Jump to content
Ани

35. Колонията на „Възражданци” в България. Заключение. Бележки на съставителя Вергилий Кръстев.

Recommended Posts

35. КОЛОНИЯТА НА „ВЪЗРАЖДАНЦИ” В БЪЛГАРИЯ.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Досев, Христо. Съчинения. Т. 1, Разкази и статии.

София: книгоизд. Възраждане, [1923], с. 124-136.

Христо Досев

Защо се разпадна колонията на „Възражданци”?

Поради същото това, поради което са се разрушавали и всички подобни опити за установяване нов, по-добър, идеален живот.

Първо ние бяхме много неопитни, за да устроим и водим добре нашето домакинство. Освен това не умеехме и не можехме да работим. А за да може човек в наше време да живее от трудовете на ръцете си, той трябва извънредно много и добре да работи, а малко да изисква и харчи за себе си.

Второ, условията, при които ние се бяхме поселили, бяха в голяма степен неудобни не само за живеене и физическа работа, но главно, за нашата издателска и списателска работа. Но всичко това са такива неблагоприятни условия, които можеше да се отстранят или преодолеят по някакъв начин, като променим мястото, като направим по-големи физически усилия и т.н.

Обаче имаше и друга причина, която беше най-важната причина за разпадането на Алан-Кайрякската колония. Тя е същата онази причина, която е предизвикала крушението на всички подобни общини, които са съществували досега. Причината на това е: първо, нашата непригоденост и неподготвеност към такава форма на живот, където е нужно много любов, смирение и кротост, където е нужно да се откажем веднъж завинаги от своята амбиция, своята гордост, своето желание, щото всичко да се върши тъй, както аз намирам за нужно, както на мен се иска; а второ, сложността, тежестта и всъщност ненужността на такава казармена форма на живот, в каквато се бе изляла нашата колония. Тази форма, която изисква непрекъснато ограничение на себе си ни потискаше, без да ни дава радост, онази радост, която прави живота на човека лек.

Може да се води общото дело добре, да се води с любов и без корист, но външните форми на това дело трябва обезателно да бъдат такива, щото в тях личността, с нейните индивидуални качества, стремления, достойнства или недостатъци, с нейната инициатива да бъдат свободни.

Влизайки в новия общинен живот, мнозинството от нас правеше това не толкова за удовлетворение на своята духовна потребност, колкото от желание да устрои по-справедлив, честен и главно свет живот, който да служи за пример на околните, доказвайки им заедно с това правилността и възвишеността на нашето светоразбиране.

Излезе тъй, че ние устройвахме живота си според своите сили и подготвеност, а сами вкарвахме себе си под онези форми на отношения и живот, които считахме за добри, нужни и задължителни. Благодарение на това, целия наш живот беше пресилен, тежък. Ние сякаш висяхме във въздуха. „Ако живеем външно свят живот, то значи и ние самите трябва да бъдем свети, или поне постъпваме свето”. Така мислехме и разбирахме ние. И вследствие на такова лъжливо разбиране, ние бяхме във висша степен строги и взискателни както към себе си, така и към другарите си. Ние изисквахме от себе си и от другите членове на колонията светост. Нашето положение беше положение на човек, който ходи на кокили и постоянно рискува да падне и се пребие. И ние падахме и се разбивахме - и в нашето самочувство и във взаимните си отношения.

Тази строгост към себе си и към другите не минаваше даром. Ние се сърдехме на себе си, сърдехме се един на друг. Ние се осъждахме взаимно един друг, дразнехме се, обиждахме се.

Спомням си случаи, много малки и незначителни, но които изискваха цяла буря в нашите взаимни отношения. Всъщност, именно такива .дребни случаи” изпълваха с тревога и мъка нашият общ живот и го водеха към разпадането му. Ако ние се бяхме устроили по „светски”, като определим предварително и взаимните си отношения и длъжностите си и правата си, то наверно, по-голямата си част от тия дребни случки" би се изгубили сами по себе си и нашия живот и нашите отношения биха били по-определени и поради това по-спокойни и любовни. Но ние избягвахме това, страхувайки се да не замирише у нас на външни писани закони. Отричайки властта, ние се страхувахме от всяко спиране. Ние считахме, че в живота на християнина нищо не трябва да бъде предварително определено. Християнинът трябва всяка минута да изпълнява само изискванията на любовта. Това беше един неправилен възглед, който имаше много тежки последствия за нашия общинен живот. Аз даже съм склонен да мисля, че в него беше основната причина за разпадането на колонията.

