Jump to content

25. “Аз зная ...": есе (5.I.1977 г.)


Ани

Recommended Posts

25. “АЗ ЗНАЯ! ...”

есе

5.I.1977 r.

“Аз зная много от вас са бедни, много от вас са болни, много от вас са невежи, много от вас имат недъзи, много от вас са прости, не са учени - всичко зная. Казвате Учителят не знае ли всичко това? Зная и защото зная, показвам ви пътя, по който ще намерите това богатство, показвам ви мястото, отдето можете да го вземете.”

Намираш се пред нещо, което не можеш да уловиш със сетивата си, има нещо неокачествимо, неуловимо, а е там и е толкова реално, сякаш гледаш ръката си, а не тая картина, тая панорама, която ти разкрива не друго, не, а Неговия свят, Неговия делник - работен, реален, суров, сместил се сега в тоя празничен колорит по време на този събор, през първия ден, наречен: “ден на Любовта”, новия ден. И ние сме там тогава и сега и гледаме тая необозримост да се стеле пред Него, пред очите ни, толкова близко и толкава трогателно нежно, защото и ние сме един от тези поотделно:” беден, болен, невежа, с недъзи, прост”. Нещо си като един от тези. И слушаш, когато Той или по-точно Любовта ти говори с всичката мекота и топлота на гласа, слязла е там на това равнище по-ниско от морското. Тя, която за разлика от Мъдростта недостижим връх и като Истината друг още по-шеметен връх, общуващи със звездите и плеядите Любовта, която не се гнуси, снизходителна и нежна като майка слиза именно при такива като нас не само, за да свидетелствува участието си в твоята несрета, не и само да те утеши, не дори само и да те подкрепи, но, за да ти покаже пътя по който ще намериш скрития лек за болката, и ти сам да станеш господар и сам да си помогнеш, защото Той дълбоко вярва в тебе и в това, че ти ще успееш по тоя път и ще се домогнеш до разрешението, капиталното разрешение на твоя живот. Запазвайки и твоето достойнство, Той знае, че тъкмо за това си дошъл при Него, не с простряна ръка за милостиня, не, а за една победа, която собственоръчно сам като човек и ученик ще изтръгнеш.

Той вижда и знае, Той слуша воплите на всички и сега тия, които стоят близко до Него през този величествен празник на Духа, иска да ги поведе, да ги изведе, връщайки на себе си, изправени в целия си ръст, готови за гигантското усилие, когато ще трябва, неумолимо трябва да се справиш с една твоя лична задача, със съдбата си, която не иска да чака, както не чака дори и за Христа и за всичките сподвижници, чийто глави паднаха покосени като дървета. Тук и сега цялата постановка бе друга. По някакви неизвестни разпореждания, не беше вече нужно да се убиват, да се горят, да се разпъват учениците. То беше вече минало, нещата не се повтарят по своята форма. Времената бяха други, съчетанието на звездите благоприятно и Слънцето вече се прибираше към равноденствената си точка, напущайки юга. Така стояха нещата, когато земята беше удостоена с високия си гост и прииждането на пролетта се усещаше.

Но ето, бяхме пак ние, да не бъде пресилено казано, пак същите - бедни, нисши духом, кални и прости, както тогава, така и сега. Знатните пазеха достойнството си и казваха: Кой е Този, Син на дърводелеца Йосифа и Мария и не пристъпваха към Великото учение. И казваха: “Не вършейте в съботата”. Не бе важно вече, времето вихрено препускаше и нямаше вече кой да ги чака, да ги убеждава и доказва. Тези, нека са тези, които са дошли, пристигнал и., към Него, отрудени от път, голи, боси, гладни, жадни, бедни, а са понесени от нещо, което не разбираха, нещо яко, свежо, красиво, неподозиращо, ала достатъчно жизнеспособно, за да те отвежда до тоя светящ праг, от който вече за нищо на света не желаеха да се отвърнат, при все, че нищо не ти обещават, а ти показват само път, който трябва сам да извървиш и със собствените си ръце да разбиеш ледовете на собствената си съдба. Защо и как? Защото стоиш там и не помръдваш, въпреки, че не ти обещават лесна победа, и как не ти идва на ум да простреш ръка. Доста ти е другото, другото, което е разперило криле над тебе. Приютен си под топлото дихание и над тебе едно небе като днешното меко, чисто, синьо, което излива на потоци светлина. Забравил си вече, че си “беден, че си болен, че имаш недъзи, че си прост, че си несъвършен, че си нисш духом”. Изправен сега пред този ден, пред тази видимост и най-вече пред тази катедра да гледаш и слушаш Него, ти, ти се чувствуваш царски син, принц или принцеса от приказките и сърцето ти се пълни и празни, и на очите се стича безшумно влага и ти знаеш, че всичко, което носиш като това не тежи, не е тежко, да, не е толкова тежко, само да простреш ръце, по тоя път не по друг, сиромашията ще се стопи, болестта ти ще изчезне, невежеството ще се превърне на знание. И ти човекът, докоснат от магията на времето, ще разбереш, че всичко е целяло твоето добро, и че причините били там, бушували са в сърцата на твоите деди, че ти понесъл си едно минало, някакви стари звена дългове и сега си изправен пред последния падежен срок. Той гонения ти приятел, който разполага с великото те пита искаш ли да ти олекне - ще разводниш времето, ще отложиш изплащането. Законът е неумолим - или искаш сега всичко да бъде преодоляно, разрешено, изплатено. Трудно стига човек до тези дълбочини, мистично недостъпни. Ала “бедните, простите, болните, хромите, невежите", не искаха, да се проточи срока и да минат с, макар и облекчени “причините”. Имат и куража и силата неизменно да кажат: Сега Учителю, нека сега да е. Времето летеше светкавично и думите се отронваха: Да бъде! Затова тези хора, ние -сега, имахме куража и съзнанието да стискаме устни и пестници и да вървим напред. Съзнавахме и живеехме времето, такива каквито бяхме пред кого сме застанали и какво се очакваше от нас. Затова примера на Боян Боев остана да блести като най-светла страница в историята на Братството и безстрашното отстояване страданието на Паша, начина по който носеше голямото страдание беше безпримерно - той поразен в нозете, тя в очите. И не само те, не, но нека спрем само до тях, чието житие е една дивна апокрифна история. Нека не се докоснем до тая интимност, за нас не е важен фактологическия материал, колкото удара и силата на строгата принципност, която не пожелаха никога и срещу която и Той не застана. “Чашата горчива, да я не изпия ли?!”

