Jump to content
Ани

42. Статията „Еделвайс” / П.Г. [Пламен Градющий=Сава Калименов].

Recommended Posts

42. СТАТИЯТА „ЕДЕЛВАЙС” ОТ САВА КАЛИМЕНОВ

ЕДЕЛВАЙС

Ново човечество. Г. 1, кн. 2-3, май-юни 1925

П.Г.

“Изучавайте езика на цветята”

Беше дълбока нощ и ни една звезда не блестеше на тъмния небосвод.

Човекът крачеше в тъмнината, покрай трапища и препятствия, рискувайки всеки момент да падне и мислеше за своята съдба, която му бе отредила вечно да се скита в тоя мрак. Досега той не бе мислил. До днес той живееше в тъмнината, без да чувствува нужда от светлина; той даже не помнеше да е виждал някога подобно нещо. а паданията и повръщанията от пътя пред неочаквани препятствия бяха за него обикновено нещо... Днес, обаче, дълбока мисъл бе набраздила сбръчканото му чело, изопнала бе и направила крайно чувствителни нежните корди на неговото сърце и съсредоточила в едно направление всичките сили на волята му.

Човекът вървеше и мислеше. А неговата мисъл бе, че той е сам. Никога не ще срещне той това, за чието съществуване узна едва днес и което той, без да подозира даже, бе дирил тъй дълго в тъмата и страхотиите на нощта. Никога не ще дочака нещо хубаво в бъдещето, както не помни нищо подобно в миналото и никога не ще види това - той още не знаеше името на Светлината - за което неговите очи започнаха да се отварят едва днес.

Човекът вървеше и мислеше, че е сам, а в същото време над него бдеше непрестанно, вземаше грижа за всички негови работи и направляваше всяка негова стъпка към нещо много хубаво, нещо много светло и красиво, към една велика цел - този, който, без човека да подозира това, го съпровождаше от самото начало на неговото скитничество. Човекът мислеше, че винаги е било и винаги ще съществува само тъмнина, а при това над него се разливаха безкрайни потоци светлина и той не знаеше, че трябва само да отвори очите си, за да я види, мислеше, че никога не ще дочака нещо хубаво, а не знаеше, че денят на неговото проглеждане, на неговото освобождаване от оковите на тъмнината беше дошъл. И обзет от тези нерадостни мисли, човекът под тайнственото ръководство на вечно бдящия над него ръководител - направи последната съдбоносна крачка, която трябваше да докара неговото проглеждане, да му отвори вратата, водеща в Царството на светлината, да му посочи пътя за съзнателно напредване към Високия Идеал, който беше източник на тая светлина.

Ужасно, незапомнено беше падането, което стана причина за отваряне на очите му и което бе допуснато само с една цел - да накара този, който вече бе предварително подготвен за това, чиито очи долавяха по някой слаб отблъсък от Светлината и правеха усилия за скъсване завесата на тъмнината - да се разтворят съвсем от ужаса на страшното сгромолясване, което разтърси из дъно цялото му същество.

Спомен, обезсилен и изранен, почувствувал всичката си слабост да се бори и побеждава сам, съзнал неспособността си да разкъса без чужда помощ веригите, които до днес са го свързвали, той лежеше на острите скали и за пръв път от като се помни из дъното на душата му, из потайните глъбини на скритото му съзнание, избликна неудържима, гореща молба, страстен повик, отчаяно обръщане за помощ към Нещо, към Някого, съществуването на когото бе неизвестно за неговия ум и знанието за което се таеше в тия именно съкровени глъбини...

“Боже! Боже!" - шепнеше душата на своя тайнствен език. И тия думи раздраха завесата на очите му и той прогледа; скъсаха превръзките на ушите му - и той чу - „Око не е виждало и ухо не е слушало" това, което той видя и чу тогава...

Той усети, как веригите, които го сковаваха бавно и леко се смъкнаха и с грохот полетяха надолу, като че ли една грамадна ледна преспа смразяваща неговото сърце мигом се стопи под палящите лъчи, неговите чувства се понесоха свободно и обгръщаха вселената, умът му просветна и доби прозорливостта на ясновидец... Почувствува се далеч от тялото си и свободно, леко, с бликаща на буйни потоци радост се носеше нагоре, нагоре!.

... Впит в небесата снежен връх, чиято белина ослепително блестеше. Безкрайни потоци най-нежна светлина, която ласкае очите и внася в душата тишината на Нирвана... Божествена музика, която опива и на кротки вълни облива, прониква в цялото същество, преливайки в него живота на цялата вселена. Почувствувала присъствието на нещо велико, душата застана на колене и там, на високия снежен връх, тя видя за пръв път Този, под чието ръководство се намираше - пратеника на Бога, когото тя викаше, а ослепителния блясък на неговите одежди засени чистата белина на снежното пространство и я накара да затвори очите си, за да не бъде ослепена.

„Еделвайс!”

