Jump to content
Ани

1.3. Абубекир

Recommended Posts

1.3. АБУБЕКИР

Ако отидете някога в Цариград, потърсете сладкарницата на Абубекир. Тя е към голямата джамия, тя е най-голямата. Всички я знаят. Когото и да попитате, ще ви я покаже. Като влезете в големия салон, веднага се чувствува чистота, ред и порядък. Въздухът е наситен с най-различни сладостни аромати. Посетители винаги има много. Тук се сервира най-хубавото кафе, чай и всевъзможни източни сладка и сладкиши! През лятото тук се продава най-хубавата боза, прочута в целия град.

Известно е, че сладкарското изкуство на изток е на голяма почит, и че най-добрите майстори в него са от албанския народ. В сладкарницата работеха петимата сина на Абубекир. Те завеждаха разните отдели: за халви, за локуми, шекери. Те се изпращаха из цялата страна. Какви пък кадаифи, баклави, ашурета, сладоледи се приготовляваха за клиентите тук! Въпреки много клиенти, обслужването беше отлично. Прислужваха млади, пъргави, подвижни, сръчни хора от албанския народ. Никакво забавяне, никакво чакане, поръчките се изпълняваха веднага. Абубекир имаше клонове във всички по-големи градове. Само в Скопие нямаше. Тук живееше семейството му, и той не искаше да има предприятие.

Ето как стана запознаването ми с Абубекир. И влязох в живота му и той в моя. Бях мобилизиран, изпратиха ни в Скопие - стопанска рота, хамалска рота. Товарехме и разтоварвахме вагони, пренасяхме и пазехме складове с храни, обработвахме стопанство някъде към летището. Бях поставен на пост пред някакъв склад захрани край Вардара-стотина крачки по-долу от големия мост. Вардарът беше придошъл, проливни дъждове се бяха изляли горе в Шар планина. Водната стихия се носеше с гръм! Тя влечеше всичко каквото беше задигнала по пътя си: дървета изтръгнати из корен, дъски, греди, курници, цели бараки, купи сено. Беше страшно да гледаш тази стихия! Тя замайваше, тоя хаос привличаше, искаше ти се да се хвърлиш в него. Човек трябваше да се противи на това влечение. На големия мост имаше много народ. Хората гледаха водите.

Бях се загледал в мътните талази, когато от моста се разнесоха викове и писъци! Видях, че водата подмята някаква синя дрешка, тя се носеше направо към мен. Хвърлих пушката, съблякох куртката, събух ботушите. Хвърлих се в мътните талази и сграбчих синята дрешка. Беше детенце, прегърнах го с едната си ръка, а с другата и с краката плувах като се държах над водата и пазех от плуващите предмети. Водната стихия ни грабна и ни понесе надолу. Народът тичаше по брега, махаше с ръце и викаше. Борех се да се държа в средата, защото в краищата водите можеха да ни хвърлят в зидовете и да ни смажат. Померих се да се хвана за едно дърво, което плуваше наблизо, но то беше вече заето - змии се бяха настанили на него. Пуснах дървото да отмине. Водите ни носеха с голяма скорост, тъй че отминахме далече напред. Детенцето беше обвило ръчичките около врата ми, и беше прилепило личицето си до моето. Скоро реката излезе из града, навлязохме в оризищата, тютюнищата, зеленчуковите градини. Водите се бяха разлели нашироко, скоростта на стихията намаля. Опитах с крак да достигна дъното, едва го докоснах, пак плувах и плувах, пак опитах да достигна дъното. Водата беше до гърдите ми, плувах още, виждаше се брега, някакво шосе слизаше надолу. Пак опитах дъното - водата беше до пояс. Стъпих и почнах да газя. По шосето се зададоха конници, явно бе, те търсеха нас. Водата достигна до коленете ми. Със сетни сили се измъкнах от водите! Конниците дотичаха, вземаха детенцето, аз паднах на земята. Свестих се, когато чух викове и плачове. Изправих се - народът беше дошъл. Майката прегръщаше синята дрешка, плачеше и я целуваше. Като ме видя, затича се, прегърна ме и ме целуна. Народът ликуваше!

Опомних се, ама че аз съм войник на пост. Казвам на конярите: „Трябва да се върна на поста си.” Дадоха ми кон, яхнаха двама с мен, препуснахме към поста. Поста беше сменен, имаше друг войник: „Ротният поръча да се явиш при него.” Отидох в помещението, бяхме настанени в търговската гимназия. Преоблякох се и се явих при ротния. Той седеше зад бюрото строг и намръщен. И фелдфебелът беше тук. Ротният каза: „Знаеш, че войник не може да напуща поста си, наказанието е строго. Може да отиде до военния съд. Но понеже спаси един живот ще смекчим наказанието.” Като се обърна към фелдфебела, рече: „Тури го в карцер за 15 дни.”

