Jump to content
Ани

33. Колонията на „Възражданци” в България. Характеристика на общинарите.

Recommended Posts

33. КОЛОНИЯТА НА „ВЪЗРАЖДАНЦИ” В БЪЛГАРИЯ.

ХАРАКТЕРИСТИКА НА ОБЩИНАРИТЕ

Досев, Христо. Съчинения. Т. 1, Разкази и статии.

София: книгоизд. Възраждане, [1923], с. 101-111.

Христо Досев

Ние, членовете - основатели на общината бяхме всичко пет души.

Стефан Андрейчин, Димитър Жечков, Цонко Николов, Ташко Коматов и аз. Имаше още няколко временни членове и гости, но те немаха голямо значение и влияние на нашия общ живот, затова аз нема да говоря за тях.

Най-старият от всички ни беше Андрейчин - 32 годишен, а най-младия Коматов - на 19 години. Имаше голямо разнообразие и във възрастите и в характерите и до известна степен в разбиранията. В главните работи - разбира се, всички се схождахме. На задачите и целите на колониалния ни живот гледахме също еднакво. Имаше разлика само в разбиранията на някои второстепенни въпроси, но те никога не предизвикаха бурни спорове или усложнения в нашия живот. Тези усложнения /такива имаше много/ възникваха преимуществено на лична почва: от взаимна взискателност, от противоположностите на характерите, привичките и т.н.

Андрейчин изглеждаше човек мълчалив и до нейде суров, но в душата си той беше мек, нежен и чувствителен. С невисок ръст, сух, със слабо остро лице със сериозни сини очи и малка руса брада - Андрейчин беше винаги бодър и подвижен; той можеше да ходи много и да тича продължително, без да изгуби физическата си бодрост. В храненето и в начина на живота си той се бе опростил дотолкова, че понякога се чуди човек с какво живее тоя човек. В облеклото си беше всякога чист и спретнат.

Андрейчин беше поет на нашето направление. Малкото негови стихове, без да обладават голяма сила, се отличават с нежност, чистота на чувствата, обмисленост и сериозност на съдържанието. Съзърцателен и тих, той обичаше самотата и тишината. Енергия към външна, практическа деятелност имаше у него малко. Такава деятелност даже го измъчваше. Но ние го увличахме след себе си и той действуваше и работеше.

Някога си Андрейчин се увличал от идеите на социализма, че и на монархизма. Но вследствие стекли се особени условия за него, в него се извършва вътрешна работа, която го довежда до религията, до мирния анархизъм. В това време, време на тежки преживявания за Андрейчин, попадат му книгите на Л. Н. Толстой. Той намира в тях онова, към което и сам бил дошъл близо в своите търсения. От тогава Андрейчин става привърженик и апостол на идеите на Толстоя.

Знанията и разбиранията на Андрейчина бяха резултат на дълги и тежки търсения и преживявания. Затова у него имаше нещо такова, което нам, горещи и неопитни младежи, ни се струваше самоувереност и извикваше понякога лошо чувство към него - имаше дълбока увереност в правотата и несъмнеността на своите разбирания. Сега, като си спомням всичките му възгледи, съвети и предупреждения, които тогава ни се струваха неподходящи и неправилни, аз виждам, че една от грешките на нашата община беше това, че ние малко се прислушвахме към неговите думи.

Във физическата работа Андрейчин беше незаменим - неговата работа беше всякога сръчна и акуратна. Той можеше да работи без да сгъне ръце, по цели дни.

Но в характера му имаше една черта, която причиняваше и на него и на нас не малко тежки минути - той беше много обидчив. Ще кажеш или направиш нещо както не трябва, а нему вече му домъчнява, той си обяснява по своему, обидно за себе си твоите думи или твоята постъпка. Но като човек, който умее да се справя с чувствата си, той скриваше това. Само понякога го казва. Но ние знаехме тази му слабост и всякога чувствувахме мъката му.

Съвсем от друга категория човек беше Ташко Коматов. буен, подвижен, суетен. Все бърза и все тича. Обичаше да работи за показ, всички да видят колко много и колко хубаво е направил нещо. Също тъй обичаше да живее за показ. Правеше със себе си разни опити, рискувайки често със здравето си. И правеше го така, че всички да видят. Стремеше се към външна святост, към суров живот /например ядеше много малко и веднъж в денонощието/ и изискваше същото и от другите. Постоянно изискваше и критикуваше. И мислеше, че да се изисква от другите и да се обвиняват те, е важно християнско дело. Тази неприятна черта в неговия характер внасяше много недоразумения и тягост в нашия общ живот.

Коматов много обичаше да говори и да разказва разни анекдоти и случки из живота си. И често, благодарение на своя весел характер, той внасяше много свежест, радост и смях в нашия живот. Случвало се е седим изморени, отпаднали, а Коматов не отпада духом, разказва нещо си, жестикулира смее се, пее. И неговата жизнерадост се предаваше и на нас.