Само един момент... само една дума каза той и се изгуби, а душата се почувствува отново, там долу, свързана в телесните вериги и осещаща тежестта на материята. Отново се намери тя в измамните прегръдки на Майя, чийто шум и блясък я ослепяваше и оглушаваше за всичко духовно, за всичко истински реално, като даваше простор на телесните очи да гонят сенките на нещата в измамния свят на преходните форми, но тя донесе в своя телесен затвор толкова светлина, че непознати сили изпълниха цялото тяло на човека, озариха ума му, укрепиха волята му, внесоха топлина и радост в сърцето му. Той разбра, че има нещо, за което заслужава да се живее, което заслужава всички жертви, и което той трябва непременно да намери. В него заговори устрема към борба за победа над това, което му пречеше да върви напред...Той гледаше - пред него блестеше огромно поле озарено със светлина. Сини върхове примамваха неговия поглед в далечината и той радостно закрачи.

Душата мълчеше... Но в тесния кръг на ограниченото, обикновенно съзнание бяха се промъкнали лъчи от нейната светлина и човекът тържествуваше. Нещо пееше в него. Песен беше ритъма на движенията му и радостно биене на сърцето му и отчетливите образи на мисълта му:

„Еделвайс!"

В тая дума бе скрита тайната, която го окриляваше даваше му сила да се бори и превъзмогне, всичко което, би му се изпречило и го изпълваше с радост и непоколебима вяра в бъдещето.

Човекът вярваше и пееше. Вярваше, вслушвайки се в своята песен и мислеше; „Аз ще намеря този Еделвайс! Ще го диря по всички кътища на света; ще пребродя надпъж и нашир всички места, където той би могъл да съществува, ще проникна в бездните, ще премина ужасните блатни тресавища, ще се катеря без умора ден и нощ по стръмните опасни скали; ще превъзмогна всички трудности и препятствия, които биха се изпречили на пътя ми, ще победя всички изкушения, които биха искали да ме отклонят от целта ми, ще забравя всичко, с което съм живял досега, но аз ще го намеря!”

„Въпреки всичко - може би чак след дълга редица години, може би след най-ужасни страдания, след безбройни падания и неуспехи - все пак, аз ще го достигна!”

И от тогава - той търси!

Казват, че и днес, хе, там в сините, увенчани със снежна корона планини, той може да се срещне, катерещ се с опасност за живота си по заледените, хлъзгави скали и ден след ден, крачка по крачка, от чука на чука - той неуморно се стреми нагоре, скъсвайки все повече и повече разстоянието до снежните върхове, чиито бели зъбери се впиват в небето и на които - казват - растял чист и светъл, недокоснат от ничия ръка, неосквернен от ничий земен поглед, белия, девствен Еделвайс!

За бял, самотен Връх лъчите слънчеви омайна приказка ми тихичко разказват:

“Далеч, далече някъде, там де човешки крак не ще во век да стъпи в небесна синева бял Връх скалисти чуки впива.

В хладни пазви сгушен, там Еделвайс самин расте и пие денем слънчеви лъчи, а нощем със светлите звезди говори.

Те пращат му в нощта по златни нишки своите усмивки нежни и шепнат кротко своите дивни словеса.

Небето, вечно чисто, като бащинска ръка над него се простира и пие той от ясната синевина досита всеки ден.

Дарява щастие той, безкрайна радост, облива със светлина ума, изпълва с мощ гърдите на тогова, който го достигне!

Безсмъртие дарява, човека в Бог чудесно в миг преобразява и храни с нектар и светлина - с амброзия душата!

тоз, който го достигне слънчев лъч от Бога става!

Но - стръмен Път бележи диря кървава нагоре всред скали и снегове вледени.

И страшни ями зеят под опасни пролези, готови да погълнат всеки миг смелеца.

Чудовища ужасни, застанали на стража, непрестанно бдят пред входните врата на тоя Път, готови да разкъсат всеки кой се там яви.

И сал пред тоз смиряват се и пускат го отвъд да мине - кой носи златна чаша в ръце и на челото му звезда на победител трепетно сияе.”...

Затварям в захлас очи: стенания, люта болка, кървава борба -герой могъщ с усилия свръхчовешки убива ламя огнедишаща на злото; в потоци кръв издига увенчано със звезда чело и в ръка си златна чаша носи.

...И нежно галят ме и шепнат слънчеви лъчи отново:

„Тоз Връх и този Път, и туй небе над тях в тебе се намират, и грее дивно слънце там, а нощем златните звезди омайни приказки разказват.

С корен впит в скалите твърди и с коронка в небесна синева там вечно Еделвайс цъфти и чака ден уречен, когато твоя дух ще стигне висините.

И чака търпеливо, ден след ден - години, векове, хилядолетия; той знае, че скали и пропасти и бездни ще надмогнеш и ламята ужасна ще сразиш...той знае, че кога да е, с твоя Дух ще да се слее и лъч от ярка светлина ще стане!”

Затварям в захлас очи- лъчите слънчеви ме галят: танцуват, пеят и шептят - а пада светлината в мен и виждам бял Връх, Пътека кървава и Еделвайс с коронка впита в небето!

П.Г. [- Пламен Градющий / Сава Калименов]

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×