Колко е била силата на горчивината за нас обикновените хора не е от значение, важно е, че тя съществуваше за всички и нямаше ни възможност, ни закон да бъде избегната. “Всички ще минете по този път”. Страданията бяха тема, която изпълваше всеки том от Неговите беседи. Страданията, тези очистителен огън пламнал в света, който нямаше да не близне нито един. "Целият свят ще страда и страда и вие в това число, но вие ще знаете техния смисъл”. Ние знаехме, бяхме успели да научим това. И тогава и сега, когато пак и пак слушаме тези думи: “Аз зная"... не казваме направете чудо - да се отмени тази чаша. Ако можеше и ако трябваше, Великата Реалност не би допуснала с Христа да стане това. Ако можеше и Учителя би го направил, но защо?... Би могъл да знаеш, че би могъл, но ето стоеше Той пред това светло утро. След това Слово, към края на тази беседа се приближава и казва: “Аз зная и защото зная, ето показвам ви път. Давам ви ключ сами да отидете до хамбара, да сИ отключите и да си вземете колкото си искате - и колкото ви трябва.

Денят беше блестящ, и с мекотата и със светлината и на това незабравимо небе и ние “бедните, болните” решихме да го послушаме. Поехме този път - съгласихме се с Него, преживяхме тоя час и бяхме уверени, че кога да е ще стигнем до този “хамбар” и ще разрешим задачата си около “причините”. При това всичко вече не изглеждаше както беше, защото имаше нещо друго, което вече казахме - изправени бяхме пред Нея - пред Любовта, чийто лъчи ни обливаха с топлина и светлина. Любовта и силата й се вля в нас, какво е човекът, за да изпадне в униние от своя житейски товар?!... Сърцето ни ликуваше, умът ни поглъщаше Словото, душата бе извисена, за да усеща, че диша Неговия въздух и е стъпил там, където беше стъпил и Той.

Миг или вечност. Съборни дни, трудно можеш да осъвремениш цялата духовна постановка на тези дни. Твърде трудно, защото след като към нас бяха насочени лъчите на едно голямо Слънце, трябваше да кажем, че живи бяхме да усетим тази топлина и светлина, живи бяхме да преживеем радостта, която ни озари. И, че всичко, което се каза до края на тази първа беседа от този събор, се изля върху ни като благодатен дъжд, за да възрасти посято семе през тоя ден, за да можем ние, такива, каквито Той ни прие и благоволи към нас, да се справим с всичките си изпитания и страдания.

Каза го - чухме го тогава, слушахме го днес, беше израз на Любовта, беше меката длан, която се простря към нас, беше крепкия зов, който стигна до нас, беше вярата в нас, че можем: “Ще отворите сърцата си за новия ден - тоя ден на Любовта, ден на вечния живот. Вярвам, че всички сте дошли за новия живот. Ако се занимавате със стария живот, вашето идване на земята е безсмислено. Ако сте гладни, боси, бедни, със скъсани дрехи и ви изпратят пак такива, вашето идване на земята е безсмислено. Аз искам да се върнете хубаво облечени, добре нахранени, добре угасили жаждата си. Аз зная!...”

Нека добавим и нека не звучи странно - дойдохме и бедни и богати, и прости и невежи. И Той знаеше всичко това, и ни прие такива. “Такива Бог ми ги изпрати и Неговата дума на две няма да направя, приех ги” - беше отговорил Той на един, който Му каза: Как ги търпиш тия, нито те разбират, нито те знаят. Право бе, такива бяхме, но за нещо бяхме приети, то е друга тема, но ето, че не ще напуснеш земята беден, белен, прост, със скъсани дрехи, гладни, жадни, след като сме били при Него и сме слушали най-хубавата проповед през този забележителен съборен ден. Дръзваме да кажем, и никак няма да звучи ни странно, ни нескромно:

Богати сме,

Здрави сме,

Облечени сме,

Сити, но не преситени сме,

Напоени сме с най-чиста вода,

Озарени от светлината на строгия и неземен закон.

Няма да напуснем земята както дойдохме при Него, нашето идване на земята, нашето идване при Него имаше дълбок смисъл.

Живи бяхме да преживеем новия ден, ден на Любовта, която ...към нас, за да ни постави в жив досег с най-великото случило се на земята през нашето време.

“Аз зная!...”

Той знаеше всичко и за всички. Той можеше да направи всичко за всички, но пазеше свещено границата, пазеше човека като най-свещения съсъд, като най-прекрасното цвете, като най-силния кълн - да не се повреди.

Но, за да расте естествено, да расте и се развива така, че да бъде където и устои на всички бури: “Та всичките мъчнотии да не са в състояние нито на косъм да ви отклонят от правия път по който сте тръгнали”.

Беше най-важно това и ние го разбирахме, опитвахме се да го преживеем.

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...