Цонко Николов беше човек строг и с голяма воля, целна натура. Той не знаеше и не признаваше вътрешно разногласие. Роден в Балкана, той беше висок и як. като балкански бук. 3а него не съществуваха трудности, каквото намисли, това прави. „Ако аз поискам - казваше той - да отида право към онази слива, например, то нищо не може да ме отклони от пътя". Да работи от сутрин до вечер, без да изправи гръб, беше за него нищожна работа. Да се справя със своите преживявания, да пречупва своя външен живот, беше също такава играчка.

Ние се запознахме с него, когато той беше фелдшер-фелдфебел. Като се увлече от нашите идеи, той стана техен открит проводник, без да се съобразява никак със своето външно зависимо положение. Като реши, че трябва да се откаже от виното, тютюня, месото, към които той имаше голяма страст, особено към тютюня, той в един ден скъса завинаги с всичко това. Също тъй скъса и с военната служба.

Като общинар Николов беше прекрасен. С него независимо от цялата му външна суровост, а понякога и грубост, беше леко да се живее. Той беше мълчалив, невзискателен и всяка своя дума, всяка своя постъпка обмисляше и претегляше предварително.

Фелдшерската практика на Николов, в която го вмъкнаха с постоянните си молби селяните, имаше за нас два важни практически резултата: първо, селяните станаха още по-близки към нас, а второ, като искаха да се отплатят с нещо за медицинската помощ, те ни донасяха кой мляко, кой сирене, яйца, банички и др. Тези печалби на Николов бяха тогава за нас много навременни - ние все още не можехме да се освободим от постоянни материални недоимъци.

Димитър Жечков - Душата и любимеца на всички общинари беше покойния Димитър Жечков.* Мек, чист, любовен, с дълбоко религиозно чувство, той привличаше към себе си всички и всякого. С нисък ръст, пълен, с издути червени страни, с големи черни, ласкави и съсредоточени очи на спокойно, безпристрастно лице. Само малките, едва покарали мустаци и рядката брадичка показваха, че това не е вече дете - дотолкова детски чисто и невинно изглеждаше цялото му същество.

Нежен, чувствителен и със слаба воля, Жечков израстна духовно пред моите очи. Той проникна в мрежата на живота и черпеше от нея сили и вяра. И Жечков преди две години и Жечков сега, в колонията бяха двама съвсем различни хора. Всички, които го познаваха по-рано, се учудваха на голямата промяна, която бе станала с него.

Напущайки семейството си, Жечков трябвало да преживее тежка драма. Любимец на майка си, която не му съчувствувала, той трябвало да я напусне, като я остави убита от скръб.

На Жечков било много тежко да преживее това.

Аз зная - ми каза той еднаж - че никога в живота си няма да доставя на някого толкова радост, колкото скръб съм причинил на майка си. Но, като съм избрал този път, аз се успокоявам с едно: аз правя това не за себе си, а за Бога, за Истината. Служенето на нея ще изкупи сълзите на майка ми.

Не мога да не кажа няколко думи и за нашите другари Петър Жеков и Никола Антонов, които макар да не живееха в общината ни, но бяха толкова близки към нея, толкова много техния тогавашен живот се преплиташе с нашия, че не можеше да се отдели от нас.

Добродушен и сърдечен, увличащ се и деятелен, Петър Жеков отдаде всичките си сили за служене на делото на „Възраждане". И аз не зная как щяхме да изнесем без негово участие първата тежка година на нашето издателско предприятие.

Другар и връстник, а след това едномишленик на Жечкова, Жеков работейки в една Бургаска содена фабрика, взе върху си всички пощенски операции на „Възраждане". Той получаваше парите, разпращаше книги и списанието, пишеше писмата. И цялата тази голяма работа той успяваше да направи между другото в свободното време от работата във фабриката - на обед и вечер. Когато поизостане работата, като не може да свърши всичко сам, той викаше някого от нас на помощ. Извиканият поставя всичко в порядък и пак оставя работата на него. Жеков не работеше, не помагаше, а свещенодействуваше. Той живееше и дишаше само за „Възраждане”. А когато ни се случваха „финансови кризи”, той ни даваше своите малко спестени пари и ни изваждаше от затруднението.

Никола Антонов беше учител в Алан-Кайряк. Възнисък, с плосък, малък нос на мрачно, мургаво и широко лице, с черни мустаци, черни, някак замъглени подвижни очи, с черни като смола къдрави коси. Ние го намерихме в ужасно душевно състояние. Той тъгуваше, странеше от хората.

