22. Алеята: поема

[Ани]

22. АЛЕЯТА

поема

Тогава - през оная година,

една от ония -

слънчеви,

светящи -

близо половин век

оттогава...

Тази лятна нощ,

това връщане от клас,

през този вечерен час -

притихнал бе града

и скъдана светлината бе -

София тогава!...

 

Една школа -

Един Учител -

група ученици

след лекция връщат се на Изгрева.

 

Тръгнали са пеш,

тръгнали сме след Него

и вървим по улици -

^:

слабо осветлени -

навлизаме в голямата градина.

Посрещна ни ароматния въздух,

нощната свежест ни гали

и дъха на цъфнали липи...

Романтиката ни понесе,

носени сме на криле,

летяхме ние

към една съкровена мечта.

 

Учениците следваха Учителя си -

равномерна и твърда стъпка

и бе щастие

да вървиш все така

през тази нощ,

безгрижни в младостта,

покъртени от чудото,

разгънало се пред нас

в безброй светлини.

 

Един извор бълбукаше,

ненаситно пиехме

от нектара на мъдростта.

 

Връщане от клас;

по безлюдни, тихи улици -

от Оборище до Опълченска

от Оборище до Изгрева

 

Изгрева -

поляната -

ухаеха тревите -

гушеха се борчетата там.

Изгрева незастроен,

Изгрева чист - една безбрежност

тиха като море

с нежния шепот

на меката нощ...

 

Тая нощ -

безлунна,

звездна -

стволите,

цветята

и главната алея -

останала след нас...

 

Пред тебе е нощта,

неравните пътеки нагоре...

Коя ли води до Изгрева?...

Не знаеш -

ала вървиш сигурно,

един младеж взел преднина

е големи крачки тръгна начело

и проправя уверено

пътя към Изгрева.

 

И алеята,

виждаш я,

виждаш я до днес

и големите стъпки -

твърдите стъпки -

уверени и леки

и Той с нас...

Тръгнали сме към Изгрева

от Оборище след клас,

прибираме се на Изгрева.

 

Чакат ни -

незастроени къщички,

палатки направени просто,

една обширна поляна,

електричество няма още,

нито вода,

а ти се струва, че си в рай -

един свят вълшебен,

приказен.

 

Дали, защото си млад,

дали, защото след Него вървиш,

дали, защото си бил на школа

и си слушал,

слушал....

Дали,

дали -

днес може да се отговори

на хиляди “дали” и “защо”...

 

Защото си на Изгрева,

където е Той

и ти знаеш това,

виждаш,

усещаш го -

живата реалност те докосва

вълнува,

отнася те...

 

Великото се бе сбъднало -

епохата,

времето-

нашето всекидневие

бавно и внушително се позлатяваше.

и всичко шумеше и пееше,

тържествуваше -

трептеше въздуха -

светлината като пеещи водопади

изливаше се на вълни.

Щедро бе всичко,

а ние, ние се носехме като лодка

смело,

уверено, безгрижно по житейското море.

 

Имахме всичко,

бяхме богати

пред нас един океан -

преливащ от бисери.

 

Тогава тая

и много школни вечери -

Оборище Опълченска -

Оборище с първия ни салон - Изгрева

и тази алея,

неравна,

нагорна,

извиваща се днес край обсерваторията...

Тя пее и разказва за нещо неповторимо -

вдълбано като гранит

в историята българска -

история световна.

 

Алеята,

алеята,

запазила частичка

от звездната хубост на нощите,

от устрема на ученика,

от младежката жар,

от голямата радост

посетила Земята през нашето време

и най-вече,

най-вече от присъствието на

Големия Приятел -

повел нашата младост

към Изгрева -

към Изгрева -

оня Изгрев

недосегаем -

недостижим,

недокоснат в света

на вечните ценности.