община, независимо от това, беше ли тя сполучлива или не и бяхме ли ние готови или не към този нов живот, начало на който трябваше да бъде този наш опит.

Важна е работата на мисълта, търсенето на новото, по дълбоко и широко светоразбиране, а не онези форми, хубави или грозни, в които временно се излива постоянно разкриващият се дух човешки.

Аз съм чувал мнението на един сведущ човек, че в онези щати на С. Америка, където е имало някога свободни религиозни движения или е имало опити за устройство на братски колонии и общини, умственият и нравствен уровен на народа, неговия политически и социален живот стоят много по-високо, отколкото в другите, съседни щати, където не е имало такива търсения и такива опити. Онези форми, в които се е изляло временно религиозното търсене на най-добрите хора от народа, на новата, по-чиста вяра и новия, по-справедлив и разумен живот - са изчезнали завинаги от лицето на земята. Но вместо това, онази духовна работа, резултат на която са били тези временни форми, не е изчезнало безследно. Тя се е разпространила наоколо, повдигайки и просвещавайки масите. Мисълта, която се е зародила един път, си осигурява безсмъртие в душата на хората.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...