‘Пътувайки из България за разпространяването на нашите издания, Жечков заболя от коремен тиф и умря в София, в Александровската болница (през септември 1907 г.). Към болестта, страданията и близката смърт, той, като религиозен човек се е отнасял спокойно, докторите го убеждавали да подкрепи своя „съсипан от вегетариански режим" организъм с питателен бульон от месо. - „Не, не трябва! - отговорил той. - Защо моя живот да е по-важен от живота на онова теленце, със соковете на което, аз уж ще се подкрепя?” отчаяно пиеше. Цялата му външност със своята душевна пустота и тъга, които го глождеха. Отначало той странеше и от нас. Избягваше ни, говореше неохотно при срещането ни. Но след това, като попривикна към нас, той започна да идва в печатницата, вземаше книги за четене, разпитавше ни за нашето отношение към разни страни на живота, понякога спореше, но спореше отпаднало. Забелязваше се, че той стана по-близък към нас. От очите му започна да изчезва облака на безразличието и отчаянието. Той престана да пие и явно се съживяваше. Интересите на нашия живот и нашето общо дело му ставаха все по-близки и по-близки. Той започна да ни помага в печатането и превеждането. Но ние мислехме, че това е просто тъй, малко съчувствие и приятно прекарване на времето. Но колко бяхме очудени, когато еднаж, отивайки си от нас, Антонов дал на Андрейчина своите стихове, като поискал да ги напечатат, ако струват. Стиховете бяха хубави. В тях той говореше за духовното превръщане което станало в него, за любовта, която го сгряла и осветила, като му показала смисъла и радостта в живота. Ние разбира се, охотно напечатахме стиховете. Но повече от всичко ни радваше туй, че благодарание на тях, ние узнахме какво става в душата на този тих и затворен човек. От това време Антонов стана наш близък другар и постоянен сътрудник на „Възраждане”. Във всички номера на нашето списание започнаха да се явяват негови стихове -хубави, обмислени, дишащи живот и вяра в живота.

Нашият мрачен поет откриваше малко по малко пред нас своята душа и своя минал живот.

Увличайки се в младостта си от социализма, той скоро се разочаровал от него, като не намерил в него смисъл на своя живот. След това го увлича Нитчше със своята проповед за „свръхчовека". Антонов, с един кръг от едномишленици, опитал да възпита себе си в духа на Нитчше - да убие в себе си всяко чувство на симпатия, жалост и любов към хората и животните и да развие вместо тях жестокостта към всичко и всички, запазвайки уважение само към себе си. В тази кампания на „последователи” на Нитчше съзрява плана да отидат заедно с революционните чети в Македония и там убивайки, да възпитават у себе си безразличие към хората и техните страдания.

„Аз - разказваше Антонов - изпитах възторг и радост при преминаването на пограничните планини. „Ето, скоро ще настъпи часа на великия урок” - мислех си аз. Но още не успели да стъпим в Македония и турците ни оградиха. При вида на това люлеещо се море от червени фесове, слушайки бесните викове на турците и свиренето на летящите куршуми, аз замрях на мястото си от ужас. Там при мене повалиха като сноп моя съсед. Кръвта шурна от раните му на струя като ме опръска. Аз съвсем не можех да повдигна пушката си. Ръцете ми трепереха, цялото ми тяло се тресеше. Ужас и страх за живота ми напълниха цялото ми същество. В такова ужасно помрачение и напрежение премина целия ден. Много от четниците вече не бяха между живите. През нощта, като разбрахме своето безизходно положение, ние решихме да си пробием път през турските редове и да бягаме кой къде може. Не зная, доколко се е удало това на другите, но аз заедно с няколко четници успяхме да се промъкнем благополучно.

По цяла нощ лазехме из доловете, преминавайки рекичките и вслушвайки се към най-малкия шум и трясък. Дене спяхме, а ноще вървяхме. Къде - не знаехме. Просто, вървяхме. Гладни, измъчени, все вървяхме, вървяхме, избягвайки селяните, къщите и овчарите. След дълги мъчения, удаде ни се да се промъкнем незабелязани през границата. Аз съм жив и свободен. Но с мене стана нещо, нещо в мен се скъса. Целият ми живот изведнъж замря. Аз вървях, движех се, но бях като мъртъв. По рано аз се радвах, че през жестокост и равнодушие към животните аз повдигам себе си. Аз живеех със злорадство. А сега безвъзвратно изгубих и това. Аз видях себе се като жалък, страхлив човек, който трепери за своя живот и няма сили да го отнеме от другите. И ето, оттогава се минаха няколко години и аз се движех като автомат - у мене нямаше нито мисли, нито радост, нито стремежи. В мене нямаше живот. Онова, което по-рано считах за живот, беше само измама. Аз заливах тъгата си с вино... И ето сега аз отново видях светлината. Тя ме сгря и ми даде радост. Аз чувствувам, че съм стъпил на този път, който дава и радостта и силата на живота; да очистваме и помагаме да расте нашето духовно, божеско, аз, хранейки го с любов и забравяне на нашата личност”.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×