Много подобни случки правеха нашия живот все по-тежък и по-тежък. Но ние се надявахме, че всичко това ще премине, че нашите отношения ще се подобрят. Че всичко това са прости и дребни търкания вследствие на разните характери. Ние не виждахме своята основна грешка. Често ние всички живеехме в ужасно напрежение. Но случваха се периоди, когато всички ние сваляхме от себе си това лошо настроение. Най-често това ставаше вечер, когато ние, захвърляйки всичката работа и грижи, насядвахме около колибата, под красивото и тихо звездно небе, греейки измъченото си тяло на топлината на огъня или слушайки в общата стая ту замислено, ту весело, игривото свирене на Жечков. Той свиреше като истински артист, влагайки в звуците на своята цигулка всичката сила и широта на своята чиста и възторжена душа. И в нашите души влизаше покой. Наново се разпалваше същият ентусиазъм и същата вяра в живота и хората, която ни събра за този нов, непривичен и често тъй тежък живот. Всички ставаха ласкави и весели. Започнахме отново да мечтаем за нашия общ живот, за тези дела и подвизи, които ни очакваха на нашия път. И живота ни започваше да върви плавно и радостно. Явно беше, че нас ни свързва нещо, което беше по-силно от нашите слабости и недоразумения. Това, което ни свързваше, си остана у нас и след като се разпадна колонията. Един от другарите ни си отиде от нас крайно разочарован, че е дошъл в Алан-Кайряк. Но не се минаха и няколко месеца, когато той ни срещна, поиска да му простим грубите думи, уверявайки, че все пак ние сме му най-близките хора на света.

Да, в устройството на колонията имаше нещо съдбоносно, което неизбежно я водеше към разпадането й. Аз често си казвам: ако дявола поиска да намери такава форма на живот, при която хората повече да се разединяват и карат, то той не би се замислил да избере „християнската община".

Съдбоносно в нашата колония беше това, че този живот беше от единия край до другия изкуствен. Ние искахме да създадем съвършен общ живот, без да се освободим предварително от най-малките си слабости. Ние бяхме още твърде много заети със самите себе си. И искахме да живеем тъй сякаш се бяхме отрекли от себе си. И искахме да живеем така не само зарад себе си, зарад Бога, колкото зарад хората, за да ги обърнем към Бога. Затова ние повече се стремяхме да показваме на хората колко добре живеем, отколкото да правим усилия да живеем наистина добре в нашите постоянни взаимни отношения.

За чудене беше нашия страх пред общественото мнение. Излизайки от обществото в което бяхме израсли, от неговите понятия и привички, ние правехме това смело, без да се замисляме нито минута за нашата правота. Но живеейки по новому, ние искахме щото същото това обществено мнение, от властта на което уж бяхме се освободили, да се отнася към нас добре, да показва на нашата колония като на добър пример за целен и последователен живот. Затова ние се радвахме, когато научихме, че из цялата околност хората говорят за нас като за праведници. Ние всячески се старахме да разгласим не само из цяла България, но и зад граница за нашето дело. „Как, моля ви се! Устроили сме такова добро дело и хората не знаят за него. Трябва да им се съобщи за това”. Да, ние бяхме уверени, че сме направили вече онова важно дело, което току що бяхме почнали. Ние се страхувахме детски наивно, да не би хората да кажат, че в нашите отношения помежду ни и към хората ние постъпваме не по християнски, против убежденията си.

Когато ние току-що се събрахме в Алан-Кайряк, дойде при нас един беден, куц селянин. Но жена му беше здрава и работеше за цялото семейство. Самият селянин връзваше метли и изкарваше сносен доход. Но му беше потребна земя, за да си посее метли. И той решил да се обърне към нас и да поиска да му отделим няколко метра земя. Нашата земя беше толкова малко, че не стигаше за нашето прехранване.

„Но как ще откажем? Щом един човек иска от тебе, ти като християнин, трябва да му дадеш. И ще му даваш дотогава, докато останеш гол като сокол.”

Така говорехме ние, а в душата си чувствувахме, че това не е така. че като сме взели един път земя, трябва и да я работим, че този безземлен селянин трябва да иска и да търси от тези, които имат повече, отколкото могат да обработват със свои ръце. И че като му откажем, ние няма да извършим несправедливост, толкоз повече, че този който искаше, би могъл да намери навсякъде земя имайки, както се научихме после, пари, за да заплати за наемането й.

Все пак ние отказахме на селянина, защото един от нас, Цонко Николов, силно възстана против това. Но нам ни беше неловко, задето „постъпихме не по християнски". А тъй много ни се искаше, щото всички наши постъпки да бъдат „християнски” или поне, щото околните хора да ги считат за такива.