Фелдфебелът ме отведе в мазето. Имаше килер без прозорец, той служеше за карцер, нямаше нищо - ни стол, ни легло, пода циментов. Легнах на цимента. Колко съм лежал - не зная. Вратата пак се отвори, влезе фелдфебелът: „Ела с мене!” Отведе ме в канцеларията, ротния не беше навъсен, до него в креслото седеше човек с бяла брада и чалма -едър, представителен. Като ме видя, стана, приближи се до мен, прегърна ме като ме държа дълго в прегръдките си и говореше на език, който не разбирах. Като ме пусна, ротния рече: „Наказанието, което ти наложих остава, но ще го прекараш при Абубекир.” Абубекир му се поклони, взема ме под ръка и ме изведе. Навън народ и войници много, а пред зданието каляска с два бели като мляко коне. Седнахме и каляската се понесе. Не познавах добре града, но видях, че навлизаме в турската махала по тесните и криви улички.

Каляската спря пред голяма порта, наоколо високи зидове. Портата се отвори, влязохме в обширен двор, каляската спря пред къщата. Посрещнаха ни жени и прислуга, затича се майката на синята дрешка, прегърна ме и ме целуна. Синята дрешка се прилепи до мене, пак обви ръчичките си около врата ми, прилепи личицето си до моето. Казвам на Абубекир: „Дайте ми дрехи като вашите!” Дойде прислужница, която знаеше български и превеждаше. Абубекир ми каза: „Полегни да си починеш, докато приготвят вечерята.” Млад прислужник ме заведе в стаята определена за мен. Зад плюшен балдахин имаше легло, заспал съм веднага. Когато се събудих - свечеряваше се. Младият прислужник ми помогна да се облека. Като турих и чалмата и се огледах, видях хубав мюсюлманин и главното - не се различавах от тях. Сега видях колко са удобни тези източни дрехи -широки, свободни, красиви, няма тези кюнци, крачоли, джобове, копчета, които те ограничават. Когато излязох, всички бяха възхитени от вида ми.

Приближи старата майка и ме прегърна. Тя каза дума, преведоха ми я: „Синко!” Дойде майката на синята дрешка: „Приличаш на моя Орханбей.” Синята дрешка вече не се отдели от мене. Това беше най-малкия внук на Абубекир, неговия любимец, пък и на всички. Под асмите беше сложена трапеза. Беше дошъл и Рамадан Ходжа - главния ходжа. Сложиха ме да седна между него и Абуберир.

Ходжата беше хубав човек, чист, спретнат, спокоен, имаше достойнство и авторитет. От него се излъчваше някакъв мир, беше приятно да го гледаш. Абубекир ме представи. Притворих очи и си казах нашата малка молитва преди ядене - безгласно. Но те усетиха, че едно малко тайнство се извърши. Поднесоха гореща пилешка супичка. Казвам: „Аз не ям месо, дайте ми нещо друго.” Стана суматоха, жените се разтичаха: „Как така не ядете месо? Че какво тогава?” Дойде старата майка: „Дайте му кисело мляко или някое яйце изпържете.” Донесоха, обедът тръгна. В кристални чаши почнаха да наливат вино от голямата кана. Виното пръскаше искри. Казах: „Не ми наливайте. Не пия.” Учудването беше още по-голямо! „Налейте ми чиста вода, чешмата е до нас.”

Обядът пак тръгна гладко. Донесоха сладкиши, баклави, халви. Тук вече нямаше противоречия. Вечерята завърши, влязохме в къщата, в камината гореше огън. Винаги, когато Абубекир си беше в къщи, вечер се палеше огън, напомняше му далечното детство в бедното планинско селце и голямото любимо семейство. Горяха борови дървета и във въздуха се усещаше дъх на смола. Седнахме на ниските удобни кресла, на тях се почиваше добре. Запалиха се наргилетата, туриха и до мене едно. - „За мене не трябва, не пуша.” Стана пак суматоха. - „Какъв е този човек?”

Ходжата рече: „Аллах праща такива хора да ни покаже как да живеем.” Настана хубаво мълчание, всеки мислеше. Вретената пееха, огъня пращеше, пламъците се виеха нагоре. Има в огъня нещо родно, едно далечно минало говори чрез него! Колко пъти ни е спасявал той от студ и зверове! Човекът изпитва към огъня благодарност и дълбока привързаност! На вечерния огън присъствуваха и жените, на почетно място старата майка, около нея - младите. Поднесоха кафето, тук вече нямаше противоречие. Няколко дни почивахме в стария дом. Показаха ми всичко хубаво, което имаха. Това беше богат дом. Какви килими видях тука, какви тъкани, дърворезби и старинни оръжия! Видях и картини на стария град, когато Скопие е бил в разцвета си като столица - град на джамии, дворци, градини, чешми и фонтани - Слънчев град!

Каляската с белите коне ни отведе до подножието на Шар планина. Тук Абубекир имаше голямо стопанство: стотина кошери, овощни градини и гюлови градини много декари. Беше идеално поддържано стопанство! -Прекарахме няколко дни. Управителят предложи да отидем на лов. Имало в планината сърнички, диви кози, а по високите върхове се срещали и муфлони - диви овни. За зайците да не говорим - имал и хубави кучета. Донесе пушките, имаше и за мен. Казвам на Абубекир: „Аз на лов не ходя, животни не убивам. Ако е да отидем на екскурзия да ги погледаме и да им се порадваме - идвам. Но с пушки и кучета на лов не отивам.”

Приеха моето предложение. Сутринта рано тръгнахме, излязохме по стръмните тесни пътечки на чудната Шар планина. Нямаше да видим дивите козички, ако да не бяхме чули шума на камъчетата, които събаряха като тичаха. Стадото беше голямо - 30-40 козички, имаше и малки. Радостно беше да гледаш техния грациозен бяг. Спряха се на високата планина срещу нас и почнаха да пасат, но на един камък стоеше пазач. Един от младежите се опита да ги приближи, мина от подветрената страна, сниши се по долинката да не го виждат, но пазачът го усети, издаде глас и стадото побегна. Не закъсня да се покаже и заек. Големите кадифени уши му бяха докладвали всичко. В небето кръжеше голям кръстата орел. Беше ясен, топъл, тих, слънчев ден. Абубекир тури ръка на рамото ми и каза: „По-хубаво, че не взехме пушките! Нямаше да можем тъй да им се радваме.” Върнахме се привечер. Дните вървяха неусетно. Грижите бяха за мен родителски, бях като в родно семейство.

Една вечер Абубекир ме заведе в стаята си. Застанахме пред ниска кръгла масичка, покрита с бяла копринена кърпа. Абубекир махна кърпата - на златен поднос блеснаха скъпоценности: в средата торбичка обшита с бисери, пълна със златни монети, наоколо кадифяни кутии отворени. В тях пръстени, обеци, гривни, нанизи и една диадема за глава: всичко от злато и скъпи камъни - цяло богатство. Абубекир ме погледна щастлив и рече: „Всичко това е твое.”

Изправих се, застанах пред него, турих ръце на раменете му, потопих поглед в очите му и рекох: „Не мога да го приема.” Погледът ми говореше по-красноречиво от думите ми. Абубекир наведе очи. Той ме разбра. После пресегна, извади от една кутия малък пръстен със сапфир - синия скъпоценен камък. От него струеше странен далечен живот, като че идеше от края на Вселената. Абубекир ме погледна с молба: „Това ще вземеш!” Нямаше как, приех пръстенчето, то ставаше на малкия ми пръст.

Отидохме при огнището, жените бяха вече там. Беше дошъл и Рамадан ходжа. Запалиха си наргилетата, поднесе се кафето. То се сваряваше в жарта.

Тогава аз казах: „Ще ви разправя една стара приказка за Гърбавия роб.” От тази приказка се вижда кое е истинското богатство и как то трябва да се пази. Рамадан ходжа превеждаше, знаеше отлично български език, беше помак. Когато свърших приказката, жените се бяха разплакали. Абубекир беше дълбоко замислен. Рамадан ходжа каза: „Тази приказка трябва да я чуе народът в джамията.” Казвам му: „Позволено ли е друг да говори там освен ходжата?” - „За онези, които Аллах е белязал е позволено.” На другата вечер джамията беше препълнена с народ.

‘‘Във времето на халифа Харун-Ал-Рашид в Багдат настана суша. Такава суша не беше запомнена и от най-старите хора. Дни, седмици, месеци - нито облаче по небето. Слънцето изгрява и залязва, опалва като пещ земята. Небето зачервено като огнен похлупак. Денем не можеше да се излиза на улиците. Хората търсеха малко хладинка в избите. Животът замираше. Само нощем наставаше малко оживление. Пресъхнаха чешмите. Нямаше вода за добитъка и трябваше да го изпратят към реката Тигър. Само в най-дълбоките кладенци имаше малко вода и тя едва стигаше за хората. Листата на дърветата изсъхнаха и можеше да се стрият на прах. Даже гордите палми на пустинята и те отпуснаха листа. А сушата продължаваше.