В нашия живот имаше още един случай, който свидетелствува за този страх пред общественото мнение.

Нашите руски другари изпратиха при нас едно момче - малорусин, който бягаше от Русия от страх да не попадне в затвора за революционни грехове. В първо време Трофин се препоръчваше за наш съмишленик. Постоянно дигаше врява с Евангелието, казваше, че агитирал между войниците да не стрелят хората и да не служат, и че затова го заплашва вечен затвор, едва ли не бесилка. Отначало той се мъчеше да работи, говореше за значението на труда, интересуваше се от нашите издателски работи. Но когато той разбра, че у нас може да се живее без да се присламчва за християнин, той започна открито да „критикува” Христа и Толстоя и да ни напада. Сега вече той пушеше непрекъснато и пееше свободно из българските планини и гори, далеч от руската полиция, революционните си песни.

Този млад човек беше уверен, че той е забележителен човек, че онази „душевна драма", която е преживял в своя живот, има значение не само за самия него, но и за всички. Затова той трябваше да напише своята автобиография, да разкаже на света своя живот - как го биел баща му, че не искал да работи, както той избягал от къщи, как работил на железопътната линия и как се просветил от социалдемократическата мъдрост и т.н. И понеже дене у нас беше много шумно, то той избра за своите литературни занятия нощта. И той започна отчаяно и непробудно да спи денем, ставайки само когато се изсвири за обед, и започваше да живее и да работи само тогава, когато ние лягахме да спим.

Тези нощни литературни занятия не ни се харесваха. При светлината на лампата ние не можехме да спим хубаво. Освен това, жалко беше, че здравия и силен момък не участвува в нашата работа и се полузва от нашия труд.

Ние търпяхме дълго, но най-после някой от нас му каза, че трябва да работи заедно с нас и да не разходва през нощта толкова много газ. Трофим се разсърди.

- И това се казва християнство? И вие се считате последователи на Христа? Лицемери! Вие не ми давате свобода. Аз ще работя тогава, когато искам. Ако вие ми пречите и занапред, като ограничавате моите действия, аз ще си отида от вас. Нека да гладувам в непознатата ми България, но аз ще разкажа на всички, що за християнска община се намира в Алан-Кайряк.

Ние знаехме, че не сме виновни в нищо, но не ни се искаше да говорят хората лошо, не за нас /всеки отделно не се страхуваше за себе си/, а за нашата колония. И ние започнахме да молим обидения Трофим да не си отива от нас, да работи и да живее както иска и както знае. Трофим ни прости великодушно и остана да живее с нас...

Иска ми се още един път да посоча това, че нашия стремеж към външна светост, освен другите разрушаващи причини, беше този спъващ камък, който правеше невъзможна тази форма на живот, каквато ние искахме.

Когато основавахме колонията си, ние решихме, че тя ще бъде анархистична. Ние нема да плащаме данъци, нема да зарегистрираме печатницата, нема да имаме никаква работа с властта, нема да ходим войници и т.н. И аз съм уверен, че всички, подчинявайки се на мнението на общината, биха отишли без страх на страдания и смърт, но не биха отстъпили нито крачка от своята позиция. Но правителството не ни закачаше и затова не ни даде повод да си покажем смелостта. Само веднъж дойде при нас бирника и поиска от Андрейчина и Николова да платят пътна повинност. Те отказали. Мотивирали своя отказ не само с това, че не искат да имат никаква работа с правителството, но и с това, че събраните от народа пари се харчат не за нуждите на същия този народ, а се прахосват за прокарване на хубави пътища между градовете за удобство на богатите и силните. Те пресметнали на бирника, колко пари приблизително е събрало правителството само от Алан Кайряк, в последните 30 години. Излязло повече от 25 000 лева. А по какъв път пътуват селяните? По стръмни баири, през бързи реки, през непроходима кал, преминавайки разстоянието от 40 клм. за два и за три дена.

Като разказвам за това, аз искам да посоча на друга една страна на нашия общинен живот. Същият този Николов, който смело и категорически се отказа да плати данък, няколко месеца след разпадането на колонията, постъпи на държавна работа. Когато го попитах, защо е направил това, Николов ми отговори:

Там, в колонията аз не бих отстъпил в нищо, дори да бяха ме рязали на парчета. Но като излязох от колонията, аз постъпвам по своему, според силите си.

Ето я тази външна светост, която убиваше още в зародиш общинския живот. В общината постъпват така или иначе, не защото това се изисква от непосредствения, вътрешен глас на всеки общинар, а само затова, защото това е нужно за престижа на колонията, за „светата форма".

Нима такъв живот, дето хората не постъпват свободно, дето те стъпят не със свои крака, чувствуват не със своето сърце и говорят не със своите уста, може да бъде радостен и да крие в себе си възможност за по-нататъшно развитие?

Никога!

Създавайте такъв външен живот, който да произлиза от вашия духовен ръст, и вие ще живеете смислен живот и ще се движите напред. Ще се движите не само вие самите, но ще движите и околните си.

Вие си шиете дрехи според ръста, за да не ви бъдат нито много широки, нито много тесни. Също така създавайте си външен живот според духовните си сили, за да не бъде нито прекалено тежък и непоносим за вас по своята възвишеност, нито прекалено противен по своята мерзост и низост.

Не се страхувайте от компромисите, които ще срещнете в живота си, но гледайте на тях трезво. Гледайте на тях като на нещо такова, което вие още не сте в сила да преодолеете, но което вие непременно трябва да надвиете. Никога не ги оправдавайте, нито пред себе си, нито пред хората. Стъпка по стъпка, с усилието на своето съзнание, приучавайки себе си към добродетел и чистота, вие ще се освободите от тях, усъвършенствувайки себе си и своя живот. Ако ви е противен сегашния начин на живот, излезте от него - и външно, и вътрешно. Но не се напрягайте прекалено да се направите изведнъж свет или да създадете праведен общ живот.

Устройвате кооперации, поселища, колонии, общини - което ви е по силите и ви дава радост.

Работете над себе си, като се усъвършенствувате. Като изживеете една форма на личен или обществен живот, захвърлете я без съжаление и идете напред. Нека вашия усъвършенствуващ се дух да си намира все по-нови и по-нови форми и облекла, без да скъпи никак старите, както не скъпим износените дрехи и с радост ги даваме на първия, който пожелае да ги вземе.

Важен е проявяващия се дух на човека, който неизбежно се връща към Бога, а не онези временни форми, в които той се излива в своето непрекъснато развитие.

БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ Д-Р ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ

1. Христо Досев е един от първите последователи на учението на Лев Толстой в България и затова поместваме очерка за него на Стефан Андрейчин.

2. Христо Досев в Русия, в очерка на Д. Вапцаров проследяваме приложението на толстоизма в самата Русия.

3. Христо Досев описва последователно първите опити за колонии и комунален живот в България, дава сведения за първите колонисти, как са работили и прави анализ на грешките и дава поуките от тях.

4. Защо включихме този материал? Тази книжка вече е рядкост и нищо не се знае за първите комуни на толстоистите.

5. Идеите на толстоистите за комунален живот завладяват последователите на Учителя Дънов и те правят своите опити в с. Ачларе, Русе, на Изгрева и на други места. Всички се провалят. А защо? Отговорите са дадени в „Изгревът”.

6. Виж „Изгревът”, том I, с. 256-260; том I. 2. изд., с. 297-300; том II, с. 133-156, 183, 236-238; том V, с. 409-418. Там са дадени историята на комуните в Братството.

7. Идеята за комуните се възпроизвежда непрекъснато по времето на Школата на Учителя и това е видно в спомените на последователите му в „Изгревът".

8. По-късно тази идея ще се оформи в „Братски задруги" и „Братски кооперации”, които застъпва Сава Калименов и на които ще се спрем подробно, защото това са много статии написани от него във вестник „Братство”.

9. „Братско общежитие” - от Георги Радев, с. 23-25, I младежки събор - 1-5.VII.1923 п, София.

10. Разисквания върху реформите, с. 25-28, I младежки събор -1-5.VI 1.1933 г., София.

11. Теософията и Толстой, предвестници на новото учение от Петър Пампоров, с. 31-34 - I младежки събор - 1-5.VII.1923 г., София.

12. Разисквания върху реформите, с. 34-35, I младежки събор -1-5.VII. 1923 г, София.

13. „Две думи” - Слово на Учителя Дънов, с. 36-47 и дава отговор за толстоистите, анархистите и комуните.

14. През цялата школа на Учителя, неговите последователи не могат да се отърват и да се освободят от първоначалните идеи влезнали в тях за комунизма, за комуните, за толстоизма и анархизма. Тези идеи те ги застъпват в различни статии поместени във вестник „Братство”, „Житно зърно” и други издания.

15. От 1945-1990 г. комунистите в България решиха насила, със силата на властта да реализират идеята на комуните и комунистическите си идеали. Опитът от 45 години бе неуспешен и се провали. А защо? Според Учителя Дънов, българското и руското съзнание не е готово за комунален живот, защото това може да се осъществи чак когато влезе в космическото съзнание. А дотогава ще се чака.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×