Тогава халифът Харун-Ал-Рашид свика големия съвет - светския и духовния през нощта. И каза халифът: „Такова бедствие не сме чували до сега! Какво може да се направи, да се изсели ли народът към големите реки?” Обмислят, обсъждат, не могат да вземат решение. Тогава става Шеих-Юл-Ислямът - духовния водач: „Господарю, в старите книги е записано, че когато стане голямо бедствие, трябва да се свика народа на всенощно бдение в молитва към Аллаха - да бъде името му благословено!”

Всички приеха предложението и изпратиха вестители - другата нощ всички да дойдат на площада пред двореца на бдение и молитва. Това ще става три дни поред. На другата нощ народът се събра, излязоха и халифът и придворните, всеки постла молитвеното си килимче. Ходжите четяха сури от Корана и всички се молиха усърдно цяла нощ. Така три дни подред. Ни глас, ни слушание. Сушата продължаваше.

Една нощ от двореца излизат великия везир Ал Джафари и първия певец Ал Мансур - отиват си. Но като минават покрай голямата джамия, Ал Джафари казва: „Да влезем за малко.” Влизат. Няма служба, джамията празна. Застават отстрани на голямата колона. В това време пред колоната излезе малък човек, гърбавичък, гол, само с една кърпа около кръста. На врата му желязна халка - значи роб. Постила молитвеното си килимче, прави три поклона, казва три сури от Корана, коленичи и като вдига ръце нагоре, казва: „Аллах, заради нашето приятелство, направи да завали дъжд в този час.” И опря чело о земята. След малко духва вятър, усилва се, засвятква, загърмява, затрещява и руква дъжд из ведро. Вали, вали, вали! Навън народът излиза на улиците, вика, пее, гази из водата. Всеки иска да го намокри дъжда. Човечето сгъва килимчето си, туря го под мишница и си тръгва. Ал Джафари и Ал Мансур подир него. А навън дъждът вали, вали, вали и народът се радва. Тук човечето, там човечето - Ал Джафари и Ал Мансур подире му.

Стигат до една висока сграда, човечето през една странична вратичка влиза вътре. Оглеждат се и Ал Джафар казва: „Не е ли това къщата на моя приятел роботърговеца Апи?” Отиват при главната порта и чукат. Отваря се портата и като виждат скъпите гости, разтичват се, викат стопанина, въвеждат ги вътре, запалват фенерите, донасят им дрехи да се преоблекат, запалват огъня в камината, а дъждът навън все вали, вали и вали и народът ликува. Идва роботърговецът Апи, прави нисък поклон пред Ал Джафари и казва: „Господарю, на какво дължа високата чест да посетите дома ми?” Ал Джафари казва: „Не си ли ти моя приятел роботърговецът Апи? Дойдох да купя роби.” Али се покланя пак и казва: „Господарю, какви роби искате? „Имам най-различни. Имам роби силни за тежка работа, имам роби изкусни в занаяти и изкуства, имам робини красиви танцувачки и певици, изкусни в Сааз, Лира и разни инструменти. Какви роби искате?” Ал Джафари казва: „Искам да видя всичките ти роби.” Али вика домоуправителя си: „Направи да минат всичките ни роби пред лицето на Господаря ми!” И почват да вървят робите, вървят, вървят, минават всички. Али пита: „Господарю, не си ли избрахте никой?” Ал Джафар казва: „Всичките ли роби минаха?” -„Господарю, всичките минаха, само онзи гърбавия, който е в конюшнята не е, но и той не е за пред хора.” - „Доведи и него!” След малко идва гърбавото човече пак с килимчето под мишница. - „Този роб искам да купя!” Роботърговецът Али казва: „Господарю, този ли избрахте? Той за нищо не го бива, само пои конете в конюшнята и се моли на Аллаха!”

Ал Джафари казва: „Този роб искам да купя, направи разписката, ще платя.” Али казва: „Струва един дирхем” - най-малката монета. „Направи разписката!” И като се обърна към роба, казва: „Сега аз съм ти господар, тръгваме. Вземи каквото имаш.” Робът казва: „Каквото имам на мене е.” Тръгват си. Изпращат ги, а навън дъждът вали, вали, вали и народът се радва. Приближават пак главната джамия, робът се обръща към Ал Джафари и го пита: „Господарю защо ме купихте?” Ал Джафари му казва: „Не беше ли ти, който се помоли в джамията и по твоята молитва Аллах прати дъжда?” Робът казва: „Господарю, да влезем в джамията.” Влизат, човечето отива на същото място пред колоната, постила килимчето си, прави три поклона, казва най-кратичката молитва и като вдига ръцете си казва: „Аллах, родените от жена научиха за нашето приятелство. Вземи душата ми в този час!” И умря гърбавия роб.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×